Емили Гифин
Нещо ново (4)

Глава 3

През следващите няколко дни Бен не спира да изстрелва подмятания за деца, които граничат дори с подкупване. Налагам си да задържам положението, да не избухвам, да бъда търпелива. Казвам си, че трябва да му дам поне толкова време, колкото беше продължило увлечението му по свиренето на китара, със слабата надежда, че децата са само временна идея фикс за Бен. Или че може би той просто е малко неспокоен или отегчен, или че търси нещо, с което да запълни празнота. Това би съвпаднало с моите теории защо някои двойки — дори онези, които са неподходящи за родители, — имат деца. Според тази теория част от обаянието на бебетата може да е свързано с фокусирането на нашето общество върху всичко „първо“. Със знаменателни дати и църковни обреди при преминаването от едно състояние в друго. Преживяваме първата си целувка, първата си интимна връзка, завършване на гимназия, колеж, университет, първа работа, сватба, първи дом. Да имаш дете е просто като че ли следващото нещо, оставащо в прогресията на живота, единствената останала много важна стъпка, която трябва да предприемеш. Или може би двойките просто искат да преживеят косвено всички тези велики първи неща чрез своите деца. Да се разтоварят и заличат грешките си. Не казвам, че всички двойки имат деца по тези причини — повечето наистина искат да станат родители, — но мисля, че някои искат именно по тези причини.

В случай че Бен попада в тази категория, аз считам за необходимо да работя по-малко и да се погрижа съвместният ни живот да бъде възможно най-запълнен и забавен. Старая се двамата да правим всички неща, които винаги сме правили заедно, но по-целенасочено и по-често. Правя резервации за нови ресторанти, ходим да слушаме страхотна музика и да разглеждаме легендарно изкуство. Планирам пътувания до Бъркширс и Хамптънс през почивните дни.

Най-важното — следвам съвета на Джес и поддържам сексуалния ни живот неотслабващ. Джес дълбоко вярва, че сексът е панацея за всеки проблем — именно затова е толкова убедена, че Трей ще напусне жена си всеки момент (толкова бил добър сексът им, твърди тя).

Една вечер обличам най-хубавото си бельо и съблазнявам Бен така, че да го помни цял живот. През цялото време чувствам нашата невероятна свързаност, онази част от взаимоотношенията ни, която липсваше, откакто се върнахме от Сейнт Джон. Сигурна съм, че това усилие ще обърне нещата в моя полза.

След това умът ми е блажено празен. После се отплесва отново към децата. Устоявам на порива си да изтъкна очевидното — че едно дете може да застраши любовния ни живот. Че ще имаме малко време или сили за секс. Че повече няма да сме в състояние да се поставяме един друг на първо място. Не се и съмнявам, че Бен мисли същото, когато ме целува по главата и смотолевя:

— Обичам те, Клодия… Сладки сънища.

— И на теб — отвръщам, чувствайки, че сънят ме наляга.

Точно тогава Бен се обръща към мен:

— Клодия, ако имаме дете, ти обещавам, че ще бъдеш първата жена в историята на света, която няма да пропусне и миг от съня си.

Необичайно е за Бен да говори, след като сме се любили, затова съм много раздразнена, че той нарушава типичния си мъжки стил на поведение с този „бисер“. Чувствам как мускулите ми се напрягат, когато казвам:

— За бога, Бен, не говорим за домашен любимец.

— Как да разбирам това?

— Ами ти се държиш така, сякаш ми предлагаш да разходим някакъв проклет зайчар посред нощ! Става дума за дете все пак!

— Точно така.

— За дете, което напълно ще промени живота ми. Нашия живот.

— Точно така — потвърждава отново Бен. — Но животът ни ще се промени към по-добро. Обещавам ти го.

— Не можеш да обещаваш такова нещо — възразявам. — Това е нелепо, невъзможно обещание. Ти нямаш представа какво ще направи с нас едно дете. Освен това има много, много други причини, поради които не искам деца — освен това, че обичам да спя.

— Добре. Какви например? — пита Бен.

— И преди сме говорили за това. — Не искам да преразказвам причините си или да ги излагам на критично разглеждане. — И то много пъти.

Той обаче ме притиска, затова започвам непринудено, макар и плитко изложение. Казвам му, че не искам да съм бременна.

— Бременните жени са толкова красиви.

Извъртам очи към тавана.

— Освен това ще бъдеш бременна само девет месеца. Една капка в морето на живота.

— Лесно ти е да го кажеш. Аз не искам такова посегателство над мен, независимо за колко кратко време… Обичам и да спортувам — добавям. Знам, че тази причина е малко неубедителна, особено като се вземе предвид факта, че не съм стъпвала във фитнес зала от седмици.

