Люис Пардю
Дъщерята на Бога (12)

11.

Нохшпитце е назъбен гранитен отломък, който се издига на около две хиляди и петстотин метра надморска височина в австрийския Тирол югозападно от Инсбрук. Планината е неприветлива: студена, стръмна, гола и недостъпна за никого, освен за птиците, опитните катерачи и късметлиите, качили се в частния кабинков лифт, който превозва до голямата хижа точно под върха.

Първоначално била построена като туристически дом през 1921 година от австрийски хотелиер, който се надявал да примами скиорите от склоновете. Имала двадесет и пет стаи за гости, всяка с отделна баня и камина, и трапезария в извисяващо се крило с остър покрив, издадено над отвесните склонове.

Но тъкмо усамотението, което правело дома привлекателен, попречило и на успеха му. За да стигнат гостите дотам, трябвало да изминат криволичещия път от Инсбрук до мъничката станция на лифта в планинското подножие. По онова време заради липсата на настилка не можели да минават автомобили, затова хората пътували с теглени от коне возила. Калта, ледът и дълбокият сняг правели това пътешествие или невъзможно, или толкова мъчително, че изобщо не изкушавало потенциалните гости. Странноприемницата фалирала през 1924 година, когато носещото въже на лифта се скъсало и пет души загинали.

Две години по-късно богат италиански индустриалец купил дома за лична вила и средище за конференции в неговия бизнес, а след още седем години починал и по завещание имотът преминал в ръцете на католическата църква.

Зад прозорците на някогашната трапезария кардинал Нилс Браун, архиепископ на Виена и ръководител на Папския секретариат за неверниците, стоеше като военен в стойка „свободно“, изопнал гръб, леко разкрачен, сплел пръсти отзад на кръста си. Беше с дебел планинарски пуловер, вълнен панталон и леки туристически обувки. Алените му одежди висяха в гардероба на стаята му, където винаги ги окачаше още с пристигането си. Прокара пръсти през гъстата си прошарена коса, беше зареял поглед в миниатюрните фигурки на скиорите, плъзгащи се по склоновете долу.

Загледа се към отсрещния край на долината и се помъчи да открие в далечината канара, по която още не се е катерил. През прозорците на фасадата виждаше олимпийските писти за слалом в Аксамер Лицум, където Жан-Клод Кили влезе в историята през 1968 г. Следобедното слънце се подаде иззад облак, хвърли плътни сенки по ослепителнобелия пейзаж и накара кардинала да примижи. Горе облаците бързаха по небето като високи кораби, разпънали всичките си платна. Те бяха останки от бурята, която изсипа петнайсетина сантиметра сняг в австрийския Тирол предишната нощ.

Очите му проследиха тъмните криволици на река Ин по долината между заснежените брегове. Още не бе замръзнала напълно за голямо разочарование на кънкьорите. Заедно с реката погледът му мина край подобните на йероглифи плетеници на пистите в летището и стигна до самото сърце на Инсбрук. Накрая се взря в поръсените със сняг покриви на готическите здания в града и се замисли за човека, с когото щеше да се срещне — Ханс Морген, обикновен селски свещеник с твърде заплетено минало. И може би без никакво бъдеще.

Нилс Браун обърна гръб на прозореца с изглед към скиорските писти и огледа просторната заседателна зала. Навремето тук можели да се хранят сто души едновременно, сега обаче имаше една-единствена продълговата дъбова маса точно под островърхия покрив с гигантски, грубо одялани носещи греди. В дъното на залата в огромна камина от дялани камъни светеха и пращяха въглени.

Около масата бяха наредени симетрично дванадесет стола. В помещението нямаше други мебели.

Точно в три часа следобед на вратата в отсрещния край на залата се почука. Браун подръпна ръкава на пуловера, погледна тънкия си часовник и кимна с одобрение за точността на посетителя.

— Влез! — подвикна кардиналът.

Гласът му отекна сърдечно в тишината.

Ханс Морген бутна вратата и бодро влезе в залата. Поспря малко по-навътре и примига срещу светлината, усилена от отражението в снега и лееща се през прозорците.

Той беше висок и строен мъж, наглед с повече сухожилия, отколкото плът, със светли сини очи на издълженото аскетично лице. Ярката светлина врязваше дълбоко сенките сред острите му черти и открояваше издадената напред брадичка над яката на свещеник. Носеше бастун, но в този ден нямаше нужда да се подпира на него.

