Емили Гифин
Нещо ново (11)

Глава 10

Същата вечер Бен ми се обажда два пъти. Първият път е, когато съм все още в магазина за домашни любимци и разглеждам златните рибки, питайки се кой, по дяволите, мисли, че рибите са чудесни домашни любимци. После се обажда отново, след като вече се бях върнала в апартамента на Джес, бях се изкъпала и се бях тръшнала на кухненската маса с един ръкопис и с подострен червен молив. И двата пъти ме наляга тъга и ми се повдига и не мога да отговоря. Никога не съм си въобразявала, че съм незаменима. Но наистина не вярвах, че Бен толкова скоро ще почне да се запознава и излиза, сякаш се е изправил пред някакъв биологически часовник. И не става дума дали Тъкър наистина е само приятелка, или гадже, дали е момиче, с което спи, или се домогва към нея с тази цел, дали е негова втора съпруга, или майка на бъдещите му деца. В действителност Тъкър е изцяло далеч от въпроса.

Въпросът е, че Бен продължава напред, а аз — не. Вместо това отивам до апартамента му с някакъв недообмислен въпрос за някакви предполагаеми страхове. Пълно, прозрачно, патетично извинение. От онези неща, за които бих разкъсала Джес. Всичко това не само потвърждава, че понасям развода по-тежко от него, но и сега знам, че Бен знае, че понасям развода по-тежко от него. И тази част може би изтощава най-много.

Мъча се да се съсредоточа върху работата си, но съзнанието ми непрекъснато се връща към Тъкър. Помня как я представи Бен и високо изрече името й: „Тъкър Йансен“. После, противно на убеждението си, ставам бавно от масата и тръгвам към компютъра на Джес, намиращ се в единия ъгъл на спалнята й. Сърцето ми бие силно, когато влизам в Google и се приготвям да търся нещо за новата приятелка на бившия ми съпруг. Поставям Тъкър Йансен в кавички, както ме е учила Джес. Джес е опитна в дебненето в киберпространството. Беше намирала безброй бивши приятели онлайн. Регистрации на сватбени подаръци на theknot.com са нейната „прехрана“. Тя чете внимателно селекциите, като ме вербува да помагам да нападам вкуса на бившия й годеник. („Виждали ли сте някога по-грозна шарка върху порцелан?“) Тя също така беше откривала къщи на domania.com („Джак е много добре, току-що си купил замък с пет спални в Гринич.“) и регистрации в сайта на бебета на Amazon.com („Съпругата на Брад ще роди на пети април — те явно не знаят пола на детето, защото са се регистрирали за покупки на жълти неща.“).

Но любимият ми неин хит беше, когато тя откри един бивш на затънтен готварски уебсайт. Прочете ми подробности за предстоящата му официална вечеря за дванайсет души, която се падаше на рождения й ден, малко след като двамата бяха скъсали. Това не само вредеше, но и беше обидно да се чете неговият закачлив онлайн чат за това как да се използва марината от мляко, за да стане еленовото месо по-малко дивечово на вкус. Разбира се, тя не можа да устои да не постави анонимен въпрос: „Кой, по дяволите, поднася еленово месо на официална вечеря? И ако искаш то да е по-малко дивечово на вкус, пропусни млечната марината и просто поднеси стек“.

Колебая се за момент — притеснена съм какво ли ще открия за Тъкър. После затварям очи и удрям return. Страхотно ми олеква, когато отварям очи и откривам, че новата приятелка на Бен не съществува в Интернет. Очевидно е много млада, за да е довела докрай каквото и да е. За да подсиля въпроса, предприемам търсене за себе си. Изпълва ме огромно чувство на удовлетворение, когато името ми се появява четиристотин и трийсет пъти, включително и статии в „Пъблишърс Уикли“, споменаване за авторски уебсайтове и цитати от различни конференции и срещи. Сканирам някои от статиите и започвам да се чувствам съвсем мъничко по-добре. На Тъкър й трябва бебе, което да придаде смисъл на живота й. На мен — не.

