Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baby Proof, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Емили Гифин. Нещо ново

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-329-4

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Немалка част от мен се пита дали не греша, като оставям Бен да ме напусне завинаги. Казвам си, че умуването просто си върви с територията. Когато и да вземеш важно решение в живота, поне някое решение, което има изпълнима алтернатива, следват неизбежни неловки последици. Тревогата е просто признак, че взимаш нещо на сериозно.

В този смисъл разводът ми с Бен извиква в съзнанието ми един куп емоции, които изпитвах, когато се женех за него. И тогава знаех, че върша правилното нещо, но не можех да избегна безпокойството от време на време, което ме държеше будна нощем, дори когато бях взела няколко глътки „NyQuil“[1]. В дните преди сватбата ни знаех, че любовта ми към Бен е най-реалното нещо, което съм изпитвала, и пак ме гризеше мисълта, че се подготвям за разочарование. Спомням си как една нощ, докато наблюдавах спящия Бен, се изпълних със страх, че някой ден ще го разочаровам. Или че той ще ме разочарова. Че по някакъв начин нещата нямаше да се подредят добре за нас и че аз ще се обърна назад и ще се запитам: „Как можах да съм такава глупачка? Как можах да не видя какво се задава?“. И сега, разбира се, става точно това.

Докато наблюдавам как Бен си отива от мен, започва да ме гложди мисълта, че някой ден ще се обърна назад към това разклонение на пътя и ще го посоча като най-голямата грешка в живота ми.

Като се има предвид крехкото ми състояние, се чувствам много нервна при мисълта, че ще бъда при семейството ми, в което няма тайни. Те още нищо не знаят и седмици наред отлагам да ги видя, докато не идва денят на празненството по случай шестия рожден ден на племенницата ми Зоуи и аз повече не мога да отлагам.

Същия ден взимам влака за дома на Мора в Бронксвил и гледам през прозореца пейзажа, който бях опознала като пръстите на ръката си. Позволявам си единствено да слушам весели песни по моя iPod, като превъртам всяка меланхолична песен като предохранителна мярка. Най-лошото, което можех да направя, е да се появя пред Мора със следа от тъга по лицето си. Трябва да бъда твърда, казвам си, докато обмислям по какъв начин да им съобщя лошата новина.

Когато стигам на гарата, вече съм решила, че след като гостите се разотидат и Зоуи отиде да се радва на новите си играчки, ще кажа на семейството си за предстоящия ми развод. Вероятно щеше да е по-малко драматично, ако го бях съобщила на всеки поотделно по телефона, но пък така щях да го изрека само веднъж. Ще дам пресконференция и ще импровизирам един куп въпроси. Когато усетя, че не мога повече да издържам, ще благодаря на семейството си и ще си тръгна. Точно като спортист след болезнена загуба. Да, разочарована съм. Чувствам се зле, задето провалих отбора си и пропуснах онзи лесен кош във второто продължение. Но положих всички усилия. И сега трябва да продължа напред…

Баща ми, който продължава да живее в Хънингтън, в къщата, където израснах, беше дошъл с колата у сестра ми по-рано сутринта и сега ме посреща на гарата. Още не съм затворила вратата на колата и той започва да хули майка ми.

— Тази жена е невъзможна. — Баща ми обикновено е позитивно настроен човек, но майка ми беше успяла да извади на показ най-лошите му черти. И очевидно той не се вслушва в съветите за развода, според които не е здравословно за едно дете (дори пораснало) да слуша как единият родител се възмущава от другия.

— Какво е направила Вира този път? — питам го.

— Подметна характерната за нея злонамерена забележка относно гащите ми.

Усмихвам се на старомодната му дума за панталони.

— Какво им е на панталоните ти?

Прааавилно! Нищо им няма, не е ли така?

