Люис Пардю
Дъщерята на Бога (31)

30.

В стаята за оглед още лъхаше леко на терпентин. Мутерс внесе касетата и ги остави на спокойствие. Двамата нетърпеливо разчупиха печатите и намериха вътре метално куфарче, в каквито се пренасят по-сигурно камери и друго електронно оборудване. То имаше сложна цифрова ключалка, която се отвори след нагласянето й на номера от банковата сметка.

Съдържанието на куфарчето бе разпръснато по масата за кафе: книжа (много от тях с печати) — документи от Райхсканцеларията и Ватикана, подвързани справочници за укрепление; чертеж на същото укрепление, обозначено само като „съоръжението Хаберзам“, микрофилм с етикет „оригинали на исторически свидетелства в съоръжението Хаберзам“ и снимки. Десетки снимки.

Сет неспокойно подаде една от тях на Зои.

— Нищо чудно, че още са готови да убият за картината.

Зои я взе. От скъпата фотохартия, несъдържаща сяра, на погледа й отвръщаше отчетливо изображение на лице. Отпечатък от мъртвото лице на млада жена или момиче с кротко изражение на покой, сякаш настъпил след тежка мъка.

— Не мога да повярвам — промълви Зои. — Хитлер е изнудил папата да мълчи за нацистките зверства.

— Повярвай — отвърна Сет. — Ето го документа, който доказва това.

Порови в бъркотията на масата и извади споразумението, което гарантираше мълчанието на католическата църква, а в замяна Хитлер гарантираше безопасност на Ватикана и се задължаваше да не разгласи никое доказателство, свързано с плащаницата на София. Най-отдолу, удостоверени с печатите на Ватикана и на Третия райх, се виждаха подписите на папа Пий XII и на Адолф Хитлер.

Зои остави снимката върху другите фотографии на плащаницата.

И двамата зареяха погледи към материалите по масата. Струваше им се, че не могат да ги осмислят: император и папа укриват явяването на жена Месия, Херман Гьоринг намира плащаницата и всички документи, потвърждаващи автентичността й — „Страстите Софиини“. При първото потъпкване на истината умрели стотици хора, а в последвалото мълчание загинали милиони.

— Сега какво ще правим? — попита Зои.

— Май трябва да отидем в Алт Аусзее. Така поиска Йост. Да отидем, за да се срещнем с Морген. А и не можем да се застояваме тук. Полицията много иска да ни спипа. Може би градче в Австрия е добро скривалище, докато умуваме как да се измъкнем от тази каша.

— Така ще имаме и шанс да се запознаем по-подробно с тези материали. Дотук само се плъзгаме по повърхността.

Сет кимна, наведе се над масата и започна да прибира купчините хартия в куфарчето.

Всичко това им отне над два часа. Стратън сигурно ставаше нетърпелив и се тревожеше. Ще го намерят и ще отидат с колата в Алт Аусзее. И там стар свещеник на име Ханс Морген ще им помогне да научат някои отговори. В тези отговори сигурно са скрити решения — как да спрат убийствата около плащаницата, как името на Риджуей да бъде изчистено от обвиненията в убийство. Трябва да има начин. Непременно.

Сет държеше ръката на Зои, когато отиваха с Мутерс към асансьора. С крайчеца на окото си зърна двама мъже, които вървяха към тях от дъното на коридора. Взря се внимателно в тях. Единият като че му беше познат, но не се сещаше откъде. Ченгетата, професорите, а и преследваните хора виждат много лица през живота си.

Мутерс кимна на двамата и им се усмихна. Вратата на асансьора се отвори. Той май познаваше мъжете. Онзи отдясно пъхна ръка под сакото си и когато я извади, държеше автоматичен пистолет с дълъг дебел цилиндър на цевта. Стомахът на Сет се сви, от устата на Зои се изтръгна тихо възклицание на изненада. Въоръженият човек изведнъж спря на пет-шест метра от тях и вдигна ръка.

— Не… — само успя да каже Мутерс, преди мъжът да го застреля.

После убиецът се прицели в Сет.

Доверил се на инстинктите си, Сет тласна Зои към кабината на асансьора и мигновено натисна бутона с надпис ZUMACHEN. Откъм коридора се чу тропот на тичащи крака, смекчен от изисканата пухкава пътека. А вратата все не се затваряше.

Сет хвана Зои за ръката и я натика в ъгъла до таблото за управление. Тя го видя да стиска дръжката на черното метално куфарче с две ръце и да заема позата на чукохвъргач олимпиец.

— Не мърдай — нареди той.

Отначало замахна предпазливо, после се разкрачи устойчиво и щом се показа главата на убиеца, вложи в движението цялата си тежест.

Книжата в куфарчето тежаха доста. Остър ъгъл удари убиеца малко над лявото ухо и металът лесно проникна в тънката плът. Частица от секундата по-късно влажен пукот изпълни кабината — инерцията разцепи слепоочието на мъжа като гнил пъпеш.

Пистолетът със заглушител излетя от ръката на убиеца и отскочи от стената на кабината. Сет удържа куфарчето в ръцете си, а тялото на мъжа се свлече и тупна тежко. Горната му половина беше в кабината, а краката — в коридора. Вратата най-после понечи да се затвори, но спираше непрекъснато в трупа.

Сет метна окървавеното куфарче на Зои и се хвърли към оръжието. Вратата за пореден път се блъсна в бъбреците на мъртвеца и се прибра в стената. Сет видя втория мъж да говори по малка радиостанция. Значи имаше още хора с него. Но къде ли бяха те?

Мъжът видя пистолета в ръката му и побърза да се долепи до стената извън зоната за стрелба. Вратата пак се опря в мъртвия убиец и Сет се наведе да подхване трупа. Докато го дърпаше навътре, вратата притисна глезените на тялото и се отвори.

