Люис Пардю
Дъщерята на Бога (33)

32.

Морген не приличаше на свещеник. С дебелия пуловер, вълненото сако и вълнения панталон изглеждаше по-скоро като професор или учен в лаборатория. Не носеше свещеническа яка. Първо се здрависа със Зои, после и със Сет.

— Длъжен съм да се извиня за твърде особения начин, по който ви доведоха тук. Но в момента мнозина биха искали да ме открият. Трябваше да се уверя, че сте тези, за които се представяте.

Сет разтърка тила си.

— Наистина съжалявам, господин Риджуей — увери го Морген — за състоянието на главата ви. Но Рихард…

Погледна към мъжа до вратата. И Сет се озърна към него. Рихард Щеер имаше благо, по бебешки закръглено лице с кротки сини очи и тяло на защитник в отбор по американски футбол.

— За щастие Рихард е много вещ в това. Не ви е причинено трайно увреждане.

— Лесно ви е да го кажете — отвърна Риджуей, но гневът му се изпари.

— Да, така е — сговорчиво отвърна Морген. — Ще седнете ли? Кафето ей сега ще стане.

Посочи им два стола с тапицирани облегалки до грубо скована маса, на която имаше чаши, бутилки, наденици и част от самун черен хляб.

Настаниха се около масата и се загледаха мълчаливо в Морген, който взе подплатена ръкавица и издърпа вехто джезве с олющен емайл от решетката в огнището. Избра за Зои и Сет чаши от евтин порцелан и ги напълни догоре с бълващата пара черна течност. После доля и в своята чаша и седна при тях. Другите мъже — двамата, които ги доведоха, и Гюнтер, когото завариха при Морген — останаха прави. Понякога отместваха пердетата и надничаха навън. Явно там имаше хора на пост, защото често някой от мъжете вътре разменяше знаци с тях през прозореца.

— Както научих, положили сте неимоверни усилия, за да вземете „Страстите Софиини“. — Зои и Сет кимнаха едновременно. — Защо не ми разкажете как се случи всичко това?

— Не искам да се проявявам като неблагодарен гост — отвърна Сет. — Но след като ни докарахте тук по този… твърде особен начин, ще ми олекне много, ако вие ни разкажете за себе си и… — огледа стоящите из стаята мъже — … за вашата група.

Погледът на Морген се смекчи.

— Разбира се. Простете ми, че съм толкова нетърпелив и толкова лош домакин. Напълно разбирам вашата резервираност.

Погледна към Гюнтер, кимна му да дойде и той зае стол до Сет.

— Гюнтер би могъл да добави по-цветистите подробности, които аз може да пропусна. Предполагам, че покойният ми приятел Якоб Йост ви е обяснил как започна всичко.

Морген се огледа, сякаш алпийската хижа беше символ на сполетялото го през последните четиридесет и няколко години.

— Нека започна оттам, където Йост несъмнено е завършил. Трудно е да се повярва в случилото се през тези десетилетия, но ще станат по-разбираеми за вас, ако научите повече за скритите страни на събитията.

Отпи от кафето, смръщи се недоволно и се облегна на стола.

 

 

Джордж Стратън присвиваше очи, за да види нещо отвъд снежинките, танцуващи в лъчите на фаровете. Вече почти не валеше. Караше бавно по неравния каменист път, който се катереше стръмно по склона. Натежали от сняг клони се протягаха от двете страни и стържеха по каросерията.

Стратън тръгна по стъпките на Зои и Сет, които рехавият сняг не бе покрил, и стигна до мястото на срещата. Опитният му поглед откри смисъла в разхвърляния от подметки сняг там и в следите от гуми, отдалечаващи се от магазина. Нямаше следи на хора, тръгнали пеша от магазина, и Стратън допусна, че Риджуей и съпругата му са отишли по своя воля или по принуда с хората в колата.

Затова и той потегли по следите — виждаха се добре заради оскъдното движение по пътя и спрялата виелица.

Шасито на колата изчегърта тежко по камък. Стратън спря, взе фенерче и продължи нагоре пеша.

