Емили Гифин
Нещо ново (7)

Глава 6

Не мога да преценя дали следващите седмици минават прекалено бързо, или невъзможно бавно. В някои отношения имам чувството, че Бен и аз сме скъсали снощи и то много лесно. Продължавам да мисля, че само плиткоумните знаменитости приключват с браковете си толкова лесно, колкото ние. Или младите, глупави хора, които се събират по прищявка и променят мнението си още щом свърши страстният и забавен период, като пренебрегват светостта на своите обети и вярват, че несгодите са просто даденост.

В други отношения обаче дните, водещи към нашия развод, като че ли нямат край. Сутрин се събуждам с болезненото съзнаване, че животът ми се разнищва. Че никога няма да бъда щастлива отново. Въпреки всички усилия да запълвам времето си и да се разсейвам, се чувствам така, сякаш всеки ден някой забива по десет юмрука в корема ми. Улавям се, че се моля Бен да промени решението си.

Междувременно решавам да се преместя при Джес. Да живея с Джес е донякъде удобство, но също така и нещо като поражение. То е почти равносилно да се завърна при родителите си, след като веднъж съм напуснала дома си. Връщам се към по-ранен момент в живота си, а това никога не е добре. Наясно съм, че това е временна мярка — че накрая ще имам свой собствен дом — но продължавам да гледам на себе си като на неудачник. Освен това изпитвам вина, че се натресох така на Джес, макар тя да твърди, че много се радва, задето отново съм с нея. Предлагам да й плащам — което е неловка уговорка, тъй като апартаментът е нейна собственост. Тя ми казва да не ставам смешна и че тя така и така не си е вкъщи по цял ден.

— Освен това за какво са приятелите, Клодия, ако не могат да съберат парчетата, които някой мъж е оставил след себе си? — заключава тя.

И все пак държа да плащам за храната. Старая се също така да чета ръкописите си късно вечер в офиса, за да дам възможност на Джес да прекарва известно време сама в апартамента си. Винаги съм оставала и след работа, но никога с такова вдъхновение, както напоследък. Наваксвам всичко, което трябва да изчета, и преглеждам онези ръкописи, които събират прах от месеци. Дори бюрото ми е прегледно за първи път от години насам, което предизвиква учудването на дългогодишната ми асистентка Розмари.

— Какъв е специалният случай? — пита ме тя.

— Развеждам се.

— Съжалявам. — Това е всичко, което ще каже тя. Розмари е толкова дискретна, колкото и спретната.

— Недей — казвам. — Стаята ми и бездруго имаше нужда от това.

Разбира се, аз се шегувам, но наистина откривам, че да прекарвам безумно дълги часове в работа ми действа терапевтично. Уверявам себе си, че в това да бъдеш сама отново, също си има предимства. Ще бъда като човек, който е загубил любимия си и на свой ред учредява фондация. Ще намеря доброто в тази загуба. Ще направя така, че да се случи нещо, което иначе не би се случило. Казвам си да мечтая възвишено, да се целя нависоко. Може би един ден ще имам издателство — Книги на „Клодия Пар“. Нещо, което не би се случило, ако с Бен имахме дете. Нещо, което едва ли би се случило, ако бях останала с Бен, дори без да имаме дете. По-скоро ми харесва мисълта Бен да преглежда книгите в някоя книжарница и да види гръбчето на книга с името на собственото ми издателство. Може би дори ще се сдобия с книга за архитектурата, която да лежи на ниска масичка. Тогава той няма как да не я види.

Междувременно през тези първи седмици след раздялата ни, с Бен разговаряме рядко, а когато това става, никой от нас не казва много. Често настъпва неловко мълчание, изсмукани въпроси за пощата, сметките и съответните ни работни графици. Ясно е, че никой от нас не иска да се засече с другия в апартамента. Въртим се около няколко въпроса „Как си?“, като всеки отговаря кратко и бързо, че е добре, просто добре. И двамата сме горди, инати и неестествено далечни. Хрумва ми, че може би и двамата протакаме, изчакваме, наричаме другия безцеремонен. Поне се надявам, че това се случва, но дълбоко в себе си знам, че необратимо се отчуждаваме и съм сигурна, че и Бен го разбира.

