Емили Гифин
Нещо ново (28)

Глава 27

Минават четири мъчителни дни без дума от Бен. Представям си поредица от потискащи картини: Бен е толкова безразличен, че оставя имейла ми заровен в пощенската си кутия и съвсем забравя да ми отговори; Бен се присмива пред екрана и изтрива имейла ми с отвращение; Бен изпраща имейла ми на Тъкър и двамата се кикотят за това колко отчаяно звуча. Минава ми през ума да се обадя на Ани и да я питам дали е разговаряла с него, дали знае нещо за живота му. В края на краищата тя не е спестявала подробности за моята връзка с Ричард. Но просто не искам да стигам дотам. Не искам нещо да се изгуби в препредаването. На всичко отгоре не вярвам напълно, че Ани действа в мой интерес. Вярно, аз съм й приятелка, но тя е приятелка и на Бен, а междувременно може да се е сближила и с Тъкър. Джес ме подкрепя:

— По-добре говори директно с него.

— Ами ако изобщо не ми се обади?

— Ще ти се обади… Вероятно е извън офиса си по работа или нещо от сорта. Ако не, може би иска да те накара да се поизпотиш. А иска ли подобно нещо, — значи все още го е грижа за теб.

— Права си — казвам, но в ума си допускам вероятността прозорчето ми за благоприятна възможност да се е затворило завинаги. И че може никога вече да не разговарям с Бен.

В петък следобед, след дълъг обяд с един от любимите ми литературни агенти, си сядам на задните части, за да прочета няколко ръкописа, известни като сантиментални глупости, защото са пълен лигав, невдъхновяващ боклук. Те наистина са толкова ужасни, че повечето издателски къщи и редактори дори не искат да ги приемат. Просто не си струва времето или ограничените редакторски ресурси. До този момент, след тринайсет години четене на сантиментални истории, бях предложила на редакторско съвещание само един такъв ръкопис, който беше отхвърлен за по-малко от шест минути.

Веднъж Бен ме беше попитал защо се занимавам с подобни глупости.

— Ти не купуваш лотарийни билети или нещо от този род — беше казал той. — Защо тогава четеш сълзливи четива?

Обясних му, че това не е съвсем разумно. Че донякъде то се възпира от моята дълбоко вкоренена невроза, която бях развила в младежките си години, желание да бъда акуратна, да дам всичко от себе си. Човек никога не знае откъде ще изникне следващия великолепен роман. Но отделно от това, казах му, на мен просто ми харесва идеята за сантименталност.

— Сериозно? — попита той, докато прочиташе бегло през рамото ми едно особено брутално писмо. — Харесва ти идеята за скучно повествование и куп граматически грешки?

Отговорих му:

— Трудно е да се обясни. Просто сантименталността е толкова демократично нещо. Харесва ми идеята да дам тласък на борещия се автор. Харесва ми и идеята за онеправдано преодоляване на неравенство и постигане на величие.

— Всъщност ми е приятно, че чувстваш нещата по този начин — каза Бен и ме целуна. — Защото аз се появих кажи-речи от сантименталния куп от уредени от приятели срещи с непознати.

Аз прихнах и потвърдих, че това е вярно.

— Само погледни какво щях да пропусна, ако не бях дошъл на такава среща.

От този ден нататък, всеки път, когато Бен си обуеше различни чорапи, изгореше филийки или направеше нещо през пръсти, аз го наричах „моя сантиментален съпруг“. Това беше една от многото шеги само между нас двамата.

И ето че, както си мисля за него и междувременно преглеждам няколко ръкописа, които Розмари беше подбрала за мен като най-пропити с тъга, Бен най-накрая ми изпраща имейл. Вдигам поглед, като чувам звъна на компютъра и се слисвам, като виждам името му в пощенската кутия. Сърцето ми се разтуптява, седя с леко увиснала челюст, парализирана от страх. Нещо в изписаното му с получерен шрифт име — Бенджамин Дейвънпорт, ми действа заплашително. Или може би не това, а следващият празен ред след: Относно. Изведнъж ме изпълва недвусмисленото чувство, че думите му ще бъдат сбити и сериозни: „Не виждам смисъл да се срещаме. Нямам какво да ти кажа“.

Минава цял час, преди да набера смелост да отворя имейла му. Прочитам трите му изречения два пъти, мъчейки се да схвана смисъла им. „Следващата седмица ще ми е нанагорно. Какво ще кажеш за след Деня на благодарността? Понеделник устройва ли те?“.

