Люис Пардю
Дъщерята на Бога (16)

15.

Отвъд маршрута на тролеите, малко по на запад от централната гара в Амстердам има бар, където поднасят джин от петстотин години. Не слабичкото питие, любимо на пристрастени към крикета англичани и американски аматьори в тениса, а холандски джин с богато ухание и вкус, чиито производители го наричат „геневер“.

Барът е стар, сумрачен и целият от тъмно дърво, потъмняло още повече от вековното опушване с тютюнев дим. Дъските на пода са протъркани от крака през столетията, а дълбоките пролуки помежду им — запълнени с мръсотия, паднала от подметките на хора като Рембранд и Ван Гог.

Сет Риджуей седеше пред махагоновия барплот, отпиваше нарядко от своя геневер и наблюдаваше мъжа, който го следеше от три дни.

Този човек имаше бледо лице на аскет, рошави тъмни вежди и очи, каквито старите майстори са обичали да слагат на лицата на лудите. Палтото му висеше на хилавото тяло. Малкото коса, запазила се по главата му, май беше тъмнокестенява.

Сет отпи от чашата и остави течността да се плъзне по езика му, преди да я глътне. В огледалото зад бара виждаше мъжа да седи сам до малка кръгла маса с халба светло пиво пред него. Четеше романче с меки корици.

За пръв път го забеляза на летище „Скипхол“, застанал в коридора малко след пункта за митническа проверка. Тогава носеше костюм не по мярка, наглед купен от магазин за стари дрехи. Съдейки по вида му, беше един от десетките хиляди скитници, обитатели на улиците, просяци и истински бездомници, привлечени към Холандия от либералната нагласа на жителите й и още по-либералната програма за социално подпомагане.

Когато Сет подмина мъжа на летището, онзи се вторачи право в очите му и пристъпи нерешително към него. Сет побърза да се извърне и ускори крачка, за да се отърве от очакваната молба за малко дребни пари.

Мисълта за този човек скоро се изпари от главата му при пътуването с такси до центъра на Амстердам, преумората и смяната на часовите зони изцедиха енергията първо от тялото му, после и от съзнанието.

Но когато Сет слезе за закуска на другата сутрин, мъжът седеше във фоайето на хотел „Виктория“.

Допи чашата си и даде знак на бармана да му налее още една. Намести се по-удобно на високата табуретка. В джоба на палтото му револверът „Магнум“, с който се сдоби срещу цяло състояние предишната вечер, се удари глухо в барплота.

Предполагаше, че човекът работи за Стратън, докато не се обади на агента от АНС от хотела, за да го осведоми какво е направил досега.

— Моят човек ли?! — разтревожи се Стратън. — Нямам никого в Амстердам, поне в момента.

Сет усети как му омекват коленете. Бе се държал небрежно — мъжът имаше предостатъчно възможности да го убие, да му навреди. Но не му стори никакво зло. Каза и това на Стратън.

— Не е никаква гаранция, че няма да направи нещо — отвърна агентът. — През последното денонощие получихме още сведения, които показват, че в играта има повече участници, отколкото допускахме. И всички те са опасни.

— Игра ли? — повтори Сет. — Само това ли е за теб? Игра? Говорим за моя живот… и за живота на моята съпруга. Не е никаква игра.

— Всичко е игра, Сет — невъзмутимо възрази Стратън. — Започнеш ли да я приемаш сериозно, вече си загазил истински. Губиш трезвия поглед. Затова е необходимо да се върнеш в лоното, при нас. Ние можем да те закриляме. Сет, не си в положение да се правиш на ченге. Тази игра е друга, съвсем друга.

В онзи момент Сет не измисли какво да му отговори. Може и да беше игра, може и да не беше. Но Стратън му напомни правилно, че не е в положението на ченге. Картината, оставена на сигурно място в клетка за багаж на летище „Скипхол“, беше твърде опасна тайна, за да се справи с нея. Играта на Стратън беше прекалено многостранна, а Сет дори не знаеше всички правила.

