Емили Гифин
Нещо ново (12)

Глава 11

Слухът за Тъкър явно достига до ушите на майка ми, защото след два дни тя решава да ми направи изненадващо посещение. Когато се прибирам от работа, чувам гласа й — висок и въодушевен, докато си бъбри с Джес за „прелестния й ден“ на Пето авеню. Майка ми все още живее в Хънтингтън, но откакто се омъжи за Дуайт и може да си позволява скъпи прически и спа процедури в Манхатън, все по-често идва в Ню Йорк.

Изругавам тихо под носа си и сериозно се замислям дали да не се измъкна до близкия бар за една бира. Но решавам, че това няма да е честно спрямо Джес. Освен това майка ми е нощна птица и предпочита да прекарва повече часове с колежанка, отколкото с нейна връстница. Тя просто ще ме дочака и вероятно ще остане цялата нощ с нас, ще се кикоти и ще се чувства като у дома си по пантофи, сякаш току-що е гледала сцената с преспиването на Сандра Дий в „Брилянтин“^[1].

Поемам си дълбоко въздух и влизам с пресилена усмивка.

— Здрасти, мамо! — Забелязвам съвършената й прическа и дългите й, лакирани в яркоморав цвят нокти на ръцете. Тя винаги е добре облечена, но днес облеклото й се набива на очи. Не изглежда на годините си и е една от онези жени, които могат да минат повече за наша сестра, отколкото за наша майка (за разлика от всички други жени, които получават фалшиви комплименти от елегантни мъже).

— Здравей, Клодия, скъпа! — възкликва тя и става да ме прегърне превзето — по начин, при който няма допир на телата, а само на бузите и раменете.

— Не знаех, че ще идваш в града днес — казвам с тон, който означава: „Мили боже, жено! Колко пъти да ти повтарям, че мразя да се изтърсваш без предупреждение?“.

— Дойдох да те снимам, Клодия — пояснява тя и промушва през главата си каишката на голям черен фотоапарат.

Майка ми си въобразява, че е художник-фотограф. Дори съм я чувала как набляга на тази дума. Доста е забавно, особено когато човек знае истината — че тя прави цапаници с водни бои и върху керамика. Но, ако трябва да съм честна, ще кажа следното: поне има интерес, хобита и страсти, макар тези страсти често да включват неуместни любовни истории. Тя никога не е била от онези бездействащи майки, които гледат сапунени сериали. Вярно, тя гледаше и такива сериали, но също така се стараеше животът й да бъде толкова скандален, колкото на най-възмутителните героини от всичките й любими сериали. За известно време беше странно обсебена от Ерика Кейн и веднъж телефонира в редакцията на „Всички мои деца“, за да пита за черната чанта плик, която Ерика носеше в сцената на погребението. След като получи информацията, се обади по телефона в „Нордстром“ и най-безсрамно си поръча същия плик като подарък за Деня на майката. (Майка ми винаги сама си избираше подаръците. Всеки път, когато баща ми й купеше нещо, усилието му не биваше възнаградено. „Запази ли касовата бележка?“, беше първото, което излизаше от устата й.)

Във всеки случай последното й хоби е черно-бялата фотография. Не съм виждала майка си в действие, но Мора ме уверява, че се стараела много, сравнявайки снимките на майка ми със своите мъчителни хайку^[2]. Мора каза още, че фотографията е едно от най-досадните й хобита досега; посред разговора майка ми нахлузваше каишката на своя „Никон“ на врата, насочваше обектива към лицето ти и почваше да щрака, давайки наставления от рода на: „Свали брадичката. Да. Точно така. Фантастично. Работи с мен“. Очевидно тя изпълва лента подир лента със случайни неодушевени предмети като чаши за кафе и с високи столчета, които надписва „Серия чаши“ и „Серия чаши с високи столчета“. Всичко това е толкова претенциозно, че трудно се издържа.

— Трябваше първо да ти телефонирам, но исках да стане о натюрел^[3].

— Е, постигна го — казвам и поглеждам облеклото си за работа: черни панталони, сива блуза, никакви аксесоари. Освен ако нямах среща с автор или литературен агент, аз почти не полагам усилия за външния си вид, когато отивам на работа.

— Исках да те сваря като част от нормалния ти работен ден. Без ненужни украшения. Просто каквато си.

Като че ли щях да се накипря заради теб, помислям си, но гласно казвам:

— Я се скрий. — Имам предвид буквално, но се опитвам да звучи шеговито. Не мога да се справям с нейната накърнена рутина.

