Емили Гифин
Нещо ново (32)

Глава 31

Дафни ме навива да остана да преспя у тях, но й казвам, че имам много работа. Истината е, че искам да остана сама и да продължа самосъжалението си насаме. И така, следващите три дни правя точно това. Затъвам в мисли от рода на: какво щеше да е, ако… какво можеше да бъде и какво никога няма да бъде.

Всеки ден по някое време си взимам душ и си мия зъбите — дотолкова се простира грижата за външния ми вид. Поръчвам си храна за вкъщи — колкото по-мазна, толкова по-добре. Къпя се във вино — отварям бутилки, преди да се мръкне. Слушам тъжни песни или пък радостни, които ми напомнят за Бен и следователно могат и да са тъжни. Чета стари списания. Разчиствам нашите албуми и кутии, натъпкани със сметки, кочани от билети и разни бележки, които си бяхме оставяли един на друг върху кухненския плот. Прости неща: „Ще се прибера след час. С любов, Бен“. Разтоварвам се от всичките ни общи спомени, като се задържам най-дълго и мъчително върху дребни, интимни и на вид незначителни моменти. Като, например, когато си мислех, че връзката ни никога няма да приключи.

Не вдигам телефона и не излизам от апартамента до неделя следобед. Местните новини и гледката през прозореца ми подсказват, че навън е студено и влажно, но аз се въздържам да взема ръкавици, шал или шапка и тръгвам само по джинсово яке, подплатено с тибетска кожа с косъм. След като тежката, предвоенна врата на апартамента се захлопва зад гърба ми, аз вдишвам студа. Чувството е едновременно болезнено и приятно. Не съм си наумила никаква посока, затова просто се шляя виртуално из празните улици, докато не се озовавам до пейка в парка Уошингтън Скуеър. На съседна маса двама старци играят шах. Приличат ми на братя, но може би за мен просто всички старци имат еднаква външност. Във всеки случай те са огледален образ един на друг: имат еднакво месести, изпъстрени с петна ръце, сиво-кафеникави куриерски шапки и черни ортопедични обувки, сочещи настрани от сгъваемите им столчета. Знам само основните правила на шаха — как трябва да се мести всяка фигурка, — но се правя, че обмислям стратегията им. Свивам вежди и кимам, сякаш казвам: „Аха! Добър ход. Този път го надви!“. Те обаче не обръщат внимание на едноличната си публика и това ме кара да се чувствам невидима като въздуха и дори още по-самотна. Може би един час мина, преди единият мъж да отбележи мълчалива победа, без дори да изрече думата „шахмат“.

Ставам и тръгвам да се прибирам във ветровития мрак, като мисля единствено за Бен и Тъкър — как се смеят заедно на някое топло и светло място, радвайки се на годежа си.

Същата вечер взимам телефона, за да се обадя на Бен и да отменя срещата ни за обяд. Приготвила съм си извинение: „Възникна нещо неотложно в работата“. Може би ще използвам дори един от изразите на Джес: „Трябва да потуша огъня“. Спомням си как веднъж Бен подразни Джес: „Това е оскърбление за отзивчивите мъже и жени от всички пожарни команди“. А после: „Не обиждай и Чарли по този начин“, имайки предвид гаджето ми от гимназията. Посред набирането на номера обаче затварям телефона, решавайки да изчакам до сутринта и тогава да позвъня. Не мога да рискувам — твърде е вероятно той да е с Тъкър тази вечер. Трудно понасям мисълта, че тя е там някъде или седи близо до Бен и чува гласа ми по телефона. Това ще посипе сол в раната — ако преживяването ми в момента може да мине за рана.

След още няколко безцелни часа съм в леглото и се мъча да заспя. Тъкмо се унасям, когато чувам, че Джес и Майкъл се прибират и се смеят със сърдечния смях на отскоро влюбените. Те са все още в блажения ранен стадий на връзка, когато изобилстват остроумни, техни си шеги. Захлупвам лицето си с възглавницата и си казвам, че Тъкър на всичко отгоре едва ли е забавна. Животът не е справедлив, но съм разбрала, че Бог прави всичко възможно да разделя хумора и хубавата коса. Вероятно това е била последната ми съзнателна мисъл, защото се събуждам със спомена за сън с Тъкър. В него аз отново я проверявам в Google и откривам, че в събота вечер тя поема еднократен ангажимент във Вилидж. Според компютърната справка изпълнението й там включва шумни остроумия за майчинството и добродушни хапливи забележки, насочени към вдетинения й съпруг.

Навън все още е тъмно, затова предполагам, че часът е два или три, но като поглеждам часовника, виждам, че е точно пет. Ако беше четири и нещо, щях да остана в леглото, но пет е приемлив час за започване на деня.

Ставам и си взимам продължителен, горещ душ. После се обличам така, сякаш няма да отменям обяда си с Бен. Сравнявам го с бръсненето на краката преди първа среща, макар да знам, че сваляне на панталони не е предвидено в графика. Ами ако в крайна сметка не се свържа с Бен по телефона? Или ако съвсем мъничката част от мен, която иска да се срещне с Бен, независимо от обстоятелствата, надвие всяка причина?

