Емили Гифин
Нещо ново (15)

Глава 14

Въпреки гладко преминалата ни първа среща с Ричард и вечерно питие в апартамента му (аз го подразних, че само възрастните мъже употребяват израза „вечерно питие“), ние дори не се целунахме на тази първа среща. Нито на следващата. Не съм сигурна на какво се дължи забавянето — защото е по-безопасно да се каже, че никой от нас не играе картите си прикрито, нито се стреми да бъде прекалено морален и благоприличен. Знам също, че Ричард много ме привлича и мога да кажа, че и аз го привличам. И съм сигурна, че изчакването няма нищо общо с Бен; аз отказвам да мисля за него.

Така че единственото обяснение е, че нарастващото сексуално напрежение ни доставя удоволствие. Винаги съм обичала да ходя на работа, но кабинетът ми никога преди не е бил така примамливо и възбуждащо интереса място. Всеки ден идвам рано, жадна за първото телефонно обаждане на Ричард. Приключвам работния си ден късно всяка вечер, за да наваксам трите часа, прекарани в изпращане на имейли на мъж, който се намира на два етажа от мен. Когато се разминаваме по коридорите, си разменяме обичайните закачки, преди всеки да се върне в стаята си и да изпрати имейл от рода на: „Изглеждаш страхотно“… „Не, ти изглеждаш страхотно“.

Затова предполагам, естествено е, че първата ни целувка беше в работата ни.

Понеделник късно вечерта е — наближава десет часът — и аз току-що съм изпратила имейл на Ричард с въпрос за един от авторите ми. Докато чакам отговора му, той изведнъж се появява на вратата.

Подскачам и възкликвам:

— Дявол да те вземе, Ричард. Изкара ми ангелите.

Той ми се усмихва по стандартния си начин, после подмята саркастична забележка — нещо за гузното ми съзнание.

Поклащам глава, усмихвайки се. После ставам и тръгвам към вратата.

— Къде си мислиш, че отиваш? — пита ме той, препречвайки пътя ми.

Телата ни се докосват — и допирът леко ме притеснява.

— До ксерокса — отговарям и понечвам пак да изляза.

Той отново ми попречва, после ме избутва обратно навътре в стаята, като затваря вратата зад нас.

Лицето му се доближава до моето. Аз накланям глава надясно — предпочитаният ми ъгъл за целувка. В същата секунда и той накланя главата си надясно. Устните ни се срещат без усилие, нежно. После по-страстно. Ние бързо ставаме две филмови звезди, които се целуват на непозволено място. Наблюдавам се как целувам Ричард, съзнавайки, че вероятно изглеждаме много добре. Ричард е от типа мъже, които могат да направят всяка жена да изглежда добре.

Той ме изтиква заднешком до бюрото ми, повдига ме и ме настанява отгоре с точната смесица от страст и внимание. Ръцете му се плъзгат по голите ми бедра. Доволна съм, че днес съм с пола. И — алелуя! — с подходящо дантелено бельо. Понякога нещата наистина стават; взимам си бележка наум да си спомня за тази малка благословия следващия път, когато замрънкам за лошия си късмет, когато, да речем, съм заклещена на средната седалка в самолет между двама огромни на ръст пътници.

Ричард продължава да ме целува по устните, както и по шията и ключицата. Личи си, че е опитен и няма никакво съмнение къде е придобил тази опитност. Помислям си за Лидия от художествения отдел и за многото други жени преди мен. Някои са били от работата, с други се е запознавал в барове или ресторанти, на уговорени от други хора срещи или в метрото. Но мен не ме е грижа за никоя от тях. Не ме е грижа, че той се вижда с други жени и сега. Просто искам да продължава да ме докосва навсякъде, точно под тия флуоресцентни лампи.

— Ще дойдеш ли у нас? — пита задъхано Ричард в ухото ми.

Кимам и прошепвам: „Да-а“, докато той продължава да ме целува по врата. Ръцете ми са на гърба му — чувствам го по-силен, отколкото съм си представяла. Решавам, че на четирийсет и девет човек не е чак толкова стар. Той се притиска по-силно в мен. Изобщо не е толкова стар.

— Сега?

