Емили Гифин
Нещо ново (30)

Глава 29

— Здрасти, Тъкър — казвам, оглеждайки изрядно изгладената й бяла лекарска престилка, синия й хирургически комплект под нея, лъскавия й стетоскоп. И, разбира се, русата грива, прибрана, както винаги, в конска опашка. Тя е по-хубава, отколкото си я спомням. Вероятно защото има разлика в това да видиш жена, след като е тичала, и друг път, когато си е сложила малко грим. Потрепервам при мисълта как ли би изглеждала с официално вечерно облекло. Сърцето ми се свива и поглеждам към изхода, надявайки се разговорът ни да е кратък. Въпреки особено значителното общо нещо, което ни свързва, аз нямам какво да й кажа.

— Здравей, Клодия — поздравява ме тя съвсем непринудено.

Напомням си, че не би трябвало да знам, че тя е лекар. Затова се правя на изненадана:

— Ти лекар ли си?

— Да — отвръща тя с престорена скромност. — Педиатричен хирург съм.

— О! Това е чудесно!

— Какво правиш тук? — пита тя, поглеждайки Зоуи. — Всичко наред ли е?

Загрижеността й ми се струва искрена, но въпреки това ужасно дразнеща. Знам, че е неразумно, но имам чувството, че тя ме осъжда. Преценява степента на небрежността ми. Заключава, че от мен ще излезе негодна, несръчна майка.

Пояснявам:

— Племенницата ми пострада малко, това е. Но вече е добре.

— Горкото дете — изрича тя напевно.

Зоуи, която е възвърнала дружелюбността си, вметва:

— Аз имам пет шева!

Обзема ме паника — какво ли още ще каже тя. Моля се Тъкър да не спомене Бен, защото тогава шлюзовете ще се отворят. Едва ли не чувам Зоуи: Откъде познаваш чичо Бен? Леля Клодия се разведе с него, защото не иска да има деца. Но леля Клодия казва, че винаги ще го обича. И ако те пак се оженят, аз ще нося цветята!

И наистина, вметването на Зоуи предразполага Тъкър да общува с племенницата ми. Сякаш споделяйки дълбока тайна, тя се навежда, намигва и пита:

— С розов конец ли?

Зоуи засиява.

— Ъхъ. С розов конец.

Тъкър разрошва косата й и й се усмихва вдетинено. После се изправя и се обръща към мен.

— Тя е възхитителна.

— Благодаря — отговарям, макар да не съм сигурна дали трябва да приемам комплименти от името на майка й, нищо че все пак става дума за племенницата ми. Пристъпвам от единия на другия си крак. После главата ми се изпразва и пак поглеждам към изхода. Така де, не ми се иска да подхващаме други теми — да речем за маратона или за Бен. Питам се дали Тъкър знае за плановете ми да се видя с гаджето й. Подозирам, че знае, тъй като помня, когато Бен ми каза, че бившата му приятелка Никол му изпратила подарък за рождения ден близо година, след като ние с него вече се виждахме. Тогава, мъчейки се да звуча равнодушна, го попитах:

— О, много мило… И какво ти подари?

— Книга с поезия — отвърна той равнодушно, сякаш това не значеше нищо за него.

Междувременно за мен едва ли има по-заплашителен и целенасочен подарък от книга, да не говорим за книга с поезия и трябваше да напрегна цялата си воля, за да не попитам от кой автор и каква поезия. Успях да смотолевя едно хладно и безопасно „Много учтиво от нейна страна“.

Бен каза:

— Да. Както и да е. Не е кой знае какво. Просто исках да го знаеш в интерес на пълното откровение.

Такъв е Бен — прям и честен. Затова съм сигурна, че не си е премълчал за срещата ни на обяд.

И ето че Тъкър продължава:

— Е, как я караш напоследък, Клодия?

Думите й са напълно невинни, но в гласа й долавям нотки на снизхождение и съжаление. Тя също така особено ловко предявява права над своя мъж. Държи се точно както аз бих се държала, ако се бях срещнала с Никол в началото на връзката ми с Бен — приятно и с достойнство, но въпреки това демонстрирайки силна позиция.

— Добре. А ти? — питам я кратко и формално. Няма да допусна да бъда заплашвана. Аз бях омъжена за Бен. Със или без маратон, тя не си е спечелила правото да се държи собственически.

