Емили Гифин
Нещо ново (16)

Глава 15

На другия ден Дафни ми се обажда от чакалнята на клиниката по лечение на стерилитет. След малко трябва да отида на седмичното съвещание на редакторите, затова искам да си оставя време или за преглеждане на записките, или да кажа „Добро утро!“ на Ричард, или за двете. Снощи, след разговора ми с Джес, му се обадих, но продължавам да се чувствам странно, задето си тръгнах толкова бързо, след като спахме заедно за първи път. Казвам на Дафни, че не мога да говоря в момента и че ще й се обадя след съвещанието.

— Но сега е девет и дванайсет — настоява тя.

— Да. И какво?

— Съвещанието ти няма да започне в девет и петнайсет, нали?

Знам точно докъде ще стигне тя с поредицата си от въпроси, но пак падам в капана й и отговарям:

— Не, започва в девет и половина.

— Значи имаш няколко свободни минути, нали?

Поклащам глава и въздишам. Дафни, изглежда, си мисли, че тъй като имам самостоятелна стая и телефон, значи, че по всяко време мога да водя разговори. Но вместо да се впусна в подробности за съвещанието или за прекараната с Ричард вечер, аз казвам:

— Добре, Даф. Разполагам с три минути. Какво има? — Едва ли не чувствам победоносната й усмивка по телефона.

— Виж — започва тя, — ние сме тук, при доктора. Тони си прави тест. Нали разбираш, да се провери дали при него има нещо нередно.

— Добре — казвам, преглеждайки имейлите си. Имам един от Ричард. Само при вида на името му сърцето ми се разтуптява. Той беше толкова добър снощи.

Тя продължава:

— Първата стъпка е анализ на спермата му.

— Ъхъ. Това е логично.

— Затова го вкараха в една малка стая с ония порно видеофилми и списания и неща от този род.

Засмивам се и казвам:

— Горкият Тони.

— Горкият Тони ли? Та той в този момент гледа голи жени. Не мисля, че трябва да го съжаляваш.

— Сигурна съм обаче, че той е притеснен — казвам и тихичко кликвам, за да отворя имейла на Ричард и чета: „Кога ще те видя отново?“.

Усмихвам се и написвам в отговор: „В 9:30. Няма ли да присъстваш на съвещанието на редакторите?“.

Дафни продължава:

— Не е притеснен ни най-малко. Според него цялата работа е забавна. Непрекъснато пуска шеги, пита сестрите дали имат видео само със секс между момичета.

— Тони обича да се шегува, когато е притеснен. Помниш ли, когато веднъж в Деня на благодарността беше забравил да остави колата си на паркинг? — И си припомних как новата му мерна „Акура“^[1] тръгна назад и предизвика скупчване на четири коли. — След това години наред подмяташе самоосъдителни забележки за тази маневра. И все още подмята.

— Това е различно — възразява тя. — Случката наистина беше забавна. Поне, след като се размина.

— Днешният случай също ще бъде смешен някой ден — казвам и продължавам да чета виртуално моменталния отговор на Ричард: „Имам предвид насаме. Както те видях снощи“.

— Значи е напълно неразумно да се дразня, така ли? — пита Дафни.

Този въпрос е нейна запазена марка; Дафни винаги иска аз да преценявам неразумността на емоционалната й реакция за нещо. Непрекъснато искам да й кажа, че да, тя е неразумна, инстинкт, на който Мора се отдава, но съм се научила да пипам внимателно.

— Разбирам защо се дразниш — казвам на Дафни, като същевременно съчинявам имейл в отговор на Ричард: „При първа възможност“.

— Имам предвид, че това е направо вулгарно — отговаря тя. — Допълва още един пласт унижение към цялата процедура.

— Опитай да не го приемаш по този начин. Просто го подмини.

— Добре де, не смяташ ли, че Тони трябваше да им каже, че не са му нужни… стимуланти? И че е редно да мисли за жена си в такъв момент? Вместо да се изпразва върху порно?

— Сигурна съм, че мисли за теб. Оправдай го по някакъв начин, Даф.

— Да, добре. Сексуалният ни живот е кофти. Ако не е заради овулацията, него никакъв го няма. А когато съм в овулация, сексът се превръща в досадно задължение.

— Ще се подобри — казвам и пак си мисля за Ричард. Колко хубаво беше снощи. Как никога няма да ми се наложи да правя секс за създаване на потомство. — Сега двамата сте просто под голямо напрежение.