Браун се изненада, че свещеникът изглежда толкова силен и гордо изправен въпреки възрастта и плаващите шрапнели в тялото му, които можеха да превърнат желязното му здраве в мигновена смърт. „Но пък и двамата сме дейни австрийци с добри гени“ — напомни си кардиналът. От подробното досие, което в ЦСВ бяха събрали за Морген, той знаеше, че с изключение на годините си като семинарист свещеникът е карал ски и е обикалял пеша хълмовете около своето селце Алт Аусзее почти всеки ден още от невръстно дете. Излизал с гребната си лодка в езерото през лятото, а зимата карал кънки по леда. Според досието Морген знаеше какво е представлявал този район преди половин век по-добре от едва ли не всеки друг между живите.

— Добър ден, Ваше Високопреосвещенство — поздрави свещеникът.

Огледа залата, очите му сякаш подреждаха в списък стръмния покрив, каменната камина, изработените по поръчка маса и столове и очевидната липса на други предмети. Накрая направи крачка към Браун. Твърдият гьон на подметките му тропаше рязко по излъскания до блясък дървен под.

Кардиналът го пресрещна по средата на залата.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте — изрече Браун, щом застанаха един срещу друг.

Кардиналът протегна ръка. Морген се забави секунда, взираше се в лицето му с интерес на собственик и за кратко смути Браун. Накрая двамата мъже се здрависаха.

— Не знаех, че съм имал избор дали да се отзова на поканата ви — сдържано отвърна Морген.

Кардиналът пренебрегна заяждането, което иначе би навлякло суров укор на нисшестоящия свещеник, който го изрече.

— Позволих си да поръчам чай — промълви той и бързо отиде до вратата.

Морген се поизви на стола си да наблюдава как архиепископът на Виена поема сребърен поднос от ръцете на човек, застанал в сянка. Браун благодари и се върна с подноса, който остави в средата на масата.

— Налейте си — посочи сребърния съд със запарката и каните с гореща вода и мляко.

На подноса имаше и две чаши от костен порцелан с чинийки, още две чинийки, ленени салфетки, други чинии със сандвичи, бисквити и сладкиши.

— Свикнах със следобедния чай по време на следването си в Оксфорд — обясни Браун, докато пълнеше едната чиния с различни лакомства. — Струва ми се цивилизован начин човек да си осигури кратко време за отдих и размисъл през дългите часове на труд.

Морген смънка нещо от учтивост, изправи се и доближи сребърния поднос. Застана вдясно от Браун и мълчаливо си приготви чаша чай с лимон.

След малко всеки имаше пълна чаша и чиния с храна.

— Да седнем — предложи кардиналът и махна към единия край на масата.

Морген кимна и се настани на посочения му стол. Браун седна срещу него. Мълчаха и се гледаха изпитателно.

— Вероятно се чудите защо ви повиках тук.

Свещеникът знаеше причината, но вместо да отговори, пак кимна, отпи от чая и продължи да чака безмълвно. Сведе поглед към касетофона на масата и сложения до него микрофон.

И кардиналът отпи от чашата си, после я остави.

— Бих искал да ми разкажете за онези времена в Алт Аусзее — продължи той. — За деня, когато…

— Когато за малко не умрях.

Браун кимна.

— Но аз вече разказвах тази история — напомни Морген дори без намек от досада. — Два пъти. На хората от ЦСВ и на трибунала при предпредпоследния Асесор.

— Знам — потвърди кардиналът. — Аз обаче се надявах, че оттогава може би сте си припомнили други подробности, които са се… възвърнали в паметта ви.

Морген се усмихна.

— Тъканите на мозъка не се възстановяват добре — отбеляза свещеникът. — Някои твърдят, че изобщо не се възстановявали. Научих се да търпя ограниченията, които ми наложи онзи ден. И със сигурност не съм забелязал никакво възвръщане на спомени.

— Е, защо пък да не се надяваме на чудо — изрече Браун. — Все още вярвате в чудеса, нали?

— Разбира се, че вярвам — съгласи се свещеникът. — Всеки мой дъх е същинско чудо.

— Тогава да проверим какво си спомняте днес — предложи кардиналът и се наведе напред да включи касетофона.

