Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baby Proof, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Емили Гифин. Нещо ново

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-329-4

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Решавам на другата сутрин да отида на работа направо от дома на Дафни, но бях дошла без сутиен. Можех да мина и без него, ако не носех тесен и доста тънък пуловер. Дафни на шега ми предлага един от нейните, но и двете знаем, че това е невъзможно. Циците й са значително по-големи от моите. Затова тръгвам да се прибирам, надявайки се да не се натъкна на Трей.

За щастие не това се случва.

Натъквам се обаче на Майкъл, който стои пред телевизора с дистанционното в ръка, в цялата си славна голота.

— По дяволите! — изругаваме и двамата едновременно.

— Какво правиш тук? — питам го, съзнавайки колко е тъп въпросът. Естествено, че не е тук само за да се излежава гол-голеничък и да гледа спортно предаване. Отмествам поглед, но не преди да зърна неволно чатала му — гледка, която ще остане врязана завинаги в съзнанието ми. Съчетавам картината със звуковите ефекти от снощи и си помислям: „Леле, Майкъл. А аз гледах на теб единствено като на издател с приятно лице“.

В този момент Джес излиза от стаята си със самодоволен вид.

— Вие двамата срещали ли сте се? — Тя мята хавлиена кърпа на Майкъл, който бързо я увива около кръста си.

— Да, няколко пъти — отговарям усмихната.

Майкъл ми отвръща с неестествена усмивка и казва:

— Ние помислихме, че си у Ричард.

— Не, бях у Дафни. — И свалям сакото си, сещайки се със секунда по-късно, че съм без сутиен.

— Хубав гръден кош, Клодия — подмята Майкъл. — Сигурно днес в „Елджин прес“ ще има шоу с коментари. Или поне шоу. Обаче можем да поговорим за това… Ако искаш.

Обличам отново сакото си и казвам:

— Забравих си сутиена. Извинете.

— Не е нужно да се извиняваш — казва Майкъл.

Джес го сръгва закачливо, но някак странно собственически, което ми подсказва, че тяхното е повече увлечение, отколкото изолирано чукане. Поне съдейки по очите на Джес. Инстинктът ми ме кара да изляза от стаята и по-късно да чуя новината от двамата поотделно, но после ми идва наум, че мога просто да задам въпроса още сега. Затова питам:

— Какво става тук? Откога вие двамата се промъквате тук така?

Джес плъзга ръката си около него и отговаря:

— Откакто ти замина за Италия и аз си намерих банка със сперма.

Майкъл се разсмива.

— Не я слушай. Използвам презервативи.

Презервативи — в множествено число, помислям си, а Джес продължава през смях:

— Но го навивам да стане.

— Сериозно ли? — питам.

— Сериозно — отговаря тя. — Той има добри гени, нали разбираш.

Поглеждам Майкъл, мъж, който не би се ангажирал да даде ключ от апартамента си на жена. Той се усмихва и свива рамене.

— Освен това се обичаме — казва Джес. — Така че, всичко е наред.

— Вярно — потвърждава Майкъл. — Аз я обичам.

Оглеждам еднакво неразгадаемите им лица. И двамата се забавляват напълно, но в същото време са и странно сериозни.

Поклащам глава с думите:

— Адски странна е тази работа. — После тръгвам към стаята си да си сложа сутиена.

 

 

Следобед се опитвам да работя, но през повечето време размишлявам как да вляза във връзка с Бен. По едно време на вратата се почуква. Предполагам, че е Майкъл, който тепърва ще показва гузната си физиономия.

— Влез! — извиквам и се облягам назад, като наум си подготвям кратка духовита реплика.

Вратата се отваря и се появява Ричард в любимия ми негов външен вид: блейзер от туид, пуловер с висока яка и очила. Радвам се, че го виждам — все още съм увлечена по него. Но това, което натежава повече, е неловкото чувство от факта, че за десетте дни от завръщането ни, ние за пръв път се виждаме лице в лице.

— Не знаех, че носиш очила — отбелязвам с нервен смях.

— Те са за четене — пояснява той, сваля ги и ги пъха в джоба на сакото си.

Усмихвам се и му посочвам стола за посетители.

— Сядай.

Той притваря вратата и сяда.

— Е, Пар? Какво става? — Гледа ме с леко самодоволство, което обаче не прикрива напълно израза на наранена гордост. Напълно съм сигурна, че Ричард не е свикнал да го изоставят, по какъвто и да е начин. — Не ти хареса езерото Комо или какво?

