Люис Пардю
Дъщерята на Бога (8)

7.

Риджуей трепереше неудържимо, вкопчен в бетонните опори на кея. През тесните процепи между дъските видя как двамата отнесоха труповете на съучастниците си. Заради отлива бреговите стени на пристанището надвисваха отгоре му като великански канари.

Той се бореше с бъркотията в главата си, предизвикана от студа, и претегляше шансовете си да отплува по-надалеч. Знаеше, че е безполезно. Успя да се премести само три кея по-близо до главния проток, като се гмуркаше надълбоко, за да прекоси откритото пространство между тях, и спираше да си поеме дъх в относителната безопасност на пролуките между яхтите.

Студът вече бе проникнал навсякъде из тялото му, изцеждаше дори сгорещяването, причинено от тежките усилия. Оставаха му сили само да се държи за опорите и разбираше, че или ще се покатери горе и ще се изпречи пред нападателите, или ще умре.

Сет бе чувал разни истории за измръзването — колко приятно било да изпаднеш в несвяст. Толкова уютно чувство, че по-късно съживените проявявали гняв към спасителите си, задето са ги върнали на бял свят. Затвори очи и усети как напрежението се стопи.

Водата беше топла, а Зои стоеше на руля. Опънаха голямото предно генуезко платно и през процепа между долния ръб на платното и палубата виждаха как остров Солт Кей се плъзга полека назад на хоризонта. Риджуей погледна компаса и картата, разстлана на коленете му. Остров Джост Ван Дайк беше в далечината пред тях. Подложи лице на слънцето и си представи прясно уловени раци и пиня колада във „Фоксис“. Затвори очи и остави слънчевите лъчи да се просмукват през клепачите му. Ръката на Зои докосна косата му и…

Изведнъж се задави със солена вода. Зрението му се замъгли от мътилка. Бе изтървал пилона! Потъваше. Струваше му се, че ръцете му са измръзнали, а краката — сковани и безжизнени, но ги накара да изтласкат и те му се подчиниха. Главата му се подаде над повърхността и той вдиша жадно, като се опитваше да не вдига шум, макар че в бурята трудно се чуваше нещо друго. Вдясно от него от кея провисваше въже и пак се издигаше, скривайки се от погледа му. Сет зарита отчаяно във водата и се протегна към най-ниската част от тази дъга. Върховете на пръстите му се плъзнаха по въжето, но не успяха да го хванат. Отново потъна, този път обаче с тласъка на краката ръцете му лесно уловиха въжето. Издърпа се нагоре и откри, че с него за кея хлабаво е привързана малка моторница.

Риджуей продължи да се изтегля и накрая се хвана за халката, към която бе вързано въжето. Остана така за момент, за да се огледа. Тромавият мостик и надстройките на някакъв катер му пречеха да види добре близкия кей.

Подпря се на въжето с единия крак и прехвърли другия над ръба на кея. В един проточил се миг тялото му сякаш замръзна в пространството, разперено и изопнато докрай, в следващия вече се бе проснал върху кея, а дъждът плющеше по лицето му. Завъртя глава и вдиша режещия влажен въздух, кашляйки тихо.

Полека се подпря на лакти и събра сили да седне. Вляво, от другата страна на падината, единият от мъжете още се отдалечаваше от него. Сет се изправи предпазливо и изчака вцепенението да го отпусне. После бавно се насочи към главната част на пристанището. По навик дясната му ръка бръкна в джоба на халата, за да извади револвера, но пръстите му напипаха само дебелата пачка банкноти по хиляда долара. Изхвърли от ума си мислите за оръжие и пари и продължи напред.

Когато се покатери върху кея, големият катер го скриваше. Но щом подмина носа на съда и стигна до главния пристан, ясно различи оградата върху бреговата стена и постройките отвъд нея. Самият той също се виждаше добре.

„Тръгвай!“, застави се да продължи. После затича и скоро стигна до стръмната подвижна рампа, извеждаща на сушата. Погледът му шареше в търсене на другия мъж. Къде ли се дяна? Криеше ли се? Поспря при бушприта на голям кеч и огледа върха на бреговата стена. Не се мяркаше човек с жълт дъждобран.

