Люис Пардю
Дъщерята на Бога (34)

33.

— Мината в Хаберзам е голяма — обясни Гюнтер. — Мен питайте, аз бях началник там, преди да нахълтат есесовците.

Той бе извадил картата на мината, за да я разгърне на масата в хижата. Наоколо седяха Морген, Риджуей, Зои, двама помощници на свещеника и Джордж Стратън, главата му с лепенки върху пет-шест рани, получени в схватката с трима от хората на Морген. И тримата, които го заловиха, също бяха превързани. Никой не се радваше особено, че американецът се е включил в начинанието им.

Тримата щяха да убият Стратън, ако Зои и Сет не бяха гарантирали за него.

— Той ни спаси живота — подчерта Сет и разказа подробности от произшествието в Марина Дел Рей.

После Зои обясни как е била спасена в Цюрих.

— Господин Стратън, изскачате подозрително навреме при нужда — промърмори Морген, но неохотно се съгласи той да остане в групата.

Сега седяха и обмисляха набега си в мината. Щяха да се опитат да вземат плащаницата и „Страстите Софиини“ на Коледа.

— Ще празнуваме чрез нашата саможертва — бе промълвил Морген.

Гюнтер сподели до последната подробност как той и останалите (без Морген) се трудили няколко години, за да изкопаят проход от съседна изоставена мина към Хаберзам.

— Входът на самата мина Хаберзам е затрупан така, че са необходими огромни усилия… мощно оборудване и експлозиви за разчистването. Ясно е защо не искахме да привличаме вниманието с толкова мащабна работа.

— Да не говорим пък за разходите — добави свещеникът. — Ще бъдат непосилни за нас.

Гюнтер закима.

— Откакто съм се родил, живея тук и по едно или друго време съм работил в почти всяка мина оттук чак до Бад Ишъл. Толкова са много, че за доста от тях не са съставени дори карти.

За по-малко от година той намерил подходящата мина. Задължително било да е изоставена, за да пробиват, без никой да ги забележи, а и да е достатъчно близо, за да успеят шепа хора, отделящи колкото време смогнат, да прокопаят тунел до онази под Хаберзам. Девет години били нужни на Гюнтер и съратниците му, за да завършат тунела.

— Но щом вече имате достъп до мината, защо не наехте касоразбивач или подобен специалист, за да вземете плащаницата по-рано? — попита Сет.

Гюнтер не продума, а бръкна в черното метално куфарче и извади подвързана книжка. Показа я на всички.

— Добрият ни сержант Фон Халбах е казал на отец Морген за огромната мрежа от предпазни системи, мини и клопки, поставени по всеки възможен път към сейфа.

— Освен това — намеси се Морген, — не само че сейфът е изработен така, че да бъде опасен за всеки влязъл без разрешение, но и са поставени механизми, които да унищожат плащаницата и „Страстите Софиини“, за да не попаднат във вражески ръце.

— А това е ключът. — Гюнтер жадно прелистваше книжката. — Страница по страница как да избягваме, да обезвреждаме и да премахваме защитите. — Млъкна и се зачете в една от последните страници. — Включително и процедурата за влизане в самия сейф.

Разгърна кориците по-широко и пак показа книжката на всички.

— Но нали взривните вещества или отровите… каквото има там, трябва да са се повредили или разпаднали за четиридесет години? — попита Зои.

Сет завъртя глава.

— И днес умират хора от гранати и бомби, останали от Втората световна война. Случвало се е някой фермер да ги закачи с плуга в нивата си или работник от газоснабдителна компания да забие лопатата си в тях.

Гюнтер я погледна и кимна.

— Прав е, госпожо Риджуей. А има отровни газове, произведени от нацистите, нервнопаралитични газове като табун, има бомби с антракс, които и сега са запазили цялата си унищожителна сила, а е вероятно да са хиляди пъти по-опасни, защото металните им корпуси и обвивки са разядени. — Той поклати глава. — Не, нацистите са изработвали добри оръжия. Трябва да очакваме, че повечето все още са опасни.

Зои потръпна.

— В такъв случай предполагам, че един от вас… — Сет се взря в Гюнтер — … е специалист по тези видове експлозиви и устройства, използвани през Втората световна война?

В тягостното мълчание Гюнтер се озърна към Морген, който се прокашля.

— Уви, той беше убит в Амстердам. Умрял е в парка до вас…

— И аз понаучих това-онова за експлозивите — обади се Гюнтер, — докато бях началник на мина. Но чак да съм специалист, господин Риджуей…

— Затова бихме искали утре да дойдете с нас в мината — обърна се свещеникът към Сет. — Доколкото знам, обучението на полицаите във вашата страна включва и известни познания за взривните вещества. Пък и вашият гръб е силен и млад.

— Не, Сет! — възкликна Зои. — Вече направихме достатъчно. Нека те се справят с останалото.

Морген я стрелна с неспокоен поглед и добави:

— Ние ще… ние ще ви помогнем да възстановите доброто си име, да се преборите с обвиненията в криминални престъпления, които са повдигнати срещу вас, независимо дали утре ще успеем. — Преглътна, за миг погледна и Сет, после отново се вторачи в Зои. — Не се съмнявам, че ще бъдете оневинени, ако сме в състояние да представим доказателствата, които засега са в мината. — Отново изчака като адвокат, даващ възможност на съдиите да обмислят доводите му. — Без плащаницата и „Страстите Софиини“ обаче вашите истории, фактите в тях ще бъдат оспорени като лъжи, като измишльотини. Прекалено фантастични са, за да повярва някой… без някакво доказателство. Или ще прекарате остатъка от живота си в затвора, или вечно ще се криете. — Той се изправи и заобиколи масата, за да застане пред Сет и Зои. — Вашата помощ утре ще увеличи значително шансовете ни да успеем, както и шансовете всички тези обвинения срещу вас да отпаднат. От друга страна, ако се провалим…

Той вдигна рамене, сякаш за да отърси от тях възможните последствия. Сет изведнъж почувства, че тежестта на решението е притиснала собствените му рамене.

— Може ли да помисля над това до утре?

— Разбира се — кимна Морген. — Но трябва да седите с нас тази вечер, докато съставяме плана си. Подготовката е това, което ще запази живота ни утре. Подготовката, късметът и молитвата.