Люис Пардю
Дъщерята на Бога (15)

14.

Американецът седеше в своя луксозен апартамент под Нохшпитце и четеше материалите, който му даде кардинал Нилс Браун, след като пристигна от Америка. Американецът беше смутен и разтревожен човек.

Отиде до вратата и излезе на тесния балкон над долината на река Ин. Нощният мрак беше плътен, студеният въздух поразведри гъстата мътилка в съзнанието му. Подпря се на парапета с изпънати ръце и заприлича на проповедник, готвещ се да започне църковна служба от амвона.

Пак се замисли за необикновения инструктаж, който му проведе Браун. Вторият Месия, и то жена, убийство… не, поправи се той, масово убийство, извършено от папа, преправяне на свещени текстове, пренаписване на историята… което не е трудно във времена, когато поначало се е пишело твърде малко. И всичко това — за да бъде укрито съществуването на новия Месия.

Браун съвсем искрено и много убедително настояваше, че наличието на втора плащаница, общо взето, не е от значение за вярващите. Важни са символът на възкресението и спасението и вярата в Бог. Хората не са готови… не им е по силите и не биха приели втори Месия.

Разкритието, че я е имало, би разклатило доверието им в църквата, би им причинило неописуеми емоционални терзания. Истината не би ги направила свободни, а нещастни.

Разбира се, обсъдиха сектантското насилие и размирици, които ще последват подобно разкритие, и как хората на Жириновски биха се възползвали от новото положение, за да разширят и укрепят влиянието си в Русия и извън границите й. Последователите на Жириновски бяха безумци, по-скоро подобни на Иди Амин, а не на Сталин — двама диктатори, избили повече невинни хора от Хитлер. Недоволството сред народа след рухването на официалната комунистическа система направи Жириновски и последователите му постоянната втора сила в борбата за власт. И ако той или съмишлениците му успееха да се доберат до властта, оставаше само въпросът, къде ще се състои първата касапница.

Американецът пронизваше с поглед тъмата, сякаш търсеше отговори в нея… но те си оставаха недостижими като светлите точици, чертаещи бавните си дъги в нощното небе.

Съзнанието, умът, всички идеали, с които бе живял досега, го уверяваха, че двамата с Браун са прави. Никоя истина не е достатъчно ценна, ако ще причини насилие, смърт и смутове — а точно това би се случило.

Но душата му отказваше да се вслуша.

Обърна гръб на мрака, върна се в стаята и затвори вратата. Постоя, загледан в дебелите томове, затрупали бюрото и сложени на пода. Пълната история на София: протоколите от разговорите с нея и жителите на селото, указите на император Константин и скиталчеството на кутията с взривоопасно достоверните доказателства, доколкото можеше да бъде проследено, за да се загубят накрая следите й при изчезването от баварско имение в средата на 30-те години.

Разтърка си очите, за да прогони преумората, и погледна часовника. Минаваше полунощ, а още не му се спеше. Пак се настани на стола пред бюрото, взе големия жълт бележник и се зае да прегледа записките си.

След убийствата погребалният саван на София и документите, потвърждаващи неговата автентичност, били поставени в голяма златна кутия, инкрустирана със скъпоценни камъни. Капакът бил запоен с разтопено злато и запечатан с имперския печат на Константин и свещения печат на папа Силвестър I.

Прибрали кутията в укрепено подземие, над което по-късно щяла да се издигне базиликата „Свети Петър“. Там тя и тайните й останали в покой седем столетия.

„Чудовищно“ — каза си американецът, препрочитащ бележките си може би за хиляден път. Все едно гледаше излъчен през нощта филм на ужасите, в който археологът и красивата му помощничка отварят гробницата на мумията и пускат проклятието да вилнее на воля из света. Само че този път то представляваше древна истина за Бог и убийства, която се бе върнала, за да ги измъчва. Четеше упорито, стараеше се да осмисли този кошмар.

Плащаницата и документите си лежали в подземието, докато над него построявали базиликата „Свети Петър“. И всеки папа предавал тайната за плащаницата на своя наследник. Кутията се съхранила и при разграбването на Рим от вестготите през 410 година и вандалите през 455 година.

Но знанието за плащаницата не можело да остане настрана от политиката и упадъка. Наближавал краят на първото хилядолетие след създаването на християнската църква, а папите и хората около тях постепенно заприличали на невъздържаните и развратни първи императори на Рим. Алчността, сексуалните оргии и гуляите изобилствали във Ватикана, а страстта към извращения често надминавала вкусовете на Калигула. Тайната на „Страстите Софиини“ започнала да се разнася от устите на пияни и безпътни папи. И това още по-силно от разгула подтикнало към действия църковната йерархия.