В края на един от разговорите Бен въздиша и казва:

— Просто искам да си щастлива, Клодия. Нищо повече.

Това е напълно non sequitur^[1], тъй като току-що му казах, че съм проверила съобщенията в апартамента и че леля му се е обаждала два пъти.

— Добре — отговарям под носа си.

— Я повтори? — казва той израза, който винаги ме е ядосвал, защото го употребява само когато е чул добре, но не му харесва това, което е чул.

— Очевидно, че това не е единственото, което искаш. — И си го представям с ревящо новородено.

Той не казва нищо и когато и двамата разбираме, че няма какво още да добави към това, аз чувствам странен лек порив на победа и удовлетворение. Винаги е приятно усещането, когато можеш да изречеш точното едноредно изречение, за да докажеш гледната си точка толкова сбито.

— Е, добре, доскоро — казвам, за да приключа.

— Мммда — отговаря Бен насмешливо. — Доскоро.

Затварям и веднага си насрочвам друга среща с адвокатката ми Нина Рейдън. Нина е удивителна, проницателна и рязка жена, от онзи тип създания, които човек си представя, когато слуша „Тя е винаги жена“ на Били Джоуел. Устните й са напомпани с колаген и тя непрекъснато се усмихва, което е в противоречие с очевидното й желание да направи развода ми възможно най-спорен. Мога да кажа, че прехраната й идва от това да влиза в ролята на мажоретка до наскърбените жени в цял Манхатън. Бас ловя, че тя казва по-често „Да притиснем негодника“, отколкото „Добро утро“.

По време на втората ни среща се налага да й повторя три пъти, че не искам да наемам частен детектив и че съм сигурна, че в живота на Бен няма друга жена. Явно, че тя не е свикнала на раздели в нашия специален жанр.

— Не може да сме сигурни в това — подчертава тя.

— Напълно съм сигурна — заявявам. — Освен ако случайно вече не си е намерил „съд“, който да износи бебето му.

Погледът, с който тя ме изглежда продължително, казва: „Той точно за това се е наредил на опашка“. После наплюнчва палеца си и прелиства бележника си на нова страница. Изтъква, че въз основа на казаното от мен на първата ни среща, нашите основания за развода ще бъдат „конструктивно изоставяне“. Този термин ме натъжава както поради формалното му звучене, така и поради действителния смисъл.

Кимам, а Нина изпада в крайно въодушевление относно нашите имущества, като ми казва, че трябва да се стремя към златото, да поискам луната. Тя жестикулира много, дебелите й, инкрустирани гривни се плъзгат нагоре-надолу по дългата й, тънка ръка. Аз я гледам с празен поглед и повтарям, че Бен и аз нямаме много за подялба.

— Женени сме едва от три години. И сме под наем, забрави ли? — питам, благодарна, че двамата с Бен така и не се хвърлихме да купуваме имот в Ню Йорк.

— Добре, добре. Ами коли? Мебели? Килими? Произведения на изкуството? Кристали? Акции? Съвместно използвани компютри? — изрежда тя с длани нагоре. Опънатото й от ботокс лице се напряга да се намръщи, но не се получава.

Свивам рамене.

— Имаме една „Хонда Сивик“ от деветдесет и девета година. Абсолютна таратайка.

В погледа й, отправен към мен, се чете раздразнение, че не изисквам повече.

— Ще се постарая — казвам.

— Хубаво, хубаво. — Тя си поглежда часовника. — От опит знам, че само ще съжаляваш, ако искаш толкова малко.

— Ъхъ — изричам.

— Изстреляй ми един имейл с всичко… с всичко, за което можеш да се сетиш. Аз ще прикрепя списък на всички имущества в График А към Споразумението за подялба.