Прочиствам гърлото си и запелтечвам:

— Не… аз просто бях заета. Но не, прекарах чудесно на езерото Комо.

— Чудесно, а? — подмята той развеселен.

— Знаеш какво имам предвид. Беше страхотно — казвам още по-искрено. — Благодаря ти.

— Вече ми благодари. Не е нужно да го повтаряш.

Ние се усмихваме един на друг, което като че ли трае десет минути, а едва ли е повече от трийсет секунди. В този кратък отрязък от време става абсолютно ясно, ако дотогава не е станало, че с връзката ни е приключено. Разбирам, че Ричард няма дълбоки чувства към мен и съм почти сигурна, че той има друга жена около себе си и още няколко в резерва. Въпреки това се чувствам принудена да му дам обяснение. Затова казвам:

— Виж какво. Наистина ще прозвучи много патетично, но…

Ричард ме прекъсва.

— Внимавай. Патетичното може да бъде очарователно от устата на точната жена.

Засмивам се.

— Не и в моя случай.

— Нека позная. Все още си влюбена в бившия си съпруг.

Поглеждам го и се чудя откъде знае. Не си спомням нито веднъж да съм споменавала за Бен след кръщенето на Реймънд младши. Но пък може би точно оттам да знае. Обмислям да дам пълно обяснение, но заявявам безцеремонно:

— Предупредих те, че ще е патетично.

После бръквам в чекмеджето на бюрото си да взема коктейлния пръстен. Не мога да върна пътуването до Италия, да му предложа пари за моята половина от разноските ще бъде ужасно неудобно и нетактично. Мога обаче символично да върна пръстена. И казвам:

— Чувствам се неловко да го задържа. — Когато се пресягам да му го подам, най-неочаквано ме връхлита спомена от гимназията, когато върнах писмата на Чарли, преди и двамата да заминем в колеж.

Ричард махва с ръка.

— О, за бога, Пар. Това не е нищо. Дори не е много скъп. Задръж го.

— Сигурен ли си?

Той ми хвърля раздразнен поглед.

Прибирам обратно кутийката в чекмеджето.

— Добре… Благодаря ти. Наистина ми харесва.

— Е, да, това беше целта, нали разбираш.

Той става, а аз съм изпълнена със смесица от облекчение и съжаление. Облекчена съм, че разговорът премина толкова безболезнено и че нямам чувството, че ще е мъчително да продължим да работим заедно — което очевидно е най-големият страх при връзка с колега. Но изпитвам съжаление, защото харесвам Ричард и ще ми липсва компанията му. И честно казано, ще ми липсва да си лягам с него. Мисълта, че съм на трийсет и пет, теоретически в сексуалния си разцвет, и въздържането не ми е по вкуса. Знам, че рискувам да остана напълно сама. Ричард тръгва да си върви, после се обръща и ме поглежда със следа от усмивка.

— Ако промениш решението си, знаеш къде да ме намериш. Без ангажимент.

След като той си тръгва, аз преповтарям думите му и решавам, че макар да го каза колкото да отбие номера, в начина на живот без ангажимент има нещо почти трагично.

 

 

Разбира се, има също и нещо много тъжно в обратния начин на живот — живот, в който хората остават заедно поради ангажимента и в този момент Мора ми телефонира от паркинга на балетната школа на Зоуи.

— Е, той пак го прави.

Разбирам веднага, че говори за Скот. Отново я мами.

— Възможно ли е да грешиш? — питам я. — Помниш ли, че веднъж си помисли същото, а се оказа, че беше останал да работи до късно.

Чувам я как си поема въздух, после казва:

— Наех човек да го следи. Имам го на запис.

— О, боже, Мора… Толкова съжалявам.

— Недей. Ще ме разплачеш.

Опитвам се да изоставя съчувствието и да боравя с факти.

— Кажи ми какво се случи.

И тя започва: заподозряла Скот, че има връзка въз основа на същите изморителни белези — работа до късно, изпращане на цветя до нея за помиряване, разсеяно държане, неспирно проверяване на гласовата поща. Най-лошата част винаги била да се пита има ли някоя, затова миналата седмица отворила „Жълтите страници“ и се обадила на първия частен детектив, на когото попаднала — мъж на име Лорънс, наподобяващ според нея „пропадналия тип от «Семейство Сопрано», който прави всичко възможно да изглежда като законен бизнесмен“. Платила му аванс от хиляда долара в брой и след пет дни онзи имал доказателство — замъглено видео на Скот, който се среща с жена в бар в Батъри Парк Сити. Двамата изпили по три питиета и станали интимни в сепарето.