През 1045 година Григорий VI подкупил своя предшественик Бенедикт IX да слезе от папския престол. Но неговото абдикиране не укротило, а възпламенило разногласията в църквата. Една клика убедила Бенедикт IX да се откаже от абдикирането си и така се появили двама папи, оспорващи си престола на „Свети Петър“. Усилията с преговори да бъде постигнат отказ на единия или другия от претенциите му се провалили, затова трета църковна клика се събрала, за да избере компромисен кандидат — Силвестър III, който да смени и двамата. Изборът обаче не удовлетворил никоя от първите две групи и към края на 1045 година вече имало трима папи, борещи се да овладеят умовете и душите на християнския свят и (не между другото) значителното богатство и власт на църквата.

Докато тримата папи се боричкали помежду си, по-разсъдливи църковни бюрократи изнесли златната кутия с плащаницата на София и други безценни реликви и ги преместили в потайни места из подобните на лабиринт коридори на Ватикана, за да не бъдат откраднати или използвани за лична изгода от някой претендент.

Същите бюрократи проводили пратеници при Хайнрих III, император на Свещената римска империя, с молба да се намеси. През 1046 година той отстранил и тримата съперници, като ги заменил с четвърти човек — Климент II. Императорът обосновал своето решение със силата на армията си.

Неустойчивото равновесие се запазило едно десетилетие до смъртта на Хайнрих III през 1056 година. На трона го наследил неговият син Хайнрих IV, който бил на шест години.

Американецът затвори очи и стисна носа си с палец и показалец. В името на вечните адски мъки, как някой папа би могъл да твърди, че е непогрешим? Зверства, некрофилия, оргии, от които и древните римляни биха се засрамили. Неутолима алчност и жажда за власт. Нямаше нищо, достъпно за въображението, което поне някой папа да не е извършил. Ако човек повярва, че те са непогрешими, значи трябва да вярва и че Бог е одобрил всичко това.

Отвори очи и се върна към драсканиците в бележника си. Думите се разплуваха пред очите му. Скоро щеше да го споходи сънят.

През 1061 година папа Николай II умрял и го наследил Александър II. Не бил любимец на епископите от двора на Хайнрих IV и, възползвайки се от една формалност (по онова време всички папи трябвало да получат одобрението на императора), Имперският синод в Базел анулирал избора на Александър II и вместо него назначил свой папа — Хонорий II.

Невръстният император вече бил на единадесет години и започнал да се противи на свещениците сред своите придворни. За да е сигурно, че епископите ще продължат да налагат волята си, архиепископ Ано от Кьолн го отвлякъл през 1062 година и властвал от негово име.

Хайнрих IV израснал в упорито самостоятелен млад император, бил освободен през 1066 година и управлявал своята империя в съгласие с римската църква почти цяло десетилетие. Но през 1076 година германските епископи, които имали тежката дума в двора му, отново влезли в спор с Рим. Отказали да одобрят избора на Григорий VII за папа и на Имперския синод във Вормс обявили отстраняването му.

В отговор Григорий VII отлъчил от църквата Хайнрих IV и всички германски епископи. Лишен от свещените пълномощия да властва, императорът се изправил пред опасността от гражданска война, бунт на селяните и загуба на трона. Обузданият млад император се покаял и през 1077 година му било простено от Григорий VII, който също укрепил властта си.

Само че покаянието на Хайнрих било измамно — съчинил го в сговор със своите епископи, за да спечели време. По-късно същата година Хайнрих IV и епископите му обявили, че Григорий VII е отстранен, и на негово място избрали за собствен папа Климент III.

Вбесеният Григорий VII отново анатемосал Хайнрих и епископите около него, като направил и следващата крачка — загърнал с мантията на властител на Свещената римска империя Рудолф Швабски, съперника на Хайнрих.

През 1079 година войските на Хайнрих IV убили Рудолф Швабски, смазали верните му привърженици и нахлули в Италия. Четири години по-късно Хайнрих IV завзел Рим и пратил Григорий VII в изгнание.

Щом се озовал в Рим, императорът поставил Климент III на папския престол и си тръгнал, отнасяйки украсената със скъпоценни камъни златна кутия като част от плячката в победоносните битки.

Американецът избута назад стола и се изправи. Стигаше му толкова четене за тази вечер, имаше над какво да умува до края на живота си. Прекрачи към леглото, където бе разпилял вещите от куфара си. Но съзнанието му не можеше да се освободи от мисли за плащаницата.