— Можеш да спортуваш и докато си бременна, знаеш го — настоява той.

— Да, така е. Виждала съм как бременни жени се задъхват на пътечката за бягане. Изглеждат толкова жалки… А и знаеш, че смятам да участвам в нюйоркския маратон. Може би догодина. Това е нещо, което винаги съм искала. — Което е вярно на теория. Да участвам в маратон е една от отколешните ми цели. Но досега никога не съм успявала да измина и шест километра. Не съм атлетка по рождение, за разлика от Бен, който тича и плува без никакви усилия. И все пак, когато всяка година виждам възрастни и хора с физически увреждания да прекосяват финалната линия, решавам, че и аз мога да постигна това. Някой ден.

— Всъщност можем да си осиновим дете — продължава Бен.

— Не е там работата и ти го знаеш. Бременността е най-малката пречка.

— Добре де. Не е казано, че трябва да имаме дете веднага. Можем да почакаме няколко години. Не ми е нужно да имаме дете още сега. Просто искам да ми кажеш, че прегръщаш тази идея.

Виждам вратичка и се изкушавам да спечеля малко време. Бих могла да си помисля за това години и после да кажа, че съм престанала да взимам хапчетата. Бих могла да протакам, докато навършим четирийсет години и се надявам повече да не мога да забременея. Да разреша проблема по естествен начин. Но отказвам да бъда нечестна. Не можем да имаме връзка без честност. Затова му казвам истината — че няма да променя решението си.

Бен като че ли подминава изявлението ми и пита за друга причина.

Угаждам му и отговарям:

— Добре. Обичам да живея в големия град.

Той сяда в леглото и предлага:

— Можем да имаме дете и в големия град.

Възхищавам се на силуета на раменете му и казвам:

— Не е толкова лесно. Ще ни трябва по-голямо жилище, а ние не можем да си го позволим.

— Виж, понякога не ти ли втръсва да живееш в Манхатън? И двамата сме израснали в предградията, в края на краищата. Няма ли да е хубаво да се върнем към корените си? Отново да имаме двор? Дървета и катерички и известно спокойствие и тишина?

— Знаеш ли, вече говориш безумия. И двамата обичаме да живеем в града.

— Така е, но…

— Не искам да се местя — заявявам и чувствам, че ме обзема паника само като си го помисля. Представям си коли „Волво“ и събрания на родителско-учителското дружество, снимачни камери на футболни мачове и семейни вечери в „Олив Гардън“. Сега и аз сядам в леглото. — Няма да се местя в предградията!

— Добре — кима Бен. — Можем да имаме дете и в Манхатън. Толкова хора го правят. Просто ще трябва да намерим по-голям апартамент и да се справяме финансово. Така че, това не е уважителна причина. Посочи друга.

Издишам шумно и казвам:

— Добре. Работата ми.

Бях запазила козовете си за последно. Бях работила усърдно, прекалено усърдно, за да подлагам на риск всичко заради деца. Виждала съм това да се случва много пъти, дори на редактори, които са решени да останат в играта. Налага се да си тръгват от работа по-рано, не могат да жертват почивните си дни и като че ли неизбежно изгубват страстта си, копнежа си. Просто става така. Не знам на какво се дължи — дали вече са останали на второ място, или просто нямат енергията да се проявят по-добре. Аз обаче не искам да разбирам… и определено не искам да се присъединя към редиците на видимо жалките работещи майки, които полагат усилия да имат всичко това и накрая да рухнат, да стигнат до изтощение и да бъдат изпълнени с чувство за вина.

— Какво работата ти? — пита той с цялата си невинност.

— Едно дете ще й окаже влияние.

— Нали ти казах, мога да си остана вкъщи за известно време. Или пък ще наемем бавачка. Не е нужно да напускаш работата си. Дори няма да се наложи да работиш на непълен работен ден. Има много работещи майка. Ти ще имаш и двете.

— Но аз не искам и двете. Разбра ли? Това е нещото, което явно не схващаш. Да имам и двете означава да не се справям добре с нито едно от тях.

— Но ти ще бъдеш удивителна майка, Клод — настоява той.

— Не искам да съм майка — отговарям с възможно най-голяма убедителност. — Съжалявам, ако ти изглеждам егоистка. Но това, което мисля, че е по-лошо и много по-егоистично, е да имаш дете, когато не си напълно отдаден на тази идея. И аз просто не се вмествам в този твой план, Бен.

— Сега ли не се вместваш? — пита той, като се изляга отново.

— Сега… И никога няма да се вместя.

Бен ме стрелва с леден поглед. После поклаща глава, отдръпва се от мен и казва във възглавницата си:

— Добре, Клодия. Мисля, че вече съм наясно.