Поглеждам си часовника. 9:19. Ще са ми нужни близо четири минути, за да взема асансьора за три етажа и да стигна до заседателната зала. Което ми оставя само седем минути, за да прегледам бележките си.

Точно когато се каня да й кажа дочуване, тя задава въпроса:

— Смяташ ли, че вината е в него?

— Вина ли? В какъв смисъл вина?

Очевидно Тони не е виновен, че клиниката им — клиниката, която Дафни проучи и избра, — държи подръка порнография.

— Дали проблемът е в него, или в мен? Причината, поради която не мога да забременея?

Дафни положително съзнава, че аз няма как да знам отговора, който изисква разширено диагностично изследване, но подобно нещо изобщо не я възпира да задава въпрос като този; тя силно вярва в произволната хипотеза и сляпото предположение.

Развеселявам я с думите:

— Смятам, че вероятно проблемът е в него. Но също така предвиждам, че ще бъде поправим проблем… Слушай, Даф. Аз наистина трябва да вървя. Ще ти се обадя след съвещанието. Става ли?

— Става. Но стискай палци да си права… и че вината наистина е в него — допълва тя, преди да приключим.

Последната й забележка относно вината ме обезпокоява дотолкова, че се намръщвам след разговора така, както хората се мръщят на лошо написан телевизионен сценарий за шоу. Не мога да определя какво точно ме безпокои, но си казвам, че мога да го анализирам по-късно.

Засега трябва да си върна отново търговското настроение. Целта на това седмично съвещание е редакторите да преразкажат ръкописите на главния редактор и на завеждащите отделите, които имат удобния случай да отхвърлят предложението по различни причини: това няма да се продава, тази книга много прилича на една друга, издадена миналата година, или просто редовното този ръкопис издиша. Очевидно редакторите поставят на карта голяма част от работата си, така че съвещанията често биват пропити с усещането за дарвинизъм с преобладаващата политика на издателството, която влиза в действие. Емоциите са силни и не е необичайно за младите редактори, които отчаяно се стремят да си създадат име, да напуснат заседателната зала разплакани. И аз бях потърпевша на такива травмиращи съвещания, докато се издигах в работата, но всъщност съм твърдо „за“ романи, разказани тази година (което би могло да се счита за рекорд на издателството) и нищо не ми харесва повече от това да поддържам съвършените си минали постижения живи. Освен това искам да направя впечатление на Ричард. Ще бъде истински срам да се проваля непосредствено след снощи.

Когато влизам в заседателната зала, веднага долавям присъствието на Ричард. Чувам живия му смях и с крайчеца на окото си виждам, че си налива кафе в пластмасова чаша. Не съобразявам да се приближа до него, нито дори да погледна натам. Вместо това подминавам всички празни приказки и сядам зад дългата обла маса и прилежно започвам да преглеждам записките си. В това време Джаклин Доуди, моя добра приятелка и най-близка помощничка в редактирането, сяда до мен и ме пита дали искам поничка. Отказвам й с благодарност — може би за първи път в живота си се въздържам от поничка „Криспи крийм“. Но ми е толкова нервно днес, че не ми е до ядене. Никога не съм говорила професионално пред човек, с когото съм спала толкова скоро — или с когото изобщо съм спала, всъщност.

Точно тогава чувам гласа на Ричард.

— Какво става тук? Пар да откаже поничка?

— Я не се занасяй! — обажда се Джаклин. — Какво толкова, клечо? Ти можеш да си позволиш повече калории.

— Да — отвръща Ричард, — нима не знаеш, че не е хубаво да отказваш сладки неща, когато си слаб като модел?

Поглеждам го едновременно с изненада и смайване, че той успя да направи комплимент на тялото ми в рамките на пет минути.

— Ей, опитвам се да се съсредоточа — намесвам се, когато Ричард сяда от другата ми страна. Чувствам, че губя самообладание, дори още повече, когато усещам крака му до моя. Поклащам глава и отмествам крака си, питайки се колко ли пъти е разигравал това точно под тази маса. Питам се дали изобщо Ричард е спал с други редактори и се надявам отговорът да е „не“.

Когато кракът му отново се допира до моя, аз го стрелвам с предупредителен поглед.

Той се захилва самодоволно и пита:

— Какво?

— Нищо — отговарям и поклащам глава.

