Емили Гифин
Нещо ново (19)

Глава 18

Цикълът на Джес закъснява с три дни и тя се люшка между паника и радост. Знам всичко за нейния „ужас“ от забременяване. Вероятно го е изпитвала поне сто пъти, откакто я помня. Фактически един от първите разговори, които сме имали, беше в тоалетната в университета. Тя излезе от кабинката победоносно и обяви: „Дойде ми!“. Засмях се и я поздравих, изпитвайки страхопочитание пред момиче, което е толкова открито към една донякъде непозната.

След този инцидент в „Принстън“ Джес мина предимно на хапчета, които обаче непрекъснато забравяше да пие. Току ще погледне блистера и ще възкликне: „По дяволите! Какъв ден сме днес? Сряда?“ и ще види, че последното бяло хапче, издуващо фолиото, е отбелязано със „събота“. В такива моменти тя поглъщаше три наведнъж. Все й повтарях едно и също: „Изпивай хапчето всеки ден по едно и също време. Слагай си го в четката за зъби. Или си закачай бележка на огледалото“.

Но тя си знаеше нейното. Носеше хапчетата в чантата си и забравяше да ги премести, когато я сменяше с друга. После имаше случаи, когато пропускаше да изпълни рецептата. Или пък, както казваше, „да дава почивка на тялото си“.

Мисля подсъзнателно — или дори съзнателно, — че Джес си пада по драмите. Няма друго обяснение защо една интелигентна жена ще се държи толкова рисковано. Тя трябва да взима предвид разговорите ни относно това какво ще прави(м), ако този път наистина е бременна. Ще го остави ли? Ще абортира ли? Ще го остави ли, за да го даде после за осиновяване? Отговорите се променят според мъжа, времето в живота й, вятъра.

Макар че този път, трябва да го кажа, изглежда различно. Този път Джес наистина иска бебето. Или може би просто иска Трей. Тя продължава да се върти около пълно признание, но всички факти говорят, че се е опитвала да забременее. Очевидно е „забравила“ да каже на Трей, че не си е подновила рецептата за хапчетата. И е „напълно сигурна“, че е правила секс с него на петнайсетия ден от двайсет и девет дневния си цикъл.

Според мен тя вярва, че Трей ще остане с нея, ако е забременяла от него. Аз, от друга страна, съм абсолютно сигурна, че Трей няма да предприеме нищо. Той няма да напусне жена си. Нито пък ще й каже. В действителност, знаейки какъв е късметът на Джес (въпреки че не е редно да се използва думата „късмет“, когато някой сам си действа пагубно), ще се окаже, че жената на Трей също е бременна. Мога само да си представя как двете бебета се раждат в един и същ месец. Може би дори в един и същ ден. Те ще растат на отделни брегове, без да се познават. Или поне законният син на Трей няма да знае за незаконната дъщеря на баща си. Джес вероятно ще каже на дъщеря си истината, когато тя стане на подходяща възраст (възраст, която ние ще обсъждаме с години). После двете деца ще посещават един и същ колеж и ще се срещнат като първокурсници. Той ще се влюби в нея и тогава тя ще бъде принудена да му каже истината за техния баща.

Нищо от това няма да ме изненада. Изобщо нищо, което се касае до Джес, никога не ме изненадва.

На третата вечер от закъснението на мензиса й отиваме да хапнем суши в „Кои“, ресторант на Второ авеню, близо до апартамента й, макар че е петък и двете бяхме планирали да ходим на отделни купони. Аз съм много изморена, а Джес казва, че не проявява интерес към купони, щом като няма да може да пие.

— Я стига, Джес. Наистина ли мислиш, че си бременна? — питам я, като разделям пръчките си за ядене.

Джес издърдорва симптомите. Била изтощена и подпухнала. Циците й натежали и я болели. Просто била сигурна. Знаела.

Поглеждам я и си мисля, че съм чувала това и преди. Затова казвам:

— Първо, знаеш, че това са също и предменструални симптоми. Второ, ти си хипохондричка, която иска да е бременна. Би трябвало да усещаш тези неща.

