Люис Пардю
Дъщерята на Бога (25)

24.

Долу, на улица „Рами“, тъмен седан се плъзгаше плавно в топлата нощ. Четиримата мъже вътре надничаха през прозорците и се оглеждаха за опасност. Под техните скъпи, шити по поръчка делови костюми, не по-малко скъпи кобури ръчна изработка побираха смъртоносни оръжия. Смъртта остава незабелязана, ако се представя за богатство в един богат град.

— Ето там! — посочи мъжът, седнал до шофьора.

Говореше на руски. И другите се вгледаха в показаната им сграда на ъгъла с „Целт Вег“. Шофьорът намали скоростта и спря до бордюра малко след портала на площадката, където строяха високо здание.

— Горе, на последния етаж — допълни мъжът до шофьора.

Другите притиснаха лица до прозорците на колата, за да извият глави нагоре. Виждаха светлини на последния етаж, а до сградата — прожекторите и суетенето на строителите, които бързаха да свършат работа, преди времето да се е развалило.

— Завий насам — нареди мъжът до шофьора. — Ще оставим колата зад сградата и ще се върнем пеша до входа.

Шофьорът кимна, натисна газта и зави в редкия вечерен поток коли.

 

 

— Приберете това — сопна се Сет на излизане от асансьора по-скоро с досада, отколкото страх. — До гуша ми дойде разни хора да се целят с оръжията си в мен.

Йост се взираше в него, в очите му имаше студена пресметливост. Приличаше на компютър, сравняващ данните в паметта си с човека, застанал пред него. Кимна рязко веднъж и наведе цевта на автомата към пода.

— Добър вечер — поздрави вече усмихнат. — Съжалявам за неудобствата, на които ви подложих, но както се оказва, те често спасяват живота на моя баща.

— Май вече разбирам защо — промърмори Сет.

Йост се подсмихна многозначително със стиснати устни, обърна се бързо и тръгна по коридора. Сет го последва, разглеждаше в движение картините с маслени и акварелни бои по стените. Все едно минаваше през извънредно тесен, но и извънредно добре попълнил колекцията си музей. Редяха се картина след картина и Риджуей позна няколко, които по-младият Йост му описа предишната вечер.

От него бе чул и че крайно строгите мерки за сигурност в апартамента на баща му са станали необходимост преди повече от тридесет години — отчасти заради ценните картини, но преди всичко заради онова, което видял и научил в Алт Аусзее.

След войната бащата се върнал в Цюрих от австрийските солни мини, където Хитлер скрил плячкосаните произведения на изкуството. В душата му се вкоренила толкова силна омраза към нацистите, че биха го разбрали напълно само хората, които вече са се сблъсквали с абсолютното зло.

Според Йост скоро след войната баща му пуснал където трябва мълвата, че би изкупувал творбите, които мнозина есесовци разменяли срещу свободата си. Намеквал и че има връзки, с които ще осигури на доскорошните нацисти необходимите суми и сигурни убежища. С двама свои приятели, чиито преживявания през войната не се различавали много от неговите, старият Йост канел избягалите нацисти в магазина си, за да огледа техните откраднати художествени съкровища. И докато той се занимавал с това, двамата му помощници отвеждали посетителите отзад и ги екзекутирали.

Този страховит замисъл се осъществявал няколко години. Потайността винаги била на тяхна страна. Нацистите идвали един по един, насочвани от устни препоръки. И когато някой беглец изчезвал, за да не го видят повече бившите му съмишленици, всички смятали, че Йост пак е успял да прати поредния „камерад“ на сигурно място.

Системата се провалила през юли 1949 година — двама някогашни оберлейтенанти от СС се появили едновременно пред магазина и настоявали да минат заедно през процедурата. Единият надушил нещо гнило и избягал. По-младият Йост обясни, че оттогава баща му е застрашен от хора, които, макар да са твърде стари, за да убиват лично, имат достатъчно пари и власт да си наемат най-способните убийци.

Йост върнал колкото се може повече творби на законните им собственици, но много останали непотърсени, притежателите им били или мъртви, или в неизвестност. Тези осиротели произведения дали възможност на бащата да разшири своя бизнес от скромен магазин за рамки до първокласна галерия за изящно изкуство.