Затова си слагам най-хубавия костюм и обувките с най-високи токчета. Правя си безупречна прическа, гримирам се много грижливо и си слагам червено червило, защото червеното червило винаги придава уверен вид. Като последен щрих си слагам пръстена на Ричард на лявата ръка. Знам, че изглеждам хубава — което израженията на Майкъл и Джес потвърждават, когато излизам от стаята си.

— Дявол те взел, момиче! — възкликва Майкъл, когато вдига поглед от купата със зърнена закуска. — Страхотно изглеждаш!

Джес ме прегръща и допълва:

— Да. Поне правиш всичко възможно.

Забележката й не ми убягва. Въпреки големите й думи да се опитам да осуетя годежа на Бен, дори и тя като че ли се е предала. Питам се какво ли се е променило от Деня на благодарността до днес. Може би това, че прекара това време с Майкъл и си е представяла, че Бен прави същото със семейството на Тъкър.

— Благодаря ти, Джес.

Тя ме поглежда замислено и казва:

— Бъди силна!

Майкъл кима и повтаря напътствието й. Те са в унисон на всеки фронт. Питам се дали с течение на времето няма дори да си заприличат. Би било истински подвиг за двойка от две раси като тях, но аз не бих се учудила.

 

 

Запътвам се към издателството и си казвам, че ще позвъня на Бен около десет часа. Времето преди обяд обаче се оказва пълна лудница и аз наистина трябва да потушавам пожари. Към единайсет още не бях успяла да му се обадя. Знам, че да се отменя среща в последния момент е в разрез с „добрия тон“ и че трябва да се покажа като великодушен и добър човек. Трябва да се появя навреме, да го погледна в очите и да го поздравя за годежа му. Така е редно.

И тъй, четирийсет и пет минути по-късно аз съм в такси на път за „Питс Тавърн“ на Ървинг и Осемнайсета и си преповтарям какво ще кажа: „Поздравления за годежа ти, Бен. Радвам се за теб и Тъкър и ти пожелавам всичко най-хубаво“. Когато обаче влизам в заведението, вече пищно украсено за празниците, виждам, че Бен чете вестник и всички думи от репетираните изречения изхвръкват от ума ми.

Все още е доста рано, така че сме изпреварили най-голямата навалица по обяд, затова Бен е успял да подсигури най-известното сепаре в Ню Йорк — сепарето, където се предполага, че О’Хенри е написал „Даровете на влъхвите“. Докато се приближавам до бившия си съпруг, се сещам за думите от едно изречение от разказа на О’Хенри за живота: „хълцания, подсмърчания и усмивки, с преобладаване на подсмърчания“. Той е напълно прав за това.

Бен вдига поглед от вестника и очите ни се срещат, и двамата кимаме учтиво. Той сгъва вестника и го оставя настрана, аз си свалям сакото и се насилвам да седна и кажа „здравей“. Ръцете ми треперят, гласът ми сякаш не е моят.

— Здравей — казва Бен с тон, който не мога да определя. Звучи едновременно и радостен, и тъжен. Изглежда променен и в същото време абсолютно същият. Косата му е малко по-дълга от познатата ми дължина, но целенасочено по-дълга, а не защото не е имал време да се подстриже. Не ми се иска да харесвам новия му вид, но го харесвам. Облечен е в ловджийскозеления си пуловер с качулка, който е от времето преди да започнем да се виждаме. Едва ли не усещам меката памучна материя и ме изпълва най-силният порив да се пресегна и да докосна ръкава му. Изведнъж ми идва наум, че той не идва от работа — гардеробът на Бен е всекидневен, но не чак толкова. Той пие кафе и чашата му е наполовина празна. Затова питам:

— Откога си тук?

— Отскоро.

— Казахме в дванайсет, нали?

— Да, точно така.

— От работа ли идваш?

— Не. Никаква работа днес.

Понечвам да кажа, че можеше да се срещнем някъде другаде, за да не му се налага да пътува целия път от Ъпър Уест Сайд, но се въздържам — хрумва ми, че може би Тъкър живее наблизо. Затова кимам и питам:

— Взел си си почивен ден ли?

— Да — отговаря той и издърпва ципа на пуловера си с няколко сантиметра надолу, дотолкова, че да се види старата тениска с надпис „Концерт на РЕМ“. Знам, че си я е купил вечерта, когато за малко да хване хармониката на Майкъл Стайп^[1]. Знам също, че на левия ръкав има дупка — навремето имах навика да си пъхам пръста в нея.

След малко идва сервитьорката ни и пита дали сме готови да поръчаме. Отговаряме й, че сме готови, макар аз още да не бях започнала да мисля за ядене. Бен поръчва сандвич с пушени пуешки гърди.

— И за мен същото — казвам, понеже не изисква никакво усилие.

— Нещо за пиене? — пита жената.

— Кока, ако обичате — поръчвам аз, макар последното нещо, което би трябвало да пия сега, да е кофеин.

Тя кима, взима менютата ни и бързо се отдалечава, а аз си помислям: „И сега какво?“.