Приключвам и се връщам в кухнята, решена да свърша малко работа. Налагам си да не прослушвам съобщенията на Бен. Достатъчно зле беше, че потърсих приятелката (гаджето) му в Google. Но след като двайсет минути препрочитах един и същ абзац, отстъпих и набрах гласовата си поща. В първото си съобщение Бен е изцяло делови. Просто казва: „Клодия, Бен е. Моля те, обади ми се, като получиш това“.

Във второто си съобщение казва виртуално същото, дума по дума, но после помълчава няколко секунди и добавя: „Беше страхотно, че те видях… Наистина“.

Неговото наистина е толкова искрено и има нотка на отчаяние, нотка, която можеш да доловиш само ако познаваш човека добре. Изслушвам отново съобщението и не мога да си наложа да не набера мобилния му телефон, макар да знам, че той вече отново се е срещнал с Тъкър. Решавам, че достатъчно съм наранила гордостта си за деня. Освен това той иска да му се обадя. Не се ли обадя, това може да изглежда по-жалко. Сякаш съм наранена или ядосана, за да разговарям.

Бен се обажда на четвъртото позвъняване и преди да кажа „здравей“, той изрича името ми мило и нежно. Клодия. Потрепервам, но бързо си казвам да не ставам сантиментална. Няма смисъл.

— Здравей, Бен — подхващам, като се старая да запазя гласа си равен. — Виж. Много съжалявам, че се отбих да те видя. Не исках да прекъсвам…

— Нищо не си прекъснала — бърза да добави той.

Засмивам се, сякаш да кажа: „Прекъснах и още как!“.

— Тъкър е просто приятелка.

— Ъхъ.

— Не е нищо повече. Просто отидохме да потичаме. Нищо друго.

— Както и да е. Не е моя работа — наблягам аз. Не искам да създавам впечатлението, че съм огорчена. Последното нещо, което искам, е да бъда огорчена.

— Не е нищо повече — повтаря той. — Истина ти казвам.

— Добре.

След дълга пауза той заговаря:

— Имаше ли нещо предвид, когато се отби?

— Не. Просто бях наблизо… и реших да ти кажа здрасти.

— Клодия, я стига.

— Какво?

— Кажи ми. — Той почти шепне.

Сърцето ми затуптява в ухото ми и не мога да изрека нито една дума. Не че знам какво да кажа.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — излъгвам. — Просто… Не знам.

— Говори де. Кажи ми.

— Не знам… Може би просто се питам дали постъпихме правилно.

Той казва:

— Понякога наистина не знам… Толкова ми липсваш.

Искам да му призная, че и той ми липсва, но вместо това се разсмивам и казвам:

— Дааа. Цялата тази работа с развода не е лека.

И двамата се смълчаваме за близо минута, след което той нарушава мълчанието:

— Искаш ли да наминеш насам? Да гледаме филм или за нещо друго.

Чувствам как косъмчетата по целите ми ръце и крака настръхват, но отговарям:

— Не мисля, че идеята е много добра…

Знам, че съм права, но въпреки това се мразя, задето го казах. Не искам нищо друго, освен да отида отново в стария си апартамент, да седна до Бен на дивана и да гледам филм. В този момент нашето приятелство ми липсва повече от всичко.

Част от мен се надява той да ме склони, но той просто казва:

— Може би си права.

— Дааа.

— Така е.

— Е, най-добре да затварям. — Очите ми се пълнят със сълзи.

— Добре. Сбогом, Клодия — тихо изрича той. — Всичко хубаво.

— И на теб — отговарям, невероятно празна отвътре. Не помня някога да съм изпитвала такава самота. Когато затварям телефона, си казвам да не забравям болката в гърдите си, в случай че ме осенят нови ярки идеи да се свържа с Бен. Не искам да ми се напомня за това, което вече нямам.