 

 

— След войната усърдно издирвах сержанта — продължаваше разказа си Морген. — Но и той като мнозина от съратниците му бе успял да се скрие. — Свещеникът се надигна бавно и взе джезвето, което бе върнал да се грее в огнището. — Освен това направих всичко по силите си, за да проверя твърдението му, че Хитлер е изнудвал папата. Постигнах две неща. — Наведе се и хвана дръжката с ръкавицата. — Първо — рече им, щом се върна при масата — се срещнах с малка група хора в Курията, които бяха решени да направят необходимото никой папа повече да не отстъпва пред подобно морално или теологично изнудване.

— Свещеникът в парка — вметна Сет. — В Амстердам.

Взираше се питащо в Морген, който кимна печално.

— Отец Смит. Аз го изпратих да ви наблюдава. Да ви закриля.

— Точно преди смъртта си той каза нещо като „Браун“. Какво би могло да означава?

Морген се опули, сякаш го зашлевиха.

— Това име ли изрече?

— Значи е име?

Свещеникът млъкна, като че се нуждаеше от време, за да преглътне новината.

— Подозирах — смънка, — но не бях уверен, не бях съвсем сигурен.

Лицето му помръкна, устните му леко потрепваха.

Сет и Зои го гледаха в очакване да обясни своите озадачаващи думи. За миг в очите на Морген все едно се спусна далечна мъглява завеса. После изведнъж се разнесе, сменена от пламнал гняв.

— Ще ви разкажа и това по някое време — обеща той и седна.

За малко се вторачи в изпъкналите вени по опаката страна на дланите си, сякаш беше оратор, загубил нишката на мисълта си и помнещ, че си е водил бележки по ръцете.

Вдигна глава и продължи:

— Второто е, че започнаха да ме проучват подробно други членове на Курията. Тези хора, изглежда, не бяха против да продължа издирването на картината и на сержанта, но явно решиха, че за нищо на света не биха допуснали да се възползвам от информацията, ако успея. Тази група не излиза на светло — обясни свещеникът. — Научих кои са те на по-ниските равнища… познати свещеници, тук-там някой абат. — Той се запъна. — И моят игумен в Мюнхен беше от тях. Какво ли не бих дал да знам с кого говори, когато предава сведения за мен в Рим.

Морген млъкна, очите му пак се замъглиха — оставяше впечатление, че вижда в ума си точно как ще постъпи с онези хора в Рим, ако ги открие. Леко поклати глава и заговори:

— Общо взето, оставиха ме да правя каквото искам, ако не се брои неуморното наблюдение. Мисля си, че нямат нищо против да ровичкам тук-там, стига да извлекат някаква полза от моята информация, от моите усилия. За тях бях нещо като примамка. Пускаш козле в джунглата, за да привлече тигрите, а ловците се крият в шубраците и чакат да се покаже тигърът с подходящата окраска на козината. През последните години внимавах, и то много, за да не им подскажа с нещо, че знам за техните занимания. Така правят повече грешки. Дори най-големият професионалист или фанатик може да бъде подлъган към нехайство.

Сет се сети за човека на Стратън, оставил го да излезе от библиотеката на Калифорнийския университет вечерта, когато бе убит Тони Брадфорд.

— И така през всички години след войната — казваше свещеникът — се стараех тихомълком да изпращам важните писма до Якоб Йост и да му се обаждам тайно по телефона. Разбира се, във Ватикана знаеха, че заедно с него се опитвам да открия плячкосани художествени произведения. Всички писма и обаждания, свързани с това, бяха явни и аз съм убеден, че ги е чел и подслушвал онзи в Курията, който ме постави под наблюдение.

Но положението се промени коренно преди около година. През… — Морген затвори очи за миг — … през януари двамата с Йост успяхме да върнем една донякъде известна картина. Беше от ранните творби на Писаро, предложена дискретно за продажба от бивш есесовски полковник, който живееше под нова самоличност в Португалия. Насочихме полицията към вилата му на брега до Лисабон, където арестуваха полковника и прибраха картината на съхранение. Случката привлече вниманието на мнозина журналисти.