— Не съм хипохондричка — обижда се тя.

— Напротив, такава си. Помниш ли, когато бяхме на лагер и ти беше сигурна, че имаш лаймска болест? Дори се присъедини към онлайн подкрепяща група за жертви на болестта!

— Да, имах всички симптоми. Беше толкова странно.

— Мислила си си, че имаш всички симптоми.

Тя потупва устните си със салфетката и казва:

— Е, добре. Няма да е лошо да си купя тест след вечеря.

Въздишам и я питам:

— Правиш ли си сметка колко долара си изхарчила за тия тестове?

— Уверявам те. Този път се чувствам по-различно.

— Добре. Кажи ми, какво ще правиш, ако си бременна и Трей не напусне жена си?

— Ще я напусне.

— Ами ако не я напусне?

— Въпреки това ще родя детето — заявява тя и топва калифорнийското хлебче в соевия сос. Вече е обявила, че няма да се докосва до сурова риба. За всеки случай. — Ще бъда самотна майка. Има много такива жени.

— Ще продължиш ли да работиш на пълен работен ден?

— Разбира се. Обичам работата си.

— Значи ще вземеш детегледачка?

— Или две — казва тя.

За малко да вметна: „За какво тогава ти е дете?“, но нещо ме възпира. Нещо, което ми казва, че последното, което трябва да правя, е да давам оценка на решенията на друга жена по отношение на децата.

На път за вкъщи Джес се втурва в една аптека и си купува тест за бременност. Тя хвърля поглед на гърба на кутийката и казва, че ще изчака до сутринта, понеже резултатите били по-точни тогава. Поглеждам я скептично, знаейки, че буквално няма начин тя да издържи дотогава. Давам й плюс-минус час след прибирането ни.

Започвам да си мисля, че може и да греша, когато чувам Джес да сипе по телефона един след друг жаргонни термини от банковото инвестиране. Нещо за сконтови проценти и компании с много филиали. Все едно, че говореше на португалски. После продължава:

— Слушай, Шрьодер. Това не е космическа наука. Ако искаш космическа наука, иди да работиш в НАСА. Така че, просто ми донеси презентацията утре сутринта и ми я предай с достатъчно едър шрифт, за да могат да я четат и старците в Борда на директорите.

Усмихвам се и си казвам, че няма начин Джес да е бременна. Въпреки желанието й за дете, просто не мога да го проумея. Поне не в момента.

Но минути по-късно тя нахълтва в стаята ми с пластмасова пръчица в ръка. Сядам на леглото и се опитвам да стая дъх.

— Виж. Кръстче — показва ми тя пластмасовата пръчица, ръцете й треперят.

— Бременна си? — Не мога да повярвам. Въпреки неоспоримите резултати пред очите ми.

— Ще имам бебе — отбелязва Джес просълзена. Просълзена от щастие. Както се просълзяват изправените на олимпийския подиум победители, докато беззвучно пеят химна.

— Леле! — възкликвам, както съм приседнала в края на леглото. — Не мога да повярвам.

— Нито пък аз — прошепва Джес.

— Обади ли се на Трей?

— Да. Но никой не вдигна.

— Не остави ли съобщение?

— Ъъъ. Казах само, че е важно… — Гласът й заглъхва.

— Как се чувстваш?

— Изплашена… съкрушена… Но щастлива.

Прегръщам я и прошепвам поздравления. Отделяме се една от друга, гледаме се за миг, после отместваме погледи към пръчицата и пак се поглеждаме.

— Какво мислиш? — пита ме тя след още една минута мълчание.

