Емили Гифин
Нещо ново (6)

Глава 5

Скръбта идва с толкова много защитни механизми. Имаш си своите шок, отрицание, опустошеност, забележителни шеги и религия. Имаш си също и всякакви стари запазени неща: сляпата вяра в съдбата, вечната приказка, че „нищо не е случайно“.

На мен обаче личната ми любима защита винаги е бил гневът с неговите солидни издънки на самодоволно възмущение, горчивина и обида.

Спомням си първия път, когато осъзнах, че хората изпадат в гняв в тъжни периоди. Бях в детската градина и бащата на Джими Мур точно беше починал от сърдечен удар, докато влачел от гаража коледното им дърво. Няколко седмици по-късно с майка ми срещнахме Джими и майка му в магазина за хранителни стоки. Аз се вторачих в Джими иззад количката ни с патологично любопитство, докато майка ми питаше госпожа Мур как се справя. Госпожа Мур поклати глава, стисна едната си ръка в юмрук и рече:

— В момента съм бясна на Господ.

Джими и аз се спогледахме, после сведохме погледи. Струва ми се, че и двамата се стреснахме.

А за себе си знам, че дори малко се изплаших. Не бях чувала някой да се заяжда с Господ. Беше опасно да се прави това. Помня също и какво си помислих: че трябва да има нещо много нередно с майката на Джими, за да чувства нещо друго, освен чиста, неподправена скръб за смъртта на съпруга й. Гневът като че ли не биваше да бъде част от споразумението.

Но шест години по-късно, когато бях единайсетгодишна, научих колко са близко една до друга двете емоции. Това стана в годината, когато майка ми имаше „предполагаема“ любовна връзка (тя все още я отрича) с директора на началното ни училище, господин Хигинс. Аз твърдо смятам, че като изключим да си сирак или тежко обезобразен, това е кажи-речи най-лошото нещо, което може да се случи на една петокласничка, особено когато е последната в училище, която го научава. Никога не съм си правила илюзии, че родителите ми са съвършени, както често ги сравнявах с идеалните родители в книгите. Искаше ми се баща ми да прилича поне малко на Атикъс Финч, а майка ми да се държи от време на време като грижовната, разбираща майка на Рамона Куимби — героите от любимите ми книги на Бевърли Клиъри. Но като цяло бях щастлива с родителския си жребий. Оценявам начина, по който баща ми винаги ни водеше на забавления през почивните дни, вместо да работи в градината или да гледа футболен мач като другите татковци в квартала. И бях горда, че имам толкова красива и забавна майка — и че приятелките ми се възхищаваха на вкуса й към модата.

През по-голямата част от времето не мислех особено много за родителите си. Повечето деца не го правят. Ако нещата в живота вървят добре, родителите се явяват повече като фон и предпазна мрежа, отколкото като главни герои, които, да речем, излизат сред аплодисменти по време на междучасието. Както всъщност стана един ден на детската площадка, когато Чет Уомбъл, едно момче, което мразех, защото си вреше носа навсякъде и наричаше другите с обидни имена, изнесе голямата новина за любовната афера на майка ми чрез графити с тебешир. Беше нарисувал две големи фигури с кръгове за глави и прави линии за телата и крайниците, както и с отличителните анатомични мъжко-женски белези, а под тях думите: МАМЧЕТО НА КЛОДИЯ ТАКОВА ГОСПОДИН ХИГИНС. (Миналата седмица видеокавърът на „Деби такова цял Далас“ беше предаван от ръка на ръка в бюфета, така че дори без остроумната графика на Чет не можеше да се сбърка смисъла на думата „такова“.)

Няма да забравя как се вгледах в контурите на несиметричните гърди на майка ми, после отчаяно се опитах да изтрия името си с пета, като през цялото време си мислех, че каквото и да стане, аз няма да го превъзмогна. Бях станала патетична жертва в роман на Джуди Блум (макар че в този момент предпочитах да съм Ревлата от романа, отколкото дъщеря на майка ми).

Не помогна и фактът, че Чет беше наказан за една седмица, нито че малцина бяха видели рисунките, преди разсилният да ги измие с маркуч. Единственото, което имаше значение, беше, че още от пръв поглед знаех, че това е истина: майка ми наистина „таковаше“ господин Хигинс. Пъзелът се подреди в прилив на позорен ужас: внезапното и нехарактерно за нея желание да си предложи услугите в училище; усърдието, с което си слагаше червило в колата на път за училище, а после и извиненията, за да влезе с мен в сградата; фактът, че господин Хигинс знаеше името ми и като че ли се отклоняваше от пътя си, за да ми се усмихне и да ме поздрави в коридорите.