 

 

На другата сутрин Джес се връща със зачервени от полета очи и нахлува в стаята ми. Най-точното описание за нея е „замаяна“.

— Толкова се радвам, че си будна — втурва се тя към мен и се друсва в края на леглото ми.

— Какво има? — питам, когато образът на Тъкър остро изплува в съзнанието ми. — Как мина пътуването?

Джес затананиква:

— Трей напуска жена си!

— Това е страхотно! — възкликвам, чувствайки, че гласът ми е приповдигнат. Трудно ми е да изразя голям ентусиазъм, когато темата за развода ми не е отминала.

— Ще й го каже тази седмица — продължава Джес. — Както всяка година тя заминава в петък с децата на море… и той ще й каже точно преди заминаването й.

Колко тактично, помислям си. Момичетата ще имат за какво да си говорят. Но казвам:

— И после какво?

— В какъв смисъл „после какво“? — пита тя.

Знам, че жадува за моето одобрение по начина, по който самотните жени се нуждаят от одобрението на най-добрите си приятелки. По начина, по който и аз имам нужда от нейното одобрение.

— В смисъл… какви са техническите подробности. Той ще се премести ли в Ню Йорк?

— Още не сме говорили за това.

— О! — казвам, но съм обезпокоена, че вероятно гласът ми не прозвуча достатъчно ликуващо. Последното, което искам, е дъжд на парада на Джес, тъй като през последното десетилетие нито един от нейните паради не се състоя, защото все валеше. Освен това каквото и да кажа, няма да промени това, което тя прави, така че е най-добре да я подкрепя. Понякога човек има нужда някой да бъде щастлив — или тъжен — заедно с него. И все пак не мога да избия от себе си лошото си чувство към Трей. С изключение на няколко много редки обстоятелства, аз твърдо вярвам на приказката: „Който измами веднъж, ще мами винаги“.

Разбирам, че Джес усеща скептицизма ми, защото казва:

— Ти не го харесваш, нали?

— Аз не го познавам — бързо изричам. — Просто… не знам…

— Признай — настоява тя.

Поколебавам се, преди да отговоря:

— Убедена ли си, че можеш да му имаш доверие?

— Та ние сме толкова влюбени — уверява ме тя, което не отговаря на въпроса ми. Човек може да обича някого, на когото не вярва. — Той е сродната ми душа.

Краката ми омекват, когато чуя думите „сродна душа“, думи, които навремето употребих, за да опиша взаимоотношенията си с Бен. Няма по-хубаво чувство в света от това да вярваш, че си намерил сродната си душа. Това е крайна еуфория. Състояние, точно противоположно на това, което чувствам в момента.

— Радвам се за теб, Джес. Искрено се надявам нещата да се разрешат.

Тя се захилва, после изчезва и се връща с дигиталната си камера.

— Снимах го. Просто да го видиш как изглежда — пояснява тя и започва да прещраква най-важните снимки на срещата им във „Фор сийзънс“. Има една снимка на Трей, придържащ хлабаво загърната около кръста си хавлиена кърпа. Прилича на атлет.

— Леле! Великолепен е! — възкликвам и се питам как тъй един инвестиционен банкер-баща-съпруг намира време да поддържа любовна афера и да тренира тъй усърдно. Това потвърждава нещо друго, което винаги съм твърдяла — не вярвай на мъже, които имат такива „митически“ тела.

Джес се изчервява и казва:

— Така е! Той наистина е… според мен това е върхът на съвършенството, Клодия. Този път е наистина това, което е нужно.

— Ще видим — отговарям и стисвам палци с престорен оптимизъм.

