Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baby Proof, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Емили Гифин. Нещо ново

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-329-4

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Същата вечер по време на обратния полет към Ню Йорк размишлявах единствено за взаимоотношенията ми с Ричард. Стигам до заключението, че да дадеш пръстен на жена, когато нямаш сериозна връзка с нея, е нещо като да направиш на мъж свирка, при положение че не изпитваш чувства към него. Така всичко изглежда някак евтино. Понижава цената и на този, който дава, и на този, който получава. А аз не искам да чувствам по този начин пръстена от Ричард (или свирките си). Искам да съм осведомена, съвременна, независима и сексуално освободена. Казвам си, че ние с Ричард се чувстваме еднакво един към друг. Никой не използва другия — или може би и двамата се използваме взаимно по един и същ начин. Няма измама, няма фалшиви претенции. Ричард е зрял мъж с голям опит и може да решава сам как да харчи парите си. Аз пък мога да решавам за себе си с кого да съм интимна. Но въпреки увереното ми разумно разсъждение, вече чувствам, че във връзката ни има нещо нередно. Всеки път, когато погледна новия си пръстен, изпитвам неудобство.

Когато кацаме в Ню Йорк и се качваме в поръчаното предварително такси, настроението ми се е пренесло и върху Ричард и разговорът ни става видимо напрегнат. Той вече два пъти ме пита какво ми е — което няма нищо общо с характерните леки отношения помежду ни. И двата пъти му отговарям, че ми няма нищо, понеже не можеш открито да кажеш на някого, който не гледа сериозно на теб, че и ти не гледаш сериозно на него, но че така или иначе се чувстваш някак неустановено. Все едно да се обадиш на бивше гадже и да му съобщиш, че си падаш по него. Или да кажеш на шефа си, който току-що те е уволнил, че от няколко седмици си обмислял да напуснеш. Просто е… странно.

Освен това, последното, което искам, е да се покажа неблагодарна. Защото всъщност съм благодарна. Пътуването ми хареса дотолкова, доколкото е възможно да харесаш пътуване с човек, когото не обичаш. Когато стигаме до апартамента на Джес, целувам Ричард и му благодаря още веднъж.

Той казва:

— Ще ми липсваш тази нощ.

— И ти на мен.

Това е първата лъжа, която изричам.

Точно в този момент ми липсва един човек и неговото име не е Ричард.

 

 

— Е? — пита Джес, когато отварям вратата. Тя е облечена в голяма за нея мъжка долна риза и чифт „Дейзи Дюкс“ от дните в колежа. От разнищените им крачоли висят дълги нишки. — Как мина?

— Беше невероятно — отговарям. — Мястото ти спира дъха… а и ти се беше справила отлично с багажа ми. Дантеленото бельо влезе в работа…

— Но? — Всяка най-добра приятелка чувства кога следва „но“.

— Но не мисля, че искам да продължа да се виждам с Ричард.

Джес опулва очи.

— Защо? Какво се случи?

— Не знам. Наистина не знам. Всичко беше чудесно и прекрасно и накрая той ми подари това — показвам й пръстена.

Тя взима ръката ми, разпознава камъните като розов турмалин между два оливина. После признава, че е казала на Ричард размера на пръстените ми, но твърди, че той сам го е избрал. Тя нямала пръст в това. После добавя:

— Я чакай. Нещо не разбирам. Не ти харесва или какво?

— Харесва ми — отговарям.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не знам… Тази връзка… тя просто ме кара да се чувствам някак… незакотвена.

— Незакотвена ли? Какво, по дяволите, означава това? Четеш прекалено много книги.

Не очаквах Джес да разбере, но се опитвам да я накарам. Казвам, че Ричард като че ли просто си убива времето, а да си убиваш времето, когато си на трийсет и пет, не е особено добре.

— По дяволите! — примигва тя. — Забравих, че всъщност днес е действителният ден. Някъде сложих картичката ти… и малко подаръче. Честит рожден ден. Как се чувстваш?

— Не много прекрасно.

— Защо?

— Чувствам се стара.

— Е, и какво? Нали не искаш деца!

Спомних си, когато пак веднъж ми беше казала, че възрастта ми не играела роля, понеже не искам деца. Този път й отвърнах:

— Наистина не искам деца… Но това не значи, че нищо не искам.