Дали онзи го видя? Чакаше ли горе, недостъпен за погледа му, за да го издебне, щом се качи по рампата? Сет обаче знаеше, че е принуден да се покатери, независимо какво ще го сполети. Да остане на кейовете означаваше да умре. Вдиша дълго на пресекулки, после тръгна по стръмния наклон.

Почти бе изкачил рампата, когато с крайчеца на лявото око зърна жълто петно. Припряно се просна по корем. Какъв избор имаше? Стигне ли до края на рампата, ще се натъкне на въоръжения мъж, върне ли се, несъмнено ще умре от измръзване. Запълзя нагоре.

Малко преди ръба Риджуей събра последните остатъци от енергия, изтласка се и хукна към колите. Подмина черния седан на убийците, после и тоалетните. Усещаше как босите му ходила шляпат по асфалта и за секунда му се мярна мисълта, че щом още не са изтръпнали, е добре.

Силният вятър духаше в гърба му. Профуча покрай своята кола (ключовете й бяха някъде във „Валкирия“) и се насочи към лимузината. Каквото и да са сторили на великана Бенджамин, надяваше се ключовете още да са вътре.

Наджапа в дълбока до глезените локва, прескочи тясна канавка и прегази ивица хилави храстчета. В шума на бурята чуваше собственото си тежко дишане. Подпря се върху предния капак на колата и с усилие се задържа. Коленете му се подгъваха.

Вдигна глава да се огледа. В отсрещния край на падината единият мъж притича, после спря. Другият още стоеше до оградата на четиридесет-петдесет метра от Сет.

Издиша решително, отблъсна се от капака, закрепи се неуверено на краката си, доближи вратата откъм шофьора и я отвори. Лъхнаха го наситените топли медни миризми на кървава смърт.

Като новобранец го пратиха в пътната полиция и се нагледа на обезобразени жертви — нелепо изкривени крайници, разкъсани тела, открити за погледа вътрешни органи. А като детектив в отдел „Убийства“ бе виждал извращенията, които едни хора съзнателно вършеха с други. Но щом отвори вратата на лимузината, за пръв път пред очите му лъсна толкова гнусна гледка.

Телохранителят на Уайнсток бе разперен насред предната седалка, ръцете и краката му вързани с въже, което минаваше през дръжките на вратите и други части на колата. Мъжът беше съвсем гол и разпорен от окосмяването по слабините до гръдната кост. Червата му бяха изпаднали през прореза и се гънеха по кожената тапицерия на седалката.

При шума от отварянето на вратата изкорменото тяло застена. Бенджамин още беше жив. Посивялото му лице се обърна към Сет. Очите се отвориха и след няколко дълги секунди го разпознаха скръбно. Устата се отвори, но пак се затвори безмълвно, сякаш усилието изтощи великана. Клепачите се спуснаха, главата на огромния мъж се люшна назад.

Риджуей усещаше боцкане по кожата и киселия вкус на страха и гаденето. Устата му зееше, все едно беше риба на сухо. Накрая принуди очите си да не гледат този ужас и с върховно усилие накара краката си да се размърдат. Отстъпи крачка назад, обърна се да побегне и се озова пред младеж с нож в едната ръка, автомат със заглушител в другата и тържествуваща усмивка на лицето.

— Очаквахме ви — изрече мъжът на английски с подчертан акцент и стрелна с поглед предната седалка. — Аз и Бенджамин.

Беше с дънки, яке върху пуловер и маратонки. Дрехите бяха подгизнали и залепнали по тялото му. Късата му коса също беше подгизнала и залепнала по главата. Изглеждаше малко над двадесет и пет годишен, с жилава мускулатура, каквато обикновено имат бегачите на дълги разстояния. В очите му проблясваха налудничави искрици, сякаш светлината се отразяваше от нещо счупено по-навътре.

Риджуей се дръпна заднешком, неспособен да реагира. Студеният метал на лимузината се притисна в гърба му. Надяваше се леденото спокойствие и старите навици, които го спасяваха толкова пъти през годините му като полицай, да не го подведат и тази сутрин. Озърташе се трескаво, очите му търсеха помощ, оръжие, изход.