— Стой в стаята си — посъветва го Стратън. — Поръчвай да ти носят храна. Не излизай на улицата. Изчакай да дойда при теб.

Сет си спомняше думите му, докато барманът плъзна нова чаша геневер към него и прибра празната. Разговаряха преди два дни. Какво ставаше със Стратън? На номера, който агентът му даде, никой не отговаряше, нямаше и съобщения в хотела.

Сет показно си погледна часовника, порови в джоба си и извади шарена пачка гулдени. Отдели две банкноти и ги побутна по барплота, за да си плати, после изгълта остатъка в чашата на един дъх. Смъкна се от табуретката и нехайно тръгна към изхода. Хилавият мъж с безумния поглед затвори романчето и понечи да се надигне от стола.

По улицата минаваха нагъсто какви ли не возила — велосипеди, трамваи, автобуси и всевъзможни автомобили от очукани фиати и ситроени до огледално лъскави мерцедеси. Всички те участваха в изящен механичен балет, опитваха се да преминат от едно платно в несъществуваща пролука на съседното, за да завият, да паркират или да намерят местенце, колкото да ускорят малко по-напред. Сет мина край витрината на магазин за диаманти. Спря внезапно пред стъклото, сякаш нещо необичайно привлече вниманието му. В отразяващата витрина зърна мъжа с очите на луд да излиза припряно от бара и да забавя крачка, щом забеляза Риджуей.

Сет рязко загърби диамантите и тръгна към централната гара, а в главата му се въртяха наченките на план. Този човек с безумен поглед не му навреди. За кого работеше? Ако не за Стратън или за КГБ, кой оставаше? С доближаването към гарата гъмжилото се сгъстяваше. Хората пазаруваха преди Коледа и мъкнеха празнично украсени пакети и торби. Повечето бяха жени — домакини от предградията, дошли сутринта с влака, за да обиколят магазините.

„Коледа… — рече си Риджуей. — Мамка му.“ Погледна датата на часовника си. До Коледа оставаха пет дни.

Сега навсякъде около него имаше жени с покупки в ръцете. Стоеше на кръстовището на „Спуйстрат“ и „Принс Хендриккаде“ и чакаше светофарът да грейне в зелено. Обкръжаваха го сякаш милион прошумолявания на хартия, фолио и найлонови торби. Жените си бъбреха весело на холандски. Сет успяваше да разбере само няколко думи, и то онези, които приличаха на немските. Но схващаше достатъчно — напазарувалите жени се оплакваха само от подбитите си пети, иначе бяха щастливи, доволни, радостни и нетърпеливи да се приберат у дома при семействата си. Страшно му докривя от цялото това щастие.

Светлината се смени, тълпата се втурна от тротоара и се изля по обширното открито пространство към гарата.

Сет напъна мускулите на краката си, бързо задмина основната навалица и нахълта в шумната претъпкана зала на централната гара преди тези хора. Подмина щанда за вестници и отиде към таблата с жълто-белите разписания на заминаващите и пристигащите влакове. Бързо намери графика на влаковете към летището. До тръгването на следващия имаше пет минути. Запомни коловоза и обърна гръб на таблото.

С крайчеца на окото си зърна непознатия, който се преструваше, че прелиства романчетата на щанда за вестници.

Сет се провря през гъмжилото до касите и си купи билет. Мъжът с безумните очи стоеше отзад на опашката пред съседната каса. Над тях боботеха и тътнеха влакове и разтърсваха бетонния под, на който бяха стъпили.

Излезе на перона, по който нарядко бяха пръснати хора, повечето с багаж. Отиде в края на платформата и спря. Часовникът над главата му показваше един часа и двадесет минути, но влак не се виждаше. Рядка случка. Холандските влакове почти винаги се движеха по разписание.

