Люис Пардю
Дъщерята на Бога (18)

17.

В плътния мрак в три часа посред нощ Зои Риджуей седеше пред допотопния компютър в килията си и проклинаше.

— По дяволите! — Дланта й се стовари върху бюрото. — Не ми трябва тази гадост! Не точно сега!

Твърдият диск на машината непрекъснато се задръстваше, защото тя прехвърляше от сървъра всички сканирани снимки, документи и подробните истории и архиви за експонатите от колекцията, които Макс бе запазил педантично.

Зои отвори „Уиндоус Експлорър“ и потърси още файлове за изтриване. Непременно имаше начин да освободи още място. Утеши се с късмета, че още не са изключили главния сървър в студиото, за да го откарат нанякъде като всичко останало. Когато я водеха насам с белезници на китката, в склада изведнъж настана трескава шетня. Донесоха й вечерята по-късно и този път беше от „Макдоналдс“ вместо от „Мьовенпик“. Надеждната предвидимост на предишните месеци бе пометена от напрегнатата припряност, която тя надушваше у мъжете, можеше да се закълне в това. Сигурно знаеха, че тя ще забележи. Може би очакваха да се уплаши.

Но видението за близката свобода я изпълваше с опияняващо въодушевление, което пропъди страха й. Зои се зае настървено да трие файлове от компютъра, заличаваше от диска всяко ненужно изображение, файл или приложение. После опразни и „кошчето“ с изтритите файлове. Така спечели около 160 мегабайта. Решена да отнесе колкото се може повече данни, тя пак започна да копира, а на екрана пред нея минутите се изнизваха.

Файловете се прехвърляха от главния сървър в нейната машинка и Зои огледа още веднъж приготовленията си за бягството. Разглоби леглото, печката бе обърната с реотаните надолу на пода до бюрото, кабелът й бе свързан направо в контакта до вратата. Тя потри изстиналите си ръце и ги пъхна за малко под мишниците. Макар че печката беше шумна и немощна, стаята забележимо се смрази след изключването й. Похитителите изобщо не благоволиха да й донесат палто. Затова тази нощ Зои облече две фланелки (толкова й дадоха), единствения дебел пуловер и вълнения панталон. Евтините чехли от изкуствена кожа на краката й вече се разпадаха, но сега щяха да издържат, докъдето тя успееше да се добере.

Резачката за нокти (не й позволиха да има по-сериозен инструмент в килията) бе оставена на бюрото до мишката на компютъра. Резачката и мъничката й пила за нокти бяха разкривени и огънати от успешната атака на Зои срещу винтовете на твърдия диск и капака на печката.

Дискът прещракваше и бръмчеше, а погледът й се стрелна към тавана и пружината, която доскоро бе опъната в рамката на леглото, за да крепи дюшека. Сега висеше под тръбата на противопожарната пръскачка, вързана с парчета от чаршафа, усукани и снадени на въже. Единият край на въжето бе закрепен в средата на пружината, която провисваше надолу като скоба. Въжето минаваше над тръбата и се спускаше обратно към пода, където Зои го върза за крак на бюрото.

Тя така потъна в мислите си, че едва се заслушваше в чегъртането на диска, който теглеше файлове по мрежата. Очите и мислите й прехвърляха наново цялата подготовка в търсене на недостатъци. Всяка стъпка трябваше да мине без грешка, ако Зои искаше отново да види слънцето.

И отново да види Сет.

Тя прокара жица от кабела на печката до провесената пружина. Отново с помощта на резачката за нокти сряза една от „горещите“ жили в кабела и махна изолацията. След това отдели щепсела от кабела на разклонителя и оголи по две от трите жици във всеки край. В единия край на осакатения разклонител тя свърза двете жици с всяко от двете оголени телчета от кабела на печката. Усука стегнато съединенията и ги върза с други ивици от разкъсания чаршаф — за да не се разхлабят, а не за да ги изолира. С още парчета закрепи този край за крака на бюрото да не би някое случайно размърдване да разкъса съединенията.

След това Зои върза целия свободен край на кабела от разклонителя за няколко телчета в пружината, за да е захванат по-здраво. Накрая усука двете оголени жици в този кабел към пружината на пет сантиметра един от друг. И тях върза с ивици плат. Токът, захранващ печката, щеше да се отклони — от контакта нагоре по едната отделена жица в кабела на разклонителя, през пружината и обратно по другата жица на разклонителя към кабела на печката и оттам към реотаните.