— Така е. — Като се вглеждам обаче, виждам, че той е съчетал панталон с маншети от костюм с риза с яка за голф. А такава проява на лош вкус майка ми не може да търпи. И все пак ми е чудно защо тя продължава да взима толкова навътре това, че баща ми не умее да се облича подходящо. Нея какво я засяга, мисля си.

— Дуайт с нея ли е? — питам.

— Не. Щял да ходи на голф. — Баща ми включи мигача. — Сигурен съм обаче, че по-късно ще се появи с апломб.

— В това отношение двамата си приличат — отбелязвам.

— Да. Тя цяла сутрин се перчи из къщата.

Представям си майка ми с изпъната назад глава и вирнат нос, точно като гордо цирково пони.

— Да, нали трябва да прави впечатление.

Целта на майка ми е непрекъснато да привлича вниманието. Тя ще е наконтена, ще поднесе на Зоуи най-големия и най-скъп подарък и през цялото време ще е заобиколена от тълпа почитатели. Това не се е променило, откакто сестрите ми и аз бяхме деца — нашите приятели обожаваха майка ни. Наричаха я „откачалка“, „веселячка“, „една от момичетата“. Но мисля, че дълбоко в себе си те са доволни, че тя не е тяхна майка.

— Не й се давай, татко — казвам.

Той се усмихва, сякаш мислено сменя скоростите. После ме пита:

— А Бен къде е?

Очаквах този въпрос, но все още изпитвам остра болка, като чуя името му. Поемам си дълбоко въздух и придобивам безгрижен тон.

— Налага му се да работи.

— Не е присъщо на Бен да изпусне семеен празник.

— Да, той наистина държи на семейството. — Казвам го саркастично, но ми се струва, че това е самата истина — той държи на семейството.

 

 

След минута ние завиваме по алеята за коли на сестра ми, откъдето оглеждам струващото четири милиона долара имение (сестра ми твърди, че къщата й не е имение, но според мен всяка къща с повече от шест спални е имение, а нейната има седем) със смесица от възхищение и презрение. Разочарована съм не поради очевидната величина на богатството им — защото това е много относително. По-скоро не ми харесва начина, по който Скот печели парите си — не с усилена работа или мозък, а като се озовава на точното място в точното време. Той работеше като финансов директор в малка софтуерна фирма, купена за смешна сума пари по време на технологичния спад. Той има толкова много пари, че съм го чувала да нарича по-малко заможните хора „никелови милионери“.

Ако той се отнасяше добре със сестра ми, всичко това щеше да е чудесно и аз щях да го аплодирам за късмета му. Но Скот е мерзавец (използвам един от епитетите на баща ми) и домът им постоянно ми напомня за всекидневната размяна, която прави Мора: хубави вещи, съпруг любовчия. Често съм се питала дали сестра ми щеше да го напусне, ако със Скот нямаха деца. Нейният отговор е „да“. На мен обаче не ми се вярва много.

Баща ми паркира зад голям бял товарен автомобил с надписа КЕТЪРИНГ „ЕНДИВ“. Мора не пести за празненствата си, дори да са за деца, затова не се изненадвам, когато влизам през предната врата и заварвам суетня в последните приготовления, които повече наподобяват сватбено тържество, отколкото празнуване на детски рожден ден.

— Здравей! Здравей! — казва Мора и ме прегръща набързо и разсеяно, след което веднага връща вниманието си към една гигантска ваза с екзотични цветя. Виждам, че е напрегната, както винаги, когато й предстои някакво публично събитие. Типично първородно дете. Мора е перфекционистка във всичко, което прави, и аз често съм се замисляла колко ли ще е изтощително, ако съм на нейно място. Аз също изпипвам нещата — когато става дума за работата ми, — но Мора е такава с всичко. С дома, двора, децата, външния си вид. Добре че напусна високопоставената си работа в Долната камара на Конгреса, след като роди, защото не мога да си представя как щеше да се справя перфектно с всичко плюс работата си.