— Тези са му любими — спря Йост в края на коридора и разпери ръце към картините по стените. — Запази за себе си най-хубавото от творбите, останали без собственици.

Сет забави крачка и отвори уста да каже нещо, но другият мъж се извърна бързо и отвори вратата в дъното.

— Влезте, моля.

Сет попадна в кабинет, чиито стени бяха покрити с книги. Кръгове жълтеникава светлина огряваха голяма библиотечна маса, осеяна с отворени книги и бележници, чиито страници бяха отчасти запълнени със ситен, колеблив, но все още старателен почерк.

Отсреща на кресло с висока облегалка, до приятната топлина на камина с мраморна лавица почиваше старец, подпрял на възглавница краката си, покрити с одеяло. От второ подобно кресло го делеше ниска светлокафява масичка, затрупана с книги, книжа и гарафа, пълна до половината с кехлибарена течност. Той четеше дебела книга с твърди корици.

— Татко? — обади се Йост от прага.

Старецът остави книгата в скута си и се обърна към тях.

— Да, Якоб?

— Твоят гост. Господин Риджуей.

Старшият Йост нагласи очилата си, докато вдигаше глава да погледне Сет и примигваше.

— Ами елате и седнете, господин Риджуей — нетърпеливо подкани той. — Дано не сте намислили да стърчите до вратата, докато остареете като мен.

Синът кимна към второто кресло с висока облегалка, Сет пристъпи и спря пред стареца. Старшият Йост носеше видимо топъл вълнен халат, пристегнат в кръста. Долнището на пижама се подаваше под пешовете на халата. Сет се взря зорко в закръгленото лице и откри в него повече прилики с двамата синове, които се занимаваха с галерията, отколкото с най-големия син, жилавия полковник от швейцарската армия. Наведе се да протегне ръка и чу как синът излезе тихо от стаята и притвори вратата.

— Господин Риджуей — пое ръката му Якоб Йост и я стисна изненадващо силно, — добре дошъл в Цюрих и в моя дом. Моля да ме извините, че не ставам, но артритът в коленете напоследък ме измъчи.

Сет изрази съчувствието си и седна на креслото вляво от него. В този миг погледът му се спря на ръката на Йост, отпусната върху страничната облегалка — ужасно обезобразена, покрита с белези и без палец. Извърна се от учтивост, но домакинът вече бе доловил стъписването му и се усмихна криво.

— Това — показа му лявата си ръка — е част от моята история. Но първо бих искал да чуя вашата. — Намести се по-удобно на креслото и се взря в Сет. — Както научих, издирвате съпругата си — жената, у която би трябвало да е картината „Домът на нашата Спасителка“?

Сет кимна.

— Тя изчезна преди шест месеца от нашата стая в хотел „Еден о Лак“.

— Чух за това.

Йост сякаш потъна в собствените си мисли. В мълчанието се чуваха пращенето на дървата в пламъците и равномерното боботене на крана отвън. Сет се озърна към прозореца и през мрежестите пердета видя стрелата, завъртяла се почти наравно с този етаж.

Накрая Йост се отърси от спомените.

— Никога няма да забравя тази картина. Нито пък хората, които я донесоха при мен… — Млъкна внезапно. — Но и това е част от моята история. Искам първо да изслушам вашата, затова започвайте, моля.

Сет започна разказа си за последната половин година и Йост измъкна кесийка тютюн изпод купчините хартии на масичката. Риджуей забеляза на нея печат с името на магазинчето, намиращо се недалеч на улица „Рами“. Докато говореше, старецът извади от джоба на халата си голяма лула, внимателно я напълни, натъпка тютюна и го запали. Ароматни вълни дим се понесоха от чашката на лулата и полека се разстлаха към камината.

Сет сподели за търсенето си в Цюрих, за Ребека Уайнсток, за убийците в Лос Анджелис, за другите в Амстердам и за хората, които сега го дебнеха в този град. Преди да стигне до края на своята история, Йост напълни лулата си още два пъти.

— Съжалявам, че вчера избухнах така във вашата галерия. Ще заплатя щетите.