Обърна се да тръгне към другия край на перона, но видя „сянката“ си да се качва по стъпалата. Непознатият побърза да се обърне с пресилено безразличие. Не го изигра добре. Или човекът беше некадърен, или началниците му искаха Сет да знае, че е следен.

Секунди по-късно влакът от „Скипхол“ навлезе в гарата с тътен и спря с басово стенание. Разклати се веднъж и изпусна шумна въздишка, преди вратите да се отворят. Отвътре се изля поток от уморени лица над тела, понесли багаж. Първите следобедни полети от Америка.

Сет влезе във вагона и се огледа. Мъжът с неистовия поглед вече беше вътре. Професионалист би изчакал до последния момент.

Затварящите се врати изтракаха и влакът набра скорост. Сет се озърна към оставащия назад перон. Изведнъж излязоха на ярка слънчева светлина, запровираха се между пристанището и Остердок.

Влакът се насочи на югоизток през предимно промишлен район, после полека зави на юг. Сет усети боцкане в дланите си, щом се замисли за хилавия мъж в съседния вагон. Как беше свързан той със Зои, с убийствата в Лос Анджелис? Мимолетна сянка на съмнение се мярна в очите му, питаше се дали постъпва правилно. Не трябваше ли да дочака Стратън? Сет обаче не понасяше добре чакането.

Влакът забави ход с навлизането в Амстелвен, предградие южно от Амстердам, а между него и летището имаше обширен, гъсто залесен парк, наричан Амстердамзе Бос. Риджуей слезе с още неколцина пътници, които не отиваха на летището. Не си направи труда да се огледа. Знаеше, че мъжът с очи на луд е някъде зад него.

Вървеше енергично право на изток от гарата към Амстердамзе Бос. Припомняше си летния ден, когато двамата със Зои си направиха пикник на зелена поляна до небесносиньо езерце в парка. Тогава тя още следваше и бе дошла да проучва картини в недостъпната за посетители част от колекцията на музея „Ван Гог“. Беше му благодарна, че я откъсна от работата.

Взеха под наем велосипеди и караха из Амстердамзе Бос, докато започна да притъмнява. Местата, през които минаха, и целият ден още бяха като запечатани в паметта му.

Сет се насочи към източния край на парка. Земята беше омекнала от зимните дъждове и покрита с мокри, податливи под краката листа. Между бледите сивкави скелети на широколистни дървета, чакащи пролетта, имаше групички иглолистни като тъмнозелени петна в нерадостната зимна картина. Сет отиваше все по-навътре в гората.

Пресече асфалтиран път и се смъкна по къс вал към горичка от млади кедри. Застанал между дърветата, той виждаше добре пътя. Удобно място за чакане.

Времето сякаш се влачеше. Сет гледаше секундната стрелка на часовника. Обиколи циферблата веднъж, втори път, но никой не пресичаше пътя. Дали не се отърва от онзи човек най-после?

Чакаше, а топлият му дъх увисваше за миг в студения влажен въздух. От далечината долиташе напрегнатото скимтене на самолетни двигатели, а малко по-късно и тържествуващият рев на въздушна машина, откъснала се от земята. Нямаше шум от движение, нито коли по пътя, а по-важното беше, че не се виждаше и мъжът с безумните очи.

Тъкмо Сет понечи да се върне по стъпките си, за да потърси преследвача, човекът се появи между дърветата на отсрещната страна. Постоя в края на гората като диво животинче, страхуващо се от опасностите на открито. После хукна през пътя и отново се шмугна в гората, навел глава. Сет се досети, че мъжът гледа следите му, вдълбани видимо в меката пръст.

Явно не забелязваше нищо друго и едва не нахълта сред кедрите, преди да вдигне глава. Спря и се взря в Сет с ококорени от изненада очи. Сет насочи револвера към гърдите му, гледаше любопитно как страхът скова лицето пред него.