Нищо. Нищо не подразбирам от имейла му, но определено не ми се струва обещаващо, че е пропуснал името ми или някакво мило обръщение. И просто не мога да повярвам, че трябваше да чакам четири дни за три неопределени изречения. Но общо взето ми олеква. Можеше да бъде и по-зле. Все още тая слаба надежда, когато изпращам отговора си. „Разбира се. В «Питс Тавърн» в 12?“.

Като най-стария нюйоркски пъб, „Питс“ е по-скоро туристическо „капанче“, но това не смущаваше Бен и мен. Бяхме прекарвали много уютни нощи до късно край бара, затова още щом натиснах „изпрати“, се обезпокоих какво ли ще си помисли Бен за сантименталния ми избор за среща. Но отговорът му идва почти на минутата: „Ще се видим тогава. Приятно прекарване на Деня на благодарността!“.

„Дълбоко се съмнявам“, помислям си и надрасквам с червено едно голямо „Отхвърлен“ върху един ръкопис.

 

 

Когато по-късно се прибирам от работа, зървам Мора и Зоуи да вървят забързано към апартамента на Джес. Мора е хванала Зоуи за ръка, а в другата носи своя спален чувал и платнена чанта. И двете розови обувки „Кед“ на Зоуи са отвързани и връзките им се влачат зад нея по влажния тротоар. Когато ме вижда, тя изписква „лельо Клодия!“ така, сякаш съм известна личност. Зоуи наистина се възхищава на самоувереността ми.

— Здравей, Зоуи! — подвиквам. — Идваш да прекараш уикенда с мен ли?

— Ъхъ — отвръща на висок глас тя. — И мами каза, че мога да стоя до късно вечер и да ям каквото си поискам.

Поглеждам Мора за потвърждение. Сестра ми примирено свива рамене. Видът й е уморен и отчаян, сякаш няма сили да спори за часа на лягане и сладките зърнени закуски. Запитвам се дали това не е началото на феномена на разведените родители — „подкупи децата“. Всички деца знаят, че единствената елементарна облага да имат разведени родители е, че можеш да се възползваш от вината, изтощението и състезателния дух на мама и татко, за да извлечеш максимални облаги от двата лагера. Спомням си как коледните ми подаръци се удвояваха по брой и стойност, след като майка ни напусна.

Зоуи пуска ръката на Мора и се затичва към мен. Навеждам се да завържа връзките на обувките й. После целувам студената й, порозовяла буза и прошепвам в ухото й:

— Познай какво съм ти взела.

— Какво? — пита ме тя възбудена.

— Плодова пита!

Това е любимият сладкиш на Зоуи, който обаче й разрешават да си похапва само при специални случаи. Досега Мора държеше предимно на органичните храни.

— Каква е? — пита нетърпеливо Зоуи.

— Ягодова. С глазура и поръсена със захарни пръчици.

Лицето на Зоуи засиява. Хубаво е да можеш да доставиш удоволствие на някого толкова лесно. Ще ми се да можех да уредя и проблемите на Мора по този начин. Изправям се и обгръщам с ръка сестра си. Чувствам ребрата и остротата на лопатките през шлифера й „Бърбъри“.

— Много си отслабнала, Мора — казвам. — Безпокоя се за теб…

Мора въздиша и докосва скулите си.

— Знам. Изглеждам мършава, нали?

— Мършава — не… Просто си… много слаба. Трябва да се погрижиш за себе си…

— Странно е — казва тя. — До онзи ден все вярвах, че никога не можеш да си прекалено богата или прекалено слаба… Сега не съм толкова сигурна… Предпочитам да съм бедна, дебела и щастлива…

Зоуи ни прекъсва.

— Дали Джес си е вкъщи? Ще може ли да пробвам обувките й?

— Ами да, разбира се! Всичките й сто чифта! — отговарям, мислейки си, че ако в очите на Зоуи аз съм втора в списъка на известните, то Джес е Мадона. Дори шестгодишно дете може да надуши нашето степенуване по красота и стил.

Мора поглежда часовника си „Картие“ и въздиша.

— И тъй. Момчетата са у Дафни… Скот ще ме чака в осем… Време е да се прибирам.

— Късмет — пожелавам й. После я погалвам по ръката и й казвам, че я обичам. Това е нещо, което Мора и аз рядко си казваме една на друга, въпреки че никога не сме го поставяли под съмнение.