— Не съжалявайте — прихна старецът. — Това е най-вълнуващата случка през целия животец на онези разглезени идиоти. — Пак се разсмя. — Якоб… — кимна към вратата на кабинета — … е единственият ми син, който има мозък в главата. Той пък се отнася прекалено сериозно към живота — въздъхна Йост.

Наведе се да изтръска лулата в огромен стъклен пепелник. Изчегърта я и порови в чашката с приспособление за лула. После пак се обърна с лице към Сет.

— Нищо казано от вас не ме учудва. Струва ми се, че трябва да ви обясня защо. — Помълча, докато отново напълни лулата. — Всичко започна през 1939 година, когато един мъж донесе картината в моя магазин. Беше през лятото, малко след като завърших университета и започнах работа при баща си. Имах диплома по история на изкуството и възнамерявах да специализирам реставрация.

Посетителят се държеше надуто като дребен чиновник, който е подчинен на видни особи — спомни си Йост. — Слезе от черна лимузина и донесе в магазина картината, която нямаше рамка. Изобщо не ми направи впечатление този лишен от вдъхновение пейзаж върху къс дърво, миришещ на скоро нанесени бои. Картина, която не вълнува, създадена с умение, но без дарба. Човекът искаше да я рамкираме до вечерта. Необичайно, но не и неизпълнимо. Без никакви проблеми завърших работата в срок.

По-късно научих, че този мъж работи не за кого да е, а за самия Херман Гьоринг. Картината била подарък от шефа на Гьоринг ‒ Хитлер.

Войната в Европа се разгаряше и моето семейство следеше кариерата на Гьоринг с интерес, с някакво мрачно захласване по човек, с когото сме били в толкова близък досег. Но той имаше далеч не абстрактно значение за някои мои роднини, които се бяха заселили в Залцбург.

Моя леля, сестра на баща ми, се бе омъжила за живеещ там търговец на произведения на изкуството през двадесет и осма година. След като Хитлер анексира Австрия, животът им се влошаваше. Призоваха съпруга й в армията и той загина в сражение. През четиридесет и трета баща ми ме изпрати в Залцбург, за да се опитам да я върна в Швейцария.

Но преди двамата с леля ми да заминем, дойдоха германски войници. Проверяваха наред художествени галерии, катедри по изкуствата в университети, музеи. Казваха, че търсели „патриотично настроени граждани“, които да помагат в грижите за безценните творби, които били докарвани в Мюнхен всеки ден от всички краища на Европа.

Йост разказа на Сет как той и леля му напразно се мъчели да втълпят на тъпо упоритите войници, че истинският специалист — нейният съпруг, е загинал като най-обикновен редник във Вермахта. Войниците, разбиращи повече от изгребването на кофи за боклук, отколкото от изящно изкуство, отговаряли, че всичко е наред, лелята на Йост сигурно е научила нещо полезно от мъжа си, затова стига са им губили времето, ами я да се качват в чакащите отпред камиони за кратко пътуване до Мюнхен.

Лелята починала от пневмония през декември 1943 година, но Йост продължил да работи в централния събирателен пункт на Мюнхен, съставял каталози и опазвал картините, стоварвани там от цяла Европа с камиони, влакове и самолети.

— С мен се отнасяха доста добре — продължи той. — Дадоха ми купонна книжка, настаниха ме в апартамент, който делях с още трима от централния пункт. Дори получавах заплата. Гестаповците ми казаха, че знаели всичко за баща ми и къде живее и ако се опитам да избягам, „нещо ще му се случи“. Не ми се вярваше, че Гестапо има достатъчно хора, за да се занимава с такива като мен, но не исках да рискувам. — Гримаса изкриви лицето му, докато се опитваше да протегне схванатия си крак. — Не знам дали защото толкова добре си вършех работата, или може би защото изпратих писмо на Гьоринг, за да се оплача от окаяното съхранение на творбите в централния събирателен пункт, но привлякох вниманието на хората около Хитлер, които отговаряха за произведенията на изкуството. Сред тях беше и Ханс Регер, директорът на централния пункт, който ме набеляза, за да ми възлага все по-големи отговорности.

Почукване на вратата прекъсна разказа на Йост.

— Влез!