Вдигна се шум и заради това от Кройцлинген ми се обади човек, когото четиридесет години познавах под името Франц Болес фон Халбах. Той беше сержантът от СС, дошъл при мен през онази отдавнашна нощ да търси прошка за убийството на момчето от селото. Същият, който ми показа плащаницата и „Страстите Софиини“ в сейфа под планината, където се съхраняваха.

Този Фон Халбах сега беше богаташ и се представяше под името Вили Макс. — Морген бутна стола си назад и метна крак връз крак в опит да се намести удобно на твърдата седалка. — Освен това Макс… тоест Фон Халбах умираше и угризенията, които бе потискал или пренебрегвал четири десетилетия, започваха да си наваксват за изгубеното време. Изтерзаният от чувство за вина млад сержант се бе превърнал в гаснещ гузен старец, уплашен за безсмъртната си душа.

Той бе станал малко по-обигран през годините, откакто дойде за изповед при мен в Алт Аусзее. Знаеше значението на картината и че тя е ключът, за да бъдат взети плащаницата и „Страстите Софиини“. Затова не цъфна на прага ми с картината. Така е по-добре, защото иначе картината най-вероятно щеше да е в ръцете на моите врагове в Курията. Съзнаваше колко е важно опазването на тайната и реши да действа благоразумно. Свърза се с Йост, който незабавно ме потърси.

Гюнтер ги прекъсна с предложението да хапнат. Мъжете пазеха навън на смени. Идваха един по един да се натъпчат набързо със студени наденици и хляб и пак излизаха. Повечето бяха хора на по петдесет-шестдесет години и доброволно се подчиняваха на Морген.

— Те са били свещеници — отклони се от разказа Морген, за да обясни присъствието им. — Омръзнало им да търпят коварството и предателствата в църквата. Но дори след като напуснали лоното й, чувствали в душите си призванието да служат на Бог. И сега живеят като свещеници, но в служба на Бог, а не на църквата. Помагат на онези от нас — все по-малобройни — които вътре в църквата искат да се борят с нейното безчестие и злоупотреби.

— Ако имаме плащаницата и „Страстите Софиини“ — намеси се Гюнтер, — може дори да победим в някоя и друга битка. Мисля, че сега е ваш ред.

По време на простичката студена вечеря Сет и Зои отново споделиха своите тежки преживелици. С всеки път разказите им ставаха по-кратки, сякаш пестяха думите, за да не се потапят за дълго в болката и страха.

Морген на свой ред обясни, че ядрото от реформатори във Ватикана постоянно намалявало през годините. Смятали ги за заплаха онези, които посвещавали живота си на борба за власт и бюрократични хитрини. Дори хората, според които Ватиканът бил напълно обзет от поквара и трябвало да бъде променен, виждали в реформаторите потенциален източник на неловки ситуации.

— Затова не успяхме да защитим както трябва и двама ви — завърши свещеникът тъжно.

Риджуей кимна, за да покаже, че го разбира.

— Казаното от вас проясни много неща, но пак не обяснява защо хората от КГБ убиха вашия човек в Амстердам. Говорихте за опасността от страна на църквата. Но всички заплахи, на които бяхме изложени Зои и аз, идваха от руснаците. И не виждам връзката между КГБ и църквата.

— Всъщност ми зададохте няколко въпроса — започна Морген. — Първо, отговорността за убийството в Амстердам не е на КГБ. — Млъкна, сякаш очакваше да го заболи от следващите думи. — Смит бе убит от Църковния съвет по вероучение, новото име на Светата инквизиция.

Риджуей и Зои го зяпнаха слисани.

— Повярвайте, не им е за пръв път. Църквата разполага с пари и влияние. С тях могат да бъдат наети хора или да им се внуши да убиват. Правят го почти от хилядолетие.

— Мислех, че това е приключило още с епохата на Борджиите — вметна Сет.

Морген скръбно завъртя глава.

