Люис Пардю
Дъщерята на Бога (24)

23.

Шофьорът бавно спря до бордюра при крайбрежната улица „Лимат“ малко по на север от „Васеркирхе“. Подминаваха ги други возила в късната вечер. Човекът в колата зад тях сърдито натисна клаксона. Турчинът не му обърна внимание. Мигове по-късно това БМВ ги заобиколи със свирещи гуми и се понесе с рев нататък.

— Ще ви закарам чак до мястото — предложи шофьорът.

— Благодаря — отвърна Сет, — но вече трябва да следвам указанията.

Турчинът кимна.

— Може ли поне да ви платя сметката от хотела дотук? — попита Сет.

Шофьорът го загледа с тъмнокафявите си очи.

— Моля ви — настоя Сет и извади малко швейцарски франкове от портфейла си. — Бездруго щях да дойда с такси.

— Ако тъй ще ви е по-леко на душата — отстъпи турчинът.

Сет кимна, сгъна банкнотите на четири и ги подаде на шофьора.

— Благодаря. — Турчинът ги пъхна в джоба на сакото си, Сет дръпна ръчката и отвори вратата. — Внимавайте, приятелю.

Риджуей се обърна към него.

— И вие.

Измъкна се навън и затвори вратата. Зад него двигателят на таксито изръмжа и притихна, щом шофьорът включи на скорост. Клаксонът изкряка веднъж, колата го подмина и се сля със светлините на другите автомобили, които навлизаха или завиваха от крайбрежната улица „Бруке“.

Сет постоя усмихнат. Турчинът щеше да се прибере вкъщи и чак тогава да открие банкнотата от хиляда долара, сгъната между франковете.

Пропъди тази мисъл, погледна си часовника и установи, че според указанията на Якоб Йост му остават пет минути да стигне до първия контролен пункт. Тръгна бавно по „Лимат“, като се застояваше тук-там пред витрините на магазини.

Нощта беше едва ли не топла и Риджуей разкопча якето си, за да не се изпоти. Това било заради фьона, обясни му турчинът.

Понякога през зимата огромни системи на високо налягане над Северна Африка изтласкват масиви от топъл сахарски въздух на север към системите на ниско налягане, които обикновено господстват в Европа през студения сезон. Последвалият силен топъл полъх топи снега, а в покритите с бели шапки Алпи — заснежените склонове. Опасността от лавини винаги скача рязко по време на фьон. Продължилият по маршрута Сет си каза, че малко прилича на ветровете „Санта Ана“, които духат в южната част на Калифорния през зимата. Само че фьонът не разпалваше огромни прерийни и горски пожари, нито пък подлудяваше хората. Поне засега.

Спря и се вгледа през металната решетка на една витрина в наредените на нея пръстени, обсипани със скъпоценни камъни във всевъзможни цветове: червено, зелено, бяло, синьо, жълто. Тук магазините не бяха толкова изискани както отвъд реката по Банхофщрасе. Нито пък цените, отбеляза Сет.

Изведнъж зад него и малко вляво два крака изчегъртаха по тротоара и спряха. Поетият въздух сякаш се втвърди в гърдите му, той се завъртя към шума, ръката му посегна към револвера в джоба.

Нищо! Докато се оглеждаше, сърцето му блъскаше като разгневен юмрук. На половин квартал и в двете посоки беше съвсем сам на тротоара.

Не се отпусна, а се върна по стъпките си покрай няколко входа. Никой не се криеше в тях. Озадачен, Сет тръгна напред, като надничаше недоверчиво във всеки вход. Сигурен беше, че чу нещо.

Нерви, каза си, щом стигна до кръстовището с „Торгасе“ и слезе от тротоара, за да пресече тясната тъмна улица. Така му ги опънаха през последната седмица, че тънкият пласт здравомислие почти се изтърка. Напрегна очи да съзре нещо в мрака на „Торгасе“ и му се стори, че в дълбоките сенки се мярна движение. Побърза да отмине и закрачи пак по тротоара на север по „Лимат“.