— Колко интимни? — питам.

— Дафни би го определила като „въртене на любов“. — Ние с Мора винаги поднасяме Дафни за жаргона от лайфстайл списанията, който използва.

— Хм. И какво е станало после?

Лорънс ги проследил, като влязъл с тях в асансьора на хотела и записал тихия им шепот зад гърба си:

Моля те, не можеш ли да пренощуваш?“

(Не се чува.)

„Защо?“

„Не мога, малката ми, (не се чува)… Разполагам с броени часове.“

„Това не ми е достатъчно.“

„Да не го пропиляваме, тогава.“

После Лорънс ги проследил до стаята им и подслушвал на вратата няколко минути. На другата сутрин се върнал, подкупил камериерката с петдесет долара, за да го пусне в стаята. Направил снимки на две празни бутилки шампанско, плато с наполовина изядени ягоди (толкова банално!) и напъхал чаршафите от леглото в платнения си сак.

— Защо е взел чаршафите? — питам.

— За проба на сперма. Много шик, а?

Предъвквам гадните подробности и питам:

— Коя е жената? Познаваш ли я?

— Нямам представа. Но когато за първи път видях записа, си помислих, че е Джейн.

— Най-добрата ти приятелка Джейн? — ужасявам се аз.

— Да. Но се оказа, че само тялото и косата й приличат на нейните. Имам предвид, че жената може да бъде блудната, разпусната близначка на Джейн. Винаги съм подозирала, че Скот си пада по Джейн. Затова, когато видях видеото, сърцето ми буквално спря и си помислих: „О, божичко, ще убия Скот, после Джейн, а след това и себе си“. И единственото, което ме извади от този момент, беше следващата ми мисъл, която почти ме накара да се усмихна: „Дафни ще намаже с три деца от това положение“.

— Я почакай — вметвам възможно най-невинно и безгрижно. — Дафни ще получи децата, ако ти и Скот умрете?

Очевидно не съм била достатъчно убедителна, защото Мора отговаря отбранително:

— Ами, тя е омъжена, Клодия… И иска да има деца.

— О, да. Разбирам — казвам, но ме жегва същото чувство на завист и лека обида, каквото изпитах в деня на кръщаването на Реймънд младши. Надявам се, че в най-лошия случай, аз ще бъда опората, ако Дафни умре. Решавам, че това вероятно не е подходящият момент да задълбавам в такива попечителски въпроси. Затова сменям темата.

— Значи не е била Джейн?

— Не. Не беше Джейн. И знам, че Джейн никога не би постъпила така. Но се случват странни неща… Мисля, че единствените хора, на които напълно вярвам, сте ти и Дафни. Но сигурно имам късмет, че сте две, а?

Сцена от „Хана и нейните сестри“ изплува в съзнанието ми — по тази причина това е един от най-смущаващите филми, които съм гледала. Просто не мога да си представя Дафни или Мора да ме предадат по този начин. Или пък Джес. Но от гледна точка на Мора, списъкът е къс.

Мора продължава:

— Целият първоначален шок от мисълта, че Скот се вижда с Джейн, работеше в моя полза. В смисъл, че невероятно ми олекна, като видях лицето на жената и установих, че не е Джейн. Беше като победа в малка битка в разгара на война, която неминуемо губиш… Освен това в известен смисъл няма нищо ново в случая. Ние вече знаем, че Скот е нелоялен задник. Така че аз просто си имам работа с нюансите в момента.

Той е малко по-умел и по-последователен мръсник, отколкото съм си мислела. — И се разсмива.

Усмихвам се — впечатлена съм от способността на сестра ми да запазва чувството си за хумор.

— Изправи ли се лице в лице с него? — питам. — Той знае ли, че ти знаеш?

— Не… И знаеш ли какво, струва си да наблюдаваш невинното му държане вкъщи. Като Джо Добрия съпруг. — И тя го имитира: — „Кажи, Мора, искаш ли да забъркам палачинки с боровинки?“.

— Отвратително — отбелязвам, знаейки, че каквото и да се случи с брака на сестра ми, аз повече няма да се правя, че харесвам Скот.

— Да, така е. Но малка част от мен изпитва перверзно удоволствие да има преимущество пред него. Неща като да се смея последна, нали разбираш? Кой е глупакът в случая?

— И какво следва оттук нататък?

— Още не съм измислила стратегия. Не искам да действам импулсивно. Какво ще кажеш да му дам шанс да излезе чист и да си признае?

— Имаш предвид да му кажеш, че го подозираш и да видиш дали ще си признае?