— Говоря сериозно. Трябва да изпълня един-два филма. Няма да отнеме много време.

Взимам бутилка вода от хладилника, отивам до креслото срещу нея и се друсвам с пресилена въздишка.

— Мамо, много съм уморена за това.

Джес стои зад майка ми и преглежда купчина писма. Тя спира да ги сортира и прави знака за „куку“, който беше популярен в началното училище — леко завъртане на ръката във въздуха с пръст, сочещ главата, а после въпросния човек. След това събира очи, което подсилва този знак.

Прихвам и майка ми се обръща да види какво е толкова смешно.

Джес бързо добива сериозен вид и се прави, че проявява огромен интерес към каталога.

Майка ми се обръща отново към мен и продължава:

— Вече запълних цял филм със снимки на Джес, докато те чакахме. Джес е страхотно фотогенична, нали?

— Ъхъ — отговарям. Джес наистина изглежда чудесно почти на всички снимки, които съм виждала. Вероятно се дължи на това, че лицето й е много симетрично, което, както бях чела някъде, прави човека красив.

— Твоята снимка е за урока ми — казва ми тя.

Явно е много отчаяна, щом съм й нужна за урока.

Затова скръствам ръце и питам:

— Що за урок ще бъде това, мамо?

— Казах ти за курса по фотография, нали?

Кимам, помисляйки си: „За кой ли път!“.

— Е, сега работим върху портрети.

— Звучи чудесно.

Тя не долавя сарказма ми и продължава:

— Да. Толкова е забавно. Но е и доста предизвикателно да уловиш мимолетно изражение на лицето на обекта си.

— Така е. Сигурна съм.

— Което ме върна при теб. Избрах теб за свой обект.

Мога да кажа, че тя очаква да се развълнувам, задето ме е избрала, но аз казвам:

— Защо не снимаш децата на Мора? Или Дуайт?

— Защото… — подхваща тя колебливо, сякаш се кани да разкрие мрачна истина.

Джес кима енергично и прави друг жест като Сега слушай внимателно!

— Нашият урок има за цел да снимаме болка. — Докато го изрича, сбърчва чело, сякаш тя самата е натоварена с доста голям емоционален товар.

Присвивам очи.

— И смяташ, че аз мога да ти помогна за това?

— Клодия, мила, моля те, не се противи толкова.

— Не се противя — казвам, съзнавайки, че наистина звуча така.

— Искам да уловя болката ти.

— Аз не изпитвам никаква болка.

— Напротив, Клодия. Ти страдаш за Бен. Чух за Тъкър.

— Добре съм — настоявам.

— Не, млада госпожице, не си добре. Изобщо не си добре.

Джес прави физиономия, сякаш се приготвя да посрещне пътна злополука, после излиза, вероятно да се обади на Трей.

— Теб те боли точно тук, Клодия — продължава майка ми, като кръстосва ръце и нежно ги полага върху сърцето си. — Аз съм ти майка. Разбирам ги тия неща.

— Мамо, наистина не ми се говори за това точно сега.

Тя свива устни, вторачва се в мен и поклаща глава. После зарежда апарата с нов филм, наглася чудовищния си обектив и вдига апарата, за да ме снима.

Аз закривам лицето си с ръце, с обърнати навън длани.

— Мамо, престани!

Щрак, щрак.

— Мамо! — изричам предупредително. После се стягам, приемайки, че майка вероятно обича да има една измъчена и гневна Клодия, затова продължавам по-спокойно. — Защо не снимаш Дафни?

Чувствам се малко виновна заради това предложение, но после ми идва наум, че по всяка вероятност Дафни е тази, която се е раздрънкала. Освен това Дафни проявява далече по-голяма толерантност към майка ми. Двете се чуват почти всеки ден.

— Заради невъзможността да забременее ли имаш предвид? — пита майка ми, сякаш това е някакъв дребен проблем, а не сърцераздирателна мъка. — Не е същото. Няма скръб, която да се равнява на разбито сърце.

Искам да опровергая изреченото току-що от майка ми, но не мога, затова казвам само:

— Моето сърце не е разбито.

— Напротив, разбито е.

— Ами Мора? Тя и Скот непрекъснато са под напрежение. — И този път съзнавам, че вероятно хвърлям и Мора на вълците, допускайки, че може би тя се е раздрънкала за Тъкър.

— Мора не е влюбена в Скот — заявява майка ми. — Между тях никога не е било това, което беше между теб и Бен. Вие с Бен бяхте толкова влюбени. И подозирам, че все още сте — добавя тя и вдига отново фотоапарата. Примижава и нагласява обектива.