— Нито е свършило с Борджиите, нито е започнало с тях. Те просто са стигали до най-големите крайности. Властите… всички видове власти смятат за необходимо да убиват по една или друга причина. Понякога представят изтреблението като смелост и благородство, но нали историята винаги се пренаписва в полза на победителите? Ето ви я връзката между КГБ и църквата — двете са властови структури и действат по съответния начин. Църквата се страхува от Жириновски и го ненавижда. Той и привържениците му, сред които са мнозина в КГБ, на свой ред се страхуват от църквата и я ненавиждат. В този взаимен страх и омраза се ражда братство по насилие.

— Но какво ще спечели КГБ? — недоумяваше Сет. — Защо толкова искат реликвите? Едва ли само защото църквата се стреми да ги притежава, затова и те са решили същото.

— Отчасти е така — потвърди Морген. — Но преди всичко са им необходими по същите причини, както и на Хитлер.

Двамата го изгледаха с недоумение.

— „Страстите Софиини“ са могъщество, което можеш да използваш както ти скимне, какъвто ще да си. В този случай Жириновски — а ако той умре, подобните на него хора — иска да си послужи със „Страстите Софиини“, за да изнудва църквата… всички църкви да мълчат за неговите зверства, за новия му руски експанзионизъм и за геноцида, който непременно ще последва. А църквите са оказвали голямо влияние в обединяването на хората срещу несправедливи режими. Жириновски знае също като Хитлер, че властта е по-сигурна, когато не влиза в конфликт с вярата на хората. И досега навсякъде се гласува по религиозни убеждения. Хитлер, КГБ, групите от типа „убий в името Исусово лекар, правещ аборти“, склонните към насилие групи за защита на животните… олющиш ли повърхността, религиозните фанатици и политическите терористи се оказват събратя. Разликите между тях са в дреболиите. Все едно е дали ще бъде Жириновски или някой друг. Ако не е той, ще е следващият тиранин. Не бива да позволяваме на тираните отново да използват истината, за да връзват ръцете на църквата в моралния смисъл.

В думите на Морген звънеше стоманената твърдост на възгледите му.

— Но как ще постигнете това, без да предизвикате пълен хаос в църквата? — възрази Сет. — Всички християнски учения, както и да се маскират, се опират на вярата в Христос като Месия. Няма ли само да съсипете единството в църквата, ако разгласите съществуването на друг Месия? И то такъв, чието явяване може да бъде потвърдено извън всякакво съмнение? Особено ако е жена? Няма ли някои хора да се откажат от досегашната си вяра, за да се преклонят пред нея? Помислете за сблъсъците между новите вярващи и старите. Та нали насилието в Ирландия се корени точно в разногласията, какво да бъде преклонението пред един и същ Месия. Това разцепление ще бъде страшно колкото…

Той се запъна, за да подреди мислите си.

— Колкото конфликтите между християнството и исляма — допълни Зои.

— Именно — потвърди Риджуей.

Морген ги гледаше кротко, а в очите му личеше, че е размишлявал десетилетия над тези доводи.

— Говорите като висшите духовници във Ватикана — промълви накрая. — Същите разсъждения, които поначало са подтикнали Константин и подбрания лично от него папа да убият София и нейните последователи. Църквата винаги е била изложена на опасност — от римляните, хуните и вестготите, амбициозните крале, фашистите, нацистите и от онези, чийто маниакален стремеж е бил да я оглавят… и така ще бъде винаги. Нищо не може да ме разубеди в това. — Спря и гласът му стана тих, уверен, твърд: — Но Бог никога не е застрашен, особено пък от истината. Не проумяхте ли, че тъкмо лъжата е породила това положение? Константин и църковните бюрократи са били загрижени повече за бюрократичното оцеляване на институцията, а не за вярата и душите на християните. Затова когато убили София и укрили истината в желанието да съхранят собствената си власт, те засели семената на разрухата, които избуяват днес. А изречеш ли една лъжа, по-късно си принуден да кажеш още една и още една, докато се окаже, че си затрупал истината толкова надълбоко, че плетеницата от лъжи сама унищожава вярата. Ето защо всеки папа фалшиво се е клел в най-важните устои на вярата, обаче не му оставал друг избор, освен да брани догмата с все повече лъжи и лицемерие. А хората, помъчили се да скъсат с тази срамна традиция, са умирали преждевременно. — Морген се наведе напред, очите му грейнаха от силата на убеждението. — Но това, за което трябва да се тревожим, е духовността в човешката вяра, а не църквата. Важно е не оцеляването на една от най-дълго съхранилите се бюрокрации и нейните дребнави стремежи и провали, а вътрешната религиозност на онези, на които църквата би трябвало да служи. Няма чак такова значение пред кого се прекланят хората, а пред какво. Важна е вярата, ако ще да е в Буда, Христос, Мохамед, Вишну или пък в боговете, които всеки ден пренасят слънцето по небосвода.