Тя свива вежди, килва глава на една страна и пита:

— Добре ли стоят тук тия цветя? Не са ли… несъразмерни?

Казвам й, че стоят много красиво. Домът на Мора наистина е красив, макар да няма нито едно място, където да се отпуснеш или да се почувстваш удобно. Той е малко измислен в своето еклектично съвършенство — носи помпозния почерк на авангарден дизайнер, който старателно е постигнал предсказуема изискана смесица от старо и ново, съвременно и традиционно. Преобладаващата гама от цветове в дома на Мора е топлата — жълти стени, вишнева тапицерия, абстрактно изкуство в мандаринени тонове — и все пак нещо в дома й ми напомня за изложбена зала. Човек не може да предположи, че тук живеят три деца на шест и под шест години, въпреки маслените картини в тяхното сходство и снимките върху малкия й роял. Сестра ми се гордее, че домът й е изискан. В действителност тя често изтъква това, сякаш да ми каже: „Човек не бива да бъде погълнат от безпорядък и шумотевица, само защото има деца“.

Твърдението й е необоримо, но, както казваше Бен, с гвардия от помощници като нейната можеш да направиш много: бавачка, градинар, човек, поддържащ басейна, личен асистент и икономка, която живее в къщата. Наблюдавала съм я как възлага задачи на персонала си, облечена в маркови саронги и клинове на „Джуси котюр“, с голяма чаша кафе в ръка, и съм си казвала, че макар тя да беше напуснала работата си, пак продължава да ръководи нещо като малка корпорация, при това се справя безупречно.

Но въпреки факта, че Мора води на пръв поглед повърхностен и разглезен живот, тя е много сериозна в действителност. Напълно подкрепя школата по майчинство на Джаки О. и често цитира своя идол: „Ако пренебрегнеш възпитанието на децата си, то каквото и друго да правиш, едва ли ще има голямо значение“.

В резултат на това децата на Мора са сладки, с добри обноски и относително неразглезени.

— Къде са децата? — питам сега Мора и в този момент Зоуи, Уилям и Патрик се втурват насреща ми, превъзбудени и с широко отворени очи, сякаш вече са погълнали премного захар. Със светлата си коса и бялата си кожа Зоуи прилича повече на мен, отколкото на родителите си, които имат маслинена кожа и кафяви очи. Преди време Мора ми се обади по телефона да ми каже, че Зоуи взела една моя снимка и я занесла във фризьорския салон, за да покаже прическата ми на вълни, защото искала да прилича на леля си Клодия. Не мога да не се чувствам признателна от факта, че племенницата ми ми подражава и го счита за нарцистичен порив, който принуждава мнозина да имат деца.

— Честит рожден ден, Зоуи! — поздравявам я и се навеждам да я прегърна силно. Тя е облечена в пълния костюм на балерина, тъй като темата на празненството й е „розовеещи балерини“. Бледорозовото й трико, тъмнозелената й къса поличка и балетните й пантофки се съчетават чудесно в нюансите с розовите и зелени балони, завързани за перилото на стълбата и триетажната торта, заобиколена от метри тюл. — Не мога да повярвам, че вече си на шест!

Спомням си, че първата ми среща с Бен се състоя през седмицата, в която Зоуи навърши две годинки. Запитах се докога ще измервам времето, свързвайки го с Бен.

— Благодаря, лельо Клодия! — казва Зоуи с ниския си, гърлен глас, който звучи странно за толкова малко момиченце. Тя плъзга краката си от втора на трета позиция. — Масата за подаръци е в дневната! Стига да си се сетила да донесеш такъв.

— Може и да съм се сетила — отговарям и отварям голямата си пазарска чанта, като й показвам крайче от увития подарък.

Уилям и Патрик, съответно на три и две години, едновременно подмятат във въздуха някакви джунджурии.

— Виж какво си имаме!

— Супер! — казвам, макар да нямам и представа какво ми показват.

