Люис Пардю
Дъщерята на Бога (30)

29.

Банхофщрасе беше по-многолюдна от всякога. Мерцедесите по нея бяха почти броня в броня. Лимузини паркираха така, че запречваха излизането на други коли. Тълпи от добре облечени жители на Цюрих минаваха припряно покрай витрината на ресторантчето, а в ръцете им се издуваха пакети и торби. От много далеч се чуваше група изпълнители на коледни песни, които пееха доста фалшиво. От другата страна на Банхофщрасе микробус на Армията на спасението спря до бордюра и остави квартет от мъже в тъмни дрехи с музикални инструменти в ръцете. Придружаващата ги жена трудничко се справяше с триножника, който трябваше да крепи котлето за дарения. От джоба на палтото й падна звънче и издрънча силно на тротоара, едва не се търкулна в шахта на канализацията, но един минувач го вдигна. Групата си избра място малко вдясно от входа на Туле Гезелшафт Банк.

Волвото на Стратън спря точно пред входа.

— Провери имаш ли дребни — обади се Зои. — Иначе ще ни гледат кръвнишки на влизане.

— Да, но пак може да ни гледат кръвнишки, ако дребните не са повечко — пошегува се Сет.

Наблизо мина момче на единадесет-дванадесет години, което продаваше вестници, и Сет впи поглед в едрите заглавия. „ЧЕТИРИМА ЗАГИВАТ ОТ БОМБА В АПАРТАМЕНТ“, гласеше най-голямото, а отдолу имаше по-дребно: „ВРЪЗКА С УБИЙСТВАТА В СКЛАДА?“.

Риджуей затаи дъх. Дали нямаше и негова снимка? Момчето с вестниците се скри от погледа му и остави въпроса без отговор.

Сет стискаше в ръцете си безценното пакетче, увито в кафява хартия и вързано с канап.

— Е, какви указания получи? — провери го пак Стратън.

— Да дам това на чиновника вътре.

— Помни, че ако картината наистина е ключ за достъп до касета в тази банка, това е незаконно. Единствената причина да ти предоставят касетата ще е фактът, че всичко е уговорено, преди новите закони за банковото дело да забранят анонимните сметки.

Сет се поддаде на внезапното безпокойство.

— Да не искаш да ми кажеш сега, че няма да признаят картината като доказателство за право на достъп до касетата?

— Не — завъртя глава Стратън. — Всеизвестно е, че на швейцарците може да се разчита. Но няма да се съгласят, ако надушат нещо подозрително. Просто влез там все едно си собственикът на банката. Дръж се малко като нагъл, богат… много богат американец. Те очакват това, дори предпочитат да е така. Няма да рискуват да те оскърбят.

— Ясно — отвърна Сет и погледна Зои. — Готова ли си? — Тя кимна неохотно. — Тук ли ще ни чакаш? — попита той Стратън.

— Тук или наоколо. Това не е лимузина „Мерцедес“ и вероятно ще се наложи да преместя колата. Ако се случи нещо… лошо и не мога да се навъртам наблизо, има един закрит паркинг на Зилщрасе. — Показа им посоката. — Минава се през стария град. Ще кача колата на най-горното ниво.

След тези думи Сет и Зои се измъкнаха от колата. Банхофщрасе преливаше от слънчеви лъчи и свеж пощипващ ветрец.

— Той ме изнервя — промърмори Зои, докато вървяха към вратата.

— Разбирам те напълно — отвърна Сет, който се оглеждаше недоверчиво.

Досега смъртта бе изскачала изневиделица. Този път не би се оставил да го изненада.

— И с мен беше същото, когато го срещнах. Но трябва да признаеш, че всеки път издържа изпитанието. Ако не беше Стратън, и двамата нямаше да сме между живите.

— Въпреки това… — Тя не довърши изречението. — И той има връзките да те вкара в списъка за издирване на Интерпол.

— Но защо би му хрумнала такава дивотия?