Сърцето му още биеше учестено, когато стигна до улица „Рами“. Огледа се предпазливо, извади туристическата карта на Цюрих от джоба и я разгледа под уличната лампа на ъгъла. Една пресечка по-нататък Йост бе белязал с кръстче лявата страна на „Рами“. Сет вдигна поглед от картата и видя тясно подобие на парк нагоре по склона, точно където би се падало кръстчето. Малко по-близо до него от същата страна имаше магазинче за цигари, също точно на мястото, описано му от Йост.

Все така усмихнат натъпка картата в джоба си и се заизкачва по стръмнината на „Рами“.

Запътен към магазинчето, той размишляваше, че Якоб Йост син е особняк. Полковник в швейцарската армия, телохранител на своя баща, сдържан, физически корав мъж, широкоплещест, мускулест, целеустремен. Прилагателните, описващи Якоб Йост, лесно изскачаха в ума му. За миг лицето на Сет се сви навъсено. Да, те описваха Йост, но не го обясняваха.

Изглежда, се бе посветил да осигури безопасността и благополучието на баща си, сякаш това е призванието на живота му. Но защо се налагаше?

Ами братята му? Двамата омекнали, закръглени мъже в онази галерия за избраници до Аугустинергасе? Щом Йост заговори за братята си, презрението му пролича. Как е станал толкова различен от тях?

Въпросите се сипеха един след друг.

Сет бавно поклати глава, загледан в часовника си. Точно седем и половина. И точно според указанията на Йост отвори вратата и влезе в магазинчето за цигари. В гъстия топъл въздух тегнеше миризмата на книги и тютюн. Отляво имаше голяма поставка със списания и най-различни книги — с меки и твърди корици, нови и стари. Отдясно се редяха рафт над рафт с ароматни тютюни и множество лули. Право пред него собственикът седеше зад щанда и четеше книга с меки корици. Вдигна глава, щом вратата се отвори.

— Добър вечер — поздрави го Сет на немски.

— Добра да е — отвърна мъжът, грижливо отбеляза страницата с празна кесийка от тютюн за лула и се изправи. — С какво да ви услужа?

Оглеждаше внимателно лицето на посетителя.

Сет усети как гърлото му пресъхва. Дали мъжете с неговата снимка в ръце вече са идвали тук да предлагат пари? Имаше ли телефонен номер, на който хора като този продавач можеха да се обадят? Твърда бодлива топка страх заседна в гърлото му.

— Искам броя на „Тайм“ от тази седмица — изгъгна Сет.

— Ей там — посочи собственикът към поставката със списанията. — Най-отгоре и почти най-отляво.

Сет се премести към поставката и очите му потърсиха познатата корица. Мяташе тревожни погледи към входа на магазинчето, боеше се, че всеки миг търсещите го мъже ще нахлуят да довършат каквото започнаха на единадесет хиляди километра оттук. Забеляза отдалеч списанието между „Шпигел“ и „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

След малко бе купил малка запалка еднодневка заедно с международното издание на „Тайм“ и излезе в почти топлата нощ. Измина няколко крачки и се озърна през витрината. Собственикът вече набираше телефонен номер.

На Йост ли помагаше? Това влизаше ли в мерките за сигурност? Йост му бе обяснил точно кое списание да купи, кога и къде. Сигурно човекът беше негов приятел.

Но когато обърна гръб на магазинчето и продължи нагоре по стръмния склон, неволно съжали, че не знае на кого всъщност се обажда продавачът.

Мислеше си, че нощта щеше да е приятна, само из мрака да не се навъртаха хора, които го търсеха и предлагаха солидна сума на таксиметров шофьор или служител в хотел, които биха им казали къде е. Пак разкопча якето, катеренето изцеждаше капки пот от тялото му. Подмина строителна площадка, после още една, доближаваше следващото кръстче, драснато от Йост на картата.

Спря за малко до единия строеж и огледа картата в светлината на прожекторите. Хрумна му, че и тук е като в по-студените области на Съединените щати. Щом времето омекне, строителите трябва да работят извънредно и нощем, за да наваксат забавянето заради неблагоприятни условия. Наоколо можеше да преброи цели шест нови сгради, всички осветени от ярки електрически лампи, а скелетата им гъмжаха от работници.