Затворната рама на автомата щракна и отново привлече вниманието му към мъжа, който бе избрал позицията си като професионалист — недосегаем за Сет, но достатъчно наблизо, за да не му остави шансове да се изплъзне.

— Не се опитвайте да бягате — предупреди младежът, все едно прочете мислите му. — Ние двамата трябва да си побъбрим.

— Както сте си побъбрили с… Бенджамин — промърмори Сет, като се стараеше да не поглежда към касапницата на предната седалка.

— Ако се налага — потвърди другият.

Риджуей съзнателно се застави да се съсредоточи върху мъжа и думите му, да откъсне мислите си от изкормения човек, от студа, от опасността.

— Не мисля, че ще се наложи да използвате това — посочи ножа в ръката му.

— Ръцете до тялото! — сопна му се младежът. После с пресилени движения сгъна ножа и го пъхна в джоба си. — След минутка ще видим трябва ли да ви убеждавам с такива доводи. Сега влезте в колата… отзад.

Идеята да се пъхне в тази топла сладникава смрад на смърт още по-силно разбърника стомаха му, но нямаше избор. Младежът се премести зад багажника на колата, откъдето го държеше на прицел, докато отваряше задната врата. Отвътре лъхна отвратителната миризма.

— Ако огледате купето, ще видите два чифта белезници. Единият е закачен за дръжката над отсрещната врата, другият — за скобите на предните седалки. Настанете се отзад и ще ви кажа как да си ги сложите.

Риджуей седна на изцапаната с кръв тапицерия.

— Обърнете се на другата страна — нареди мъжът пристъпил по-наблизо, за да не го изпуска от поглед. — Ще видите, че свободният край на белезниците е отворен. Искам да сложите горната на лявата си китка, а долната — на левия си глезен.

Сет проумя, че този младеж се наслаждава на хирургическите си забави и ще го изкорми, колкото и да се опитва да му угоди.

Бенджамин сякаш избра точно този миг да изтръгне протяжен дрезгав стон на неописуема болка дълбоко от изтерзаното си тяло. Звукът се засилваше и изтъняваше, докато яд прогони всякаква мисъл от главата на Сет, освен желанието да избяга. Хвърли се към отсрещната врата, предпочиташе да умре от куршум, отколкото да бъде накълцан бавно. Вратата не се отвори. Блъскаше се отчаяно в нея, после заудря с юмрук по прозореца.

Зад него откос от автомата прекрати ужасните писъци на Бенджамин. Риджуей се присви, когато жълтеникавобяло топченце от мозъка на телохранителя го плесна по лицето и се размаза по стъклото. След миг чу гласа на убиеца:

— Сложете си белезниците.

Гласът му преливаше от заплаха.

Риджуей пресмяташе колко ли бърза ще е смъртта от куршумите, ако се нахвърли срещу убиеца, когато смътно долови толкова светкавично движение, че то се сля със сивкавия сутрешен дъжд.

Секунда по-късно иззад младежа се появи ръка, която дръпна главата му назад. Мъжът по инстинкт натисна спусъка на автомата. Сет се търкулна на пода в лимузината и куршумите надупчиха заключената врата зад него, а после и покрива.

Вдигна глава и видя как очите на касапина зейнаха от изумление, сменено от болка. Накрая очите му се затвориха и мускулите на лицето се отпуснаха.

Риджуей се подпря и седна, докато някой захвърли настрана трупа на младежа. През отворената врата виждаше два окаляни от дъжда крака в сив спортен панталон, а над тях — тъмносиньо яке. Лицето на неговия избавител беше скрито от погледа му. Сет наблюдаваше как една ръка вади от гърба на убития дълъг сгъваем туристически нож. Другата ръка измъкна кърпа от задния джоб на панталона и избърса кръвта по острието. Ръцете сгънаха ножа и го прибраха в джоба на якето. След това мъжът се наведе.

— Риджуей, добре ли сте?

Сет се вторачи в гладко избръснатото лице на Джордж Стратън и в един безумен миг из главата му се въртеше само мисълта колко окаян беше бекхендът на този човек на тенискортовете в Цюрих.