— За да бъдеш зависим от него. За да ти попречи да потърсиш помощ от другиго.

— Е, да, но той е единственият ни коз. Не ни остава друго, освен да го изиграем.

Минаха край хората от Армията на спасението. Те свиреха сурова мелодия, сякаш съчинена от калвинист, за когото музикалните тонове са дяволско творение. Сет пусна банкнота от десет франка в котлето им за дарения.

— Danke schön — извика след него жената.

Той спря да огледа зданието. Сърцето му биеше силно. Погледът на бившия полицай проникваше зад решетките по прозорците и през здравите каменни стени, за да открие каквото очакваше: ненатрапчивите, едва доловими метални отблясъци, издаващи различни съвременни устройства зад фасадата на старовремска елегантност. Риджуей бе чувал истории за тези банки — вграждали скенери в рамките на врати, във фоайета, в асансьори, за да проверяват за оръжие. Всяко преддверие, кабинет и асансьор в сградите им можели да бъдат автоматично изолирани от останалите, затваряйки вероятни крадци, терористи или просто подозрителни лица.

Швейцарските банки бяха прекалено дискретни, за да разгласяват своите мерки за сигурност, но сред служителите на реда (а и сред подземния свят, както се досещаше Сет) се знаеше, че бъде ли изолирано помещението, става по-сигурно от най-непроницаемата затворническа килия, измислена някога. Не пропуска звуци, устойчиво е на куршуми, издържа на взривове със значителна сила и може да задържи искащия да избяга, докато дойде полицията, без да наруши всекидневието на бизнеса между банката и другите й клиенти, придържащи се към закона.

Той се взря във вратата. Потри овлажнелите си длани една в друга и протегна ръка към дръжката. Дали оттук най-сетне ще се доберат до свободата си? Или хората вътре ще ги сметнат за бегълци от закона, каквито всъщност си бяха, и ще ги хванат в капана на непробиваема стая, за да дочакат пристигането на швейцарската полиция? Тормозеше го неприятното чувство, че това не е здание, в което би му се искало да влезе. Преглътна бучката страх в гърлото си и задържа вратата отворена за Зои.

Озоваха се в помещение, където нищо не напомняше за банка. От едната страна имаше диван и две кресла, а между тях — маса за коктейли. На ъглова масичка до дивана светеше месингова лампа с абажур. Стъпваха върху син килим и краката им като че потъваха до глезените в него. По тъмната дървена ламперия на стените висяха гравюри с ловна тематика. Едър русокос мъж седеше на масивно дървено бюро в дъното. Изправи се да ги посрещне. Всичко щеше да изглежда съвсем делово и обикновено, само да не беше фактът, че наглед нямаше друг изход от просторната стая, освен вратата, през която влязоха.

— Каква е причината за посещението ви, господине? — попита станалият мъж.

Беше в тъмен строг костюм и когато пристъпи към тях, Сет видя колко изкусно е скроено сакото да прикрие кобура с оръжието под лявата мишница. Явно ги заговори на английски заради всекидневното им облекло. Швейцарските банкери знаеха, че хора с подобни дрехи обикновено са американци и най-често са любопитни натрапници, които искат да разкажат на приятелите си у дома, че са се отбивали при „цюрихските гноми“. Но гласът на мъжа звучеше почтително. Защото швейцарските банкери знаеха също, че на всеки двадесет любопитковци се пада и един извънредно богат американец, който просто се облича неподходящо за извършваните от него финансови операции.

— Трябва да обсъдя поверителен въпрос — властно изрече Сет. — И не разполагам с много време. Искам незабавно да се срещна със служител на банката.

— Разбира се, господине.

Погледът на мъжа се плъзна по евтино увития пакет в ръцете на Зои и нейните нови… и крещящо скъпи маратонки. Върна се зад бюрото си, издърпа телефонна слушалка от прикритото й гнездо и каза няколко думи толкова тихо, че нищо не се разбираше.