Джес ме погледна обидено.

— Имаш мен.

— Така е, Джес. И те обичам до смърт… Но, нали знаеш, приятелите не са същото.

Тя не прави опит да обсъжда думите ми. Но казва:

— Е, имаш също и Ричард.

— Ричард също не ми е достатъчен. Искам повече. Искам онова, което имах с Бен.

Тя си поема въздух, сякаш се кани да изрече някаква мъдрост, за която съм напълно сигурна, че не притежава. После изрича:

— Нима всички ние не го искаме, приятелко?… Всички ние?

 

 

По-късно вечерта мобилният ми телефон иззвънява и ме събужда от доста дълбок сън. Изричам едно неориентирано „ало“.

— Очаквах гласовата поща.

Гласът е мъжки и отначало си помислям, че е Ричард, но после осъзнавам, че е Бен.

Сядам и цялата се напрягам. Никаква част от мен не очакваше обаждане от Бен — било по случай рождения ми ден или по какъвто и да било друг повод. Изговарям името му, което прозвучава интимно, защото съм в леглото, в тъмнината. Поглеждам часовника. Едва девет е.

Той казва:

— Честити трийсет и пет години.

— Благодаря ти. — Сърцето ми препуска, аз се усмихвам. Не, направо съм захилена до уши. Бен току-що ме направи по-щастлива от всякакъв пръстен — или друг човек.

— Как мина денят ти? — пита той.

— Добре. — После храбро добавям. — А сега още по-добре.

— Аха. И какво прави?

Поколебавам се и отговарям.

— Нищо особено.

Чувствам се гузна, че го лъжа (езерото Комо никога не може да се окачестви като „нищо особено“). Чувствам се гузна и защото отидох там без него. Успокоявам се мислено, че не му дължа истината и че мога да ходя където си поискам, с когото си избера. И все пак съм гузна.

— Ани ми каза, че приятелят ти те е завел някъде — продължава Бен и на мен мигом ми става ясно, че той е пиян. Дързостта на въпроса издава нещо, но извън това говорът му е леко завален, думите се наслагват. И точно когато съвсем точно предполагам кое време сутринта е по светлината, влизаща през прозореца, мога със сигурност да твърдя, че Бен е поне на пет, ако не и на шест бири. Това, което не мога да знам обаче, е дали ги е изпил сам, или с Тъкър.

— О, така ли, казала ти е? — И се питам дали Ани е мислила, че ми помага — или ме саботира — предавайки тази информация. После ми хрумва да кажа, че Ричард не ми е гадже, но не съм сигурна дали Бен иска да чуе това. Зависи дали си има някоя, нещо, което не знам. Очевидно клюката на Ани пътува само в една посока. Независимо от намерението, чувствам, че съм на ръба да я отпиша като приятелка.

— Е, къде беше с добрия стар Ричард? — пита Бен. — Казвам „стар“ в буквалния смисъл.

— Пиян ли си? — отклонявам въпроса. Не искам да му казвам къде съм била.

— Може би. Трябваше все пак да празнувам рождения ден на бившата си съпруга.

— С Тъкър ли? — питам, за да докажа, че на мен, за разлика от Бен, не са ми нужни пет или шест бири, за да задавам незрели, подстрекателски въпроси.

Бен отговаря.

— Зависи от това къде си била с Ричард.

— Ти или си бил с нея на рождения ми ден, или не си бил.

— Всъщност бях.

— Фантастично! — възкликвам и ми става чудно как тъй един човек може да ме тласне от еуфорията на щастие към раздразнението. В действителност изведнъж ставам толкова бясна, че смятам да преоценя отношението си към Ричард. Може би ще правя секс с него още няколко пъти. Във всеки случай утре ще отида на работа с пръстена на ръката си.

Бен мълчи, затова аз продължавам:

— И как прекарахте с момичето ти моя голям ден?

— Това си остава между мен и Тъкър. Точно както, очевидно, си остава между теб и стария Ричард тайното място на специалното ти честване.

Изразът „между мен и Тъкър“ се забива като нож в гърдите ми. Болката е толкова остра, че избъбрям:

— Ричард ме заведе на езерото Комо. Ило по-точно, във Вила д’Есте. Беше великолепно.