— Страхотно — изрича тя спокойно. Можеше да добави: „И ти не си заплаха за мен“.

Неудобството ми преминава във възмущение, когато анализирам нейното „страхотно“. Няма съмнение — „страхотно“ надделява над „добре“. Кучката току-що изрази превъзходство над мен. Каквото и оправдание да й бях дала, то излетя през болничната врата. Иде ми да я зашлевя или да лисна студена вода в лицето й. Да направя нещо от нещата, които хората вършат в комедийни ситуации.

И всичко това става, преди тя да вдигне ръка и да измести проклетата си конска опашка от лявото на дясното рамо — тогава зървам пръстена й.

Диамантения й пръстен.

Диамантения й пръстен на лявата ръка!

Не мога да твърдя дали тя го показа нарочно, но знам със сигурност, че забеляза, че го видях. Така че, нямам друг избор, освен да го потвърдя. Поемам си дълбоко въздух и събирам всяка капка воля, за да посоча ръката й и да изрека:

— Поздравления.

Тя се усмихва победоносно и свежда поглед към ръката си, преди да я пъхне в джоба на престилката си. Изчервява се и отговаря:

— Благодаря ти, Клодия. То стана… много набързо.

— Да… Ами… поздравления — повтарям и се чувствам толкова замаяна от рухването си, че едва гледам, камо ли да се помръдна.

Тъкър започва да разпитва за плановете ми за Деня на благодарността, но аз я прекъсвам и казвам, че наистина трябва да си вървим. Хващам Зоуи за ръка и я повеждам навън, където хващаме такси. Казвам адреса. Докато наблюдавам как сградите прелитат размазано покрай прозореца ми, ме обсебва мисълта, че този ден ще остане завинаги като най-лошия в целия ми живот. Такова нещо като перспектива вече няма да има. Времето няма да го излекува. Завинаги ще бъда белязана от този момент в болницата. Той ще стане част от тази, която съм. В действителност то вече започна. Мъча се да се съсредоточа във вдишването и издишването и да си казвам да не плача, но губя битката. Чувствам как мъката напира неконтролируемо нагоре към гърлото. После, някъде между болницата в Ийст Сайд и апартамента на най-добрата ми приятелка, рухвам пред очите на шестгодишната ми племенничка.

— Какво има, лельо Клодия? — пита ме тя с треперещ от страх глас. Тя никога не ме е виждала да плача. — Защо си тъжна?

— Защото сърцето ме боли — отговарям и избърсвам сълзите с опакото на ръката си.

— Защо? Защо те боли сърцето? — настоява да узнае тя, вече и тя на път да се разплаче.

Не мога да й дам отговор и тя продължава да ме обсипва с въпроси. Още и още.

Накрая казвам:

— Защото обичам чичо Бен.

— А защо това те натъжава? — малката й ръчичка се пресяга да хване моята.

— Защото, Зоуи… — отговарям, прекалено сломена, за да заобиколя истината или да се опитам да опазя детето. — Защото Бен ще се жени за друга.

— За онази лекарка ли? — пита тя с широко отворени от ужас очи.

Кимам през сълзи и промълвявам: „Да“.

 

 

Остатъкът от следобеда ми минава в опити да обясня на Зоуи най-тъжните моменти в любовта и живота: понякога се разминаваме с времето, понякога осъзнаваме, че сърцевината на въпроса идва прекалено късно. Казвам й, че е било голяма грешка от моя страна да се разведа с Бен. Исках животът ми да протече по определен начин и когато Бен не се вмести в този план, аз го изоставих. И сега човекът, когото най-много обичам, си отиде завинаги. Бен вече принадлежи на друга жена. Бен принадлежи на Тъкър. Онази лекарка.

Може би Зоуи истински схваща какво й говоря или поне се прави, че разбира, лицето й добива почти комично философско изражение. Малко ме е срам, че натоварвам толкова много дете с рана на главата и родители пред прага на нещастие. Но не мога да се спра. Нейната компания и невинните й забележки ми действат утешително.

— Просто бъди щастлива, лельо Клодия — казва тя в един момент. Сякаш това е най-лесното нещо на света.

Усмихвам се.

— Ще се постарая.

Но вътрешно си казвам: Никога. Вече никога няма да бъда щастлива.