Зоуи ме уведомява, че баща им им купил нови роботи, за да не ревнуват от нейните подаръци. Скот е добър баща, въпреки че малко прекалено си пада по подкупите и заплахите. Любимата ми негова заплаха е: „Никаква Коледа, ако не спрете да хленчите“. Когато Бен я чу, се разсмя и ме попита как точно е смятал Скот да прескочи двайсет и четвърти декември и да отиде направо на двайсет и шести.

Зоуи се ухилва и ме повежда за ръка към дневната, където Дафни и майка ми седят коляно до коляно на дивана и пият „Кир Роялс“[2].

— Къде е Бени? — пита майка ми, преди дори да ми е казала „здравей“. Винаги съм настръхвала, когато го нарича „Бени“. А сега, понеже не сме заедно, ми става още по-противно.

Чувствам как се стягам, докато сядам на едното кресло срещу тях и отговарям:

— Не успя да дойде.

— Защо? — настоява да узнае майка ми.

— Трябва да работи — и се усмихвам лъчезарно. — Бизнесът му процъфтява.

С това твърдение направо трябва да съм се издала. Аз не използвам изрази като „бизнесът процъфтява“.

— Но Бени никога не е работил в събота — продължава майка ми, сякаш го познава по-добре от мен. — Да не са се случили неприятности в рая?

Удивлявам се на способността на майка ми да надушва всяко разногласие. Любимият й израз е: „Където има дим, има и огън“ (което случайно е нейната неизменна обосновка да вярва на таблоидната преса, независимо колко скандална е историята).

— Ние сме добре — отговарям, чувствайки се облекчена, че реших да оставя за последен път брачната халка на ръката си.

Тя се оглежда нетърпеливо наоколо, после се навежда към мен и прошепва:

— Само не ми казвай, че е станал втори Скот по отношение на теб.

Поклащам глава, питайки се точно тя ли, от всички хора, посмя да хвърли камъни върху Скот. Но майка ми е като една от най-добрите ревизионистки историци в света, които могат да накарат О’Джей Симпсън да се изпоти. Както изглежда, че О’Джей е убедил себе си, че не е убивал никого, така и майка ми си вярва, че никога не е правила нищо нередно. Най-малкото беше заключила, че баща ми я е подтикнал към изневяра — което е пълна глупост. Баща ми беше най-добрият съпруг, когото тя заслужаваше.

— Не, мамо — отговарям, мислейки си колко по-лесна щеше да бъде една любовна афера. Никога не бих могла да остана с мъж, който ми изневерява. Независимо от обстоятелствата. В това отношение приличам на болшинството от мъжете. Никакви втори шансове. И не толкова по отношение на морала, колкото до неспособността ми да прощавам. Злопаметна съм и не мисля, че бих могла да променя това в себе си, дори да исках.

— Не ме лъжи, Клодия — продължава майка ми, наблягайки максимално на всяка отделна дума. После смушква Дафни и я пита на висок глас дали знае нещо. Дафни поклаща глава и отпива от шампанското.

— Мамо, днес е денят на Зоуи. Престани, ако обичаш.

— О, мили боже! Има нещо нередно! — Тя почти вика. — Познавам, когато има нещо нередно.

Баща ми смънква колко удобно е това, понеже тя е причината за повечето от нередностите, които се случват.

Майка ми присвива очи, завърта се на мястото си и застава с лице към него.

— Какво каза, Лари?

— Мамо — провиква се Мора от тоалетната, където довършва приготовленията на външния си вид, — моля те, престани, каквото и да правиш там.

— Това е нереално. Да ме обвиняват, че съм загрижена за дете — казва тя на Дафни, нейния единствен потенциален съюзник в такива ситуации. Дафни изпитва към нея същото, каквото Мора и аз, но не може да не й се подмаже. Тя е уязвима и чувствителна и се нуждае от любовта на майка ни по начин, от който и двете ме изпълват с дълбоко съжаление. Мора и аз отдавна престанахме да се интересуваме какво прави или не прави майка ни. Незнайно защо Дафни не може да се държи като нас.