Поклащам глава; залива ме вълна на объркани, безумни емоции. Преди всичко съм изплашена заради най-добрата ми приятелка. Знам колко много се надява тя, колко силно желае нещата с Трей да потръгнат и колко разбита ще бъде, когато през следващите девет месеца се сблъска с действителността. Освен това не мога да й помогна, но изпитвам известен гняв спрямо нея, задето си причинява това, задето поема към майчинството по този начин. Възмущавам се, че взима погрешни решения в живота и аз не мога да й помогна, освен да преценя как тези необмислени решения ще се отразят на мен и живота ми. Аз не исках да имам дете от Бен, моя съпруг, още по-малко искам съквартирантка с дете. Но няма ли да е ужасно да се изнеса, когато приятелката ми е бременна и има нужда от мен? Няма ли умишлено да се дистанцирам в такъв критичен момент?

После, заровено под всички тези очевидни реакции, излиза наяве друго странно пробождане. То е онова безпокойство, че ако се изнеса и се отделя от Джес и бебето й, ще бъда избутана настрани. Изхвърлена от нещо изключително. Че животът на Джес ще стане много по-смислен от моя. Излиза, че едва ли не я ревнувам. Което е налудничаво, защото аз не искам дете. Не искам.

Започвам да се питам както винаги, когато ме изпълнят всякакви неразумни, неконтролируеми емоции: Нормално ли е да се чувствам така? Дали другите хора се чувстват тъжни за нещо, което в действителност не желаят? Надявам се отговорът да е „да“, понеже винаги има нещо утешително, когато знаеш, че не си сама. Че и други хора се чувстват като теб. Че ти донякъде си се провалила, но все още си нормална.

Джес се подпира на леглото ми и се заглежда в тавана, докато аз се опитвам да изляза с някаква аналогия, с нещо, което ще звучи логично за начина, по който се чувствам. Мислите ми се връщат към първата ми любов — Чарли, на когото понякога се натъквам, когато се връщам в Хънтингтън. Чарли е пожарникар в родния ми град — което означава, че през седмицата спасява бездомни кучета и котки и преподава пожарна безопасност в старото ни начално училище. През уикенда гледа мачове, пали цигара след цигара „Кемъл лайт“ с приятелите си от гимназията и играе с четирите си деца в задния двор. Повече от сигурна съм, че откакто е завършил, Чарли няма паспорт и не е прочел нито една книга. Накратко: животът му няма нищо общо с моя — и живот с Чарли никога нямаше да ми е достатъчен. Но видя ли го, пак ме изпълва копнеж, като си спомня как се чувствах на шестнайсет години, когато излизахме от кинотеатъра някоя топла лятна вечер, после в паркираната му кола се прегръщахме и слушахме касетите му с микс от любовни песни. И все пак не обърквам тези чувства с намерението наистина да бъда с Чарли.

И дете не искам, но въпреки това нещо ме пробожда. Много е слабо, но ме кара да изтърся пред Джес:

— Ако знаех, че ще се случи това…

Очите на Джес се разширяват. Тя изрича името ми бавно, като въпрос.

— Какво? — питам невинно.

— Да не си размислила?

— За кое?

— За Бен. За това да имаш дете. Дете от Бен?

— Не! — отговарям твърдо. — Не ставай смешна. И през ум не ми е минавало подобно нещо.

— Е, сигурно е добре — казва бавно Джес. — Защото, ако наистина беше размислила, животът ти щеше да е десет пъти по-тъп, отколкото е моят сега.

Поглеждам я и отново отричам:

— Изобщо не съм размисляла за такива неща.

 

 

На сутринта се излежавам и чета може би за петнайсети път „Брулени хълмове“. Любимата ми книга за всички времена. И като че ли сега, когато връзката ми приключи, ми харесва още повече. По перверзен начин почти се наслаждавам да се измъчвам както Кати заради Хийтклиф.

Намирам любимия си пасаж и прочитам на висок глас:

„Главната ми мисъл в съществуването е той. Ако всеки друг умре и остане само той, аз ще продължа да съществувам… Той винаги, винаги е в съзнанието ми — не като удоволствие… а като моето собствено същество.“

Въздишам и прелиствам друга страница:

„Защото нито нещастието, деградацията, смъртта, нито каквото и да било, сътворено от Бог или Сатаната, би могло да ни раздели, а ти, по собствено желание, го направи. Аз не съм разбила сърцето ти — ти си го разби; и разбивайки своето, разби и моето.“

После, точно когато гневът ми нараства от удовлетворяващите, мелодраматични царства на страстта и отчаянието, се сещам как в началото на връзката ни Бен прочете книгата по мое настояване. Първите му думи след това бяха: „Ами… този Хийтклиф е истински шегаджия, а?“. Усмихвам се, като си спомням как прихнах тогава.

