Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baby Proof, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Емили Гифин. Нещо ново

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-329-4

История

  1. — Добавяне

Глава 32

Бъдни вечер е и почти се е стъмнило — може би най-любимият ми час на годината.

Бен и аз сме в колата и прекосяваме моста „Трайбъро“ на път за дома на Дафни и Тони. Отиваме да видим сина им, който пристигна преди три дни точно по график — възможно най-божествения коледен подарък.

Радиото е пуснато тихо и Нат Кинг Кол пее „Ще се завърна у дома за Коледа“. Бен държи кормилото с две ръце в положение „десет и десет“ — съвършената поза, заучена в шофьорските курсове. Обикновено той кара по-отпуснато, дори в натоварен трафик, затова ми идва наум, че може би е притеснен, че ще се види отново със семейството ми. Питам го дали е така, като признавам, че и аз чувствам същото по отношение на неговото семейство, на което ще гостуваме утре следобед.

Сякаш сконфузен, Бен сваля едната си ръка от кормилото и оставяйки с другата в положение „шест часа“, отговаря:

— Може би съм малко притеснен… но предимно се вълнувам, че ще се видя с всички.

Усмихвам се.

— Дори с лудата ми майка ли?

— Дори с добрата стара луда Вира — отговаря той, клатейки глава. — Обичам всичко, което е част от теб.

Навеждам се и го целувам по бузата. Отново сме заедно едва от месец и дребните неща продължават да ме изпълват с трепет. Неща като докосването на острите му бакенбарди няколко часа след като се е обръснал. Да бъда в колата с него. Да слушаме коледна музика. Всичко с Бен ми се струва ново, свято, възвишено. Подозирам, че така ще бъде още много дълго време. Може би завинаги.

След половин час напускаме магистралата Лонг Айлънд и приближаваме Хънтингтън. Вече е пълен мрак. Бен посочва сребърната луна и множеството звезди, които не се виждат от Манхатън. Звездите са най-хубавото нещо в предградията, размишлявам на глас. Бен се съгласява с мен, но добавя:

— Но не са достатъчна причина да живееш там.

Той е пълен с такива проницателни, примирителни забележки, откакто се срещнахме на обяд. И двамата сме такива, макар че продължаваме да заобикаляме действителния проблем с развода ни. Изобщо не подхващаме такива сериозни теми, освен че казахме на приятелите и семействата ни за съдбовния ден в „Питс Тавърн“. Вероятно отново ще ни питат за това довечера. Сигурна съм, че ще извъртим очи към тавана и ще възкликнем: „Пак ли?“, а в същото време тайничко ще се наслаждаваме на всяка част от историята — нашата история. Болезнените часове, водещи към нашата среща, нашето бавно проумяване, еуфоричното ни пътуване с такси до стария ми апартамент след обяда. Сигурна съм, че довечера ще добавим по някоя нова подробност, както правим всеки път. Може би аз ще оцветя разказа с буквалната значителност, която нито за миг не ми убягна: „Ето ни в сепарето на О’Хенри, изпълнявайки наша си версия на «Даровете на влъхвите». Всеки от нас иска да даде нещо на другия, нещо на любовта“. Толкова е подходящо за Коледа.

 

 

Когато пристигаме, Зоуи ни чака на вратата. Тя я отваря и извиква:

— Чичо Бен! — И хуква по алеята за коли към него без палто и обувки.

Бен я взима на ръце.

— Зоуи! Радвам се да те видя отново, момичето ми!

Толкова много ми липсваше, чичо Бен! — казва тя, гледайки го с обожание.

— И ти ми липсваше, сладкишче.

— Знаех, че ще се върнеш! — заявява тя и мигом ми минава мисълта, че един ден тя ще разбере, че не всеки край е щастлив. С малко късмет родителите й няма да са такъв пример. Засега те като че ли продължават напред с много крехък мир.

— Ти си едно мъдро малко момиченце — продължава Бен, като я сваля на предната веранда. — А сега, да влизаме вътре. Ще замръзнеш до смърт.

Зоуи засиява и го хваща за ръката.

— Дааа! Хайде да влизаме и да видим бебето Лукас!

— Ей, Зоуи, а аз какво съм? Лукова глава ли? — обаждам се, като се правя на засегната, задето свиря втора цигулка до Бен.

Зоуи се усмихва през рамо.

— Здравей, лельо Клодия. И ти можеш да дойдеш с нас.

Всички от семейството, с изключение на Дафни и Лукас, вече са се събрали във вестибюла с широки, глуповати усмивки на лицата.

— Здравейте на всички — казва Бен, усмихвайки се притеснено.