— Както желаете, Ваше Високопреосвещенство. — Морген не си позволи да въздъхне. — Изгревът озари в пурпурно небето, а още бях по средата на езерото — започна той. — Надявах се да мина по леда на Алт Аусзее, преди слънцето да се покаже, но снегът беше много дълбок. Вече бягах над три часа от есесовците и знаех, че ме догонват. Също като в кошмар, когато краката на човек затъват в тресавище и тича забавено, а го връхлита локомотив с адския си рев на машина.

Лицето на Браун изразяваше съчувствие.

— Доколкото знам, вече не сънувате това?

Морген се позагледа в него, опитваше се да прецени доколко е искрен.

— Поне вече не се събуждам с писък.

Кардиналът кимна.

— Какво направихте през онова утро?

— Тичах. Молех се. Много пъти си повторих Двадесет и трети псалм. — Морген не дочака реакция и продължи: — Бягах чак от Залцбергверк, солната мина в планината Хаберзам. Видях реликвата в изоставена мина. Промъкнах се. Есесовците, охраняващи входа, ме помислиха за някой от свещениците, сътрудничещи на Райха. Позволиха ми да зърна плащаницата. — Лицето на Морген се отпусна унесено. — Държах я в ръцете си. — Взря се тържествуващо в кардинала. — Наистина държах златната кутия с искрящите скъпоценни камъни. Разгледах предметите вътре и прочетох много от документите, които се съхраняваха в нея от хилядолетие и половина. И още не ми се вярва, че вещите, които пипах, бяха събаряли от престола им папи, сваляли правителства, създавали и сгромолясвали империи през тези шестнадесет века. Всеки ден, през който мисля за това — уверявам ви, Ваше Преосвещенство, не минава ден, без да се сетя — не мога да проумея как толкова свято нещо е подбуждало към такова зло. Хората са покварявали, убивали, лъгали и крали заради него — и все в името Божие. А как е затворило устата на Пий XII за зверствата на Третия райх!

— Тази тема не подлежи на обсъждане! — отсече Браун.

Въпреки благата усмивка Морген кимна. Праведен гняв изду гърдите му, смаза страха и укрепи самообладанието му. Някой да постъпва така с неговата църква, в името на неговия Бог! Отецът се озърна с по-ясен поглед, подробностите изпъкваха по-отчетливо.

— Те се спуснаха подире ми от възвишенията над Фишерндорф — подхвана той. — Виждах бледите точици на фенерчетата им. Ободрих се, защото ми се стори, че групата е намаляла. После чух в далечината смътните им гласове и разбрах, че ме настигат.

Браун вдигна ръка да го прекъсне.

— Разкажете ми всичко, което си спомняте за германците в селото — кога дойдоха, някакви имена, ако са останали в паметта ви. Знам, че помните най-ясно онзи ден на езерото, но предшестващите го подробности може да се окажат много полезни за нас.

Морген отпи от чая и погледа замислено полилея.

— Отначало нацистите, дошли в Алт Аусзее, бяха малобройни, промъкваха се съвсем потайно. Хитлер посети селото, хареса пътеките из хълмовете над него, храни се в странноприемницата на една маса с жителите му. Дори купи никому ненужен участък в планината Хаберзам, чието единствено достойнство беше изоставена солна мина, проникваща дълбоко навътре под земята. После започна войната и нацистите станаха повече.

Ние, тоест хората от селото, бяхме прогонени от местността около старата солна мина. Есесовците построиха там казарми за над двеста и петдесет души, на които бе забранено да напускат района и да говорят с други хора. Припасите и новите попълнения минаваха през селото в закрити камиони. Видни особи пристигаха със самолети на летището до Бад Аусзее и профучаваха шеметно през селото в дълги коли, зад чиито прозорци перденца скриваха посетителите. Малко преди Коледа през 1941 година се разнесе слух, че самият Хитлер идвал тайно в мината.

Всички в селото бяхме доволни, че есесовците стоят настрана. Но нищо не спираше нескончаемите догадки, какво ли вършат нацистите в старата солна мина под Хаберзам. Любопитството подтикваше мнозина до самата граница на забранената зона, но оттам виждаха само гарнизон, разположил се на алпийска ливада пред входа на солна мина, която не се отличаваше с нищо от другите.