— Недейте, моля ви! — Мъжът вдигна ръце. — Не ви мисля злото.

— Тогава защо вървите след мен?

— За да науча… да науча какво сте намислили — отговори непознатият.

— И кой иска да е наясно с това?

— Мнозина. Нима не знаете?

Сет кимна.

— Знам, а имам и доста добра представа кой на чия страна е. Говорих с хората на моя страна, но те не ви познават.

— Може пък да са на страната на лошите — кротко вметна мъжът.

— Може би — отвърна Сет, — но не ми се вярва.

Той направи крачка напред, слабият мъж колебливо отстъпи, спъна се в стърчащия корен на голям гол дъб и седна тежко, опрял гръб в ствола на дървото.

— Защо ме следите? — пак попита Сет, застанал над него.

— Хората, за които работя, се интересуват от вас и от картината.

— Откъде знаете за картината? — натъртено изрече Сет.

— Просто знаем.

Сет бързо го доближи и вдигна ръка за удар.

— Спрете! — заповяда мъжът толкова властно, че го накара да се подчини.

Глас на човек, свикнал другите хора да се съобразяват с волята му.

— Добре — съгласи се Сет. — Но щом ще спирам, искам нещо в замяна. Информация.

— Ще ви кажа каквото пожелаете, господин Риджуей — увери го мъжът. — Но не и докато ме заплашвате с оръжие.

Сет се взря в него за миг-два и кимна. Дръпна се няколко крачки назад и прибра револвера в джоба на палтото си. Мъжът бавно се изправи и поизтупа калта и листата, полепнали по палтото му.

— Казвам се Кен Смит, аз съм ръкоположен католически свещеник и работя като архивар във Ватикана.

— Исусе… — промърмори Сет. Смит трепна едва доловимо от напразното споменаване на Божието име. — И вие също искате картината.

Свещеникът кимна.

— Опасявам се, че хората, за които работя, я искат.

— Накъдето и да се обърна, все изскача някой, който иска това проклето от Бога нещо.

Смит трепна отново.

— Ще се появяват още такива хора, докато не се отървете от картината — увери той Сет. — Ние можем да ви помогнем в това — добави след малко.

— Кои „вие“?

— Малобройна, но силна група във Ватикана, която се е посветила на усилията картината и свързаната с нея безценна религиозна реликва да не бъдат употребени за зло или за нечия лична изгода.

— Значи вие сте добрите, а? Това ли се опитвате да ми внушите?

— Моля ви, господин Риджуей, не опростявайте нещата. Говорим за предмети, които могат да променят хода на историята. — В гласа на Смит зазвуча настойчивостта на проповедник. — Този проблем е по-голям, далеч по-голям, отколкото можете да си представите, и последствията се простират далеч отвъд вас, мен или вашата съпруга.

— Казах ви, не ми пука за тези глупости — сопна се Сет. — За мен единствено важно е да върна жена си.

— В състояние сме да ви помогнем — обеща Смит. — Нашата малка група, натоварила се с дълга да изкорени най-страшните извращения, политическите борби и стремежа към надмощие, които неизбежно възникват в толкова голяма организация като нашата. Нещата… а и хората, разберете, невинаги са каквито изглеждат.

— Например, когато архивари от Ватикана си играят на шпионска гоненица из Амстердам ли?

Смит се усмихна за пръв път.

— Именно. В същия смисъл има високопоставени хора и във вашето правителство, и в моята църква, които не са каквито изглеждат.

За най-недоловима частица от секундата Сет зърна сияеща червена точица върху палтото на свещеника. Миг по-късно трясъкът на пушка разкъса тишината на хладния светъл следобед. Чак сега Риджуей проумя каква е тази точица — краят на лъча от лазерен прицел. Чу как куршумът прониза тялото на Смит и видя хилавия мъж да отлита от удара към дървото зад него.