 

 

На другата сутрин ние се приготвяме за работа в пълно мълчание. Бен тръгва пръв, без да ме целуне за довиждане. После цял ден не отговаря на съобщенията ми. Аз съм толкова объркана, че отменям важен обяд с високопоставен агент, а след това скастрям по телефона един от най-милите и най-трудолюбиви автори, защото е закъснял да изпрати ръкописа си.

— Нали съзнаваш, че ако не ни го донесеш скоро, няма да има абсолютно никакъв начин да подвържем коректурите за рецензентите? — казвам, мразейки резкия тон в гласа си.

Едно от нещата, с които се гордея в работата си, е, че никога не си изливам яда върху другите — нито върху асистента ми, нито върху авторите. Не обичам хора, които допускат личният им живот да влияе на професията им и си мисля, че ако дори самият разговор за деца оказва въздействие върху работата ми, не мога да си представя какво би било, ако имах дори едно.

Същата вечер препрочитам един ръкопис и разбирам, че не му се възхищавам така, както когато го купих. Това е една засукана любовна история и аз не мога да не се запитам дали вътрешната ми промяна има нещо общо с това, което се случва с брака ми. Изпитвам паника при мисълта, че вероятно за това става дума. Отчаяно не искам да се променям. Не искам животът ми да се промени. Заспивам на дивана, обезпокоена, в очакване Бен да се прибере. След известно време го чувам да влиза и чувствам, че се е надвесил над дивана. Отварям очи и го поглеждам. Косата му е разрошена, дъхът му лъха на бърбън и цигари, но въпреки това той изглежда привлекателен. Изведнъж безумно ми се приисква да го придърпам върху себе си и да го прегърна. Да вдъхна цигарения му дъх, всичко.

— Здравей — казва той, успявайки по някакъв начин да изговори двусричната дума.

— Къде беше? — питам меко.

— Навън.

— Колко е часът?

— Два и нещо.

После подмята някакво остроумие. Нещо от рода, че искал да пожъне облагите от бездетния живот. Забелязвам, че използва думата бездетен, а не стария наш термин — свободен от деца. Изведнъж се впрягам.

— Зрял човек си, Бен — казвам, като ставам и тръгвам към банята. — Да се натряскаш, когато се стигне до същината на проблема. Солидна стъпка за човек, който си мисли, че от него ще стане чудесен баща, няма що!

Грубо, нечестно е да се каже такова нещо. Бен е всичко друго, но не и безотговорен. Аз обаче не си взимам думите назад. Просто ги оставям да висят във въздуха между нас.

Бен присвива очи. После прочиства гърлото си, за да каже:

— Върви на майната си, Клодия.

— Не, ти върви на майната си, Бен. — Минавам покрай него и затръшвам вратата на банята след себе си. Ръцете ми треперят, когато отвинтвам капачката на пастата за зъби.

Преповтарям размяната ни на нападки, докато си мия зъбите. Първата. Никога не сме си казвали такива неща. Имали сме разгорещени спорове, но никога не сме прибягвали до обиди или ругатни. Винаги сме се чувствали над двойките, които стигат до такъв вид битки. Затова нашето „върви на майната си“ мигом става символ на безнадеждното ни положение… и на предстоящата раздяла. Може да звучи мелодраматично да се стигне до скъсване заради няколко обидни думи, но не мога да подмина чувството, че това е нашият предел, от който няма връщане назад.

Изплювам пяната от устата си, питайки се какво да правя оттук нататък. То трябва да изразява нещо, нещо повече от това да спя на дивана. Трябва да спомена думата развод или да напусна дома ни. Тръгвам към спалнята и изваждам от килера най-големия си куфар. Чувствам, че Бен ме наблюдава, докато мятам дрехи в него. Тениски, бельо, джинси и няколко дрехи за работа. Докато нервно го затварям, се чувствам като в ролята на сърдита съпруга.

В един момент променям решението си. Не искам да напускам апартамента си посред нощ. Но съм прекалено горда, за да се върна назад. Крайно глупаво е да опаковаш багажа си и после да останеш. Все едно да прекъснеш самодоволно телефонен разговор с някого и после мигновено да му се обадиш отново. Затова спокойно тръгвам към вратата с куфара в ръка, надявайки се Бен да ме спре. Навеждам се, стаявайки дъх, докато обувам гуменките си и връзвам връзките им бавно, за да му дам още няколко секунди време да формулира извинение. Искам той да коленичи пред мен, да вземе думите си назад, да ми каже колко много ме обича. Такава, каквато съм.

Вместо това чувам ледения му глас:

— Сбогом, Клодия.

Поглеждам го в очите и разбирам, че това е краят. Така че, нямам друг избор, освен да се изправя, да отворя вратата и да прекрача прага.