Миг по-късно вратата се отвори и влезе по-младият Якоб Йост с поднос, на който имаше сандвичи, бира и газирана вода.

— Предположих, че може да огладнеете.

Сет неволно си погледна часовника. Наближаваше девет и половина. Времето отлетя неусетно.

— Благодаря ти — отговори старшият Йост.

И Сет кимна признателно, а синът разчисти масичката между креслата и сложи подноса. Наля бира от високи кафяви бутилки в тежки халби от оловен кристал и излезе.

Стаята притихна за малко, докато двамата мъже оглеждаха подноса и решиха да си вземат по нещо. Сет усети къркоренето на стомаха си при вида на храната и изведнъж осъзна колко е огладнял.

Щом пак се облегнаха в креслата, Йост подхвана разказа.

— Постепенно ми даваха все по-важни задачи — изрече той, след като преглътна с малко бира хапка от сандвич с лебервурст. — В края на краищата през цялото време в университета… а и през целия си живот се бях учил на грижи за изящното изкуство. А аз се чувствах самотен без семейството си и живеех в непрекъснат страх от Гестапо и СС. Но потъвах до забрава в работата. Все пак се стараех не заради Хитлер, а за да опазя творби, принадлежащи на всички епохи. Знаех, че никога няма да си простя, ако позволя тези шедьоври да се повредят. — Загледа се унесено в огъня, сякаш виждаше творбите, изрисувани от ярките играещи четки на пламъците. — Знаете ли, всички бяха събрани там. — В гласа му се промъкна мечтателна тъга. — Тициан, Рембранд, Леонардо, Рубенс… всички. — Йост като че жалеше по горчиво-сладък невъзвратим спомен. — Само уредниците на най-прочутите музеи в света са имали шанса да се грижат за толкова творби на майсторите.

Нацистите, ръководещи „Зондерауфтраг Линц“, специалната група на Хитлер за плячкосване на художествени ценности, се заблудили, че страстта на Йост към изкуството е преданост към тяхната кауза. Той не се и опитвал да разсее илюзиите им, защото така получавал повече отговорности, привилегии, удобства, свобода. А тази свобода му дала шанс да се свърже с бойци от съпротивата и чрез тях да съобщи на съюзниците, че най-голямото в света струпване на произведения на изкуството се намира в условия, подходящи само за склад, и то в центъра на Мюнхен.

— Бомбардировачите на съюзниците стигаха все по-близо до Мюнхен и аз упорито настоявах творбите да бъдат преместени на по-безопасно място. Предложих солните мини в близката Австрия. Тази идея особено допадна на СС, защото подхождаше на техните идеи, вдъхновени от Вагнеровия дух — да се сражават до последния човек сред суровите планини. А трезвомислещите есесовци я харесаха още повече, защото съвсем правилно си представяха, че така ще им бъде по-лесно да разграбят съкровищата, за да търгуват с тях.

Често пътувах до района на Залцкамергут в Австрия и избрах за свое средище Алт Аусзее — оттам удобно се стигаше до много от мините наблизо.

Имах малка къща до брега на Алт Аусзее — добави Йост и допи бирата си. — Съвсем близо до пътя между Алт Аусзее и Бад Аусзее. Недалеч имаше и католическа църква. Свещеникът, който служеше в нея, се казваше Ханс Морген. Разбира се — продължи той, — в едно австрийско село свещеникът е важна личност и аз скоро опознах добре Морген.

Отначало Морген се настроил подозрително към Йост и обвързаността му с нацистите. Но познанството им стигнало до искрено приятелство и свещеникът все повече му се доверявал. И не след дълго Йост научил, че Морген е ключова фигура в местното съпротивително движение. Вече нямал контакт със съпротивата в Мюнхен и започнал да предава сведения чрез свещеника.

— Той беше същински герой — с възхищение промълви старецът. — Всекидневно рискуваше живота си, за разлика от мнозина други в католическата църква, които подкрепяха Хитлер или дейно, или чрез бездействието си. Аз бях притеснителен човек, но той се държеше толкова благо, че ме накара да смятам и своята роля за важна.