Почти не се знаеше къде са били „Страстите Софиини“ и нейната плащаница през деветте века, след като Хайнрих IV ги отнесъл от Ватикана. По откъслечните летописи, водени от този император и наследниците му, личеше, че те не са знаели истинската ценност на кутията. Нито я споменавали подчертано в кралските архиви, нито й отделяли особено внимание. На практика била забравена заедно с плячката от други нападения и трофеите от предишни войни. Нищо повече не се чуло за златната кутия и безценните реликви в нея, докато не се появила в Бавария през 1935 година.

Американецът си свали дрехите и облече пижамата. Не преставаше да мисли за обоснованите догадки, които църковните историци бяха правили за вероятната съдба на кутията. Според тях можело да се смята, че тя станала подарък за някой от по-видните придворни. И се предавала като наследство в рода столетия наред. Но някой от дългата редица наследници предпочел да я продаде. Може би този човек е имал нужда от пари или просто не знаел какво да прави с този пищен предмет от злато и скъпоценни камъни, дошъл от далечното минало.

Каквото и да се е случило през деветте века, след като кутията попаднала в ръцете на Хайнрих IV, имаше достоверни факти след нейната повторна поява през пролетта на 1935 година.

По заповед на Хитлер германското правителство започнало да налага тежки данъци на гражданите с еврейски произход в Третия райх. Който не можел да плати наказателния данък, бил принуден да продаде дома и бизнеса си на висши чиновници в Райха или на техни приятели.

Разбира се, повечето евреи не разполагали с достатъчно налични пари и спестявания, за да изпълнят нелепите искания на нацистите, затова давали на държавните бирници своите бижута и семейни ценности, включително творби на изящното изкуство, редки книги, антики и други скъпи вещи.

Американецът закопча горнището на пижамата си и отиде в другия край на стаята да угаси лампите. Постоя миг-два до ключа, раздвоен между умората и забележителното откритие, което направи през този ден. Озърна се към книгите върху бюрото и отиде да вземе своя изписан жълт бележник.

Човекът се казвал Шелдон Брукер — преуспяващ антиквар в Бад Толц, градче южно от Мюнхен. Тъкмо той дал златна кутия със скъпоценни камъни, за да изплати част от данъка, наложен от нацистките власти.

Тогава Хитлер още не бил създал „Зондерауфтраг Линц“ — организацията, която щяла да събира произведения на изкуството за „Музея на фюрера“ в австрийския град Линц. Но още през 1935 година съзнавал, че е необходим най-старателен оглед на всичко отмъкнато от евреите, за да не бъде претопена или унищожена нито една ценна вещ.

Предметите, иззети от галеристи, антиквари и много богати хора, били проверявани особено грижливо. Изкуствоведите и историците, служещи насила на Третия райх, накрая осъзнали какво е значението на необикновената кутия, чийто метал бил белязан с печатите на император Константин и папа Силвестър I.

Кутията била отворена с изключително внимание, за да не се накърни красотата й, а документите — незабавно преведени на немски език. От момента, когато осведомили Адолф Хитлер за откритието, плащаницата на София била охранявана с невъобразима строгост. Накрая плащаницата и безупречно достоверните документи щели да послужат на Хитлер, за да наложи на Ватикана мълчание за Холокоста. Църквата си затворила очите за едно зло с надеждата, че така ще спаси света от второ зло, което би могло да се окаже още по-страшно.

Американецът стана, изключи осветлението и прекоси в мрака непривичната за него стая. Браун му каза, че Хитлер скрил плащаницата най-усърдно. Толкова добре, че в хаоса, последвал рухването на Третия райх, тя изчезнала безследно, все едно изобщо не била вадена от укрепените подземия на Ватикана преди почти хилядолетие.

Пъхна се между свежо хладните чаршафи, но ужасите на историята не му позволяваха да мигне.

 

 

Зои стоеше насред килията си и оставяше какофонията да я обгръща. Не сложи в ушите си импровизираните запушалки, защото искаше да попие в ума си всяка дреболийка за помещението. Ако имаше изход, стаята щеше да й го подскаже, от нея се искаше само да внимава.

Погледна компютъра на овехтялото бюро, очукания стол и настолната лампа с разръфана изолация на кабела, която си беше гибелен капан за непредпазливите. До компютъра бяха останките на днешната й вечеря, донесена от „Мьовенпик“. Завъртя се надясно: метална врата с вентилатор, а в ъгъла — нощното гърне. Пак четвърт завъртане. Нейното легло. Още четвърт завъртане и очите й се взряха в мукавените кашони, където слагаше дрехите си, дадени й от похитителите. Последно завъртане и отново застана с лице към компютъра.