Потисна паниката и остави да надделеят старите полицейски инстинкти за оцеляване. Сграбчи реверите на Смит, изтика го зад кедрите, за да го прикрие, и се сви до него, а из гората заехтяха още изстрели от пушка.

Къде ли бяха стрелците, питаше се Сет и измъкна от джоба си револвера „Магнум“. С тези мощни оръжия и лазерни мерници можеха да се намират на твърде голямо разстояние, дори извън обсега на неговия револвер. Гората пак притихна. Сет наостри слух, за да чуе враговете си, но до него стигаше само мъчителното дишане на Смит. Наведе се над лицето му, за да чуе какво се опитва да му каже раненият мъж.

— Брау… брун… — пресекна гласът на свещеника.

Сет остана наведен над умиращия, за да долови последните му думи, но закъсня. Усети как тялото на Смит се отпусна в ръцете му.

„Брау. Брун.“ Превъртя няколко пъти накъсаните срички из ума си и накрая реши, че Смит е искал да каже „браун“^[1]. Но какво ли означаваше?

Само че нямаше време да гадае за предсмъртните думи на свещеника. Чу изстрел и почти едновременно с него пред очите му се разхвърчаха трески — куршумът се заби в дървото на сантиметри от лицето му.

Сет пусна трупа на Смит, цял рояк куршуми обсипа дървото. Претърколи се, скочи на крака, вдигна револвера и се завъртя трескаво на място в опит да открие стрелеца. Къде ли беше? Как да отвърнеш на удара, ако врагът ти е невидим? Преди сам да отговори на въпроса си, още два куршума разпиляха листа до краката му. После ги видя: първо две точки, после три. Кръжаха около него, подскачаха по земята и по дрехите му като рой смъртоносни жилещи насекоми. Стрелецът не беше само един. Сет вече дишаше тежко и учестено. Хвърли се встрани от точките и в този момент куршумите долетяха, насочени от лъчите, заораха в земята и хвърлиха във въздуха мокра пръст и листа.

Тогава ги чу. Отзад. Не. Отпред. Навсякъде около него — стягаха обръча. Червените точки се върнаха към него и той пак се метна надалеч. Този път стрелците бяха по-старателни. Сет завъртя револвера към първия звук и натисна спусъка. Но не чу писък на болка или вик на изненада. Само трясъка на поредния изстрел от пушка, след който непоносимо изгаряща болка прониза десния му хълбок.

„Господи!“ Лявата ръка на Сет докосна раната, стана лепкава и червена. Опипа набързо с пръсти и се увери, че не е пострадал сериозно. Само че му се размина за малко. На косъм. Опитваше да се моли, да иска помощ. Но желаните думи, дори мислите не го спохождаха.

Вместо това изруга тихичко, натика револвера в джоба си и се изкатери припряно по късия насип в посоката, от която дойде.

Вече стигаше до пътя, когато видя мъжа да излиза от гората отсреща. Зърна и как онзи опря пушка в рамото си. Тласкан от рефлексите, Сет се просна по лице и посегна към своя „Магнум“. След секунда куршум пръсна чакъл и каменни отломки от пътя точно пред лицето му. Без да мисли за другия стрелец отзад, Сет се изправи със скок и вдигна револвера.

Мъжът с пушката го видя и се опита да стреля по него. Но макар пушката да е по-точна от пистолета на големи разстояния, с нея се борави по-тромаво. Сет се прицели в гърдите на мъжа и натисна спусъка. Миг по-късно гледаше доволен как мощният куршум удари като чук стрелеца през средата на тялото, вдигна го над земята и го превъртя във въздуха. Преди Сет да се присвие на земята, в съзнанието му остана червената разръфана рана в гърба на мъжа, от която хвърчаха късчета вътрешности.

Отново прибра револвера в джоба на палтото и се търкулна към дренажната тръба. Само по нея можеше да избяга. Понечеше ли да пресече пътя, убийците щяха да имат възможност за сигурен, точен изстрел.