Според една от теориите там щяло да има убежище за шефове на СС, в случай че войната потръгне зле за Райха. Други твърдяха, че това е поредната подземна лаборатория, разработваща обещаното от Хитлер секретно оръжие. На пръв поглед и двете предположения не бяха смехотворни. Хладните алабастровобели тунели в Залцбергверк до Алт Аусзее бяха толкова дълбоки, че никое известно тогава оръжие не можеше да ги унищожи. Мините бяха устойчиви, нямаше срутвания, вътре температурата и влажността оставаха постоянни и напълно поносими за хората. Накратко казано, идеално подходящото място за криене едва ли не на всичко.

Морген допи чая си и остана доволен, че кардиналът изигра ролята на любезен домакин и отново му напълни чашата.

— Благодаря.

Браун кимна.

— Залцбергверк в планината Хаберзам оставаше единственото напомняне за нацистите във възвишенията около Алт Аусзее, докато през 1945 година не започнаха да прииждат камиони и фургони, натъпкани с безценни картини, статуи, редки книги, ръкописи и религиозни светини — продължи свещеникът. — Както знаете, Хитлер е плячкосал най-големите обществени и частни художествени сбирки в окупираните страни, за да състави от тях постоянната колекция в „Музея на фюрера“. Представял си го като величава сграда, която трябвало да бъде издигната в мърлявия промишлен град Линц — дома на неговото детство. Като непризнат художник Хитлер искал да построи най-големия музей на изкуството в историята, за да не бъде забравен никога в родния си град. Но бомбардировките на съюзниците осуетили замислите му и затова той побързал да прати колекцията си в солните мини на Залцкамергут, където да бъдат опазени от почти всекидневните въздушни атаки.

За разлика от надменно потайните части на СС, охраняващи мината в Хаберзам, войниците от Вермахта, придружаващи колекцията, бяха уплашени момчета, които охотно стояха далеч от разгара на сраженията, но в същото време съзнаваха ролята си на пазачи на огромно богатство, и то откраднато. Шетаха трескаво, конфискуваха солни мини навсякъде из областта, като складираха повечето творби в мините при Бад Ишъл и Бад Аусзее и особено в големите дълбоки мини в Щайнберг и Мосберг. Имаше и уредници на музеи, мнозина от тях военнопленници — пътуваха отзад в камионите и фургоните по стръмните планински пътища, гибелно опасни през зимата, за да изпълнят възложената им задача и да опазят плячката на фюрера.

Камионите боботеха денем и нощем през селото и търговците им се радваха. Всички новодошли препълваха малката ми църква и бях непрекъснато зает. Дори толкова зает, че почти забравих за мината в планината Хаберзам. Но от многобройните си нови енориаши войници чувах изповеди за такива истории на страдания, ужас и зло, че понякога се съмнявах дали Бог би могъл да намери у себе си достатъчно милосърдие, за да им прости.

— Безкрайната милост на Небесния Отец може да опрости всички грехове — заяви кардиналът и надутият му тон дойде в повечко на Морген.

— Моля Ваше Високопреосвещенство за извинение, но това ми е добре известно — на свой ред се сопна свещеникът. — Но аз не бях нищо повече от човек… както и сега… и не притежавам безгранично търпение и мъдрост.

— Вече се убедих — отвърна Браун със снизходителна усмивка.

— Наистина ли искате да чуете моята история, или бях извикан тук, за да ме уязвите?

Кардиналът се вторачи безизразно в него и мигът се проточи.

— Моля ви, продължете.

Морген въздъхна.

— Всичко започна заради любопитството на един местен юноша към мината. Около два месеца след като започнаха да докарват художествените творби, това селянче — тринадесетгодишният Йохан Хофер, карало ски по пътеките над Алт Аусзее и кривнало прекалено близо до Хаберзам. Стреляли по него и го убили. Около четири часа сутринта отворих вратата и пред мен застана млад сержант от СС на име Вили Макс, който беше съкрушен от смъртта на Йохан. Видял с очите си как убили момчето. Каза, че го направили за забавление — двама лейтенанти използвали момчето като мишена, за да се упражняват. Младият германец ме помоли да му дам опрощение и ми разказа за Тайния Месия. Оттогава до ден-днешен ми се иска да не бях чул изповедта на този младеж, но знаех, че трябва нещо да се направи.