— И аз те обичам, Клодия. Благодаря ти. — Тя кляка пред дъщеря си и приглажда косата й. — Обичам и теб, тиквичке.

— И аз те обичам, мами — отговаря Зоуи и обгръща с ръка врата й.

— И да слушаш леля Клодия — добавя майка й.

— Добре, мами.

Мора й се усмихва. После се изправя и се обръща към мен.

— Обади ми се, когато можеш — казвам й.

Тя кима, обръща се и тръгва забързано към сребристия си „Рейндж Роувър“, високите й токчета почукват по тротоара. Наблюдавам я няколко секунди, изпълнена с притеснение. Пред нейния уикенд предстоящата ми среща в „Питс Тавърн“ изглежда толкова тривиална. Предполагам, че това е влиянието, което три невинни деца имат в уравнението.

Поглеждам към Зоуи и забелязвам, че тя също изглежда угрижена. Тя гледа с присвити очи след майка си, която запалва колата и се отделя от тротоара. Мора помахва с ръка и натиска веднъж клаксона. Зоуи й помахва в отговор и оформя с устни: „Чао, мами“.

За първи път виждам племенницата си толкова тъжна и се запитвам дали защото чувства, че нещо не е наред, или просто е още твърде малка, за да бъде далече от дома две нощи. Разрошвам косата й и казвам:

— Готова ли си да се махаме от този студ, бледолика Зоуи?

Тя кима, после изрича с висок глас:

— Лельо Клодия?

— Кажи, миличка? — Притеснено ми е, предполагам какво ще ме пита.

И наистина, тя задава един от въпросите, които са нейна запазена марка:

— Защо мами е толкова тъжна?

Аз пък й отговарям с един от моите звездни отговори:

— Понякога майките са тъжни. Нищо повече…

Зоуи въздиша, после казва:

— Вчера тя изрече лоша дума в колата. После се разплака.

— Понякога майките изричат лоши думи. Защото и на тях им се случва да се разстройват. Но ще й мине. Всичко ще мине благополучно.

— Сигурна ли си? — пита тя с безпокойство в големите си сини очи.

Паникьосвам се, не знам правилния отговор. Редно ли е да я уверявам? Какво означава в случая „благополучно“? Никак не искам да лъжа Зоуи. Изведнъж ме връхлита споменът за един обезпокояващ епизод от предаването „Семейна вражда“, което гледах, когато бях на около седем години. Тогава последният въпрос с награда беше: „Най-големите пет лъжи, които са ви казвали родителите ви“. Докато напъвах мозъка си, за да се сетя за нещо, семейство Джонсън започна да изрежда отговорите с лекота: „Дядо Коледа!“, „Великденското зайче!“, „Феята на зъбчетата!“^[1]… Беше разрушителен момент. Отчасти защото бях открила една тъжна истина за любимото ми трио, но също и защото точно бях получила написано на ръка писмо от Северния полюс — писмо, за което знаех, че е фалшиво. Откъснах го от таблото за съобщения и смело заявих на родителите си, че лъжат.

И все пак премислям внимателно въпроса на Зоуи и решавам, че нещата наистина ще се разрешат благополучно.

— Да, Зоуи, сигурна съм.

Тя ме поглежда с многообещаваща усмивка. После пъхва ръчичка в моята и ме пита:

— Може ли да ядем от плодовата пита още сега? За вечеря?

— Великолепна идея — отговарям. — Плодова пита за вечеря. Плодова пита и за десерт!

— А за предястие?

— Ъхъ. И за предястие — потвърждавам с усмивка. — Какво по-хубаво от това?

 

 

Зоуи и аз тъкмо привършваме елегантната си вечеря от три блюда, състоящи се от ягодова плодова пита, когато Джес се връща от работа. Двете със Зоуи се прегръщат и целуват за поздрав, а аз дискретно я питам дали Майкъл ще дойде по-късно. Тя поклаща глава и казва, че предпочита да остане сама с нас. Това ме радва, защото не бях сигурна как щях да обясня на Зоуи преспиването на Майкъл тук. В този момент Зоуи се обръща към Джес и пита:

— Кой е Майкъл? Гаджето ти ли?

— Да — потвърждава усмихната Джес, — гаджето ми е.

Зоуи продължава:

— Ти обичаш ли го?

Джес ми хвърля поглед.