Никога не съм мислила за вещите ни като за „имущества“. Никога не ми е минавало през ума, че с Бен някога ще делим нещо; все съм смятала, че всичко ще ползваме заедно. И все пак решавам да погледна сериозно на документа за прехвърляне на имущество. Обаждам се на бъдещия си бивш съпруг и му казвам, че се налага да отида в апартамента тази вечер за няколко часа. Бен отговаря „добре“ — и без това трябвало да работи до късно.

Същата вечер крача из апартамента и надничам във всеки шкаф, чекмедже, като междувременно отпивам вино и си взимам бележки върху лист хартия. Цялото занимание ми се струва нереално, сякаш виждам някои вещи за първи път. Докато оглеждам общите ни принадлежности, съзнавам със смесица от облекчение и гордост, че не искам почти нищо. Опитвам, но просто не мога да се насиля да разделя мебелите, спалното бельо, среброто. Задържам вниманието си за кратко върху единственото ни скъпо художествено произведение — една прелестна картина с изглед на града на Джефри Джонсън в топли червеникавокафяви тонове. Обичам я и не мога да си представя, че няма да я виждам повече, но понеже с Бен я купихме заедно по повод на втората ни годишнина от сватбата, не искам тя да ми напомня за това всеки ден.

Незнайно защо фокусирам вниманието си върху нашите компактдискове — музика, която също бяхме купували заедно и я слушахме, в каквото и настроение да бяхме и по всякакъв повод. Музика за „Да се приготвим да излезем някъде“. Музика за „Да вдигнем купон“. Музика за „Да свършим някоя къщна работа“. Музика за „Да правим секс“. Музика за „Нагласа за секс“. Музика за „След секс“.

Знам, че компактдисковете не са важните вещи, които Нина има предвид — цялата ни колекция е в порядъка на няколко стотачки, — но мисълта да тръгна да заменям музиката, която и двамата толкова харесвахме, ми се струва прекалено болезнена. Освен това знам колко много значат за Бен тези компактдискове, а част от мен иска да му направи напук. Нямам никакво желание да го наказвам финансово, искам само да страда емоционално. Искам той да чувства ненаситна празнота, а ако взема някоя кристална гарафа, това няма да свърши работата.

Затова си наливам още една чаша вино и си записвам някои от любимите ни творци: Джеймс Макмъртри, Брус Спрингстийн, Боб Дилън, Том Уейтс, Велвет Ъндърграунд, Лора Кантрел, Ван Морисън, Каубой Джънкис, Уилко, Трейси Чапман и Дайър Стрейтс. После, за да подсиля позицията си, взимам една черна химикалка и изписвам инициалите си върху обложките на компактдисковете. Някъде по средата на изпълнението се улавям, че използвам името си по мъж — Дейвънпорт — и преминавам на моминските си инициали К. П. Казвам си, че Пар — фамилията, която запазих в работата си, звучи много по-добре до Клодия. Никога не съм била любителка на двусрични първи имена, комбинирани с триерични фамилни имена. Когато към полунощ просто решавам да престана, тъй като виното започва да ме замайва, преглеждам списъка си и пиша най-горе на страницата „Всички компактдискове“.

На другия ден се обаждам на Нина и й казвам, че искам единствено личните си вещи, всички компактдискове и да си върна моминското име. Тя изстенва по телефона и додава:

— Като твой адвокат чувствам, че е мой дълг да ти кажа, че правиш грешка.

— Не е до парите… До принципа е — отговарям.

— Точно затова искам да включиш повече неща. Заради принципа. Той е този, който се освобождава от брака. — Тя въздиша и ми казва да си помисля още малко, а междувременно щяла да нахвърли Споразумението за подялба.