Върна слушалката на мястото й и насочи вниманието си към тях двамата. Американците като че стояха насред стаята без помен от смущение.

— Рецепционистът ще ви приеме веднага — съобщи мъжът.

Още докато говореше, се отвори врата, маскирана от съединенията на плоскостите в ламперията и мъждивото осветление. Отвътре излезе висок мъж, слаб като религиозен аскет, с брадичка като на Ленин и тъмносин пепитен костюм.

— Добър ден — поздрави любезно, но сдържано. — Аз съм Гюнтер Абелс. С какво да ви помогна?

Стисна ръката първо на Зои, после и на Сет.

— Имаме сметка тук — заяви Сет, решен да постигне своето с нахалство. — Касета, достъпът до която се определя от някои… уговорени условия. — Риджуей се огледа. — Предпочитам да не споделям други подробности, докато не разполагаме с… по-голямо уединение.

Абелс повдигна вежди.

— Разбира се — съгласи се мазно. — Моля да ме извините, но… наистина се налага да бъдем бдителни, за да отпращаме хората, които нямат никакви основания да се намират тук. Моля, последвайте ме.

Въведе ги през вратата, откъдето се появи в приемната. Влязоха в асансьор (чиновникът последен), Абелс затвори вратата към приемната и натисна бутона за осмия етаж. Кабината се понесе нагоре. Сет отбягваше погледа на рецепциониста и не продумваше, докато се изкачваха. За богатите и могъщите, особено пък за онези сред тях, които имат сметки и касети в трезорите на швейцарски банки, не е присъщо да фамилиарничат с прислугата. Пък и вече ги приеха, поне до това равнище. Каквото и да кажеше, можеше да си навреди, а вероятно и да събуди подозрения. Богаташите си мерят приказките и той реши да провери ще успее ли да изиграе тази част от ролята си.

Зои му подражаваше и също си мълчеше.

— Наляво, моля — упъти ги Абелс, щом вратата на кабината се прибра в стената на осмия етаж.

Попаднаха в следващата приемна с тъмна ламперия, досущ като онази долу. Още един мускулест пазач зад голямо дървено бюро. Само че от двете страни на това помещение започваха коридори.

Мъжът от охраната почтително отвърна на погледа на Сет, когато тримата излязоха от асансьора.

Абелс ги заведе до стая в дъното на коридора и я отвори с ключ, който извади от джоба си. Ъгловата стая имаше изглед към Банхофщрасе и езерото, отличаваше я изискан разкош — наглед беше предназначена да задоволи хората с много пари, които не обичат да ги харчат за глупости.

— Моля, настанете се удобно — покани ги Абелс, — докато уведомя някой от старшите служители за вас.

Без да чака отговор, той се обърна с безупречно военно кръгом и напусна стаята. Вратата се затвори плътно и тежко, сякаш скриваше зад себе си трезор. Сет натисна дръжката. Беше заключено.

Двамата със Зои се огледаха безмълвно. Помещението имаше размери на луксозна хотелска стая и подобно обзавеждане. Освен дивана и креслата видяха телевизор, рафт с последни броеве на списания, малък компютърен терминал, по който пълзяха текущи финансови данни, и барче, пълно с алкохол.

Сет се приближи до него, остави опакованата картина на земята и напълни тумбеста чаша с вода от изстудена бутилка „Перие“.

— Ама че банка, а? — подхвърли Зои с престорено веселие. — Онези роботчета с вид на фашисти във френската национална банка могат много да научат от тези хора.

Сет застана до прозореца и погледна улицата долу. Хората от Армията на спасението се стараеха от душа, за да им пуснат някой и друг франк в котлето.

— Може би — промърмори той рязко. — Всички банкери са една стока… поне в големите банки. — Обърна се към нея. — Честните хора рядко печелят нещо, ако си имат вземане-даване с тях.