— Сече й пипето — вметвам.

— Какво значи това? — пита Зоуи.

— Че задаваш много смислени въпроси — отговарям.

— Аха — казва Зоуи и се обръща очаквателно към Джес.

— Да, обичам го — отговаря Джес.

— Защо?

— Ами… защото е умен. И мил. И забавен. И много, много красив.

Бледото чело на Зоуи се набръчква — тя осмисля чутото. После задава въпроса, който всеки от нас си е задавал.

— Ще се омъжиш ли за него?

Сега вече Джес е смутена.

— Хм. Ами, не знам, Зоуи. Ще видим.

— Кога ще видим?

— Не знам. Трудно е да се каже.

— Защо е трудно да се каже?

— Защото понякога обичаш някого, но впоследствие може да се окаже, че не е подходящият за теб човек. Нужно е известно време, за да се разбере това — отговаря Джес много по-добре, отколкото аз бих могла.

— Надявам се да се омъжиш за гаджето си — казва Зоуи. — Ще бъде много романтично.

— Наистина ще бъде романтично — съгласява се Джес. — Да си пожелаем щастлив завършек.

Зоуи затваря очи и го пожелава безмълвно. Когато ги отваря, лицето й е сериозно.

— Чичо Бен и леля Клодия се разведоха — заявява тя, сякаш мен ме няма в стаята.

— Знам — казва Джес, без да ме поглежда.

— Но тя обича чичо Бен — продължава Зоуи и ме поглежда. — Нали, лельо Клодия?

— Да — отговарям и изпадам в много неизгодно положение. — И винаги ще го обичам.

Зоуи засиява.

— Значи може пак да се омъжиш за него, нали?

Ето на, помислям си. Огромната ми надежда излезе наяве, разкрита от едно дете. Обмислям отговорите си. Смятам да отговоря, че има такава вероятност. Че много силно го искам. Че чувствам липсата на Бен с цялото си сърце и признавам, че извърших огромна грешка, задето не се съгласих да имам дете от него. Че проявих инат, непреклонност, отмъстителност и гордост за собственото си добро. Че се надявам да не е прекалено късно.

Страхувам се обаче да изрека дори едно от тези неща на глас. Не искам да излезе, че съм с лош късмет. Затова отговарям неопределено и с половин уста:

— Виж, Зоуи, аз не бих очаквала това със затаен дъх.

Както винаги буквална, Зоуи си поема драматично въздух, задържа го — бузите й се издуват, лицето й почервенява.

— Издишай! — изкомандвам аз през смях.

Тя поклаща глава, в ъгълчетата на устните й заиграва усмивка.

— Зоуи, издишай! — повтарям и започвам да я гъделичкам, докато накрая тя прихва. След като се успокоява, се обръща към мен.

— Лельо Клодия?

— Кажи, Зоуи.

— Ако наистина пак се омъжиш за чичо Бен, дано да е скоро. И знаеш ли защо?

Вглеждам се в нея нетърпеливо, съсредоточавайки се върху сърбеж в областта на кръста ми. Детето положително не знае нищо за застаряващи яйцеклетки. Положително не знае, че се каня да предложа на Бен да родя с надеждата да си го върна отново. Накрая питам:

— Защо, Зоуи?

— Щото, ако чакаш прекалено дълго, аз ще остарея и няма да съм подходяща да ти нося цветята.

Усмихвам се с облекчение.

— Хм. Това е много логично, Зоуи. Ти наистина бързо ще пораснеш.

— Затова не чакай прекалено дълго — казва тя. — И не побегвай този път.

— Побягвай — поправям я.

— Побягвай — повтаря тя.

— Ооо, добре. Хм. Ще се погрижим за това — отговарям, питайки се още колко дълго Зоуи ще продължи с пороя си от въпроси. Ако не внимавам, тя може и да ме накара да споделя за размяната ни на имейли с Бен, за уговорената среща за обяд и искрената ми надежда, че бившият ми съпруг не се е влюбил до полуда в момиче на име Тъкър.

Подготвям се да посрещна следващия й въпрос, който обаче се оказва благословено безвреден. Вече може ли да пробвам обувките? — пита ме тя.

— И още как! — отговарям с облекчение, че няма да се наложи да разказвам на племенницата си за Тъкър — бързо тичащата лекарка във фертилна възраст с красива коса, която вероятно не обича Бен толкова, колкото го обичам аз.