— И баща ми беше убеден в това — тихо се обади Зои. — Учеше ме да смятам всички религии и вярвания по света за прозорец с цветни стъкла, който свети във всички оттенъци на спектъра. Цветовете са много, а слънцето е само едно. Бог е създал всички ни различни и ни говори на различни езици.

— Баща ви е бил мъдър човек — съгласи се Морген. — Ние сме ограничени същества, борещи се да осмислят безграничното. Значение имат въпросите. Не отговорите, а въпросите, защото отговорите никога не са цялостни, винаги са ограничени от телесните ни сетива. И никога не са напълно истинни, щом като човешките „отговори“ за тайните на божественото са неизменно повлияни от културата, обществото, обстоятелствата, предразсъдъците, алчността и всеки друг смъртен грях. Въпреки всичко хората трябва да вярват. Именно вярата в онова, което не можем да видим, подхранва творчеството и съзиданието, издига ни до подвизи, които не могат да бъдат обяснени чрез природните явления, и ни позволява да се възвисим отвъд нашия материален свят. — Морген се подпря на лакти насред масата. — Хората трябва да вярват, и то в истината. Ние можем да станем средството, чрез което истината ще стигне до тях. — Той изтри капките пот, избили по челото му. — Днешната църква в голяма степен се крепи върху лъжи. В крайна сметка — от гледната точка на историци, които ще се родят чак след век-два — истината ще заздрави вярата. Но ние и идващите след нас ще страдаме заради греховете, непочтеността и страховете на онези мъже през 325 година от новата ера. Другата възможност е да оставим и занапред фашисти, диктатори и амбициозни хора да злоупотребяват с истината, за да изнудват бъдещето.

Той се прегърби на стола си, видимо изтощен.

След около минута Сет се надигна, отиде при огнището и с ръкавицата пренесе джезвето на масата.

— Искате ли още малко?

Морген кимна отпаднало и Риджуей му напълни чашата, после наля на Зои и на себе си и върна джезвето да се грее над огъня.

Свещеникът бе възстановил достатъчно от изчерпаната си енергия, за да седне по-изправено до масата, макар и да се облягаше като човек, вкопчил се в последното изплувало парче от потънал кораб. Заслушаха се в свиренето на вятъра, пукота на дърва в пламъците, почти недоловимото шумолене на дишащи и шаващи хора.

Сет пръв наруши мълчанието, наложено от отец Морген.

— Просто не разбирам как е възможно да знаете всичко това… да го преживеете и още да сте католик, камо ли свещеник.

Морген се взря в лицето му и се усмихна тъжно.

— Минах през множество кризи на вярата, в каквато, досещам се, сте изпаднали и вие. Но аз съм убеден, че вярата в Бог ни подкрепя, поддържа…

— Само че представата за Бог, която имаме, е толкова изкривена от политиката и приспособенчеството на организираната религия! — възрази Сет неотстъпчиво. — Представата е изкривена, а и самото му съществуване е под въпрос.

— Да — търпеливо потвърди свещеникът. — Наистина. Вярата ни подкрепя. Религията ни разделя. Но отговорете ми на следния въпрос — ако се катерите в планината и видите, че в обезопасяващото въже има гнили влакна, цялото въже ли ще изхвърлите? Ще се откажете ли напълно от вярата заради гнилите влакна?

Сет свъси вежди.