Няколко дни по-късно документите пристигат в работата ми. Прочитам страниците внимателно. Написани са предимно на професионален език и се отнасят до неща като писмено отказване от претенции, данъчни декларации и дългове и задължения на страните. Единствените редове, които наистина привличат вниманието ми, са в началото:

„От което в резултат на определени спорове и непреодолими различия между страните, страните са се разделили и сега живеят разделени и отделно и смятат да живеят разделени и отделно до края на дните си… От друга страна, нямат деца през брака и не се очакват такива.“

Мисля си: Можеш да кажеш това отново. После се обаждам на Бен и предлагам да се срещнем за последна вечеря, за да прегледаме заедно споразумението. Според мен това ни е нужно за приключването. Приключването е една от думите, които винаги съм мразила, изтъркана от употреба от мелодраматичните жени. Но не смятам, че е мелодраматично да се използва, когато бракът ти се разтрогва. Когато трябва да се видиш със съпруга си още веднъж, за да се примириш с факта, че той вече няма да ти е съпруг. Макар че може би, може би просто му давам един последен шанс да промени решението си.

— Къде да се срещнем? — питам.

Знам какво ще каже: че му е все едно къде, затова аз да реша.

Така и става. Той въздъхва по телефона.

— Ти избери мястото, Клодия. За мен няма значение. — Казва го така, сякаш той си е извоювал правото да бъде отегчен.

Искам да бъда пасивно-агресивна, да настоявам той да посочи мястото на последната ни среща, но решавам, че поемането на контрол е доста безопасен начин да се предпазиш от загубването на контрол. Отговарям му, че ще помисля и ще му се обадя. Гласът ми е студен и равнодушен.

— Добре. Просто ме уведоми — казва той и аз трябва да се изправя пред факта, че ако двамата се състезавахме за „опитай да звучиш възможно най-равнодушно“, той щеше да ме победи, макар и на косъм.

През следващите няколко часа преглеждам виртуално всеки достъп в моя Zagat^[2], като прелиствам указателя, който някога държеше ключа за вечерните ни развлечения с Бен. Има хиляда деветстотин трийсет и един достъпа до ресторанти и въпреки това нито едно място за срещи, което да е подходящо за среща с бъдещия ти бивш съпруг, за да обсъдите подялбата на имуществото ви. Чета внимателно категориите: късна вечеря, наблюдаване на минаващи хора, бизнес срещи, романтични места, специални случаи, интимни обстановки. Нищо не ми се струва подходящо. Как е възможно в град като Ню Йорк свестните хора в „Zagat“ да включват категории като тоалетни за ползване, а да пропуснат вечно важните места за раздяла?

Докато преглеждам отново ресторантите, Майкъл Брайтън, мениджър „Връзки с обществеността“, се спира до мен да ме поздрави. С Майкъл бяхме завършили едновременно колеж преди тринайсет години и бяхме започнали работа тук в един и същ ден. Той е един от най-близките ми приятели в работата и неговото прозаично държане и ироничното му остроумие улесняват обсъждането на развода ми.

— Какво излезе, Клодия? — пита той, когато взима от полицата ми вълшебното ми кълбо и го разклаща. Това е една джунджурия, която напоследък избягвам да ползвам по обясними причини.

— Не много — отговарям.

Той се вглежда в кълбото и изругава:

— По дяволите! В химическото няма да могат да изчистят петното от коженото ми яке.

Засмивам се.

— Защо винаги отправяш безсмислени въпроси към кълбото?

— Защото животът ми е безсмислен. Знаеш го. — Той прекарва ръка по гладко избръснатата си глава. Майкъл има най-гладката кафява кожа, която съм виждала. Сякаш е боядисана с „пистолет“. Бен все казваше, че Майкъл прилича на Чарлз Баркли — и аз като че ли виждам приликата около очите и веждите — само че Майкъл не е толкова едър като Баркли, а чертите му са по-остри.

— Разбирам — отговарям саркастично. Животът на Майкъл е всичко друго, но не и безсмислен. Едва миналата седмица той случайно изпрати имейл до цялата компания относно това, че асистентът му е некомпетентен.

— Както и да е. Докъде стигна с романа на Ейми Дикърсън? „Тайм“ ще го преглежда ли, няма ли? — питам.