През последните дни на войната се развихрила истинска лудост. Гърмежите от снаряди и бомби на съюзниците ехтели отвъд хребета и мнозина нацисти, които отговаряли за скритите в мините съкровища, изпаднали в паника. Един от тях — полуобезумял полковник, комуто била поверена мина в хълмовете над Бад Аусзее, съставил план да взриви безценното й съдържание, „за да не попадне в ръцете на евреите“.

Полковникът бясно пришпорвал подчинените си да замъкват бомби по двеста и петдесет килограма в тунелите на пещерата и да ги разполагат до изваяния от Леонардо да Винчи и картини на Ван Дайк. Бомбите вече били на определените места, когато Йост се срещнал с Морген. Полковникът чакал да дойде експерт по експлозивите, който да свали ударните детонатори от бомбите и да ги замени с взриватели, които можели да се задействат на земята.

И веднъж посред нощ група мъже дошли в къщата на Йост с раница, в която имало пластичен експлозив и детонатори. Още преди зората да смени мъждукането на свещите в стаята, той се научил как да поставя взривател и часовников механизъм.

— На следващия ден — разказваше, мъчейки се да намери по-удобна поза — сложих всичко в куфарчето си и намерих повод да отида в мината. На излизане нагласих часовниковия механизъм и оставих куфарчето при входа, точно както ми обясниха хората от съпротивата.

Експлозивите срутили входа на пещерата, без да навредят на нито една картина, и попречили на експерта, повикан от полковника, както и на всеки друг да се добере до бомбите, за да им постави детонатори.

Няколко дни по-късно Йост получил отчаяно съобщение от Морген. Донесло го малко момче, чиято майка била съдържателка на кръчмата в селото.

— Морген винаги запазваше хладнокръвие, но когато прочетох съобщението, оставено за мен в къщата, долових истерията в написаното от него, безмерната тревога в разкривения му почерк. В бележката твърдеше, че знаел страшна тайна. Нещо за реликва, скрита в солна мина сред възвишенията над Алт Аусзее до планината Хаберзам.

Нищо не знаех за онази мина и естествено това събуди любопитството ми. Започнах да задавам въпроси, които едва не донесоха гибел и за мен, и за Ханс.

Лицето на Йост се изопна от припомнената печал, сякаш бремето на паметта го теглеше надолу.

Въпросите привлекли към него вниманието на есесовеца, който командвал гарнизона в Хаберзам. Той изпратил един оберлейтенант от СС в къщата на Йост, за да го разпита.

Йост обаче не отстъпил пред заплахите му и накрая бил окован към тежкото желязно легло, докато чакали Морген да дойде.

Малко преди зазоряване откъм Аусзее се чул бумтеж от снаряди. Съюзниците щели да дойдат скоро. Йост можел да разчете новината и като гледал как оберлейтенантът крачи напред-назад угрижено. И тъкмо небето се обагрило в кърваво от изгрева, гръмовен взрив отекнал от планината Хаберзам и разтърсил прозорците на къщата.

— Напънах се да погледна какво става. Сигурно съм стоял долепен до прозореца повече от час, взрян в бялата ледена равнина върху езерото.

Накрая видял хора. Отначало били твърде далеч от него, за да ги разпознае. Но с доближаването им различил самотна фигура, преследвана от униформени войници. И за свой ужас осъзнал, че гоненият беглец е Морген.

Оберлейтенантът влязъл в стаята — усмихвал се за пръв път, откакто чул канонадата на съюзниците по-рано сутринта.

„Скоро ще чуем отговори, а?“ — подразнил пленника си.

Когато чул пукота на пистолетен изстрел и видял облечения в черното си расо свещеник да пада в една пряспа, Йост не се съмнявал, че са убили Морген. Отрядът убийци застигал свещеника, но той се надигнал мъчително и се обърнал с лице към тях. Йост се изопнал, сърцето му се стегнало като пружина — свещеникът вдигнал ръце над главата си и се запрепъвал към преследвачите, които спрели, слисани за миг от неочакваната постъпка на жертвата.

Гледал как един от убийците вдигнал пистолета и се прицелил в Морген.

— Никога няма да забравя какво видях след това — сподели старецът със Сет. — Чудо, нищо друго не може да е.