— Ъхъ… Но първо ще трябва да престанеш да ме целуваш.

Следват няколко фалшиви спирания, преди най-накрая да се отделим един от друг и задъхано да съставим план: аз ще отида да спра такси и ще го чакам, докато той си вземе нещата от стаята. Целуваме се още веднъж. После той отваря вратата ми. Считам го за победа, когато ни зърва единствено Джими, портиерът на моя етаж, който кима в знак на поздрав. Истината обаче е, че не ме интересува кой е разбрал за нас. Започвам да „нося“ връзката ни като значка на честта. Външна емблема на моя добре стабилизиран, оформен със собствени сили манталитет. Аз не съм жертва, не съм озлобена разведена. И доказателство за това е Ричард.

Хващам такси веднага и чакам Ричард. След минута той скача в колата, слагайки коженото си куфарче в краката си. Не се целуваме в таксито, но се държим за ръцете. Той ми казва, неведнъж, че няма търпение да стигнем у тях.

 

 

Когато влизаме в апартамента му, той продължава направо към спалнята. Доволна съм, че не ме пита дали искам нещо за пиене. Защото не искам. Доволна съм, че не сядаме на дивана да си говорим. Защото просто искам да съм в леглото му и да го галя. И само две минути след като резето хлопва зад нас, ние сме точно там и аз правя точно това.

Всичко у Ричард е хладно и гладко — чаршафите му, музиката му (Сам Кук), дори изборът му на домашен любимец — един надменен сиамски котарак на име Рекс, който презрително ни оглежда от перваза на прозореца. Има само едно неловко вметване — предвидимо, когато Ричард спира, поглежда ме и пита:

— Трябва ли да си сложа нещо?

— При теб всичко… наред ли е?

— О, да. Напълно наред — отговаря той и ме целува отвътре по бедрото. — А ти… на хапчета ли си?

Издишам едно „да“.

— Естествено, че си. — Забележката запраща мислите ми към Бен и децата и мигом ме пробожда чувство на копнеж. Казвам си, че бившият ми съпруг вероятно прави същото нещо с Тъкър. Или с друга като нея. Казвам си да живея за момента. Че далеч повече предпочитам да бъда тук с Ричард, отколкото да имам бебе. Това не е състезание. Никакво състезание.

След малко двамата с Ричард правим секс.

— Толкова си добра — прошепва той в един момент.

— Казваш това на всички жени — прошепвам в отговор.

— Нищо подобно. Казвам само каквото мисля.

Усмихвам се, защото му вярвам. Няма нищо безпричинно относно Ричард.

И двамата стигаме кулминацията, секунди един след друг, но не се прегръщаме впоследствие. Вече чувствам, че Ричард не е много по прегръдките и това ме задоволява. Мога да пропусна прегръдката, стига да имам усещането, че връзката остава, било то физическа или друга. Ричард и аз изпитваме и двете. Лежим един до друг, облегнати на възглавницата му и кожената табла. Още не сме облечени, но сме завити до кръста с тъмносивите му чаршафи. Ръката му е върху моята, пръстите му лежат върху китката ми и от време на време потупват кожата ми.

Разговаряме за работа, но не от рода „защото няма за какво друго да говорим“, а по-скоро от сорта „кажи ми нещо, което още не знам“. Той ме пита дали обичам работата си и аз му отговарям утвърдително.

— Какво най-много ти харесва в нея?

Обмислям всички стандартни отговори, които дават редакторите — защото обичат книгите, писменото слово, бягството в друг свят. Всичко това, разбира се, е вярно, но не това обичам най-много в редактирането. Нещо друго е, нещо, което има повече общо с откриването на нови таланти.

— Трудно е да обясня — отговарям. — Но предполагам, че става дума за онова удоволствие, което изпитвам, когато чета нещо и се чувствам запленена. Когато си помислям: „Този човек наистина умее да пише“ и аз трябва да работя с него.

Ричард се усмихва и взима ръката ми, сякаш да ме подкани да продължавам.

Така и правя.

— Нали знаеш, онова почти самодоволно чувство, което имаш в гимназията, когато слушаш някоя банда, преди да е станала известна, а по-късно възкликваш: „О, «Депеш мод» ли? Слушам ги от памтивека. Толкова харесвам старите им парчета!“.