Почуди се дали не беше обратното. Не, ако бе запомнила правилно уроците на баща си, променливият ток всъщност минава и в двете посоки. Все едно. Важното беше, че пружината, поддържала дюшека, щеше да затвори веригата, щом тя включи печката. И токът със стандартното европейско напрежение 220 волта щеше да захранва цялата пружина. Зои потупа джоба на панталона си о твърдата издутина от отрязания щепсел. Тя оголи и трите му жици, после ги свърза и усука, накрая ги изолира грижливо с остатъците от чаршафа.

Погълната от премислянето на подготовката, Зои не чу как дискът спря да шуми, завършил прехвърлянето на файловете. Тогава скърцането на стъпки в стаята над нея я върна в настоящето. Страхът стисна сърцето й като студена стоманена ръка. Досега неведнъж бяха влизали на изненадващи проверки в нейната килия по всяко време на нощта.

Биха ли го направили, щом толкова скоро всичко щеше да приключи? Биха ли дошли да се отърват още сега от ненужния товар?

Скърцането продължаваше. Някой крачеше горе.

„Моля те, Богиньо. Нека той просто отива в тоалетната.“

Тласната от хрумването, че Чудовището и неговият съратник Сергиев може да застанат на прага, преди тя да е съвсем готова, Зои скочи. Без повече да я интересува дали е отмъкнала всички нужни сведения от сървъра, натисна бутона за изключване на компютъра. В мимолетен миг на истерия й се мярна мисълта, че за пръв път изключва „Уиндоус 95“, без да е безопасно. През следващите няколко минути щеше да направи още много неща, без да са безопасни.

Компютърът вече не работеше, Зои отдели кабелите за връзка и за захранване, за да извади диска. Беше широк и дебел колкото книжка с меки корици, но по-къс. Намести се плътно в десния заден джоб на панталона.

Стаята горе притихна.

— Сега му е времето, миличка — каза си на глас Зои.

Дори ако онези мъже не дойдат при нея, нямаше никаква причина да протака поредицата от действия, които мислено бе репетирала отново и отново, още откакто планът за бягство изскочи напълно оформен в главата й предишната вечер.

Спря само за миг и сведе глава.

— Богиньо — започна молитвата си едва чуто, — това е твой план. Аз никога не бих се сетила. Моля те, помогни ми да го изпълня както трябва. — Отвори очи, вдигна нагоре лице и добави: — Моля те.

Чу отгоре пускането на водата в тоалетната чиния и стичането й по дебелата черна отходна тръба, която минаваше през килията й. „Онзи е в тоалетната. Добър признак.“

Зои започна да върши всичко като автомат в предварително намислената последователност. Първо свали компютъра и монитора на пода, махна всичко от бюрото. След това сгъна на три тънкия неравен дюшек и го сложи в единия край на бюрото.

Грабна частите от рамката на разглобеното легло и с последните ивици плат от чаршафа нагласи висок до глезените капан за препъване. Стараеше се ръцете й да не треперят, когато сграбчи последното парче от леглото — метален крак с дълъг болт в края, който го бе крепил за рамката. Сложи го на бюрото и внимателно отвърза усуканото въже, задържало досега под тавана пружината, по която вече протичаше ток.

Сърцето й блъскаше като парен чук в гърдите. Зои изтри длани и се покатери върху бюрото.

— Моля те, помогни — пак промълви тя. — Не мога да се справя сама.

Вдиша дълбоко и решително, взе крака на леглото и замахна към главата на най-близката пръскачка. От удара из килията заехтя метално дрънчене и в стаята горе тутакси се развикаха. Не така си го бе представяла.

— Мръсна работа! — изсъска Зои.

Замахна отново и този път парчето метал се плъзна по тръбата и изхвърча от запотените й ръце. Над нея разтревожените крясъци се засилваха.