— Работя по него — отговаря той, прозявайки се. Майкъл е човек, който непрекъснато отлага, но обикновено използва чара си, за да прегледа нещо вместо мен. Всички в издателството го обичат и аз винаги се вълнувам, когато му възлагам някоя от книгите ми. — Не се безпокой. — Той посочва компютъра ми. — Какво? Вече имаш насрочена среща?

— Не. Опитвам се да избера място за среща с Бен.

— Ще се сдобрявате ли?

— Не. Ще обсъждаме подялбата на имуществото ни.

— Хмм. Какво ще кажеш за „Китичай“? Имам резервация за там, която предпочитам да не използвам.

Повдигам вежди.

— Дълга история.

— Аз имам време.

— Тя непрекъснато се нуждае от нещо.

— Аха — казвам и отивам на буквата „К“. — Значи „Китичай“. Намира се в хотел „Томпсън“, така ли?

— Да. Запазил съм маса за двама за осем чеса. Твоя е, ако я искаш.

— Всъщност никога не съм била там. Затова не мисля, че точно тази вечер трябва да пробвам нещо ново.

— Тогава идете на някое познато място… „Грамърси Тавърн“? „Акуавит“? „Балтазар“?

Поклащам глава.

— И в тях не мога да отида. Познатите места са пропити с толкова много спомени. Добри спомени. Чествания. Ще бъде много… несъвместимо. Не мога да седя там и да кажа на Бен, че искам от нашите тенджери „Калфалон“, а през цялото време да си мисля за първата ни годишнина от сватбата или за вечерта, когато малко полудувахме на задната седалка на таксито…

— Ти дори не готвиш. Толкова ли искаш въпросните тенджери?

— Не. Всъщност не искам нищо.

Майкъл кимва, после присвива очи към тавана, сякаш има нещо в контактните си лещи.

— Просто от любопитство… по повод случая на задната седалка на таксито — изпробвам теория — кога се случи — преди или след като се оженихте?

— Преди — отговарям и избутвам настрани спомена, за да продължа: — Мисля, че трябва да бъде нещо между модно и ново привлекателно място и познато любимо. Място, където и двамата сме били, но без да е от особено значение, място, умерено шумно, но без да е много празнично. А обслужването да е на средно ниво. Не искам непрекъснато да ни прекъсват, нито час по час да поръчваме храна и напитки.

Майкъл се разсмива.

Стрелвам го с поглед.

— Не е смешно.

Усмивката му изчезва и той казва:

— Извинявай. Права си, не е смешно.

— Добре де, донякъде е смешно. — Мисля си, че може би хора, които пускат шеги, когато са в затруднено положение, имат нещо наум.

Той разклаща отново вълшебното кълбо и възкликва:

— Уф!

— Какво? — питам го.

— Нищо. Така или иначе не вярвам в тия неща.

 

 

Вечерта на последната ни „среща“ пристигам в случайно избраното бистро в Хеле Кичън (квартал, който и Бен, и аз рядко посещаваме) с десет минути закъснение и въпреки това преди Бен. Това ме ядосва, защото се налага да изпия нещо на бара, което оприличава вечерта повече на любовна среща, отколкото на делова. Запитвам се дали не беше по-редно да се срещнем за обяд.

Бен влиза спокойно, след като си бях поръчала вино и бях отпила няколко глътки. Облечен е в широки дънки и нова бяла риза, която придава на гърдите и ръцете му особена привлекателност. Бен има от ония набити, но нито много едри, нито много дребни тела, които винаги изглеждат чудесно в дрехи. И — вече за мое съжаление — дори по-добре без дрехи.

— Хубава риза имаш — отбелязвам със следа от сарказъм. Искам той да разбере, че съм разбрала, че си купува нови дрехи насред бъркотията между нас.