Главният ни редактор Сам Хюлет ни призовава към тишина с обичайния си сух, сериозен тон, после прехвърля нещата към Моли Харингтън, редактор, която разказва нов исторически роман, чието действие се развива в Брюж, Белгия. Опитвам се да се съсредоточа върху Моли, но мога да мисля само за това какво се случи снощи. В един момент Ричард започва да драска завъртулки в бележника си и аз се улавям, че вниманието ми е приковано от тях — и от ръката му. Когато той вижда какво гледам, написва в бележника думите: „Пак мога…“. После ги задрасква, оглежда се да се увери, че никой не обръща внимание и довършва „да опитам“. След това обръща нова страница от бележника си и написва „с теб“. Сърцето ми бие силно в гърдите ми, когато си спомням за устните му снощи. Заричам се да не поглеждам отново в бележника му.

След два часа и шест книги (четири, от които са отхвърлени), идва моят ред. Ричард обръща стола си към мен и се усмихва. Старая се да не му обръщам внимание, но въпреки това започвам малко сковано да представям романа си, като говоря превъзбудено колко остроумен и очарователен го намирам. После добавям:

— Особено историята за жената, която живее в Чикаго и по различни причини решава да изостави прекрасния си, стабилен живот, за да замине за Южна Франция. Тя се изправя пред много препятствия и враждебност, но накрая прави изненадващи разкрития за себе си… Книгата е невероятно затрогваща и очарователна.

Сам ме прекъсва и пита:

— За каква аудитория е според теб?

Отговарям:

— Мисля, че ще се хареса на всеки, който харесва Питър Мейл. Но историята е много реалистична, затова ми се струва, че ще привлече повече читатели от любителите на книгите на Мейл. Според мен жените от всяка възраст ще я харесат. И честно казано, мъжете също ще се насладят на историята.

Друг редактор, Дон Болин, се навежда напред със самодоволно изражение. Дон е един от онези критикуващи, ултракомпетентни типове, които като че ли открито ревнуват успеха на всекиго, особено моя. Затова не съм изненадана, когато го чувам да казва:

— Звучи ми като скалъпено по „Под тосканското слънце“.

— Е, Дон — подхващам аз с преувеличено търпение. — Първо на първо, става дума за Франция, а не за Италия.

За явен ужас на Дон забележката ми спечелва няколко кикота. После продължавам:

— А и двете книги изобщо не си приличат.

И моля те, използвай пигментно багрило за това твое мазно лице.

Джаклин се застъпва за мен.

— Всъщност на мен ми хареса маниерът на писане. Много е жив и описателен, без да е бъбрив… А и историята приковава вниманието. В неделя целия ден имах махмурлук и не можах да спра да прелиствам страниците.

Всички се разсмиват, понеже познават Джаклин и знаят, че тя направо прекалява, когато отидем да пийнем след работа.

Сам се обажда:

— Е, добре, съгласен съм с Джаклин, че маниерът на писане е описателен и жив… но има нещо в книгата, което я прави някак… незначителна.

Звучи отвратително, когато Сам нарича една книга „незначителна“, затова започвам да се безпокоя. Докато се мъча да му отговоря, Ричард сваля капачката на писалката от устата си и се обръща към мен:

— Клодия, кажи ни, авторът във Франция ли се е преместил да живее?

Поклащам глава. Разбирам, че той цели други гледни точки на резюмето.

— Тогава за жалост ние няма да сме в състояние да получим документална, характерна представа за романа, но въпреки това на мен ми звучи добре. Вече виждам една чудесна корица… Освен това мисля, че предишните постижения на Клодия говорят сами за себе си. Това трябва да й се признае.

Всички погледи са отправени към Ричард. Той не взима често думата на съвещания, но мнението му тежи много, затова съм напълно сигурна, че той наклонява везните в моя полза. И наистина, Сам призовава към гласуване и предложението ми минава на косъм.

Поглеждам към Ричард, който бързо и тайно ми намига.

Помислям си: „О, боже мой, нима напредвам в работата благодарение на секса?“.

Не съм сигурна за отговора, но изведнъж ми идва наум, че има съвсем тънка линия между благоразумния и скандалния живот.

Обаждам се на Дафни още щом се връщам в стаята си. Тя е в колата, сама, на път за магазина за хранителни стоки.

— Как мина? — питам я.

— Мина. Явно, че е успял да даде малко сперма — отговаря тя язвително. — С помощта на ученичките Шари и Шели.

— А резултатът?