Щрак. Щрак.

— Мамо. Достатъчно!

Щрак. Щрак. Щрак.

— Говоря сериозно, мамо! — повишавам тон и когато тя става, за да хване от друг ъгъл разгневения ми профил, аз се изпълвам с невероятна тъга, която се смесва с гнева ми. Захлупвам с длани лицето си, като си казвам да не плача, да не доказвам, че майка ми е права. Когато поглеждам отново, виждам Джес да стои на вратата с питащ поглед: Трябвам ли ти? Поклащам глава — всъщност никой не ми трябва. Джес излиза отново, обезпокоена на вид. Виждам, че майка ми зарежда апарата с нов филм и отново промушва глава през каишката му.

Пак съм на път да побеснея:

— Не смей да ме снимаш отново! Аз съм ти дъщеря, а не проект.

Гласът ми е необичайно спокоен, но в него долавям и нещо друго, което почти ме изплашва. Питам се дали и майка ми го е доловила, ако изобщо слуша.

Изведнъж разбирам, че ако тази жена, която случайно ми е дала живот преди близо трийсет и пет години, ме снима в този момент и търси изгода от скръбта ми, то аз ще приключа с нея завинаги. Никога повече няма да й проговоря. Ще отказвам да я виждам при всякакви обстоятелства, включително на смъртния й одър.

Всъщност такава мисъл ми е минавала неведнъж, но никога не съм я задържала в ума си. Винаги съм отстъпвала — не заради нея, не защото се нуждая или искам да имам майка, — а защото не желая майка ми да определя каква съм и ако не й говоря, в известно странно отношение ще постигна точно това. Всеки път, когато чета, че някоя знаменитост се е отчуждила от майка си (Мег Райън, Дженифър Анистън, Деми Мур — зная всичко за тези жени), мисля, че това говори нещо за отношенията между майка и дъщеря. Колкото и отвратителна да е простъпката на майката, тя пак бележи дъщерята като неопрощаваща, самодоволна, студена.

Майка ми е досадна и непоносима, но тя не е толкова важна, че да я отпиша на всяка цена. И все пак, въпреки желанието ми да избегна пълното отчуждаване, имам чувството, че съм на кръстопът. Този път не се шегувам. Щом можах да се разведа с мъжа, когото обичам, мога да прекъсна отношенията си и с тази жена.

Наблюдавам как майка ми бърчи чело и ме поглежда със стандартното изражение на съчувствие. Нейното най-сполучливо погребално изражение. Знам през какво минаваш. Аз съм тук заради теб. Все такива глупости. На нея й липсва съпричастност, дори към собствените й дъщери, но иначе е усвоила изкуството да изглежда загрижена. Тя е измамница. Хора извън семейството й могат да я намират за приятна, интригуваща, състрадателна. Понякога успява да заблуди дори Дафни. Но аз я познавам много добре.

Яростта ми преминава донякъде в любопитство. Доколко лоша е майка ми? Дали ще ме снима отново, дори след като едва сдържам сълзите си? Дори след като категорично я предупредих? Почти ми се иска тя да направи една последна снимка. Почти ми се иска това да е определящият отношенията майка-дъщеря момент. Виждам я как тя застива на място, после сваля апарата в скута си. Никой никога не е в състояние да откаже майка ми да направи нещо, което си е наумила, затова не мога да не тържествувам. И да не съм много изненадана.

Тя стиска устни, после казва:

— Съжалявам.

Аз съм едновременно облекчена и разочарована от извинението й. Нямам спомен тя някога да ми е поднасяла извинение за каквото и да било, въпреки безбройните случаи, в които ми го е дължала. Поне не се е извинявала, без да обвини някого другиго или да добави „но“. Нямам намерение да я избавям от затрудненото й положение толкова лесно, но съм напълно изтощена. Затова само казвам:

— Добре, мамо.

— Но наистина ли е добре? — пита тя.

Извъртам очи нагоре и отговарям „да“.

И двете се смълчаваме, докато тя несръчно прибира фотоапарата си. Когато го оставя до краката си, ме поглежда и изрича още едно тихо, но искрено „Съжалявам“.

Отмествам поглед встрани, но продължавам да усещам погледа й, вторачен в мен. Чувствам също, че й се иска да й кажа нещо. Да й простя. Да я прегърна.

Не правя нищо от това. Просто седя мълчаливо.

След доста дълго време тя заговаря:

— Трябва да ти кажа нещо, Клодия.