На есесовците било забранено да влизат в селото, затова Морген помолил сержанта да издейства разрешение свещеникът да изнася литургии и да изповядва в самия гарнизон. В деня, когато отишъл там, новините за настъплението на съюзническите войски тласнали младите войници до ръба на паниката. Молели се с пламенната вяра на отчаяни хора. На победени. Според слуховете съюзниците вече навлезли в Австрия и с всеки ден се приближавали. Есесовците най-много от всичко се плашели, че с тях ще се отнесат така, както те се отнасяли с другите. Трудна за приемане участ — през шестте години безпощадна война тези мъже на практика забравили що е милосърдие.

Изнервените войници тихомълком обсъждали с Морген, че искат да се измъкнат в нощния мрак. И не един го молел да донесе цивилни дрехи, за да улесни бягството му. Никой от тях като че не знаел какво охранява. Изглежда, тайната била известна на малцина избраници, сред тях и сержантът, който дошъл да моли за опрощение.

— Една вечер след литургията в лагера, Вили Макс — същият сержант, и аз се измъкнахме от казармите и влязохме в мината. Огромната пещера бе превърната в крепост. Навсякъде из тунелите имаше оръжия, боеприпаси, експлозиви и клопки. Показаха ми как е миниран входът, за да предизвика контролирано срутване и да направи мястото недостъпно. Щом минахме оттам, сержантът гарантира за мен и ме допуснаха вътре, без да задават въпроси. Охотно се съгласиха да ме разведат из пещерата. — Свещеникът се бореше да овладее гнева и погнусата си, събудени от спомена. — И това стана възможно, Ваше Преосвещенство, защото — както и вие знаете добре — мнозина църковни дейци, особено антисемитски настроените сред нас бяха служили прекалено вярно на Райха и неговите цели. — Морген пренебрегна заплашителното мръщене на Браун и продължи: — Не исках да повярвам на разказаното ми от сержанта, но когато отвориха импровизирания трезор и пред очите ми се разкриха златната кутия със „Страстите Софиини“, нейната плащаница и другите документи, всички съмнения отстъпиха пред потреса. След като прибраха кутията, часовият отвори друга част от сейфа и показа писменото споразумение между Хитлер и папа Пий XII. — Свещеникът впи поглед в очите на кардинала. — Щом прочетох какви отстъпки е направил папата, вярата ми се смали дотолкова, че загубих власт над себе си. — Морген бавно поклати глава, съжалението в душата му личеше и след половин век. — И досега се виждам, сякаш се бях отделил от тялото си. Не владеех изобщо юмрука си, който се заби в гладката бяла шия на часовия. В тези мигове ръцете ми сякаш бяха под контрола на сила извън мен. Отново и отново удрях войника, докато не се свлече окървавен и безчувствен. — Свещеникът дишаше ускорено и дълбоко, все едно тялото му си припомняше усилията. — И тогава посегнах към златната кутия. Зад мен отекна вик: „Спрете!“. Обърнах се. Младият сержант, който ми показа всичко това, бе насочил служебния си „Люгер“ към гърдите ми. „Застреляй ме! — подканих го. — Готов съм да умра.“ Той завъртя глава. „Не. Трябва да излезете.“ Озърнах се и с изумление видях, че сейфът с плащаницата се затваря сам сред механичен вой в стените. Обърнах се да грабна кутията, но сержантът се хвърли напред и ме изблъска с рамо встрани от затварящата се врата. Спаси ми живота. Иначе щях да остана заклещен като в капан. — Морген поклати глава. — Понякога съжалявам, че не бях заклещен там. — Ръката му трепереше, докато отпиваше от чая. — Той ми каза, че имало охранителни устройства дори в самия сейф, капани, които да убият човека, опитал се да открадне съдържанието му.

Внезапно някъде отдалеч се чуха гласове и звукът им ми напомни, че да опазя живота си достатъчно дълго, за да разкажа истината на света, може би ще е дори по-трудно, отколкото да убедя света какво видях току-що. Сержантът им отвлече вниманието и аз се измъкнах от мината, но ме подгониха както бягах.