 

 

Казвам на Джес за Тъкър едва на другата сутрин, след като Трей — изненада, изненада — не съобщава на съпругата си, че иска развод. Имал си причини, разбира се. Те винаги си имат. В случая синът му бил с висока температура и съпругата му отложила отиването на море. Мисля си, че е толкова нечестно такива скапани бракове да намират начин да куцукат с десетилетия, докато съвършените, като моя, просто да приключват за една нощ.

Междувременно Джес ми обяснява защо не го обвинява за проточването. Това доказвало какъв добър баща е.

Предполагам, че именно изразът „добър баща“ ме подсети за Бен, защото тогава й разказвам цялата случка с Тъкър.

Джес е изненадана, че не съм й я споделила по-рано, затова я стрелвам с извинителен поглед и отговарям:

— Трябваше да го преосмисля, преди да мога да говоря за това.

Тя кимва, сякаш с разбиране. За разлика от сестрите ми Джес не е от хората, които позволяват на чувствата им да се накърняват от подобни неща. В действителност тя не е от хората, които позволяват на чувствата им да се нараняват от каквото и да е. С течение на годините беше станала нечувствителна, което вероятно се дължи колкото на лошия й късмет в любовта, толкова и на предизвикателната й професия.

— Проучи ли я в Google? — пита тя.

Разсмивам се и й признавам, че да.

— Ти ме научи добре.

— И?

— Нищо. Никъде не я намерих.

— Сложи ли й името в кавички?

— Да. Нищо не излезе.

— Добре — казва Джес и ми хвърля една от дяволитите си усмивки. — Това доказва онова, което вече знаем.

— Какво е то? — питам.

— Че той няма ни най-малък шанс да се излекува от теб.

— Я повтори.

Тя го повтаря още по-убедено.

 

 

По-късно същия следобед Джес и аз се срещаме със сестрите ми в кафене „Юнион скуеър“ за обяд. Ние с Джес бяхме работили цяла сутрин, докато Мора и Дафни пазаруваха. Те са натоварени с пликове от „Барнис“ (любимия магазин на Мора) и „Блумингдейлс“(любимия магазин на Дафни). Аз съм в добро настроение — за първи път от доста дълго време насам, вероятно защото съм с трите ми любими жени. Буквално чувствам сърцето си излекувано, когато съм в тяхната компания.

Докато сервитьорката смила пресен черен пипер върху равиолите на Дафни, Мора ме пита дали съм се чувала с Бен. Поглеждам Джес и за миг решавам да й отговоря отрицателно. Не че крия от сестрите си. Просто не съм в настроение да разкрия историята. Само че ми е трудно да поддържам този вид лъжи. Знам, че след няколко месеца ще забравя, че не съм им казала и ще спомена Тъкър — тогава ще последва въпросът защо съм споделила с Джес, а с тях не? Затова просто подхващам и разкривам всичко — до многоцветните капчици, магазина за домашни любимци, търсенето в Google и краткия разговор с Бен по-късно същата вечер. Кафявите очи на Дафни издават мъка и напиращи сълзи. Дафни лесно се разплаква. Това е нейната естествена реакция на всяка екстремна емоция: гняв, щастие, безпокойство, страх. Междувременно лицето на Мора добива решителност и хъс. Личи си, че иска повече информация. И наистина, тя започва да изстрелва въпроси един след друг:

— Много ли е красива? — пита тя, въпреки че току-що бях направила доста подробно физическо описание, за да избегна въпроси от този род.

— Нали ти казах — свивам рамене. — Привлекателна е. Има хубава коса и кожа. И прилично тяло.

— Прилично ли? — пита Мора. — Поясни думата „прилично“, ако обичаш.

— Ами, доста хубаво — отговарям и коригирам твърдението си според публиката: — Всъщност вие вероятно не бихте го сметнали за такова.