— Това е нереално — повтаря майка ми с вид на обидена.

Ти си нереална, Вира — обажда се от другия край на стаята баща ми.

Сцената е толкова предсказуема, че мисълта, че Бен ми липсва, отново силно ме пронизва. Ние често сме си съчинявали сценарий за бъдещи дни, като се обзалагахме кой какво ще каже и колко време ще отнеме да бъдат изречени думите.

Зетьовете ми Скот и Тони вдигат поглед от задачата си — да сложат бутилки бира в голяма кофа с лед на задната веранда — и влизат в дневната, където се споглеждат, сякаш си казват: „И ние сме в същия кюп, друже!“. Двамата нямат почти нищо общо — Тони носи карирани ризи и чете само спортните страници, а Скот си слага одеколон и е абониран за „Уолстрийт Джърнъл“, — но с годините двамата се обвързаха като зетьове, както е присъщо за много семейства. Винаги безупречен домакин, Скот налива „Амстел лайт“ в изстудена чаша и ми я подава, загърната в платнена салфетка.

— Заповядай, Клодия.

Благодаря му и отпивам голяма глътка.

— За какво е тая врява? — пита Тони. Той и Дафни са заедно от гимназията. Дългата им история се свързва с неговата непоколебима вярност, която му беше спечелила правото да се намесва — право, което Скот нямаше дори в собствения си дом.

— Бен няма да дойде — уведомява го майка ми. — Ти какво ще кажеш по въпроса? Аз ли съм единствената, която смята това за подозрително? — Тя се оглежда наоколо с ръка, притисната до цепката на бюста й.

— Мамо. Говоря сериозно. Нито една дума повече — скастрям я аз. Това едва ли е опровержение, но всеки нормален човек ще схване намека и ще си замълчи. Майка ми доказва, че е всичко друго, но не и нормална, защото поглежда към тавана и мърда устни в мълчалива молитва, после става бавно.

— Имам нужда от една цигара — обявява тя. — Дафни, скъпа, ще дойдеш ли с мен в задния двор?

Сестра ми й отговаря с раболепно кимване. Едва след като става и тръгва след майка ни, тя се обръща и леко извърта очи нагоре. Дафни иска да угоди на всекиго. Това е нейната най-добра — и най-лоша — черта.

След секунди на вратата се звъни. Поглеждам часовника си и установявам, че празникът вече набира скорост. Няколко часа ще бъда в безопасност. Чувам писъка на Мора на вратата и в отговор писъка на най-добрата й приятелка Джейн. Мора и Джейн бяха съквартирантки и членуваха в женския клуб към университета „Корнел“. И те, като Джес и мен, оттогава са неразделни. Всъщност Бронксвил беше съвместното им решение. След като години наред живяха в Манхатън, те проучиха до премала предградията на Ню Йорк и Кънектикът и накрая си избраха две къщи в един и същ квартал. Мора е по-заможна от Джейн, но Джейн пък е по-хубава — което прави приятелството честно и балансирано. Като доказателство е разговорът, който чувам сега:

— Къщата ти е удивителна! — възкликва Джейн. — А колкото до цветята, направо да умреш за такава аранжировка.

— По-скоро косата ти на кичури е за умиране! Казу ли ти ги прави?

— Естествено! На кого другиго ще позволя да пипа косата ми?