— Вярата ни свързва с духовното — продължи Морген. — Но вярата и религията са се преплели в едно и също въже. Във всяка организирана религия истинската вяра и богохулството са редом като нишки във въже. Отчайвам се от мислите дали съм способен да отделя злото, без да унищожа цялото. Аз съм смъртен и ограничен, невинаги имам ясния поглед, за да прозра правдиво кои влакна да останат и кои трябва да се махнат.

— Значи приемате църквата каквато е, с циреите и останалите недъзи.

Морген кимна бавно.

— Общо взето. — Той поумува. — Доколкото ми е по силите. Вижте, вместо примера с разноцветните стъкла в прозореца аз предпочитам да разглеждам всяка религия като отделна врата към Бог. Като ограничени същества ние винаги ще сме в състояние да възприемем само мъничка частица от безграничното. Затова не е чудно, че различните народи и култури виждат единствено своята малка, истинска частичка от Бог.

— Като в притчата за слепците, описващи слона ли? — вметна Зои.

— Точно така. Всички сме слепи посвоему. Вярвам, че всяка религия има своя правдив поглед към Бог.

— Но как се съвместява с това твърдението на всяка от тях, че е единствено праведната?

— Всъщност не могат да го твърдят, ако са честни и ако са добронамерени — отвърна Морген. — Разграничаването, отхвърлянето и охулването на други възгледи за Бог са зло, което вършат самите мъже…

— … или жени — довърши Зои.

Морген се засмя.

— Да, жените също. Бог е мъж. Бог е и жена… и двете, и нито едното. Опитваме се да го зърнем и толкова копнеем да повярваме в някой като нас.

— Значи вярата е нашата връзка с божественото, а религията е нашият опит да натрапим представата си за Бог на другите?

Старият свещеник кимна.

— Но не смятате ли, че е неправилно да се поставя една представа за Бог над друга или да се правят опити Бог да бъде представен само като мъж или само като жена? — попита Зои. — Не е ли това един вид интелектуално идолопоклонничество: ограничаване на безграничното, придаване облик на безликото? Дали пък Божията заповед срещу идолопоклонничеството не е била опит да се насочи вниманието ни към абстрактното, безграничното, всеобхватното, а не към конкретното, моментното въплъщение на теологията?

— Права сте — съгласи се Морген. — Ограничаването на Бог по какъвто и да е начин или вярата само в Бог, който ти е подобен, е чисто и просто богохулство. Аз съм убеден, че…

Млъкна по средата на думата, защото отвън се чуха викове.

— Бързо — извъртя се Морген към Гюнтер, — „Страстите“!

Очите на Сет проследиха превитото тяло на Гюнтер, който се затътри до ъгъла, където имаше нар без дюшек.

— Как го взехте?! — възкликна Сет, щом го видя да се навежда, за да вдигне черното метално куфарче, което той и Зои изнесоха от Туле Гезелшафт Банк предишния ден.

— Хората, които ми помагат, са извънредно способни — подхвърли Морген.

Сет гледаше онемял, а Гюнтер пренесе куфарчето до огнището. Третият мъж в стаята, около петдесетгодишен, набит и с късо подстригана коса, притича да помогне на Морген и Гюнтер. Заедно вдигнаха един каменен къс, от каквито бе иззидано огнището.

Крясъците пред хижата набираха сила, а тримата пъхнаха куфарчето в нишата и се напрегнаха да върнат камъка на мястото му. Сет се отърси от мимолетното си колебание и отиде при тях, неговият як гръб улесни задачата.

Тъкмо привършиха, когато вратата отлетя към стената, вътре нахлуха режещ вятър и облак снежинки. Двама от помощниците на свещеника се позабавиха на прага, повлекли под мишниците зашеметен човек. Морген им кимна и те влязоха, тътрейки краката на мъжа, който беше облечен в яке с топла подплата като това на Сет, дебел вълнен панталон и здрави туристически обувки с тежки подметки.

— Намерихме го да дебне наблизо — обясни единият, когато пуснаха пленника в краката на Морген.

Мъжът изстена.

— Обърнете го по гръб — нареди свещеникът.

Щом го обърнаха, Зои ахна. Мъжът беше Джордж Стратън.