Стандартите на Мора са смешни — за себе си и за всеки друг. Тя е изключително слаба и с чести упражнения с треньор е добила тен и форма. Никога няма да предположите, че е родила три деца. Някои може да я намерят за прекалено слаба. Дафни, например, мисли така, но вероятно защото двете много си приличат, само дето Дафни непрекъснато се опитва да свали шест-седем килограма. Всъщност, един от най-големите аргументи на сестрите ми през последните пет години се появи, когато Дафни се оплакваше, че някаква странна диета се оказала безполезна и Мора й беше казала: „Не те разбирам. Просто не яж, Даф. Не слагай залък в уста. Кое му е толкова трудното?“. За Мора не е трудно. Не познавам друг човек с такава желязна дисциплина. За Дафни — и още милиони американци — просто не е толкова лесно. Ако беше, нямаше да има дебели хора.

Сега Мора продължава:

— Значи била набита? Не си представям Бен с набита жена.

— Не. Не е набита. По-скоро е с едър кокал — възразявам. — Пищна.

Джес прихва.

— Пищна ли?

— Ами млада… добре сложена… силна — казвам безизразно.

— Сериозно? — учудва се Дафни. — Не ми се нрави такова описание.

— И тъй — продължавам, отстранявайки заливката от салатата си. Не знам защо винаги си правя труда да я отстранявам, след като винаги я изяждам. — Какво ще правим по-нататък? Знаехме, че Бен ще почне да ходи на срещи. Това беше причината за раздялата ни, нали? Да си намери добра жена с утроба на разположение.

Дафни прави физиономия. Обикновено избягвам думи като „утроба“, когато съм с Дафни. За разлика от нечувствителната ми майка, която подмята изрази като „безплодна“ и „ялова“.

Импровизирам още няколко отговора относно външния вид на Тъкър.

Вероятно десети размер.

Висока почти колкото Бен.

Май че зелени очи или пък сини.

— Значи излиза, че единствено косата й е що-годе добре — заключава Мора.

— Което вероятно е най-добрата й черта — вметвам.

— В такъв случай едва ли би изкарала теста „Направи Розаннаданна“ — усмихва се Дафни.

Разсмивам се и отговарям, че вероятно не. Тестът „Направи Розаннаданна“ е доста самообяснителен, но ето как работи: слагате на иначе хубаво момиче къдрава, кестенява коса „Розаннаданна“ и питате дали пак е хубава. Мора измисли този лакмусов тест, когато бяхме в гимназията и твърдеше, че единствената причина Тифани Хартонг да я победи в състезанието за завръщаща се у дома кралица беше, че Тифани имаше прекрасна руса коса, която мамеше всички да мислят, че тя е хубава. Разбира се, бих спорила, че това е тест от рода: „Сложи на някое момиче адски грозно лице и питай дали все още е хубаво. Косата винаги е неотменна част от целостта“.

И все пак устоявам на подтика да обявя, че аз не държа толкова на външния вид като доста други жени и че предпочитам Тъкър да е модел на „Викториас сикрет“, отколкото концертираща пианистка, пилот на изтребител или нещо друго, което Бен би уважавал. Разбира се, ако бях на мястото на Мора и съпругът ми изневеряваше със секретарката си — норвежка „Симба“, която отказва да плюнчи с уста пликовете, защото била чула, че лепилото на плика се равнявало на три калории, — аз вероятно също щях да съм обсебена от телесната пълнота.

— Абе, кой го е еня за Тъкър — намесва се Джес и вдига чашата си с вино. — Ясно е, че тя просто се явява реакцията му от разочарованието. В действителност бас ловя, че той ще се задържи в това състояние с години. Никоя няма да може да се мери с теб, Клодия.

Така вече е по-добре. Хвърлям й благодарствена усмивка и вдигам чашата си.

— Пия за това!

Мора поема инициативата от Джес и казва:

— Да. Той никога няма да намери такава като теб.

— Дори и след милион години — допълва Дафни. — Това е самата истина!

Вдигам наздравица и им благодаря.

Това е моментът, в който Джес избира да започне любимото си бъбрене за това колко прекрасен е Трей.