Ричард се засмива и кима.

— Е, това е като да откриеш нов автор — продължавам аз. — Сякаш пръв си бил посветен в тайна. — Изведнъж ми става неловко, като че ли съм разкрила прекалено много от себе си. — Ами ти? Ти какво харесваш най-много в работата си?

— О, не знам — отговаря той. — Сигурно това, че се влага индивидуалност… Харесва ми също да допринасям за успеха на книгата… онова чувство, когато всичко се прави за книга и автор и ти получаваш цял куп рецензии… Но понякога имам чувството, че цялата работа е за едното нищо. Като „какво направи за мен напоследък?“. Знаеш как е.

Кимвам. Знам точно как е.

Той продължава:

— И немалко пъти просто не можеш да скалъпиш нищо за дадена книга. Което всъщност е адски неприятно, особено ако книгата и авторът ти харесват…

Отново кимам. Сърцето ти може да се скъса, когато харесаш книга, която няма успех. И като че ли винаги се случва на най-добрите автори.

Ричард казва:

— И… не знам… рекламата е склонна да създава определен тип човек, който чувства необходимостта да опита да си припише заслугата за всичко и който като че ли изобщо не може да освободи въпросната рекламираща личност. Той като че ли е в постоянно настроение да бърбори и през цялото време се стреми да застане в центъра на вниманието.

— Ти не си такъв — отбелязвам, като си мисля, че Ричард по естествен начин е в светлината на прожектора. Той не се стреми да отиде там.

— Господи! Много се надявам да не съм. Защото ще ти кажа, Пар, няма нищо, което да ме кара да ненавиждам работата си повече от това да се запътвам към някакъв „браншови“ коктейл и да наблюдавам всички мастити рекламни агенти да се умилкват около медийните представители, за да се представят и не чак толкова прикрито да се опитват да се разплямпат за проектите си, като използват номера с името на табелката. Толкова е брутално.

— Името на табелката?

— Нали знаеш… когато някой започва да разговаря с теб, сякаш ти е новият най-добър приятел. После издебват момент, когато си отклонил поглед и бързо поглеждат табелката ти, за да видят кой си. Ако се окажеш известен и достатъчно влиятелен, те продължават да разговарят с теб. То е нещо като да надничат в цепката между гърдите ти. И, божичко, ако се окаже, че си от „Таймс“ или от този сорт, то е като да подхранваш безумието. Дори не мога да си представя защо тия хора демонстрират кои са, освен ако не се нуждаят от някакъв вид евтино перчене с егото си.

Засмивам се и казвам:

— Да, но не е нужно някой да чете табелката с името ти, Ричард.

— Вярно е — отговаря той с престорено фукане.

Телефонът му иззвънява, но той дори не отмества поглед към него. Връщам му жеста, когато и моят клетъчен засвирва личната мелодия на Джес. От „Битърсуийт симфони“ на Върв. После обаче тя отново звъни. И отново.

— Трябва да се обадя — казвам. — Изглежда е важно.

Ричард знае, че Джес е най-добрата ми приятелка и моя съжителка. Той се накланя, целува ме по бузата и ме подканва:

— Добре. Звънни й.

Вдигам бельото си от пода до леглото, възможно най-бързо го обличам и извървявам няколкото крачки до дивана на Ричард, където си бях оставила чантата. Намирам телефона си и набирам домашния телефонен номер на Джес.

— Къде си? — пита ме тя.

— У Ричард — отговарям, наслаждавайки се на начина, по който прозвучават думите. Надявам се да ги изричам още известно време. — Какво има?

— Той ме заряза — казва тя. Гласът й е пресеклив, сякаш беше плакала или се кани да заплаче. — Заяви, че още обичал жена си. Искал да си оправят отношенията.

— Веднага се прибирам — отговарям и затварям телефона.

Хвърлям на Ричард извинителен поглед, докато довършвам облеклото си.

— Наистина много съжалявам, но трябва да вървя.

— Всичко наред ли е? — пита той, като спуска краката си на пода и навлича боксерките си.

— Сърдечни проблеми — казвам му.