Вечерта след рисунките на Чет се прибрах вкъщи и все някак успях да напиша домашното си и да хапна от ужасното, нарязано на късове говеждо за вечеря. Мислех си кога точно да се изправя пред майка ми и видях сгоден случай да го направя, докато петимата бяхме около масата. Тя заслужаваше точно това. Но заради баща ми изчаках да приключим с вечерята и той да се оттегли във всекидневната да гледа телевизия. Подхванах въпроса, когато сестрите ми се заловиха да раздигат масата и да зареждат миялната машина.

— Мамо, защо изневеряваш на татко с господин Хигинс?

Мора изпусна една чиния, Дафни избухна в сълзи, а нашата безочлива майка ми шътна да млъкна, поглеждайки тревожно към дневната. Продължих да говоря, като изтъкнах, че това не е никаква тайна благодарение на ярката портретна живопис на Чет Уомбъл. Естествено, майка ми отрече всичко, но не го направи никак убедително или усърдно, че да промени мнението ми. Вместо това ме изпрати да си вървя в стаята. Подчиних се не защото чувствах, че така трябва, а защото само при вида й ми се повдигаше.

През следващите няколко седмици се улавях, че когато се лашках между гнева и скръбта, се сещах за срещата ни с майката на Джими в магазина за хранителни стоки. Разплаквах се за една минута, а в следващата изписвах с гневен курсив в дневника си обиди към майка ми, каквито бях чувала да излизат от устата само на момчета като Чет. Уличница. Курва.

Кучка. Истински оздравителен подход за една петокласничка.

От цялото това изпитание научих, че да беснееш е по-лесно, отколкото да тъгуваш. Гневът може някак си да се контролира. Аз успях да вляза в удобен ритъм да обвинявам и да мразя. Да фокусирам енергията си в нещо по-различно от болката в сърцето ми.

Мисля, че не мина много и майка ми и господин Хигинс престанаха да се виждат. Но последваха други нейни любовни авантюри, докато тя не срещна Дуайт, пластичен хирург със слънчев загар, който носеше пръстен с розов семеен печат, широки вратовръзки при специални случаи и много напомняше на богатия, натруфен герой от „Любовната лодка“. Майка ми беше толкова обсебена от Дуайт и пищния начин на живот, който той й обещаваше, че ни напусна, като остави попечителството на баща ми — тогава бях на тринайсет години. Разбира се, това е една с’вършена история (Ха! Начукай си го, Бен!), глава от книга, много по-сериозна в нашите семейни традиции. Но незнайно защо нищо от онова, което последва, не беше толкова болезнено, както въпросния ден на детската площадка, когато гледах белите тебеширени гърди на майка ми.

Това, разбира се, ме подсеща за слона в стаята — да се правиш, че не го виждаш. Същото се отнася за Джес, Бен и сестрите ми — знам какво си мислят, но никога няма да го изрекат, а то е, че аз не искам деца, защото поведението на собствената ми майка ми се е отразило зле.

Първият ми инстинкт е да отрека тези обвинения, понеже винаги съм мислила, че е уморително да откажеш да хвърлиш вината за настоящото си затруднено положение върху злочестото си детство. Всеки има объркано семейство — в една или друга степен, — но всички ние имаме задължението да се издигнем над него. Да живеем в настоящето и да престанем да подсмърчаме за миналото. Мисълта ми е: кой например вярва, че извинението за човек, малтретиращ деца, е, че са гасили цигара в ръката му, когато е бил малък?

И все пак не мога да отрека, че майка, която мами семейството си и накрая го напуска завинаги, е травма, която слага отпечатък върху целия ти живот. Белег, оставащ завинаги заровен в психиката ти. И тези чувства трябва да играят поне малка роля във всичко това, точно както мисля, че обсебването на сестра ми Дафни от мисълта да се сдобие с дете има много общо с желанието й да заличи болката, причинена от майка ни. До известна степен подходът на Дафни изглежда по-смислен. Но мисълта за преправяне е не само отблъскваща, но и ужасяваща. Аз не искам такъв вид власт над никого. Не искам да бъда нещо, което някой трябва да превъзмогне. В края на краищата вероятно всеки ще се съгласи, че е далече по-лошо да бъдеш глупава майка, отколкото да имаш такава.

Затова през следващите дни и седмици се улавям, че пренавивам болката си в гняв. Гняв към цялата ситуация. Гняв към Бен, задето ми обърна гръб. Гняв, който ме тика много приятно по пътя към привлекателна адвокатка по бракоразводни дела на Пето авеню.