— Изследванията отнемат няколко дни… Но какво са още няколко дни, когато чакаш десет години, за да имаш бебе, нали?

Искам да й изтъкна, че всъщност тя не е чакала десет години. Не можеш да броиш годините, в които не си опитвала. Когато той си е слагал презервативи, а тя е взимала противозачатъчни и „са се натягали и молили“ — методът на Дафни и Тони по време на еднообразните им колежански дни, когато са били предимно на макарони.

— Вие скоро ще достигнете до същината — казвам, докато оглеждам кожичките около ноктите си и си взимам бележка наум да отида на маникюр, преди да се видя отново с Ричард.

Слушам как Дафни започва да говори за някакъв възрастен шофьор, който не използвал мигача си за завой. Оттогава, налети ли някой възрастен мъж в група ученици на кръстовище в родния ни град, Дафни му записва регистрационния номер и докладва за небрежния шофьор на контролните органи.

— Да са живи и здрави, но съм сигурна, че те не съзнават, че не бива да шофират. Просто не е безопасно, нали разбираш?

Прекъсвам тирадата й.

— Слушай, Даф, любопитно ми е нещо… Помниш ли, когато каза, че си се надявала проблемът да е в Тони, нали? В него да е вината?

— Да.

— Какво точно имаше предвид?

— Ами това, че не искам аз да бъда обвинявана за това.

— Обвинявана от Тони ли?

— Да.

— Наистина ли мислиш, че той ще те обвини? Това не е в стила му.

— Знам… Но понякога имам такова чувство.

— Според мен никой не бива да обвинява никого.

— Е, да. Цялата тази работа е толкова стресираща. — Гласът й заглъхва.

— Наистина съжалявам, Дафни. Ще ми се да не трябваше да преживяваш всичко това.

— Знам… Кажи ми само, че ще се случи. Че един ден ще стана майка.

— Ще се случи — отговарям, вярвайки го. — В най-лошия случай може да си осиновиш дете. Нали?

— Сигурно. Но това е като последно средство. Искам свое дете.

— Но то ще бъде твое.

— Знаеш какво имам предвид. Искам да износя дете. Искам напълно да изпитам всеки етап от майчинството.

— Ще стане — уверявам я.

— Може би това е истинската причина да искам вината да е у Тони — продължава тя. — Ако е така, все още мога да имам дете.

— Имаш предвид от някой друг ли? Ще напуснеш Тони? — питам ужасена.

— О, боже, не! Имах предвид изкуствено оплождане… нещо от този род.

За малко да я попитам дали Тони ще пожелае този начин. Ще ме изненада, ако пожелае. Той би направил почти всичко за Дафни, но аз го виждам като истински мачо, който няма да е способен да се справи с това. Решавам обаче да си премълча. На Дафни и без това й се е струпало много на главата.

Същия следобед, след като отговарям на десетина телефонни обаждания от различни агенции и автори, се улавям, че мисля за Бен и нашия брак и че обстоятелствата съвсем не се стекоха така, както си мислех, когато казах „Да“. В края на краищата хората, които си принадлежат, остават заедно въпреки пречките и несъгласията. Те може временно да правят грешки, но накрая изглаждат нещата. „Любовта побеждава всичко. В болест и здраве.“ Именно за това са добрите бракове. Мисля за екстремен пример — как Дана Рийв остана с Кристофър^[2], въпреки че вероятно не е искала да бъде омъжена за сакат с четирите крайници. Тяхната любов беше силна и истинска и по-важна от всички съвместни неща, които те вече не можеха да правят. Беше по-важна от фантастичен секс или езда, или да имаш повече деца. Дана трябваше да погребе много мечти, но тя го направи доброволно. Той си заслужаваше жертвата.

Седя зад бюрото си дълго време с гръб към компютъра и не обръщам внимание на тихото дзън на новите имейли, вероятно от Ричард и се питам дали Бен щеше да си отиде, ако ми бяха поставили диагноза за сериозно заболяване. Ако ми оставаха само няколко години живот. Или, ако не можех да зачена — противоположно на това да не го желаеш. Не мога да си представя, че Бен щеше да ме изостави при някое от тези обстоятелства. Тогава как можа да ме напусне само защото не исках да имам деца? Аз не го подлагах на изпитания; просто исках нещата да останат същите. Не можеше ли съпругът ми просто да ме обича достатъчно, за да остане при мен? Толкова много ли исках?