— Да, нещо такова. Но без да му казвам, че имам доказателства.

— Струва ми се добра идея. Ами ако си признае?

Тя издиша дълбоко в слушалката и отговаря:

— Не знам. Ще ми трябват още съвети, предполагам. Може да приложим нещо от „Д-р Фил“[1].

Засмивам се.

— Няма да го направиш, нали?

Тя отговаря:

— Не! Не проумявам защо хората ще се излагат така. Най-лошото в случая е, че това вероятно е унижение.

Мисля си, че ако унижението е най-лошата част в случая, значи тя вече не обича Скот. Питам я дали е така.

— О, по дяволите, и аз не знам. Далеч съм от такива анализи. В смисъл, че обичам мъжа, който си мислех, че е. Или мъжа, който някога беше. И от време на време в мен пак проблясва слабо пламъче на любов, когато е с децата. Той е чудесен баща, ако човек може да е чудесен баща, след като прави това на семейството си…

Тя млъква, а аз се замислям за майка ни. Мора, изглежда, също се замисля за нея. Не мога да повярвам, че сестра ми трябва да преживее отново подобно нещо.

Тя продължава:

— Но не, вече не го обичам така, както ме питаш. Не обичам мъж, който може да отрови живота ми, без да съм сторила нищо лошо. — Гласът й пресеква за първи път, затова се опитвам да възпра сълзите й, като заговарям отривисто, като майка на детето си, което току-що е паднало и не знае дали да заплаче, или не.

— Добре. А ако той отрече всичко?

Стратегията ми проработва, защото гласът на Мора прозвучава силно отново.

— Не знам. Но си мисля, че ще взема децата и дим да ме няма.

— По-редното е да му кажеш той да си тръгне. И с видеозаписа къщата остава изцяло за теб.

— Не знам дори дали искам къщата. Животът ни в тази къща е същинска смешка.

Настъпва продължително мълчание, накрая Мора заговаря:

— Дафни ми каза за донорството с яйцеклетки. И за Бен.

За част от секундата ме изпълва неудобство от мисълта дали Мора отдава значение, че Дафни и аз сме си споделяли. Питам се колко ли възрастни трябва да станем ние, трите сестри, преди да престанем да се състезаваме помежду си. После казвам:

— Да. Беше ми трудно да й откажа, но се наложи.

— Заради това, че искаш Бен да се върне ли?

— Наред с други причини… Но, ако трябва да съм честна, това беше основната… Мисля, че направих грешка. Той много ми липсва.

— Разбирам. И не съм изненадана. Мислех си, че ще промениш решението си.

Неизменното „аз ти казах“ от страна на Мора е едва доловимо, но дразнещо. Хрумва ми, че и аз бих могла да й кажа същото. Да й кажа, че съм имала резерви към Скот от самото начало. Че той е прекалено чаровен и ласкателен, за да му се вярва. Спомням си годежа им, когато Скот нае самолет да прелети над брега на Източен Хамптънс, развявайки транспарант с текст: „МОРА, ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?“. Тогава споделих с Джес, че нямам доверие на мъж, който превръща предложение за брак — което трябва да е личен, интимен израз на любов, — в публична атракция. Смятах да кажа същото и на Мора, да изразя безпокойството си, че се омъжва за безсрамен, парадиращ мъж, от типа мъже, които търчат след жени. Но знаех, че едва ли бих променила нещо. Затова какъв смисъл имаше да й казвам всичко това сега? Мора трябва да знае в сърцето си, че направи грешка, като се омъжи за Скот. Точно както аз знам, че направих грешка, като напуснах Бен. Затова казвам:

— Да. Изглежда, че човек трябва сам да открие тези неща…

— Ще му кажеш ли как се чувстваш?

— Да — отговарям. — Щом събера смелост.

Мора въздиша.

— Не е ли странно, че едно бебе беше единственото, което ви раздели с Бен? А при мен децата като че ли са единствените, които ни свързват със Скот?

— Да. Трябваше да имам дете от подходящия човек.

— А аз имах деца от неподходящия човек — казва тя, с което потвърждава теорията ми, че жените винаги съзнават големите грешки в живота си. Понякога просто не си струва човек да се задълбочава чак толкова. Освен ако тези грешки все още могат да се поправят.

— Е — казвам, питайки се дали не е прекалено късно това за сестра ми и мен. — Не сме ли ние двата точни примери?

— Да, такива сме — отговаря Мора с лек смях. — Точно такива сме.

Бележки

[1] Американски психиатър, който води едноименно токшоу. — Бел.прев.