Чувам прещракване и осъзнавам, че пияният ми бивш съпруг току-що ми е затворил телефона, изпреварвайки ме със секунди.

 

 

На другата сутрин отивам на работа, включвам компютъра и бързо влизам в Google за Тъкър Янсен, изписвайки този път името с „Я“. Тя е всичко, за което си мисля от четири часа следобед — първо във формата на тревожен графичен сън, после в напълно будното ми, параноично и раздразнено състояние. Обезсърчавам се, когато получавам шест хита, но не и толкова обезпокоена, когато кликвам на първия и извеждам захилената й физиономия и статия в местния вестник на родния й град (Нейпървил, Илинойс — знаех, че е от Средния запад). Заглавието гласи:

„МЕСТНО МОМИЧЕ, СТУДЕНТКА ПО МЕДИЦИНА В «ХАРВАРД», СПАСЯВА УМИРАЩ ЧОВЕК.“

Статията е отпреди четири години — което означава, че Тъкър вече е завършила и е практикуващ лекар. Прочитам набързо статията и чета цитат от нейно изявление: „Всъщност съм запозната с прилагането на изкуствено дишане още от прогимназията, така че това не беше нещо непознато за мен. Но злополуката наистина затвърди решението ми да практикувам спешна медицина“.

Сърцето ми се свива, когато грабвам телефона и натискам бутона за бързо набиране на служебния номер на Джес.

Тя отговаря по високоговорителя с весело „ало“.

— Изключи високоговорителя — казвам възможно най-настойчиво.

Чувам я как се пресяга да вземе телефона, после и гласа й:

— Какво става?

— Тя е лекар, Джес.

— Какво?

— Проверих я в Google. Тя е лекар в спешно отделение.

— Тъкър ли?

— Да — потвърждавам и едва възпирам сълзите си.

Чувам как Джес почуква клавиши на клавиатурата си. После пита:

— Къде виждаш това?

— Изпиши Янсен с „Я“. Като твоя донор на сперма — Ян.

Чувам още кликване и после:

— Оооо! Да. Ето го… Да, много жалко…

Чакам за нещо повече, за малко навивка, че да си редактор е също толкова благородно, колкото и да практикуваш спешна медицина. Тя може и да спасява човешки животи, но аз пък обогатявам здрави животи.

Джес излиза с нещо друго. Нещо по-добро.

— Това не доказва нищо. Не доказва, че те се срещат. И определено не доказва, че тя е добра в леглото.

— Трябва да знам, Джес. — Мисля за снощния си разговор с Бен. — Трябва да знам какво става между тях.

— Добре. Потърси ли в Google имената им заедно? В съвместно търсене? Винаги излизат женени или сгодени двойки.

— Господи! Мислиш, че може да са сгодени?

— Не. Успокой се. Просто казвам… един момент… дай ми секунда да проверя това… — Още почуквания на клавиши, после тишина. И накрая шепотът на Джес:

— Ама че работа.

— Какво? Какво откри?

— Имам попадение.

— На „Бенджамин“ или на „Бен“?

— На „Бен“. И няма да ти хареса.

Ръцете ми треперят, докато набирам „Бен Дейвънпорт“ в кавички до „Тъкър Янсен“ с „Я“. Естествено и аз имам попадение. Резултати от Чикагския маратон. Тяхното време е еднакво: 3:42:55. Впечатляващо, особено за жена. Значи тя е и лекар, и атлетка. Но засега най-лошата част в това откритие е, че времето им е еднакво. Което означава, че двамата са си държали ръцете, когато са пресичали линията на финиша, нещо, което с Бен винаги сме искали да направим. Вече имам пълната картина: знам, че са тренирали заедно, пътували са до Чикаго заедно, били са на гости на семейството й в родния й град, участвали са заедно в маратона и са финиширали заедно, ръка за ръка. Това е много по-значимо от Вила д’Есте. Джес също го разбира и то си проличава от нетипичното за нея мълчание. Ужасно много е нужно, за да сразиш Джес, особено когато става дума за честта ми. Но сега тя е сразена.

— И като си помислиш… — казвам — това е, което можем да извлечем от Google.

— Да — признава тъжно Джес. — По-добре да не търсим още нещо с думата „бебе“, а?