— Олеле, колко сме напушени днес — подкачи го тя, но не съвсем шеговито, и застана пред него.

— Извинявай. — Сет докосна с длани раменете й. — Мислех обаче как това приятелче Абелс прави толкова чупки в кръста, че малко остава да забие нос в пода. Но после ни заключва в стаята, за да не стане нещо. Банкова процедура. Всички си имат процедури. Банкерите до един ми приличат на изпъчени нацисти, които повтарят: „Испълняфаме запофеди и тофа тряпфа да фи харесфа!“. А когато те прецакат случайно или нарочно, винаги е само защото са изпълнявали заповеди. — Той помълча. — Бизнес, нищо повече. Чуеш ли някой да казва това, не се съмнявай, че си е оставил морала пред прага.

Взря се в нея и откри неизчерпаемите дълбини на търпението й.

— Радвам се да видя — каза му тя, — че не си се променил през тази половин година.

Сет я позяпа и прихна.

— Извинявай. Малко съм нервен.

— Знам.

В този момент чуха глухото завъртане на ключ в бравата. Вратата се отвори с прещракване и влезе достолепен мъж с прошарена коса и грижливо подкастрени мустаци. Имаше лице на патриций и костюм от лондонската „Савил Роу“. Говореше английски с ужасяващо правилното произношение на човек, завършил най-престижните училища.

— Моля да ме извините за забавянето — изрече той и се приближи. Вратата се затвори зад него. — Аз съм Йозеф Мутерс. — Протегна им ръка и Сет стисна топла корава десница. — Аз съм вицепрезидент на Туле Гезелшафт Банк. — Повтори цялото име на институцията, сякаш помагаше на двамата посетители да обмислят дали са попаднали където трябва. — Какво да направя за вас?

Сет взе пакета от ъгъла на барчето.

— Искаме достъп до нашата касета — натърти той и връчи пакета на Мутерс.

В първия миг вицепрезидентът се вторачи в грубата хартия, сякаш очакваше отвътре да изскочи някоя нова американска болест. Но тутакси си възвърна изражението на професионален подмазвач.

— Да седнем за малко — предложи на гостите.

Сет кимна и тримата се настаниха на дивана и креслата. Мутерс остави пакета на масата за кафе и се зае да го отваря.

Почти успя да се справи с краткото възклицание на изненада, когато съзря картината. Мълча дълго, докато я гледаше. И когато вдигна глава, раболепието в очите му бе сменено от страх.

— След толкова години… — промълви колкото на тях, толкова и на себе си.

Кимна, приемайки неизбежността на картината, както човек се примирява със смъртта, щом го сполети накрая.

— Моят баща е уговорил условията — сподели Мутерс. — Още по времето, когато тези процедури са били разрешени от законите. Сторили му се необичайни, но не открил нищо незаконно и затова удовлетворил желанието на клиента. — Взря се изпитателно в тях. — Но всъщност вие би трябвало да знаете всичко това, нали? Все пак картината е у вас.

Сет усети пръстите на страха да се вкопчват във вътрешностите му. Подозираше ли ги този човек? Щеше ли да им зададе въпроси, на които не знаеха отговорите? И тогава полицията щеше да дойде незабавно.

— Разбира се, че знаем всичко — отсече Сет. — Не сме дошли за уроци по история, а да вземем каквото има в касетата.

Погледът на Мутерс гореше от напрежение. Сет долавяше как мислите му се сменят зад очите, как преценява, отсъжда и решава.

— Разбира се — повтори накрая вицепрезидентът. — Моля да простите тази моментна липса на обноски. Аз само… — Обърна се към Сет. Този път гледаше с меката сговорчивост на слуга. — Това е последният пример от отминала епоха. — В гласа му се прокрадна носталгия. — Всички останали сметки с… необикновени условия бяха предоговорени по стандартните процедури. А швейцарските закони ни забраняват да въвеждаме наново тази практика.