— Почакай. Кой е Трей? — прекъсва я Мора.

— Жененият мъж със страхотното тяло. Нали? — пояснява Дафни.

Дафни живя с мен и Джес цяла година, преди да се омъжи за Тони, затова от време на време тя и Джес си разменят имейли и разговарят по телефона. Джес дори ми беше казала, че вероятно Дафни ще бъде една от шаферките й, нещо, което намирам за глупаво, както и да избереш име на бебе, преди да си бременна.

— Жененият мъж е доста тесногръд — отбелязва Мора.

Джес се разсмива и отмята думите й с ръка.

— Не ми казвай, че излизаш с друг женен мъж, Джес — продължава Мора. Тя с неприязън отмества настрани салатата си и кръстосва ръце.

Точно по тази причина се безпокоях относно темата за Трей и изведнъж ми се прииска да бях предупредила Джес да пипа по-внимателно.

— Този път е различно — казва Джес, попивайки с платнената салфетка устните си. — Трей и жена му изобщо не са един за друг. Оженили са се много млади.

Темата „оженили са се много млади“, разбира се, подразва Дафни и тя вметва:

— Ей! Няма нищо лошо в това. Ако си намерила точния мъж, няма значение, че си млада.

— Точно там е работата — казва Джес. — Той не е точният мъж за нея. Това е очевидно. И той скоро ще я напусне. Кажи им, Клодия.

— Той скоро ще я напусне — повтарям като ехо и не откъсвам очи от овала на твърдо свареното яйце.

Мора се намусва.

— Боже мой, Джес. За теб никой ли не е забранен?

— Ей, аз не съм виновна, че има несполучливи бракове — възразява тя. — Не съм аз причината за злополучния им брак. Той е такъв отдавна.

— Несполучливи бракове има отчасти заради жени като теб — не отстъпва Мора. — Не е нужно да бъдеш толкова хищна.

— А ти пък не е нужно да си толкова наивна. Трета страна не може да проникне в щастлив, взаимно удовлетворителен брак.

— Съжалявам, но не съм съгласна — отговаря Мора, вбесена.

Не я виня, че е разстроена. Темата улучи болното й място.

Но вместо да престане, Джес се стреми към шоково положение и казва:

— В такъв случай ти няма да одобриш, ако забременея нарочно.

— Какво имаш предвид? — пита Мора втрещена.

— Нали знаеш… да забравя да си взема хапчето. Един вид да придвижа процеса по-бързо. — Тя прави с ръка характерния за инвестиционен банкер жест.

Мора опулва очи.

— Сигурно ме лъжеш.

Джес изглежда доволна от себе си. Според мен в повечето случаи тя се занася, но не напълно. Разбира се, извън очевидното неетично естество на такъв мръсен номер, целият този разговор ме навежда на мисълта как ли бих се чувствала, ако Бен беше, да речем, заменил противозачатъчните ми хапчета с някакво безвредно лекарство. В съзнанието ми изплува думата „несъзнателно“. Затова се обаждам:

— Ами ако Бен ми беше скроил такъв номер? Да си продупчи презерватива примерно?

Джес отговаря:

— Това е съвсем различно.

— Не съвсем — възразявам.

— Разбира се, че е. Тялото ти си е твое. Ти трябва да имаш последната дума.

— Е, да, но спермата е негова — намесва се Мора. Явно, че тя си представя как би постъпила, ако Скот имаше незаконно дете някъде. Което е напълно възможно.

Дафни, от своя страна, изглежда подозрително заговорнически. Всичко за едно бебе. Напълно съм сигурна, че тя би откраднала семе, ако й се наложеше.

Обръщам се към нея.

— Според теб това е редно, Даф, нали?

— Не — отговаря тя неубедително. — Всъщност… зависи… предполагам.

— Зависи от какво? — пита Мора.