Преди убиецът да натисне спусъка, бил повален от куршум. От височинка до езерото започнала стрелба, накрая мощен взрив вдигнал във въздуха огромни ледени плочи от езерото. Когато те нападали обратно, Морген бил жив, но в подгонилия го отряд всички били мъртви или тежко ранени.

„Твоят приятел е късметлия — подхвърлил оберлейтенантът. — Но няма да избяга от това.“ Извадил своя 9-милиметров пистолет „Люгер“ и го размахал пред лицето му. И без повече приказки излязъл от спалнята. Йост чул тропота на ботушите му в хола и затръшването на външната врата — есесовецът излязъл на мъничката веранда.

— Крещях на Морген да тръгне назад, но той не ме чуваше.

Докато Риджуей слушаше какво се е случило след това, сандвичът се събра на мазна топка в стомаха му.

— Виждах как Морген идва все по-наблизо. Клатушкаше се по снега към къщата и не подозираше, че оберлейтенантът го чака. Предполагам, че есесовецът дойде с намерение да разпита и двама ни, но съюзническите войници вече бяха отвъд хълма и той размисли, реши просто да ни убие, за да не губи време. — Йост направи гримаса и размърда краката си върху възглавницата на пода. — Да, в онези последни дни имаше безумие. Обзе всички ни, подтикна ни да вършим неща, които… е, едва ли е възможно да ви накарам да ме разберете напълно.

Йост знаел, че след като оберлейтенантът убие Морген, вероятно ще се върне в къщата да се разправи и с него. За да спаси и себе си, и свещеника, протегнал се докъдето му позволявали белезниците и успял да счупи огледалото на стената над малкото дървено бюро.

— Взех най-голямото парче стъкло — Йост вдигна пред очите на Риджуей своята осакатена лява ръка — и срязах кожата, сухожилията и мускулите на палеца си.

Като пощуряло животно, прегризващо лапата си, заклещена в зъбите на капан, Йост сякъл палеца си, докато не го отрязал и измъкнал китката си от гривната на белезниците. И без да помисли за превързване на раната, изскочил от къщата след оберлейтенанта.

— Не помня да съм усещал болка — върна се у онези мигове Йост и огледа белязаната си ръка с нова почуда в очите. — Но помня безсилния бяс, с който изфучах през вратата, стиснал окървавеното стъкло с дясната си ръка.

Зърнал оберлейтенанта в края на верандата — вдигал за стрелба своя „Люгер“, а Морген тъкмо завивал към портичката на двора. Йост връхлетял към есесовеца и замахнал с окървавеното парче стъкло като с кама. Оберлейтенантът се прицелил старателно в главата на свещеника, който се сковал на място, лицето му застинало в маска на примирение.

— Чух изстрела миг преди върхът на стъклото да се забие в тила на есесовеца. — Йост тъжно клатеше глава. — Още секунда, може би дори още половин секунда и той нямаше да може да стреля.

Изтръгнал парчето от шията на оберлейтенанта и го заудрял отново. Офицерът се свлякъл, шуртящата кръв от срязани артерии поръсила снега в алено.

— Не помня добре какво стана после — призна Йост, — освен че след падането на онзи нацист отидох да видя как е Ханс. — Страдалческа гримаса промени лицето му. — Имаше страшна рана в главата. Виждаше се мозъкът през дупката в черепа му.

Тогава сигурно съм се побъркал, защото спомените ми се губят. Нищо не помня до мига, когато американски войник ме дръпна настрана от тялото на оберлейтенанта. Наложи се да ми удря шамари и да избие от ръката ми парчето стъкло. — Йост се вторачи в очите на Риджуей. — По-късно войникът ми каза, че когато ме видял, аз съм притискал гърдите на есесовеца с колене и съм му вадел очите. — Гласът му отслабна. — Той… оберлейтенантът… още бил жив. Американецът чувал писъците му, а аз съм продължавал да мушкам. — Йост поклати глава. — Безумие. Май единственото, което остава на здравомислещия човек по време на война, е да полудее.

Млъкна за дълго. Само пукотът на чворовете в пламтящите цепеници и бученето на крана от съседния строеж нарушаваха тишината. Не чуха бръмченето на електромотора в повикания към фоайето асансьор, където чакаха четирима мъже в скъпи костюми, шити по поръчка.