Докато и останалите гости на Мора влизат, аз си мисля това, което съм си мислила винаги, когато съм в Бронксвил. Всички са абсолютно едни и същи: самодоволни, изискани и ако не очевидно красиви, то поне са максимализирали генетичната си участ. И повечето от тях са предприемали най-малко два набега до вълшебния и, както изглежда, силно привличащ свят на пластичната хирургия. Имах малка намеса, шепнат си те. На сестра ми й изтъниха леко носа и й повдигнаха гърдите след раждането на Уилям. Тя не е безспорна красавица, но с камарата й от пари и неземната сила на волята тя се нарежда по-близо до преуспелите, отколкото Дафни и аз. В действителност всички от цялото й обкръжение си приличат до съвършенство: изскубани вежди, слънчев загар, облекло, почти еднакво като цветове и стил. Все едно че са излезли от списание или са се облекли от един и същ гардероб. Не ми е нужно да разглеждам модно списание този месец — защото е достатъчно да обходя с поглед стаята и вече знам, че последните тенденции включват поли на волани, украсени с изкуствени камъни, ниски обувки и едри тюркоазни колиета.

Съпрузите им са крещящо красиви, поне на пръв поглед. Някои са започнали да оплешивяват над челото, други имат дребна челюст или силно изявена захапка, но тези недостатъци са затъмнени от патината, която върви с притежаването на пари. На много пари. Не са самоуверени, разговарят с лекота и се смеят от сърце. Носят мокасини на бос крак, изгладени костюми каки, колани от телешка кожа. Косите им са пригладени с гел, кожата им ухае на ароматен афтършейв, шитите им по поръчка ленени ризи са с навити ръкави дотолкова, колкото да разкриват луксозните им, но спортни часовници.

Разговорите им са самопоздравителни и предсказуеми. Жените разговарят за частните училища на децата си и за техните предстоящи ваканции до Карибите или Европа. Мъжете обсъждат работата си, голф игрите и инвестициите. Понякога се подмята някоя клюка за неприсъстващите съседи — от страна на жените — хапещи, а на мъжете — завоалирани под формата на шега.

Онова, което ми прави най-голямо впечатление този ден, е, че Зоуи и приятелчетата й като че ли са на изложба, тъй като най-модните аксесоари са съчетани с тези на техните братя или сестри и особено в един болезнен случай с техния родител от същия пол. Момиченцата носят огромни рипсени копринени панделки в косите си и скъпи, набрани роклички и вече са се научили как да флиртуват по скандален начин. Братята им носят дрехи с монограм и тричетвърти чорапи. Те също са се научили да ходят наперено и да се хвалят.

Докато ядем обяда си от сандвичи за чай и пищна салата със спагети (и пица с козе сирене за децата), пристига една професионална балерина от Балетната академия, за да танцува специално на палци за Зоуи и нейните петнайсет най-близки приятелчета, които се втурват да се преоблекат в балетните си костюми. На тях ще им бъде предаден групов урок в билярдната, покрай покритата с огледала стена. Майките се подреждат като папараци и правят снимки на децата си. Аз минавам на вино, като следя чашата ми винаги да е пълна и крадешком поглеждам часовника си. Колкото по-скоро свърши празненството, толкова по-бързо ще съобщя новината си и ще продължа нататък с остатъка от живота си.

Когато урокът по балет свършва, идва ред на тортата — гвоздея на всяко празненство. Малко са задоволителните неща като много скъпа торта. Ние пеем за Зоуи, наблюдаваме я как духа свещите в два реда и чакаме за парче торта. Няколко жени поемат парче от сервитьора, но повечето отказват и си отхапват крадешком от парчетата на съпрузите си. На мен ми се пада парче с буквите „ЕН“ от думата „РОЖДЕН“ и си помислям за Бен. Той ми липсва в толкова много отношения, но точно сега ми липсва така, както винаги ти липсва някой, когато си сама в стая, пълна с двойки.

Наливам си още една чаша вино и тръгвам след тълпата в дневната, където Зоуи започва да отваря подаръците си, въпреки че майка й я кара да почака, докато гостите си тръгнат. За щастие Зоуи е във възраст, когато не е възможно да разкъсва опаковките бавно, така че за нула време тя е заобиколена от купчина розови и виолетови пластмасови и плюшени играчки. Американски кукли, кутии с мъниста, игри с дъски и изобилие от кукли Барби и Поли Покет.