Мутерс говореше като човек, оплакващ непрежалим приятел. Помълча и изведнъж се изправи.

— С ваше позволение — започна официално, — трябва да взема някои предмети, за да продължа.

Сет кимна намусено и вицепрезидентът излезе припряно.

Напомнящият за трезор тътен, с който вратата се затваряше всеки път, започна да лази по нервите на Сет. Отвори бутилка „Гранж“ от барчето и напълни чаши за Зои и за себе си. Отпиваха почти без да продумат.

Сет бе налял вино за втори път в чашите, когато Мутерс се върна. Той задържа вратата отворена, а Абелс вкара метално шкафче на колелца с подвижна работна повърхност. В едната си ръка вицепрезидентът държеше лист и скъсан плик, от който очевидно го бе извадил. Влезе след Абелс и го накара да разположи шкафчето до прозореца с изглед към езерото.

После Абелс излезе и вратата пак издаде своя дразнещ тежък звук.

С хартията и плика в ръце Мутерс застана пред Сет и Зои. Стрелна с поглед бутилката.

— Превъзходен избор. Едно от най-добрите вина на пазара.

— Не е лошо — постара се да остане равнодушен Сет. — Струва ми се обаче, че не е подходящо за дълго отлежаване.

Едната вежда на Мутерс се повдигна, но той без повече коментари взе картината от масата.

— Да продължим ли съгласно условията?

Риджуей кимна, остави чашата си на масата и отиде при вицепрезидента до количката, докарана от Абелс. Зои застана отстрани.

Наблюдаваха как Мутерс провери нещо в листа, остави и него, и картината на работната повърхност и отвори вратичките на шкафчето. После пак се зачете в листа.

От рафт в шкафчето взе бутилка терпентин, парцал и бронирана касета от сивкав метал. И тя бе заключена с катинарче.

Без да си запретне ръкавите и дори без да свали сакото, Мутерс взе бутилката, напои парцала с терпентин и затърка повърхността на картината.

Дъхът на Зои спря в гърлото. И зениците на Сет се разшириха, но той благо хвана нейната ръка, за да й наложи мълчание.

Боята, съхнала десетилетия, омекваше бавно. Тук-там бе нанасяна с шпатула и Мутерс смени няколко парцала, за да махне неподатливите пигменти. Цветовете се размиваха и смесваха в мътнокафяво. Но накрая след двайсетина минути труд повърхността започна да се променя.

— Аха! — възкликна Мутерс незнайно защо и продължи да търка.

По средата на картината се появи първо едно, после и второ лъскаво златно петно.

Десет минути по-късно вицепрезидентът приключи работата. Бе открил за погледите мъничко златно кюлче, затиснато във вдлъбнатина на дървената плоскост, върху която бе нарисувана картината. Кюлчето беше колкото ширината на кутия цигари. Мутерс го вдигна пред очите им. В златото бяха вдълбани букви и цифри: печатът на леярната, удостоверяващ чистота на метала 0,99999, теглото на кюлчето, пречупеният кръст, орелът и двете стилизирани мълнии на СС. Зои се ококори.

— Предполагам, че тъкмо това сте очаквали? — обърна се вицепрезидентът към Сет.

— Моля?… А-а… да. Да! — натърти Сет в опит да прикрие изумлението си. — Именно това очаквах.

Мутерс му подаде парчето дърво с думите:

— Внимавайте, може да има още мека боя по краищата.

Сет взе вещта от ръцете му и я обърна към светлината. Сдържаше дъха си, а в корема го глождеше остра болка, както се взираше в свастиката, запечатана в златото. Видимият символ на злото мъчително му напомни страшната паяжина, в която се бяха оплели.

Върна парчето дърво на Мутерс. Вицепрезидентът взе листа, с който се върна в стаята. Без да иска, събори плика на пода. Сет се наведе да го вземе. Зърна името на подателя — Херман Гьоринг. А под берлинския адрес имаше една-единствена дума: „Указания“. Риджуей остави с трепереща ръка плика на масата.