Той ме поглежда отбранително и смотолевя нещо от рода, че е напазарувал някои неща от „Гап“. Представата как Бен пробва всекидневни дрехи, които положително ще облича на срещи с изчервяващи се, пищни двайсет и няколко годишни момичета, ме кара едва ли не да го мразя. Което всъщност е добро, здравословно нещо, защото омразата ще отнеме тъгата ми вечер. Ставам от високото столче и двамата се запътваме към мястото на салонната управителка.

— Той пристигна — съобщавам и соча Бен.

Тя се усмихва и ни повежда към малка маса в средата на залата. Мигом преценявам, че това е най-лошото място в ресторанта. Ще бъдем заобиколени от маси от всички страни. Не очаквам сцени. Не очаквам сълзи. Ние с Бен умеем да се владеем и да се чувстваме по един и същ начин по отношение привличането на внимание. И все пак, една ъглова маса щеше да свърши много по-добра работа за целта ни. Поглеждам Бен с надеждата да поиска да я смени. Почти е на път да го направи. Дори когато сме влизали в „Макдоналдс“ и аз съм избрала маса, той ме е питал дали не искам да седнем другаде. Това ни стана почти игра. Аз предчувствах къде ще пожелае да седнем, а той все намираше кусур: я течение от климатика, я прекалено много слънце право в очите или грозно петно от кетчуп на стола му. Разбира се, Бен избира тази вечер, за да покаже новата си риза и да остане безразличен къде ще седим.

— Е, как са нещата? — пита той, след като сервитьорката ни е донесла менютата за храната и напитките.

— Добре — отговарям.

— Как върви работата?

Казвам му, че върви страхотно, после, след подканване от негова страна, го запознавам накратко с последните книги, върху които работя, и онези, с които се опитвам да се сдобия. Знам, че Бен е горд с всичко, което върша в работата си, и не мога да не споделя някои подробности с него. Питам се колко ли време ще отнеме да се слегне поривът ми да споделя с него и разказите си.

— А твоята работа как върви? — питам го.

— Добре. Едно и също.

— Как е семейството ти?

— Всички са добре. Отлично.

— Каза ли им вече?

— Какво да им кажа?

— О, Бен, не знам. Кажи им, че имаш нова риза.

— Не разбрах коя по-точно част от цялата работа имаш предвид.

— Ами всичко. Затова, че скъсваме напълно? — отговарям, като посочвам разстоянието между нас.

— Казах им, че имаме проблеми — уточнява той.

— А каза ли им от какво естество са тези проблеми?

Той кимва.

— Значи всички те ме мислят за студена кучка.

— Никой не мисли нищо лошо за теб, Клодия.

Поглеждам менюто си, повдигам вежди и смотолевям, че доста се съмнявам.

Той подминава забележката ми и пита:

— А ти каза ли на вашите?

— Не. Още не съм.

Той не изглежда изненадан. Знае, че аз избягвам майка си и че не искам да разстройвам баща си.

— А на сестрите ти?

— И на тях още не. Само на Джес… И на Майкъл.

— А на Ани?

Поклащам глава.

— Не… Защо? Говорил ли си с Рей?

— Малко — отговаря Бен.

Иска ми се да го питам какво е казал Рей, но се отказвам. Така или иначе знам много добре. Знам също какво ще му каже един новоизлюпен татко. То потвърждава онова, което винаги съм казвала: хората подбират какъв съвет искат да чуят. Те го искат от хора, които ще повторят собствените им инстинкти. Да им кажат какво планират да правят по-нататък.

Сервитьорката идва и взима поръчката ни. Ние не бяхме говорили предварително какво ще си поръчаме, но и двамата избрахме сьомга. Преди нямахме навика да си поръчваме едно и също, предпочитахме да поръчаме два вида предястия, за да си ги поделяме. Явно, че с дните ни на поделяне е свършено.

— И тъй — казвам.

— И тъй — казва Бен. — Какво следва?

Ясно ми е, че пита за техническите подробности, а не за взаимоотношенията ни. Те са приключили и двамата го знаем. Подавам му черновите на документите, изготвени от Нина, и казвам:

— Процедурата е стандартна, когато става дума за неоспорими разводи в Ню Йорк.