Зад себе си чуваше пращене и тропот на тичащи през гората хора. Озърна се със съмнение към дренажната тръба. Неговите рамене бяха широки, а отворът — тесен. Ако заседне вътре и пълзи прекалено дълго, всеки би могъл лесно да се разправи с него.

Но нямаше друг шанс.

Отъркаля се припряно в калта пред края на тръбата, за да е колкото се може по-хлъзгав, и се устреми навътре. Тръбата беше като усилвател на звуци, неговото трескаво дишане се връщаше в ушите му подобно на отчаяни писъци. Улавяше също звуците от мъжете зад него. Сет се провираше по малко напред, буташе с носовете на обувките, въртеше рамене. Чуваше шума, вдигнат от стрелците, все по-наблизо. Също и гласовете им.

— Никъде не го виждам! — викна един.

— Ами не е пресичал пътя — отзова се втори, по-далечен глас. — Адски добре съм го покрил целия.

— Сигурно се е сврял в храсталаците край пътя — предположи трети глас.

Сет се справяше добре, но когато според сметките му се озова по средата на пътя, тръбата като че се стесни. Заседна! Зад него съчки пукаха под краката на стрелците. Зашава с рамене, но не можа да помръдне, при слягането на пътя тежестта му сигурно бе сплескала малко тръбата.

— Ей тук има тръба, минава под пътя.

Сет чуваше този глас съвсем ясно. Усети, че ръцете му затрепериха, а дишането му се накъса. Преглътна тежко и се опита да смаже паниката в зародиш.

— Донеси си фенерчето! — пак извика гласът.

Сет бясно се гънеше и въртеше в тръбата. Металните ръбове му раздираха кожата по дланите, разпаряха дрехите.

— Ето ти го фенерчето — обади се друг глас. — Внимавай. Ако се е заврял в тръбата, готов е за стрелба.

— Ами да пуснем вътре два-три куршума за всеки случай.

Сет се напъна така, че всичко пред очите му се покри със сини проблясъци, и почувства как тялото му се премести напред — отначало бавно, после по-леко. Измъкваше се!

Но щеше ли да излезе навреме? Още първият изстрел в тръбата би го улучил.

Пълзеше като обезумял, без да обръща внимание на острите ръбове по заваръчните шевове на тръбата.

Яркият кръг пред него се разширяваше и изсветляваше, накрая подаде глава и се издърпа навън.

Отворил широко уста да вдиша, той се изтъркаля встрани от тръбата и полежа няколко секунди.

— Не мърдайте, господин Риджуей.

Сет се вцепени. Времето спря.

— Обърнете се бавно и станете.

Той внимателно се завъртя по гръб и полека се надигна. Пред него стоеше мъж с мустаци като четка за зъби и мека шапка на главата. Държеше грозен късоцевен автомат „Н & К МР5А“, толкова харесван от британските САС и германските командоси, които освободиха израелските заложници в Мюнхен. Скорострелен и смъртоносен отблизо. Мъжът забеляза, че се е вторачил в оръжието, и го предупреди:

— Не правете глупости. Много ще си съкратите живота.

— Хайде, давай! — чу се глас откъм другия край на тръбата, все едно някой говореше през старовремски мегафон.

Мина секунда и гръмна изстрел, последван от още три.

Човекът с шапката подскочи и се огледа към отвора на тръбата. Риджуей нямаше нужда от по-дълго разсейване. Нахвърли се, заби лакът в лицето му и коляно в слабините му. Усети как тестисите на мъжа се сплескаха от ритника. Меката шапка отлетя, а мъжът се присви на две от болка.

Сет грабна автомата от омекналите му пръсти и хукна. Онзи се развика зад него:

— Насам! Ей го тук.

Сет изстреля пълнителя на автомата в мъжа, захвърли оръжието и препусна през гората към Амстелвен.