В следващата минута телефонът ми звъни. Неоправдано очаквам да е Бен, но когато поглеждам екрана на телефонния апарат, виждам, че е Дафни. Вдигам слушалката и тя ме пита какво ново. Едва в този момент ми идва наум колко лошо ще се получи, когато тя разбере за Джес. Избирам пътя на най-малкото съпротивление и й отговарям, че няма нищо ново. Редно е Джес сама да сподели новината. Не и аз — освен ако не е абсолютно наложително.

— Как са нещата при теб? — отклонявам разговора.

— Нищо особено.

— Излязоха ли резултатите на Тони?

— Да, излязоха.

— И?

— Нищо му няма. Никакви проблеми при него. — Гласът й звучи странно пискливо и радостно. Минава ми мисълта, че може би е бременна, но не смея да питам. Вместо това продължавам разговора в безопасна насока и питам:

— Тогава какво друго предстои?

— О, нали знаеш, просто се връщам в ритъма на учебната година… Работя върху нов вид табло за обяви, неща от този род.

— Това е хубаво. Твоите табла за обяви са удивителни.

— О, благодаря, Клодия.

Настъпва продължителна пауза, после Дафни заговаря:

— Виж, Клодия, дали ще можеш да дойдеш у нас на вечеря утре? Към седем? Искам да ти направя лазаня.

— Мора ще дойде ли?

— Не.

— А мама или татко?

— Не. Само ти. Ще бъде забавно!

— Не се и съмнявам, Даф — казвам и заключавам, че сигурно не е бременна. Ако беше, щеше да покани цялото семейство. Но поради начина, по който върви животът ми, съм напълно сигурна, че разговорът за деца няма да бъде подминат.

 

 

На следващата вечер взимам влака за Хънтингтън. Още щом стъпвам на перона, виждам Дафни да ми маха от яркожълтия си „Миникупър“. Тръгвам към нея и забелязвам, че по лицето й е изписано някакво неестествено и превъзбудено изражение. Като на начинаеща актриса, която се прави на щастлива.

Когато сядам в колата и казвам: „Здрасти, Даф!“, долавям изкуствена бодрост в гласа си. Осъзнавам, че е безкрайно трудно да се държиш нормално, когато поведението на другия е странно.

По пътя към дома й бъбрим общи приказки, споменаваме за децата й в училище. Тя също така ми казва повече от възторжено колко възхитена останала от романа на Ейми Дикърсън. Била избрала книгата за литературния си клуб, макар че обикновено там се придържали към по-женски книги.

— Жените ще я харесат — добавя тя. — Понеже те кара… провокира те да размишляваш.

Поглеждам я и си помислям, че не помня друг път да е споменавала, че нещо я провокира да размишлява. Сестра ми не е глупава, но съвсем не е самонаблюдателна.

Когато стигаме до дома й, тя отваря вратата на гаража с дистанционно управление. Виждам черния миниван на Тони, паркиран вътре, и наум изключвам семейни проблеми. Поне не и надвиснали. Но пък странната й веселост изключва вероятността от развод. Нещо друго става.

— Отново у дома, отново у дома, не е ли страхотно! — възкликва Дафни през нервен смях. Точно това казва баща ми всеки път, когато вкарва колата в нашия гараж. Дафни го е заучила от него. Може би аз също щях да възкликвам така, ако имах кола и гараж.

Влизам след нея в кухнята, поздравявам двата джавкащи йоркширски териера — Ана и Гари — и оглеждам изобилието от еклери с раци, направени не от тесто, а от английски хлебчета и много масло. Дафни не влага фантазия в готвенето — но основните ястия ги готви изключително вкусно. Тони седи край плота и гледа бейзболен мач, но като ни вижда, става, тръгва към мен и ме целува по бузата.