Малко по-късно Джес и Майкъл се прибират. Докато запознавам Зоуи с Майкъл, виждам, че Джес е забелязала зачервените ми очи.

— Какво има? — оформя тя въпроса с устни над главата на Зоуи, предполагайки, че съм пощадила племенницата си днес.

Отговарям:

— Представи си най-лошото.

Джес се замисля за секунда, после почти улучва.

— Бен и Тъкър са се оженили?

— Кажи-речи.

— Сгодили са се? — пита тя втрещена.

Кимам със сериозно лице.

Тя зяпва, а Майкъл изтърсва:

— Я го разкарай това копеле.

Джес хвърля кръвнишки поглед и посочва Зоуи. Знам, че Мора ще получи доклад с ругатни, макар че в цялата схема на деня една неприлична дума, изтърсена от пукнатините, няма да изглежда толкова разрушителна.

— Извинявай — казва ми Майкъл с гримаса.

— Чувала съм тази дума — вметва Зоуи и кръстосва ръце. Тя определено е доволна от ролята си в тази драма за възрастни.

— Той ли ти се обади? — пита Джес. — Или Ани ти каза?

— Не — отговарям с горчив смях. — Срещнахме случайно Тъкър в спешното отделение.

— В спешното отделение? — изумява се Джес. Тя и Майкъл изслушват смаяни подробностите от злополуката и отиването в болницата. След като Джес и Майкъл оглеждат шевовете на Зоуи и я похвалват за храбростта й, Джес поставя ребром въпросите: „Как изглеждаше пръстенът? Определили ли са дата? Дали мисля, че Тъкър е бременна?“.

Свивам три пъти последователно рамене, като на последния отговарям:

— Това вече е спорен въпрос.

— О, не, не е спорен въпрос — възразява Джес. — Нищо не е свършено, докато не е окончателно свършено.

— Така е, сестро — казва Майкъл и обгръща с ръка Джес.

Наблюдавам блажената двойка във вихъра на ранната страст — двойка, която не може да разбере чувства, по-различни от техните точно в този момент.

— О, окончателно е свършено, приятели — казвам и поглеждам към съюзничката си за подкрепа. — Нали, Зоуи?

Тя кима и важно отговаря:

— Да. Стана разминаване във времето.

 

 

След като Джес и Майкъл излизат да вечерят навън, ние със Зоуи се настаняваме на дивана и гледаме „Капан за родители“ с Хейли Милс. Като малка това беше един от любимите ми филми и Зоуи, със своите преценки, ми казва неведнъж, че предпочита тази „старомодна“ версия пред версията с Линдзи Лоън.

Когато телефонът иззвънява, първо поглеждам да видя кой е. Мора. Сърцето ми се свива при мисълта за допълнителна семейна драма. И като оставим настрана онова, което ще ми сподели, направо изтръпвам от ужас как ще й кажа за злополуката със Зоуи.

— Майка ти е — съобщавам и изключвам звука на телевизора чрез бутона на дистанционното.

— Здравей, Мора — казвам предпазливо. Ще трябва да задавам завоалирани въпроси, поради присъствието на Зоуи.

— Искам да говоря с мами! — Гласът на Зоуи става бебешки и плачлив.

— Един момент, Зоуи — казвам и питам Мора как се чувства.

— Добре съм — отговаря тя по-силно от очакванията ми.

— Какво става? Как си? — повтарям.

— Аз съм добре, но не мога да говоря в момента. Той е в кухнята — допълва тя с по-нисък глас.

— Можеш ли да обобщиш накратко? — питам, докато Зоуи продължава да настоява да вземе телефона.

— С две думи, той безумно съжалява. През молби и плач съжалява. Непрекъснато повтаря, че няма обяснение защо прави всичко това. Твърди, че има нужда от помощ. Иска да го заведа при моята терапевтка Черил — нещо, за което никога досега не е проявявал желание. Бил готов на всичко, за да запази семейството си — шепти тя. — За пръв път го виждам в такава светлина. Нищо общо с предишния човек. Вероятно защото… този път аз съм различна. Нито веднъж не повиших тон.

Поглеждам към Зоуи и подбирам внимателно думите си:

— Да не би да се опитва да каже… че е нещо като пристрастен?

— Е, не каза точно това… Но мисля, че той е… много нещастен човек.