— Какво? — питам, очаквайки нещо несериозно.

Утре слънцето ще изгрее. Небето е най-тъмно призори. Потърси сребърния му фон. Защо има толкова много изтъркани изрази за небето?

Майка ми обаче прочиства гърлото си и казва:

— Искам да ти споделя нещо, което никога не съм ти казвала.

— Давай — подканвам я, виждайки сянката на Джес на вратата. Тя всъщност не подслушва, просто иска да ми спести преразказването на разговора ни след това.

— Ти се роди случайно — казва майка ми. — Тази бременност не беше запланувана.

— Знам това, мамо.

Тя никога не се беше опитвала да скрие този факт — аз го знаех от много малка. Беше го казвала на хора пред мен. „Мислех, че съм приключила с това. Но Клодия беше «случайност».“ Изричаше „случайност“ шепнешком, но аз винаги я чувах. Но дори и да не бях чувала тия нейни шепоти, със сигурност я чух, когато изкрещя тази дума, след като й заявих, че ще бойкотирам разточителната й сватба с Дуайт и че тя може да напъха виолетовата ми шаферска рокля там, където слънцето не свети (Любимият ми израз, свързан с небето.).

— Моля те — продължава тя сега. — Остави ме да довърша.

Свивам рамене, смятайки, че ще почне да ми се извинява.

— И тъй, ти не беше запланувана — повтаря тя. После повдига единия си пръст във въздуха, сякаш се готви да извести важно събитие. — Но едва онзи ден прочетох благодарностите в един от романите на вашето издателство. Онзи за момчето със заешката уста.

— С цепнатото небце — уточнявам. Тя говори за мемоарите на Джон Скварла. Рожденият дефект на Джон е толкова минимална част от историята на живота му, че се чудя дали майка ми е прочела повече от първата страница. Тя се прави на образована и непрекъснато купува книги с твърди корици, но те обикновено отиват направо на лавиците в дневната й, без да бъдат отваряни. Всичко е само за показ.

— Както и да е — продължава тя. — Не за книгата става дума. Става дума, че прочетох благодарностите му, онази част, в която той благодари на теб, че си му редактор и приятел. И се изпълних с такова дълбоко чувство на гордост, че си моя дъщеря.

Знам, че майка ми се радва на всяка форма на обществено внимание. Тя обича да казва на приятелите си, че е отгледала успешен редактор в престижна нюйоркска издателска къща и да изтъква, че името на дъщеря й в началото на книга е само глазурата на тортата. И все пак съм изненадана от думите й. Това не е начинът, по който майка ми обикновено говори.

— Толкова се гордея с теб, Клодия — продължава тя. — Не само за това колко си умна и за всичко, което си постигнала. А защото си човек, на когото хората искат да благодарят в началото на книгите си. Хората те обичат и уважават. Ти се специален човек — заключава тя тихо и поглежда в краката си, после събира една до друга оранжевите си мокасини за шофиране. Ръцете й са сключени в скута. Тя изглежда каеща се, плаха и искрена.

Накрая казва:

— Ти си най-хубавото нещо, което съм направила през целия си живот.

Не искам да се чувствам трогната или признателна, но е точно така. И то до такава степен, че съм на ръба отново да се просълзя. Питам се как е възможно една жена да породи такова цунами от емоции в мен и то за толкова кратко време? Казвам си да се взема в ръце. Напомням си, че майка ми си приписва заслуги за това, което съм станала, при положение, че няма почти никакви права за това. Тя ми натякваше да вдигна нос от книгите и да изляза да подишам чист въздух. Беше съсипана, когато на шестнайсет години подадох молба за работа в библиотеката, вместо да стана спасителка в кънтри клуба. Аз съм такава, каквато съм въпреки майка ми. Но нищо не мога да сторя — знам, че няма да забравя това, което току-що ми каза. Знам, че ще преповтарям думите й стотици пъти, че и повече. Знам, че колкото и да не искам да го призная, майка ми е важна за мен.

— Защо ми казваш всичко това? — питам.

— Заради скорошния избор, който направи в живота си.

— Какъв избор? — Знам, че говори за Бен и децата, но не съм сигурна как това се връзва с нейния дошъл изневиделица комплимент.

Тя добива замислен вид, сякаш внимателно обмисля думите си.

— Аз не съм най-добрата майка на света… И никога не съм била — подхваща тя бавно. — Но винаги помни едно нещо, Клодия, ти не си аз. Ти си много неща за много хора. Но изобщо не си като мен.