— Толкова се радвам да те видя, Клодия. — И неговият глас звучи превъзбудено като на сестра ми.

— Аз също много се радвам, че те виждам, Тони.

Дафни намалява звука на телевизора и казва мило:

— Ще пуснеш ли пак музика, мили?

Той се подчинява, а аз възкликвам:

— Леле, Даф. Направила си еклери с раци? Какъв е специалният случай?

Тя ме поглежда невинно.

— Няма специален случай. Аз… ние… просто искахме да ни гостуваш. Това е. Нали така, Тони?

— Ъхъ. Точно така.

Чувствам, че се хиля.

— Ъхъ.

— Какво? — пита невинно Дафни.

Засмивам се.

— Тук става нещо.

Дафни и Тони си разменят безпогрешни погледи.

— Ще пийнеш ли чаша вино? — предлага Дафни. — Имаме бяло и червено.

— Аха. И нека позная какво има в хладилника за десерт. Шоколадов мус, а?

Очите й се разширяват.

— Как разбра?

— Защото знам, че ти знаеш, че шоколадовият мус ми е любимият десерт… Тъй че, Дафни, кажи ми какво става. Да не би да ми искаш пари назаем?

Мигом съжалявам за изречената шега. Сестра ми никога не ми е искала пари назаем, но двамата с Тони често са притискани от безпаричие и може би сега наистина имат нужда покрай процедурите срещу стерилитет. За всеки случай добавям:

— Така или иначе сега, когато съм сама, няма кой знае за какво да си харча парите.

Тони прихва.

— Да, бе, всъщност бих взел малко кеш. Намират ли ти се пет хилядарки в повече? С удоволствие бих си купил нови стикове за голф. Или мотоциклет — и имитира с ръка движението на мотоциклетист.

— Никакъв мотоциклет! Те са толкова опасни — вметва Дафни, възвръщайки за секунда естественото си поведение. После се обръща към мен. — Стига глупости. Не ни трябват никакви пари. Но благодаря ти, благодаря ти, че предложи. Ти си толкова щедра, грижовна сестра.

Засмивам се и изричам с южняшки селски акцент.

— Добре. Слушайте, госпожо, искам си сестрата обратно. Какво направихте със сестра ми?

Дафни ме изглежда особено и казва:

— Нямам представа какво намекваш с това. — Обръща се, избърсва ръце в кухненската си престилка и се залавя да отваря бутилката вино с тирбушона, подарен й от Тони за Коледа. Аз сядам до него край плота и си взимам един еклер. Невероятно съвършенство.

— Добре — казвам. — Както кажеш. Просто съм радостна, че ме приемате като звезда. Тези еклери са божествени.

Дафни бавно налива три чаши червено вино и когато накрая се обръща отново, по лицето й се стичат сълзи.

Преди да я попитам какво има, тя заговаря:

— Не искаме пари от теб, Клодия… Искаме обаче нещо друго.

Преглъщам залъка си и чувствам, че стомахът ми се свива на възел. Незнайно защо си помислям, че Дафни има нужда от бъбрек. Разбира се, че ще й дам един от моите.

— Болна ли си? — питам и ми прималява от страх. Мисълта, че една от сестрите ми може да умре млада, ме ужасява неимоверно.

— Не — отговаря Дафни с пресекващ глас. — Добре съм… Но яйцеклетките ми…

— Яйцеклетките ти? — питам, макар да знам какво точно ми казва и какво точно ме пита. Поглеждам Тони. Той също е осведомен. Пресяга се и покрива ръката на Дафни със своята.

— Миналата седмица ми правиха тест… и докторът каза, че яйцеклетките ми не са наред — пояснява тя, вече хълцайки. — Направо са се скапали.

— Даф… толкова съжалявам — казвам и ставам да я прегърна.

Тя ме възпира с ръка, после продължава:

— Затова двамата с Тони се питаме дали… дали… би ни дала от твоите.