Тя оставя моя подарък последен. Дървената кутия за бижута е с монограм и с въртяща се балерина в нея. Много съм горда от факта, че направих избора без помощта на Мора, към която обикновено се обръщам все в последния момент.

Зоуи отваря първо картичката, както я съветва Мора. Всички слушаме как тя я прочита на глас, натъртвайки на по-трудните думи. Стига до края и прочита: „С любов, леля Клодия“. После вдига поглед към мен и пита:

— Защо го няма името на чичо Бен?

По дяволите, изругавам наум.

— Да, Клодия. Защо? — обажда се майка ми.

Казвам нещо от рода, че е станало недоглеждане.

Зоуи ме изглежда учудено. Очевидно тя не знае какво значи „недоглеждане“.

— Забравих да напиша името му — добавям едва-едва.

— Вие да не се развееееждате? — пита Зоуи с тревожен тон, който предполага, че бракът на родителите й е в криза. — Нани Ви каза на леля Дафни, че вие се развеждате.

На майка ми, наричана още нани Ви, най-накрая й пада удобния случай, който отдавна чака. Тя оглежда присъстващите с поглед, който ясно изразява: „Кой, аз ли?“. После се обръща към мен и изчуруликва със сладкодумния си, като от сапунена опера глас:

— Е, вярно ли е?

Всички погледи се отправят към мен. Дори приятелите на Мора, които ме виждат за първи път, ме гледат в очакване. Хрумва ми да излъжа за последен път, но това просто не ми е присъщо. Затова казвам на Зоуи:

— Понякога нещата не вървят добре.

Мора изглежда така, сякаш ще припадне не само от новината, но и от черното петно, което съобщението лепва на празненството й. Баща ми направо се втурва към мен и ме прегръща силно, шепнейки, че всичко ще се оправи. Майка ми започва да реве:

— Знаех си аз, знаех си — хлипа тя, а Дуайт, който беше дошъл преди минути, започва да й вее със салфетка, на която с розово е избродирано „ЗОУИ СТАНА НА ШЕСТ!“.

Отдръпвам се от баща си и казвам:

— Добре съм.

Една от приятелките на Мора, жена със смолисточерна коса и с най-големите диамантени обици, които бях виждала извън червения килим, й подава книжна кърпичка „Клийнекс“. После подава и на Дафни, тъй като е откликнала на плача на майка ми с условния рефлекс на Павлов.

Тишина се сляга над стаята и Зоуи, която изглежда покрусена, но твърда, задава нов предпазлив въпрос:

— Защо? Защото не искаш деца, или защото не го обичаш?

Въпросът е подобен на „Продължавате ли да биете съпругата си?“ и аз не мога да не се удивя на способността на шестгодишното хлапе да бъде толкова проницателно, да свежда развода ми до най-съществената част.

Разбира се, отговорът е прост: аз не искам да имам деца, затова Бен не ме иска. За малко да го изрека и то точно с тези думи, но вместо това се усмихвам и давам едно от ужасните обяснения на възрастните, онзи отговор, който ме поставя право в лагера на уклончивите лоши майки. Или в случая — в лагера на лошите лели.

— Просто не е трябвало да продължим, Зоуи — казвам на племенницата си.

По погледа, който ми отправя, става ясно, че тя не разбира какво означава това. По дяволите, та аз също не знам какво значи. Но преди тя да успее да формулира следващия си въпрос, аз се усмихвам, ставам и се отправям към трапезарията, където си отрязвам още едно парче торта. Този път ми се пада буквата „Р“ — развод, с напластена отгоре розова и зелена глазура.

Бележки

[1] Лекарство, приемано обикновено вечер, за облекчаване на симптомите на настинката. — Бел.ред.

[2] Марка шампанско. — Бел.прев.