Може и да е вярно, мисля си, но това не му дава правото да търчи из целия Манхатън и също да прави нещастен всеки член от семейството си. Но не ми е работа да давам преценки — или решения на сестра си, — затова казвам само:

— Ти как чувстваш нещата?

— Не знам. Знам само, че този път удържах победа… И чувството е приятно.

Настъпва продължително мълчание, след което тя пита как е Зоуи.

— Седи точно до мен и търпеливо чака да говори с теб. Ще ти я дам. — После си поемам дълбоко въздух и додавам: — Първо обаче трябва да ти кажа нещо…

Мора ме прекъсва:

— О, боже, какво е станало?

Изумена съм от интуицията й, докато я утешавам, че Зоуи е добре. После й предавам възможно най-малко мелодраматичната версия на случката. Пропускам частта с Тъкър и накрая заключавам:

— Искрено съжалявам, че допуснах да се случи.

— Не ставай глупава — сгълчава ме Мора, но гласът й малко трепери. — Случват се такива работи. Не си била виновна… Дай ми я да я чуя.

— Разбира се. — Подавам слушалката на Зоуи, която бързо и предвидимо избухва в сълзи, като чува гласа на майка си. Предполагам, че това е естествен рефлекс, когато разговаряш с човека, когото обичаш най-много на света. Което означава, че е по-добре да не отивам на срещата си с Бен. Представям си как ще се разцивря в сепарето.

След като Зоуи разказва своята версия за злополуката, за отиването в болницата и за д-р Стив и шевовете си, тя отваря темата за годежа на Бен и Тъкър. Нямам сили да я прекъсна или да се намеся. Освен това разказът й е съвсем точен, чак до „русата конска опашка“ и „големия блестящ пръстен“.

Когато отново взимам телефона, Мора пита:

— Това вярно ли е?

— За съжаление, да. Въображението й не е чак толкова развинтено.

— Господи! Толкова съжалявам.

— Знам. Аз също.

 

 

Заради инцидента Мора решава Зоуи да се прибере вкъщи още същата вечер.

— Тя трябва да е с нас — заключава Мора. „Нас“ не ми убягва, нито факта, че Мора и Скот идват заедно да я вземат. Питам се дали това означава, че Мора ще даде „още един шанс“ на Скот. Или това е неин начин да покаже на Зоуи, че и двамата й родители я обичат много, въпреки че те двамата вече не се обичат.

Това, в което съм сигурна обаче, е, че Мора изглежда много по-добре отпреди близо двайсет и четирите часа, когато остави Зоуи тук. Изглежда силна — държи се безупречно и бузите й имат здрав цвят. За разлика от Скот, чието лице е бледосиво, а държането му е на изплашен и неискрен човек.

Минава ми мисълта, че нещата лесно могат да се обърнат. Скот би могъл да отговори надменно: „Добре, спипа ме. Тогава да се разведем“. Или по-лошо: „Обичам тази жена и ние искаме да се оженим“.

В най-лошия случай Мора ще трябва да избира сега. А да си човек, взимащ решения, това винаги те облича с власт. Радвам се, че сестра ми има поне това. Ще ми се и аз да имах същото.

Целувам Зоуи за довиждане най-малко четири пъти и й казвам, че ми се ще скоро пак да дойде с преспиване, за да отидем във „ФАО Шварц“ и да се повозим с каляска.

— А може би следващия път ще имаме и сняг — добавям и вече чувствам, че ми липсва още преди да си е тръгнала.

— Мами, може ли пак да дойда тук? — пита Зоуи, обърната към майка си.

— Разбира се — отговаря Мора.

Скот вдига Зоуи в прегръдките си, а Мора ме хваща за ръката, стиска я и тихо казва:

— Грижи се за себе си.

— Ти също — отговарям й.

Когато вратата се затваря след Зоуи и родителите й, казвам на висок глас с възможно най-силния сарказъм: „Днес е първият ден от остатъка от живота ти“. Това е клише, което винаги съм мразила — колкото заради очевидната истина, толкова и заради напрежението, което създава, за да имаш продуктивен, фантастичен ден. Затова, естествено, решавам да направя точно обратното. Предавам се и се свивам на леглото, без дори да си направя труда да се изкъпя, за да отмия от кожата си микробите от болницата и от Тъкър.