Мутерс прочете още нещо на листа, взе нож с късо острие и изчопли кюлчето от вдлъбнатината в дървото. Отдолу имаше ключ. Измъкна и ключа от жлеба и го даде на Сет.

— Това е вашият ключ за касетата. А това — връчи му и кюлчето с буквите и цифрите — е номерът на вашата сметка. Съвпада точно с номера в указанията, дадени ни от… — пак се взря изпитателно в Сет — … от господина, който е открил сметката и ни е поверил поддържането й за неопределен срок.

Сет прие колебливо кюлчето и ключа. Не му се искаше да си представя, че предметите, които сега докосваше, са били в ръцете на зловеща фигура като Херман Гьоринг.

— Е, да продължим нататък — настоя той нетърпеливо.

— Разбира се — отвърна вицепрезидентът. — Опасявам се обаче, че номерът за достъп, отпечатан на златото, обозначава сметка с висш приоритет.

Сърцето на Сет се сви.

— И какво означава това?

— Означава, че не ни е разрешено да вадим касетата от трезора във ваше отсъствие. — Сет си отдъхна, а Мутерс продължи: — Това е твърде необичайно. При нормалната процедура бихме ви донесли касетата тук… — плъзна поглед из стаята — … или в някоя от останалите стаи за оглед. Но щом сметката е с висш приоритет, задължително е да присъствате, за да засвидетелствате отключването на кутията, в която е тази касета.

— Тогава да не губим време — заяви Сет.

Мутерс си взе листа с указания, поведе ги обратно към асансьора и натисна бутон без никакъв надпис до него.

— Ще се спуснем в най-долния етаж на трезора. И най-сигурния.

Сет кимна, опитваше се да изобрази себичното равнодушие, в което богаташите обикновено се обгръщат. Това май някак допадаше на Мутерс.

От кабината на асансьора тръгнаха по под от кафяв мрамор и минаха по няколко коридора с различни по големина заключени кутии за касети.

Слязоха по стъпала и се озоваха пред цяла стена от големи стоманени кутии, някои колкото канцеларски шкафове.

Мутерс се дръпна и отметна глава назад, опрял ръце на хълбоците си, докато оглеждаше номерата от тавана към пода. Веднага откри нужния номер.

— Ето я.

Посочи с пръст кутия на около метър над пода, широка над тридесет сантиметра и висока поне петнадесет. Сет и Зои пристъпиха натам, за да я разгледат. И двете ключалки бяха запечатани с тънко златно фолио.

— Моля ви, проверете ги внимателно, за да се уверите, че никакъв ключ не е вкарван в тях след запечатването — подсети ги Мутерс.

Печатите бяха непокътнати.

— Продължаваме ли? — осведоми се вицепрезидентът.

Сет кимна и му подаде ключа, останал скрит повече от четиридесет години под златното кюлче, което тежеше неудобно в джоба му и опъваше плата.

Сет затаи дъх, когато Мутерс пъхна през фолиото в ключалките първо ключа на банката, после и онзи от картината. Завъртя ги едновременно и ключалките щракнаха. Мутерс отвори вратичката и се видя стандартна касета за съхранение на ценности. Бръкна, издърпа я от кухината, в която бе лежала над четиридесет години, и им я показа. Капакът бе закрепен с четири дебели златни печата — и те като кюлчето носеха емблемата на СС. Вицепрезидентът гледаше ту тях, ту Сет. Собственото му лице остана безизразно. Имаше поглед на човек, който е виждал всичко поне по веднъж и просто очаква втория път.

— Желаете ли да ви я кача в стаята?

Сет отново кимна в знак на съгласие. Вървяха след Мутерс към изхода от трезора и Сет оглеждаше редиците касети — питаше се какви ли злини се таят в тях. И дали в този миг някъде не убиват хора заради съдържанието им? Потрепери от тази мисъл.