— Не ми е познато.

Сигурно е хубаво, помислям си.

Той ме изпраща до вратата и ме целува за довиждане.

Спирам се за секунда, докато си мисля какво най-подходящо да кажа. Избирам: „Благодаря за тази вечер“.

Прозвучава малко официално, затова се усмихвам и добавям:

— Беше ми много приятно.

— Пак заповядай. Говоря сериозно.

Когато влизам у тях, Джес е съсипана. Седи с кръстосани крака в ъгъла на стаята си и една от малките й бели чинийки на пода до нея прелива от угарки. Беше оставила цигарите преди няколко години, но възстановява навика си всеки път, когато изпадне в стрес или в емоционална криза. Сега изглежда крехка, уязвима. Ако някой я види в момента, никога няма да предположи, че е способна да купи и продаде компании на стойност милиарди долари.

Прегръщам я и казвам, че съжалявам. Че знам колко силно желаеше нещата с Трей да потръгнат. Въздържам се да го нарека лъжливо копеле. Засега.

Тя додава:

— Истински му вярвах — и се разплаква. Сърцето да ти се скъса, като я гледаш. Друга причина да не искам деца. Мисълта да наблюдаваш как детето ти страда е непоносима. И все пак, докато изслушвам как Джес влага романтика в разказа за връзката й с Трей, не мога да не се почувствам така, както се чувствам, когато приятели загубят домашен любимец и скърбя така, сякаш е починал човек. Да, тъжно е, но не чак толкова, мисля си винаги в такива случаи. Знам, че ти обичаше Флаш, но той беше басет, за бога, а не синът ти. Но може би това е, защото никога не съм имала куче (майка ми е алергична към кучета). Чувствам се горе-долу по същия начин спрямо Трей. Никога не съм била с женен мъж, но искам да кажа на Джес: „Добре, харесвала си го, обичала си да правиш секс с него. Но как е възможно да го обичаш? Та той е женен за друга. Има деца. Емоционално той не е свободен за теб. Той е измамник. Вие двамата никога, дори във върховия романтичен момент, не сте били истински заедно. Така че, всъщност ти нищо не си загубила“.

Можех да кажа всичко това в даден момент, но сега не му е времето. Просто я оставям да си поплаче. Спомням си, че тя направи същото за мен. Не че Бен и Трей могат да се сравняват.

— Знам, че едва ли можеш да разбереш това — заговаря Джес след дълго мълчание. — Но си мислех, че той ще е бащата на децата ми. Вложих две години в него. Две години. Чувствам се прекалено стара, за да започна нещо отново.

— Не си прекалено стара — възразявам. — Това е смешно.

— Почти на трийсет и пет съм. Времето ми е на привършване. На привършване са и яйцеклетките ми.

— Имаш останали много годни яйцеклетки — казвам. Опитвам се усилено да й внуша, че я подкрепям, но не мога да не се съсредоточа болезнено върху другата част на твърдението й. Частта, че не я разбирам. Не искам да я карам да се тревожи за мен, както прави майка ми всеки път, когато някой друг преживява травма, но не мога да не я попитам:

— Защо си мислиш, че няма да разбера това?

Двете с Джес никога не сме се карали, затова тя няма опит в разпознаването на остротата в гласа ми сега. Не е възможно да узнае колко ме е яд на нея. Колко съжалявам, че й се обадих. Можех още да съм у Ричард. Ще ми се да съм там. Почти. В действителност не съм много сигурна — в някои отношения беше хубаво да изкараш наяве естественото. Много по-лесно, отколкото да реша за себе си дали да прекарам нощта там.

Но онова, което наистина знам, е, че мъж като Трей не бива да има властта да прониква в моя романтичен живот. Достатъчно лошо е, че е наранил най-добрата ми приятелка.

Поглеждам Джес, очаквайки отговор. Тя запалва нова цигара и казва:

— Защото ти не искаш деца.

Правилно, помислям си. И предполагам, това значи, че нямам също и въображение, съпричастност, чувства. Изглежда, не мога да проумея как се чувства друга жена, когато аз самата не искам да ставам майка. В края на краищата що за жена е тази, която не иска да бъде майка?