Баща ми излиза напред като патриарх и официален говорител на семейството.

— Добре си дошъл отново, приятел! — И протяга ръка.

— Радвам се, че отново съм тук, Лари — отговаря Бен и двамата си стисват ръце, а майка ми прави снимка. Тя прави още една, когато баща ми изсумтява под носа си: „Ама, че работа!“ и прегръща Бен така, както се прегръща мъж, завърнал се току-що от дълго отсъствие в далечна война. Останалите изчакват на опашка реда си. Първо Мора, Скот и момчетата. После Дуайт. Накрая Тони.

— Поздравления — казва му Бен.

— И на теб — отговаря Тони.

Междувременно майка ми фотографира всяка прегръдка. Оставям я да снима, защото не искам да убивам духа й и защото имам чувството, че искам да съживявам тази вечер през идните години.

Майка ми церемониално подава камерата на Дуайт, за да я снима последна.

— Бен, скъпи — казва тя и млъква, за да произведе драматичен ефект, — какво ти отне толкова време?

Бен се засмива.

— Не знам, Вира. Просто бях глупак.

— Да, така е — отговаря майка ми със сълзи в очите. После посочва мен. — Както и тази моя дъщеря.

— Добре, добре. Стига толкова! — намесвам се, подигравайки се на прекомерния ентусиазъм на семейството ми. — Чака ни бебе, с което да се запознаем!

— Да! Елате тук! — повиква ни Дафни от дневната.

Ние влизаме и там е сестра ми, която държи в ръце новородения си син, обляна от меката светлина на огъня.

— Бен, Клодия, това е вашият племенник Лукас — казва тя. — Лукас, запознай се с леля Клодия и чичо Бен!… Така трябва да те нарича, нали Бен?

Бен взима ръката ми и отговаря:

— Да, Даф. Така трябва да ме нарича.

— Е, приближете се да го видите по-добре — подканва ни Дафни гордо и отмята синьото одеялце от лицето на Лукас.

Това е момент, за който не спрях да се питам от Деня на благодарността. Ще се чувствам ли по-различно от всяко от ражданията на Мора? Безпокоя се, че ще е точно така. Но още щом поглеждам Лукас, с облекчение установявам, че се чувствам точно както тогава. Изпълнена с гордост, учудване, признателност и предчувствие, че нещо голямо предстои.

— Той е изключителен! — възкликвам.

Прекалено е хубав, за да е истински. Но е истински.

— Така е — отговаря Дафни. — Не мога да повярвам.

— Лельо Дафни, може ли да подържа бебето Лукас? — пита Зоуи и това кара Уилям и Патрик да помолят за същото.

— Не сега — кротко отказва Мора на децата си. — В момента Лукас се нуждае от майка си.

Дафни поглежда Мора с благодарност. Разбирам, че тя не е готова да пусне детето си да минава от ръце на ръце. Беше чакала твърде дълго тази вечер.

Както и всички ние.

 

 

Много по-късно същата вечер Бен и аз се връщаме в стария ни апартамент. Най-накрая започвам отново да го чувствам като дом — което е добре, понеже Майкъл ще се мести при Джес през януари. Те го наричат „пробен период“, но на мен ми е ясно. Понякога е по-лесно да правиш нещата на малки стъпки.

Както правим сега двамата с Бен. Аз си пренесох половината дрехи обратно при Бен и в момента ровя в чекмеджетата на скрина, за да намеря червената си памучна пижама.

Бен се разсмива.

— Какво? — питам го.

— Знаех си, че времето за възвръщане на бельото няма да трае завинаги.

— Бъдни вечер е! Трябва да ти е приятно. А не секси.

— Е, имам новина за теб.

— Какво? — усмихвам се.

Ти си и двете.

Отивам в банята да си измия зъбите. После се поколебавам доста дълго, преди да изпия хапчето си. Връщам се в спалнята, където Бен ме чака, облечен в зелената си памучна пижама. Загасяме лампите и се мушваме под завивките.

Отначало целувките ни са приятни, като пижамите ни, но бързо стават нетърпеливи и жадни.

— Как е възможно да те обичам толкова? — пита в един момент Бен.

Въпросът е от онези, на които просто не можеш да отговориш. Като да се опиташ да обясниш вълшебство, чудеса или вярата.

— Не знам — отговарям задъхана и си помислям, че има много неща, които не знам. Не знам дали някога ще преодолея страховете си от майчинството. Дали някой ден ще бъда майка. Дали ще съм способна да бъда добра майка.

Но засега е Коледа и аз съм с Бен и само това има значение. Затова се притискам плътно към него и прошепвам името му. Като желание и обещание за нещо добро, което предстои.

Край