Пак насочи вниманието си към картата. Определи, че кръстчето е по-нагоре и наляво, и се запъти в тази посока. Стъргането на камъчета и пръст под подметките му потъваше в животинските ревове на тежки машини, които отекваха от най-близкия строеж. Бързо стигна до следващата пресечка и мина към Хайм Плац. Пет-шестима души се навъртаха на бетонното площадче в очакване на трамвая, който спираше тук. Смеси се с тях, оглеждаше прозорците на околните здания и се опитваше да налучка светлината в кой е от лампите в апартамента на Якоб Йост старши.

Точно в седем часа и четиридесет минути Сет пристъпи към кошчето за боклук на ъгъла. Щракна запалката и я доближи до корицата на списанието, все едно се опитваше да прочете датата. После хвърли неразгърнатия „Тайм“ в кошчето.

Каза си, че замисълът е добър. През прозореца на тъмна стая по-младият Йост непременно би успял да го познае в светлината от пламъчето на запалката. Следвайки точните му указания, Риджуей трябваше да се помотае още пет минути, докато другият мъж го наблюдава и (това беше по-важно) оглежда околността за хора, които са го проследили. Плановете щяха да се променят — Йост не обясни точно как — ако някой дебнеше.

Времето се точеше мудно. Сет пак понечи да се помоли и мисълта за това се преобърна в сърцето му като грапав метал. Може Бог наистина да е мъртъв. Страхът за собствената му душа тепърва изопваше нервите на Сет, когато една, после и две свещи пламнаха на последния етаж в сградата на югозападния ъгъл на „Рами“ и „Целт Вег“.

Пулсът му се ускори, той стъпи на улицата и тръгна към зданието. Две свещи! Йост му даваше сигнал, че всичко е наред. От другата страна на улицата се наложи да изчака камион с бетонобъркачка, който пъплеше на заден ход към съседния строеж. Поспря до бариерата и се загледа как огромен кош, по чиито стени се стичаха остатъците от предишния товар, се спуска под края на стрелата на грамаден решетест кран. Сет отметна глава назад и видя, че краят на стрелата за малко не опира в стената на сградата, където живее Йост. Отдолу му се струваше, че ги делят броени сантиметри въздух.

Камионът с бетонобъркачката изръмжа сред облак изгорял газьол и тромаво като слон се затътри през портала на строежа, за да замени съвсем същия, който се измъкваше празен.

Най-сетне вдигнаха бариерата, той и още един пешеходец — прегърбена старица, бутаща телена количка с покупки, можаха да минат.

Сет стигна до адреса, даден му от Йост, и застана пред заключена врата. До бутоните на таблото нямаше имена, а само номера. Натисна онзи до 874 — веднъж съвсем кратко, след това за цели две секунди.

Щом отпусна ръка, електрическата ключалка забръмча. Влезе бързо във фоайето и свърна към асансьорите. Чакаше го празна кабина. Влезе и натисна бутона с номер 8 — последния етаж.

Полираната месингова врата се плъзна в улеите си. Над него старите шумни теглещи механизми го понесоха плавно нагоре.

Когато кабината спря, вратата не се отвори. За миг на Сет му се стори, че асансьорът е заседнал, после телефонът на стената звънна. Взе слушалката.

— Риджуей, вие ли сте? — чу се гласът на Йост.

— Разбира се.

— Застанете в средата на кабината и свалете горната си дреха.

— Моля? Но защо да…

— Погледнете към ъгъла на кабината — отвърна Йост. — Има камера на охранителна система. Само искам да се уверя, че всичко е както трябва.

Сет не бе забелязал, но я имаше — миниатюрна камера с наведен към него обектив. Сет се почувства неловко, когато свали якето. Минаха секунда-две, вратата на асансьора се отвори към преддверие с изящна облицовка и мраморен под. Пред него стоеше Якоб Йост и държеше автомат „Хеклер и Кох“ МР5А.