Борейки се с паниката, която се надигаше в задушаващ прилив от корема й, Зои се смъкна от бюрото, като върза изопнато въжето за дръжката на чекмедже, докато си прибере оръжието. Припряно се върна върху бюрото, стисна металния крак с две ръце и удари с все сила по пръскачката. Целеше се в малкия предпазител, който трябваше да се стопи при прегряване. Но този път парчето метал цапардоса основата на главата и я откъсна цялата.

Възнагради я мощна струя, която незабавно покри с вода пода на стаичката. Последва един от най-сладките звуци в живота на Зои: звънът на противопожарната аларма в промишления склад, задействана от спадащото налягане в тръбите. Цялото й тяло омекна от облекчение. Не знаеше предварително дали пръскачките още работят и дали са свързани с алармата, както е задължително в Щатите.

— Благодаря ти, Богиньо!

В един миг се запита за колко ли време цюрихските пожарникари се отзовават на тревожен сигнал. Каквато и да беше истината, за нея щеше да е късно. Отгоре виковете и врявата се сливаха със силния звън.

Зои хладнокръвно изключи лампата и зачака. В тъмнината чуваше звуците по-отчетливо. Шумът от счупената тръба стана по-плътен, защото водата се надигаше в стаята. Сякаш мина цяла вечност в забавен каданс, преди виковете да се разнесат в коридора пред нейната килия. Позна ядосаните гласове на Сергиев и Чудовището. Миг по-късно ключалката зачегърта, вратата се отвори с трясък и се появиха двамата мъже. През празната рамка се процеждаше мъждива светлина от слаба крушка далеч в края на коридора. Жълтата мътилка превръщаше всичко в сенки и размити силуети. В коридора се изля вода.

Зои се притисна към стената в сумрака и пусна въжето. Чудовището чу звука. Погледна нагоре и вдигна ръка към пружината. След секунда грамадният мъж изрева от болка, която сякаш изригваше от дъното на душата му. Електрическо жужене насити въздуха в стаята. Волтови дъги разкъсваха тъмнината като светкавици на фотоапарати. Великанът се олюля напред и падна, щом краката му се закачиха в капана, заложен от Зои.

И устремът на влезлия след него Сергиев го накара да стъпи във водата. Той изтърва пистолета и се загърчи още преди да е стигнал до падналия си съучастник — във водата по пода минаваше смъртоносен ток. На Зои й се стори, че стоя безкрайно дълго, а сърцето й спираше от гърлените болезнени стонове, които несравнимо по-силно от всякакви думи предаваха страданията на двамата. Вцепенена от ужас, тя ги гледаше да се гърчат на пода. Внезапно Чудовището млъкна, само тялото му потръпваше. Сергиев успя да се надигне на колене и да се обърне към вратата, но електричеството беше безпощадно и след малко той падна по лице във водата. Също като Чудовището загуби и гласа си, и властта над мускулите си.

Зои чакаше. В килията скоро се развоня на урина и изпражнения. Тогава се увери, че тези мъже са мъртви. Или скоро щяха да умрат. Хвърли дюшека на пода, за да стигне до вратата. Постара се да запомни кое къде се намира, легна по корем на бюрото и изключи печката. Извади от джоба си щепсела с усуканите на възел жици и го пъхна в контакта. Мъждивата лампа в коридора угасна от късото съединение. Други гласове горе започнаха да псуват осветлението.

Хванала крака от леглото като тояга, Зои запристъпя към вратата, като внимаваше да остане върху дюшека и се насилваше да забрави звуците на смъртна мъка, която причини на двамата.

Щом излезе в коридора, чу друг звук — сирени! Олекна й на душата, опипом тръгна по стената на коридора към вратата. Знаеше, че оттам се излиза в основното помещение на склада. Провря се и видя, че тук има светлина. Под пролуката на ролетна врата в отсрещния край на огромното пространство мигаха сигнални лампи. Двама мъже, в които позна началници на Чудовището, тичаха към студиото.

Зои се втурна в обратна посока към врата до друга товарна рампа в дъното на склада. Когато изскочи в свежия чист въздух на нощта, изрече благодарствена молитва. Тичаше по някаква алея към мигащите светлини пред склада, когато две човешки сенки се отделиха от мрака до стената.

— По-бързо!

Единият я сграбчи, другият изтръгна парчето метал от ръката й.

Изведнъж я завлякоха надалеч от светлината, към непрогледния мрак на нощта.