— От това защо го прави — и тя се обръща към Джес. — Защо би го направила? За да накараш Трей да напусне жена си или просто за да имаш дете?

— Виж, Даф, майчинството не е толкова благородно, че да погази основния морал — казва Мора.

Дафни ме сритва под масата, сякаш аргументът, който бе изтъкнат на масата, е толкова неуловим, че по някакъв начин бих могла да го пропусна. И ме поглежда така, сякаш ми казва „направи нещо“.

— Хайде, момичета — намесвам се аз. — Стига толкова. Ние трябва да се поддържаме една друга.

— Това имам предвид и аз, Клодия — казва Мора. — Ние, жените, трябва да се поддържаме.

— Приятелите трябва да се поддържаме — уточнява Джес. — Аз не познавам жената на Трей от Адам, от Ева, откъдето и да било. Така че не й дължа нищо.

— Някой ден ще ти напомня за това — заявява Мора с леко треперещ глас. — Когато се омъжиш за мъж, който веднъж те е погледнал в очите и е обещал да се откаже от всички други. Ще ти напомня за това, след като родиш бебето му и получиш следродилна депресия, почнеш да се чувстваш дебела като крава и изстискваш мляко в малки пластмасови бурканчета посред нощ, докато той се шляе някъде с някоя двайсет и две годишна на име Лизет. Ще ти напомня за това.

— Една секунда — вметва Дафни. — Ти не кърмеше.

Аз й хвърлям поглед, с който й давам да разбере, че сега не е подходящият момент да играе ролята на бъдеща майка-земя.

— Кърмих Зоуи три седмици! — отговаря Мора. — А после я отбих, защото получих мастит. Не помниш ли?

Дафни поклаща глава.

— Да, кърмих я… И освен това, Даф, не схващаш същността на въпроса.

— Божичко! Е, добре. Извинете ме, че съществувам — казва Дафни.

Поглеждам я със съчувствен поглед, знаейки, че тя би убила, за да получи мастит още сега. Колкото и да е удивително, аз също смятам, че тя ще е готова да приеме съпруг флиртаджия, стига това да значи, че ще може да стане майка.

Няколко минути по-късно, с много ласкаене от моя страна и поръчване на още една бутилка вино, бурята отминава и ние сме на безопасни теми. Но когато слушам трите жени, които обичам най-много, не мога да не мисля колко безумно е това, че всички ние искаме нещо, което като че ли не можем да имаме. Неща, които някоя от нас има. Аз искам да си върна съпруга и да държа бебе. Дафни иска бебе още сега, а за съпруга й не я е грижа. Мора иска мъжът й да престане да хойка. Джес иска нечий друг съпруг да хойка малко повече.

Замислям се какво направихме, за да стигнем дотук. Дали някоя от нас е изцяло невинна за затрудненото ни положение. Трябва ли Дафни да се опита по-скоро да има дете? Ако тя знаеше, че иска дете повече от всичко друго, не трябваше ли да опита да зачене, докато двамата с Тони бяха на по двайсет години, вместо да спестяват пари, за да си купят къща? Трябваше ли Джес да използва главата си и по-малко да следва сърцето си? Трябваше ли да излиза само със свободни, неженени мъже — по морални и практични причини? Трябваше ли Мора да забележи признаците у Скот по-рано? Трябваше ли да се омъжи за по-свястно момче, някой като Найлс, например? Ами аз? Трябваше ли да отстъпя и да поискам да имам бебе, за да запазя единствения мъж, когото истински съм обичала?

Нещата определено не са такива, каквито си ги представяме, когато сме деца и имаме големи мечти за това какъв ще е животът ни, когато пораснем. Дори с майка като моята, дори с нетрадиционните ми желания, дори с всички книги, които бях прочела за всички хора с провален по един или друг начин живот, аз пак щях да се кълна, че нещата ще бъдат много по-подредени и по-лесни, отколкото в действителност се оказват.