Когато се прибра напълно в стената, вторият мъж стоеше в коридора и вместо радиостанцията държеше пистолет като този, който Сет взе. За миг двамата се зяпнаха, стъписани и изненадани. После всеки насочи оръжието си. Сет изпревари с частица от секундата и се оказа мъничко по-точен. Усети силния откат веднъж, втори път и отскочи да се прикрие. Този път вратата се затвори плътно и в последния момент Сет видя мъжа, който рухна на колене, после падна по лице на дебелата пътека.

В спускащия се асансьор той обърна по гръб трупа и намери два резервни пълнителя за пистолета. Пъхна ги в джобовете на панталона си.

— Кои… — Гласът на Зои не й се подчини. Тя се прокашля и опита отново. — Кои са те?

Сет поклати глава и продължи претърсването на мъртвеца. Извади портфейла и го отвори. Дебела пачка банкноти — швейцарски франкове, австрийски шилинги и малко германски марки. А между тестето кредитни карти Сет намери служебна карта със снимка, издадена на Бернард Залцер, служител на Туле Гезелшафт Банк.

Обърна я към Зои.

— Тук не само хер Мутерс е бил готов да обслужи хората, дошли да вземат съдържанието на касетата. — Кабината забави ход, преди да спре на партера. — Запази това — подаде й той портфейла.

Асансьорът спря и подвижната врата се прибра. Сет взе металното куфарче и бутна вратата, която бе прикрита като част от ламперията в приемната. Излезе от кабината. До него мъжът от охраната бе паднал върху голямото си бюро, от малката кръгла дупка в слепоочието му се стичаше кръв.

На дивана седеше мъж в черна униформа с червени кантове. Мина секунда, преди Сет да си спомни, че този е музикант от Армията на спасението. Друг стоеше до входа на приемната. И двамата като че се учудиха, че го виждат. За миг се сковаха.

Седящият на дивана вдигна безформен предмет, в който Сет разпозна автомат „Н & К МР5А“. Риджуей припряно хлътна обратно в кабината и се спъна в Зои. Двамата паднаха на пода, оплели ръце и крака, тъкмо когато куршумите от автомата заудряха глухо по дървената обшивка на асансьора.

— Schnell! Schnell! — викаше единият нападател.

„Бързо! Бързо!“

Сет се отдели от Зои, прицели се както беше на колене и стреля по налитащия убиец с автомата. Куршумът се заби в корема му и го отметна прав назад, а лицето му застина в маска на опулено изумление. Явно никой не ги бе предупредил, че Риджуей е въоръжен. Сет се възползва от изненадата и стреля повторно. Дясното око на мъжа изчезна в червено-розови пръски.

Зои се надигна и заблъска по бутоните на таблото. Вратата се затваряше, а Сет стреляше неспирно по втория „музикант“. Патроните в пълнителя свършиха със затварянето на вратата. Сет въздъхна, щом кабината потегли нагоре.

— Накъде сме? — попита той Зои.

Въртеше оръжието в ръцете си и се опитваше да намери копчето за освобождаване на пълнителя.

— Нагоре.

Сет натика нов пълнител в пистолета.

— На някои от по-долните етажи трябва да има офиси — обясни тя. — А където има офиси, има и аварийно стълбище.

Вратата се отвори и откри огромна зала, разделена с остъклени прегради. Изпълваше я тихото шумолене на компютри, калкулатори, принтери и правене на пари. Сет побърза да скрие пистолета отзад на кръста си.

Зои попи гледката и пристъпи в залата. Отиде до червената ръчка за тревога при пожар и я дръпна. Отекна звънец. Зои се разкрещя:

— Feuer! Feuer! Feuer!

„Пожар! Пожар! Пожар!“

В залата се надигна уплашено мърморене. Хората ставаха от столовете си. Сет грабна куфарчето и се присъедини към Зои.

— Пожар! Трябва да излезем! Пожар!

Мърморенето премина в гръмка развълнувана врява. Някои си събираха вещите от бюрата. Жените се вкопчиха в чантичките си. Висок мъж със сякаш изписана на лицето му отговорна длъжност се изпречи пред двамата.

— Слушайте, какво означава това? — попита ги ядосан.

— Има пожар на първия етаж! — извика Сет в лицето му. — Хер Мутерс ме изпрати да евакуирам този етаж.

Мъжът се изопна, когато чу името на началника си.

— Това е нарушение на правилника — заяви той. — Непременно ще говоря лично с вицепрезидента Мутерс.

Закрачи целеустремено към един телефон. В залата обаче настана хаос, хората се избутваха в желанието си да стигнат първи до отворената врата в далечния ъгъл. Друга аларма, несъмнено задействана от отварянето на аварийния изход, пришпорваше бързането в помещението. Зои и Сет се смесиха с гъмжилото, което вече беше на косъм от паниката.

В подножието на аварийната стълба тълпата се мотаеше насам-натам из широкия двор, от който алеи водеха към съседните улици. Хората бяха объркани и не тръгваха наникъде, скупчени на групички. Мнозина се оплакваха, че не виждат никакъв дим, някои пък умуваха дали не е поредната учебна тревога.

Сет и Зои се отделиха от тълпата и бавно се отдалечиха от Банхофщрасе по една пресечка. Воят на сирени се засилваше — сигурно пристигаха противопожарни коли, може би и полицейски, ако някой бе намерил труповете.

По пресечката стигнаха до тиха улица в сърцето на средновековния квартал на Цюрих. Вървяха мълчаливо, бяха прекалено зашеметени да говорят. След половин час стигнаха до подземния паркинг на Зилщрасе, а минути по-късно Зои забеляза тяхното волво. Стратън им махаше с ръка.