Той взима документите и им хвърля поглед. Прелиства страница след страница, докато не стига до частта, засягаща подялба на имущество.

— Аз искам само компактдисковете — обобщавам.

Той ме поглежда изненадан.

— Само това ли? Компактдисковете?

— Да. Просто искам нашата музика — пояснявам, заклевайки се това да е последният път, когато ще употребя думата „нашата“. — Става ли?

— Разбира се, Клодия. Музиката е твоя.

— Дори всичко на Джеймс Макмъртри? — питам, надявайки се той да се заинати или поне да се покаже разстроен. Бен има едни любими банди, аз други, но Джеймс Макмъртри беше номер едно и за двама ни. Може би, защото бяхме открили тази музика и се бяхме влюбили в нея заедно. Виждам как гърдите на Бен леко се повдигат, докато той вдишва. След това издишва и ме поглежда. Надявам се той да си спомня за последното лято, когато заминахме за Остин, за да видим изпълнението на Джеймс в „Континентъл клъб“. Надявам се да си спомни и колко много бира изпихме тогава и как, прегърнати, попивахме силно въздействащата лирика на Джеймс.

— Разбира се, дори всичко на Джеймс — отговаря той тъжно, а аз си отбелязвам наум да оставя поне един от неговите компактдискове, уж от недоглеждане. Излязох с подобен номер, когато скъсах с гаджето си от колежа — Пол. Имаше много причини за прекратяване на отношенията ни, но сред тях беше географското ни противоречие. Аз исках да живея в Ню Йорк, а той — навсякъде другаде, но не и тук. Много се надявах, че ще промени мнението си и ще намери стратегически начини да увеличи тези шансове за успех. Затова, когато събрах всичките му вещи, натрупани в апартамента ми предишната година, оставих една произволна карта от играта „Уно“, тъй като двамата с Пол я играехме непрекъснато. Картата се оказа червено „преобръщане“, което сметнах за символично. Надявах се той да я намери и да съжали, задето ме е оставил да си тръгна, и да изпита желание да „преобърне“ живота си, да напусне Денвър и да се премести в Ню Йорк. Може би той дори щеше да залепи тази карта на огледалото и когато я поглежда всяка сутрин, да си мисли за мен и какво е можело да бъде.

Опитвам се да си представя какво би било изражението на Бен, когато попадне на един от нашите компактдискове на Макмъртри. Виждам го как плъзга диска в стереото, заслушва се в нашите песни и се проклина, задето е предпочел дете пред мен.

— Клодия? — прекъсва мислите ми Бен. — Какво си се замислила? — Гласът му е мек.

— Знаеш какво — отговарям, поклащайки глава. Чувствам ново пробождане на тъга. Нужни са ми огромни усилия да сдържа сълзите си.

— Да. Знам. Това е неприятно.

Кимам и отмествам поглед настрани, към двойката до нас, която, изглежда, е на първа среща. Двамата бяха настанени след нас и аз забелязах, че той й издърпа стола, за да седне. Те са млади и пламенни, усмихващи се до уши и със съвършено добри обноски на масата. Поемаха по пътя с добро начало, щастливи и обнадеждени.

Кимам към тях и отбелязвам:

— Виж тия двамата. Май са на първа среща, а?

Бен се обръща леко на стола си, оглежда ги за секунда и казва:

— Да. Най-много на втора. Според мен те дори още не са се целували.

— Сигурно тази вечер ще стане — отбелязвам.

— Да, сигурно.

— Ще ми се да отскоча напред във времето и да видя техния край — подметвам саркастично.

Бен ми хвърля поглед с думите:

— Винаги си била цинична.

Отговарям:

— Предположи ти.

— Може би ще заживеят щастливо от днес нататък.

— Да. С две, точка, две деца.

— Или поне едно — казва Бен.

Оставям негова да е последната дума… и сметката, когато тя милостиво идва.