Нямаше начин да мине през железобетонния под и стени. В канцеларията над главата й винаги имаше човек. Доближи вратата и я разгледа както всяка вечер с надеждата да я осени вдъхновението. И днес си беше дебела метална плоча, и днес пантите й бяха заварени, за да не надигне тя вратата, и днес двойната ключалка си оставаше заключена отвън.

Сърцето на Зои туптеше в гърдите й бавно, равномерно и силно. Имаше изход, само трябваше да го съзре. Почуди се дали да не използва електрическата печка, за да предизвика пожар, в който да изгори и дървеният таван.

„Но не преди да ме погуби. Не преди пръскачките да го угасят. Не преди мъжете в горната стая да разберат какво става, да слязат и да ме убият, защото съм се опитала да направя това.“

Не. Ясно беше, че трябваше да ги принуди някак да отворят вратата. Но в такъв момент, когато не е окована с белезници към китката на Чудовището и мъжът на име Сергиев не я дебне невъзмутимо с пръст на спусъка. Момент, какъвто не бе имало през изминалите месеци, но трябваше да настъпи до ден-два. И нямаше да се случи от само себе си.

„Няма да го бъде“ — рече си тя покрусено. Имаше месеци да обмисля спасението си, защо да си въобразява, че решението, което не я споходи толкова време, ще изникне като по чудо почти в самия край?

Отчаянието се настани в душата й като вечерна сянка. Зои видя очите на Сет и за малко цялото му лице беше като изрисувано пред нея. Повече нямаше да го види. Сълзите я заслепиха, тъмата сякаш се изду в гърдите й и не остави място, където да бие сърцето й.

— По дяволите! — Тя избърса сълзите. — Я стига, Зои Риджуей!

Но звукът на гласа й нямаше власт над потопа, бликнал от безсилие, гняв и страх. С помътено зрение се довлече до леглото си, което нададе пронизителна ръждива жалба, щом Зои седна на хлътналия му край и се предаде на сълзите.

Нямаше представа колко дълго е плакала, когато отново я привлече мисълта за молитва.

— Недей!

Тръсна глава в отговор на хрумването, после стана да вземе ролката тоалетна хартия до гърнето, за да си издуха носа. Попи сълзите, залели бузите й.

— Ама че гнус!

Издиша шумно, сви парчето хартия на топче и го запрати с все сила през стаята към кошчето.

Преди да е напрегнала волята си, жаждата да се помоли я обзе и този път в съзнанието й се мярна стая, пълна с праисторически богини, чу и отзвук от думите на Талия. Зои се върна на леглото и сплете пръсти между коленете си. После сведе глава.

— „Господ е Пастир мой…“ — започна тя тихо Двадесет и трети псалм, който научиха наизуст в неделното училище и изричаха преди всеки урок.

Само че Зои виждаше своя Пастир с женско лице.

— „… няма да остана в нужда“ — продължи, насилвайки паметта си да извлече избледнелите в десетилетна забрава думи.

— „На зелени пасбища Тя ме успокоява, при тихи води ме завежда. Води ме през прави пътеки заради името Си. Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло. Защото Ти си с мен.“

„Няма да се уплаша от зло.“

Тази мисъл разхлаби възела в душата й. Зои се изправи и закрачи из стаята, мъчеше се да изрови думите, погребани толкова надълбоко.

— „Твоят жезъл… — запъна се. — Твоят жезъл и твоята тояга, те ме утешават.“

Усмихна се унило на спомена как момчетата се подхилваха на този ред и как пламнаха бузите й, когато накрая научи причината.

— „Приготвяш пред мен трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазала си с миро главата ми. Чашата ми прелива…“

И когато идеята я връхлетя, разтърси цялото й тяло, спирайки дъха й насред изречението.

„О, Богиньо…“ — възкликна наум, щом вдигна глава.

— Точно така!

Огледа поред вещите в стаята, сякаш ги виждаше за пръв път, и се засмя до уши.

— Ето как ще се измъкна от тази дупка.

Струваше й се, че иглички боцкат навсякъде по тялото й, докато се опитваше да осмисли внезапното откровение.

— Как не прозрях досега? — чудеше се гласно. — Нищо не се е променило. И всичко беше пред очите ми толкова месеци.

Не пренебрегваше възможността, че може именно месеците на подготовка в съзнанието, запомняне на най-нищожните подробности, неуморното измисляне на различни варианти, съчетания и още по-нови съчетания да са се събрали във фокус от надвисналата заплаха за неизбежна гибел.

„Може и така да е.“ После се сети за библейската история, в която някой прогледнал. И тогава промълви:

— Благодаря ти, Богиньо.