Бен запълва мълчанието:

— Виж. Знам защо искаш да ме видиш днес, Клодия.

— Така ли? — учудена съм, понеже и аз самата не знам защо поисках да го видя днес. За да го поздравя с годежа ли? Или да го разколебая за годежа му? Гледам го очаквателно, надявайки се той да отговори вместо мен.

— Да — продължава той, прекарвайки ръка през косата си с поглед към масата. — И мисля, че е много благородно от твоя страна.

— Наистина ли? — питам, знаейки вече, че става дума за първото. Че според него съм дошла да го благословя лично. Че той смята бившата си жена за зряла и благосклонна. Казвам си, че трябва да издържа до поднасянето на сметката.

Бен кима. После сваля ципа си до долу и съблича пуловера си. Очите ми отскачат към познатата дупка. Успявам да се усмихна и казвам:

— Ами… благодаря ти.

Чувствам, че трябва да кажа още нещо — да кажа действителните думи, които той очаква, — но не мога да ги изрека. Просто не мога да му дам благословията си и последното си сбогом.

Вместо това смотолевям:

— Искам да си щастлив.

Той може да го приеме или да го подмине. Това е най-доброто, което мога да направя.

Настъпва дълго мълчание, мълчание, в което Бен си играе с пакет „Икуъл“, а аз сгъвам сакото си до себе си. Срещаме погледите си едновременно и аз съм шокирана, като виждам тъга в очите му.

— Аз също искам да си щастлива, Клодия. Наистина… Но просто не мога да ти позволя да го направиш.

Опитвам се да проумея думите му, но не успявам.

— Какво да направя? — питам.

— Да се омъжиш за Ричард — изрича той и посочва пръстена на лявата ми ръка.

— Какво? — възкликвам, напълно объркана.

Гласът му е тих, думите му излизат бързо.

— Знам, че дойде да ми кажеш, че си сгодена за Ричард. И знам, че мислиш, че си намерила у него нещо, което ние нямахме. Обещание за живот, какъвто ти искаш… живот, какъвто заслужаваш… Знам също, че е прекалено късно. Много късно. Че обети са били нарушавани, че мостове са били пречупени. Но просто искам да ти кажа, Клодия… Трябва да ти кажа, че те обичам с цялото си сърце и бих направил всичко, за да те върна при себе си. Не ми трябва дете. Дори не искам дете, ако няма да е от теб… Не искам никого или нищо, освен теб.

Аз съм втрещена и онемяла. Направо не мога да повярвам на ушите си. Това беше моето слово — думите, които смятах да кажа на Бен толкова пъти, поне откакто видях пръстена на ръката на Тъкър. Поглеждам го и питам:

— Ами Тъкър?

— Какво Тъкър? — Бен е смаян като мен.

— Няма ли да се жениш за нея?

Той се разсмива и отрича.

— Но аз видях пръстен на ръката й.

— Клодия, тя е сгодена за някакъв мъж на име Стив — пояснява той. — Лекар в болницата, където тя работи… Защо, за бога, реши, че пръстенът е от мен?

— Но нали вие… сте участвали заедно в маратон — отговарям, чувствайки се глупаво с моето неубедително Интернет доказателство.

— Ами, така е, заедно тичаме… заедно участваме в маратон.

Облекчението, което ме залива, е толкова голямо, че е равносилно на радост. Все едно че съм живяла в неизлечим стадий на болест и сега се установява, че диагнозата е била съвършено погрешна. И че ме чака дълъг живот оттук нататък. Нещо излиза от гърлото ми, но не съм сигурна дали е смях, или плач. Май че е и двете.

Казвам:

— Аз няма да се омъжвам за Ричард. Дори не се виждам вече с него.

— Наистина ли? Но Ани ми каза, че ти е подарил пръстен.

— Да, подари ми — отговарям, като го свалям от пръста си и го пускам в чантата си. После избърсвам рязко сълзите си. — Но това не беше годежен пръстен… Беше… никакъв.

По лицето на Бен се разлива широка усмивка.

— Значи… Я почакай… значи си сама?

— Да. И ти ли?

Той кима, продължавайки да се усмихва. После изражението му става сериозно, той се пресяга за ръцете ми. Доближавам ги до неговите. Чувство на топлина и благополучие ме изпълва и отнема говора ми. Отчаяно искам да му кажа, че съм дошла до същото заключение относно нас. Че аз също бих направила всичко, за да си го върна, дори това да значи да родя дете. Че почти съм склонна да ми се иска да имам дете от него. Че единственото ми желание е да споделя живота си с него, независимо под каква форма.

И ще му кажа всичко това. Скоро. Но сега само стисвам ръцете му и поглеждам в очите единствения мъж, когото истински съм обичала.

Двамата мълчим доста време, преди най-накрая аз да проговоря:

— Не мога да повярвам, че си сам.

— Да, но възнамерявам да поканя една жена на среща.

— О, наистина ли? — възкликвам усмихната. — Коя ли ще е тя?

— Бившата ми съпруга. Как мислиш, дали ще приеме?

— Мисля, че може и да приеме. И че може и да направи всичко за теб.