Морген премълча скритите си мисли, които се изкушаваше да сподели, но отново остави неизречени. Радваше се, че неговият таен син е избегнал опустошението на войната и се молеше на Бог да прости на един своенравен свещеник за слабостта, довела до зачеването му. Молеше се също Бог да прояви снизхождение към гордостта, която чувстваше всеки ден, докато виждаше момчето да израства в мъж.

Онова време в Алт Аусзее беше същинско изтезание — взираше се в очите на това момче, чуваше как собственият му син го нарича „отче“ и не можеше да му каже колко вярна е думата. Копнееше да му обясни, но знаеше, че ще минат години, преди момчето да е готово за истината: негов баща не е храбрият оберлейтенант, загинал доблестно в битка с полските варвари, а селски свещеник, който с цялата си душа обичаше майка му повече от нейния съпруг. Нямаше право да постъпи така, но понякога…

Морген си спомни странноприемницата до езерото, която Ана поддържаше сама след заминаването на мъжа си. Покривът със стръмни скатове пръв улавяше лъчите на изгряващото слънце. И отново се подсети за фантазиите, които ден след ден се разиграваха в мислите му — как ще се отрече от обетите си, ще се ожени за Ана и ще отгледа сина си.

Пак си напомни, че се е обрекъл на църквата… дори ако някои високопоставени нейни служители я покваряваха в името на „по-висши цели“. Не, нямаше как да отрече, че синът му е плод на сладък грях, за който наистина трябваше да измоли опрощение.

Отърси се от спомена за странноприемницата на Ана… и от мислите за техния син.

— Накъде бягахте, отче? — напомни му Браун да продължи.

— Накъде ли?… — Кардиналът му помогна да се избави от унеса. — Бягах към малка каменна къща до южния бряг на езерото, където ме чакаше Якоб Йост.

Морген се умърлуши мигновено. Така потъна в мисли за сина си, че за миг бдителността му измени.

— Ето! — тържествуващо изрече Браун. — Спомнихте си нещо ново! — Кардиналът се усмихваше до ушите. — Сега ми кажете кой е Якоб Йост.

Издебнатият Морген знаеше, че няма друг избор, освен да разказва още, като се стреми да не признава излишни подробности, но се придържа към истината.

— Йост беше свързан със съпротивата — обясни свещеникът. — Скоро след първата изповед на сержанта аз поговорих с него. Надявах се някак да съобщи тайната на американците, а чрез тях и на целия свят. Знаех, че ще направи всичко възможно, дори да загине заради това. И за малко не стигнах до него. Есесовците ме улучиха, но не бях ранен лошо. Само че ме забавиха и вече налитаха към мен, когато се намеси Божественото провидение.

Кардиналът повдигна вежди, макар да бе научил това от протоколите на предишните разговори със свещеника.

— Американците напредваха с бой през селото, един техен снаряд се отклони и се заби в заледеното езеро между мен и гонещите ме есесовци. Взриви се по-близо до тях. Винаги ще помня как експлозията разкъса тънката ледена покривка върху водата. Вдигна огромни късове лед и запрати онези мъже в черно-зеленикавите води отдолу. После почти величаво ледените плочи се наместиха обратно като оръфани парчета от пъзел и преследвачите ми изчезнаха.

Добрах се до къщата, където трябваше да се срещна с Йост. Когато стъпих на верандата, входната врата се отвори, но вместо Йост зърнах висока фигура с набиващата се на очи униформа на офицер от СС. Обърнах се да побягна. — Гласът на Морген стана дрезгав. — И тогава той ме простреля в главата.

Последното изречение сякаш увисна във въздуха на залата. Яркият ден вече избледняваше в зимен залез. Седяха така дълго, наблюдаваха как слънцето се скрива и никой от двамата не искаше да погледне другия.

Когато Браун заговори, гласът му като че отекваше.

— Отче, разбирам какво огромно бреме беше за вас този разказ и искам да подчертая голямото му значение, особено защото възстановихте още един от спомените си. — Помълча в търсене на най-подходящите думи. — Колкото и да е ценен този спомен, най-важният въпрос е — спомняте ли си в коя от стотиците солни мини из областта са реликвите на Тайния Месия?

Морген направи всичко по силите си да внуши на кардинала впечатлението, че усърдно се мъчи да си спомни.

— Не, Ваше Преосвещенство. И тази подробност е сред многото други, които загубих заради раната.

Лъжеше.