Люис Пардю
Дъщерята на Бога (35)

34.

Стигнаха до входа на изоставената мина около обяд на Коледа. Времето се влоши. Вятърът налиташе яростно откъм долината, шибаше с твърди като песъчинки зрънца сняг, които боцкаха подобно на студени иглички, където намереха оголена кожа. И видимостта падна почти до нула, виелицата заплашваше да я отнеме навсякъде около тях. Слънцето беше размит сивкав диск в еднообразното сиво небе. Сет и Зои се радваха, че Гюнтер им даде предпазни очила.

Моторните шейни пълзяха през светлата жилеща мътилка, Гюнтер ги водеше от един ориентир към следващия, разчиташе на смайващото си познаване на терена, за да не се залутат.

Морген седеше зад него на първата шейна, която теглеше друга, покрита с брезент. Тя бе натоварена с инструментите, взривните вещества и другите вещи, които очакваха да им бъдат необходими. Следваше ги второто возило, отзад седеше Стратън, а караше един от тримата, които го плениха предишната вечер. Накрая пъплеше третата моторна шейна, управлявана от Сет Риджуей. Зад него беше Зои, хванала се за кръста му. Той се опита да я убеди, че е по-добре да си стои в хижата с останалите хора на свещеника, но тя отказа.

— Вече ти казах в Цюрих. Намерих те и каквото ще да става, колкото и да е опасно, повече няма да се разделяме.

Не можа да я склони по никакъв начин.

Сет старателно следеше задните светлини на шейната пред себе си. Първата не виждаше, а изостанеше ли от втората, щеше да се загуби на мига.

Тъкмо сивкавият кръг на слънцето се издигна в зенита си и Сет чу внезапната промяна в шума от возилото на Гюнтер. Тутакси светнаха стоповете на следващата шейна. Сет стисна ръчките на спирачките.

Смъкнаха се безмълвно от седалките и помогнаха в издърпването на товарната шейна към отвора на мината.

За минути я закътаха под скален навес. Пред тях желязна решетка преграждаше входа. Гюнтер свали брезента и започна да разпределя снаряжението. На Сет, Зои и Стратън подаде раници, тежащи по дванадесет до петнадесет килограма. Всички получиха фенерчета и свирки на връвчици.

— Носете ги на шиите си през цялото време — заръча той. — Ако се разделим, останете на място и надуйте свирката.

Преметна на едното си рамо дебела намотка алпинистко въже, после закопча на кръста си колан, натежал от карабинки и клинове с халки, също и чук за забиването им.

— Скалите при входа на тази мина са много неустойчиви — предупреди останалите. — Стигнем ли до солта, всичко ще е наред. Но скалните стени и подпорите в първите стотина метра от тунела са застрашени от срутване.

Сякаш за да потвърдят нерадостната преценка на Гюнтер, някъде в тъмата пред тях затрополиха каменни късове.

— В горния пласт сол е пробита вентилационна шахта. Ако входът бъде затрупан, можем да се измъкнем навън с алпинисткото снаряжение.

Той пристъпи към решетестата врата, отключи катинара, който беше видимо овехтял, и отвори. Влязоха след него.

Мижавата светлина проникваше не повече от двайсетина метра навътре в тунела. Всички включиха фенерчетата си. Въпреки това напредваха трудно заради леда под краката и големите, приличащи на кинжали ледени сталактити, увиснали от тавана.

Сет и Зои вървяха предпазливо по заледения под, позволяваха си съвсем малки крачки, а наклонът ставаше все по-голям. Жалката светлина угасна окончателно в непрогледната чернилка на тунела. За да пестят батериите, Гюнтер нареди всички, освен него да изключат фенерчетата. Лъчът показваше изгнили дървени подпори и ръждясали останки от железни. Виждаше се ясно, че скалата над тях и отстрани виси, без нищо да я предпазва от притеглянето. Сет понечи да попита Гюнтер за това, но се отказа. Никак не му се искаше да чуе отговора.

Внезапно грохот от падащи камъни изпълни тунела. Някъде в мрака, недалеч от яркия конус, който фенерчето на Гюнтер прорязваше, глухо тракаха парчета.

— Чакайте — сниши глас той.

Вече им бе втълпил да не вдигат шум. На скалите в тази част на мината им оставаше толкова малко до срутването, че всеки силен звук би могъл да го предизвика. Предупреждението смрази всякакво желание за разговори, ако ще и тихи. В края на краищата Гюнтер беше човекът, цял живот работил в мини. Тътенът на падащи камъни продължи няколко секунди. Подът на тунела се подрусваше под краката им, миг по-късно малки парченца започнаха да се ронят от тавана наоколо.

Зои се помоли беззвучно.

След минута камъните спряха да трополят и хората отново останаха насаме с дишането си в тунела. Гюнтер се подвоуми още малко и тръгна напред, без да продума.

Сет непрекъснато прехвърляше в ума си онова, с което трябваше да се справят след навлизането в мината Хаберзам. Поне пет-шест пъти премисляха над картата и указанията, взети от банковия трезор. Съставените от нацистите карти, където бяха отбелязани местата на заложените експлозиви и други устройства, бяха сравнени с картите на управата в мината, които Гюнтер бе успял да вземе от местни хора.

Не се учудиха, че няма пълно съвпадение. Картите на управата показваха тунели, които липсваха в нацистките. Както картографите във времената преди въздушните и спътниковите снимки често спорели за очертанията на континентите, така и минните инженери преди четири-пет десетилетия бяха работили със сравнително груби методи. Този факт гарантираше, че няма две еднакви карти, особено на малки затънтени мини.

В този ден обаче дори нищожните разлики можеха да се окажат опасни, защото трябваше да знаят точно къде са клопките, поставени от нацистите. Отклонение с една педя, дори няколко пръста встрани вероятно би означавало голяма беда.

— Разбира се, няма как да се уверим и че всичко е нанесено на картата — напомни Гюнтер предишната вечер. — Комендантът на есесовския гарнизон може да е заповядал залагането на други защитни приспособления в последните дни на войната и не си е направил труда да обновява документите, намиращи се в банката.

Ледът постепенно се топеше със спускането на тунела надълбоко. В него вече ехтеше шумът на течаща вода.

— Тези хълмове са надупчени като решето от подземни реки и потоци — осведоми ги Гюнтер снощи. — Най-голямата опасност за миньора… след срутванията, разбира се… са последствията от взривяване на скална стена, което отпушва подземен поток.

Обясни им, че водата от дъждове и стопен сняг се просмуква в скалните пластове и бавно слиза надолу. Част от нея естествено избликва в извори, които подхранват планинските ручеи. Но по-голямото количество се стича по процепи и пукнатини в скалното тяло на планините и накрая попада във вездесъщите солни залежи отдолу. Солта, тук-там съдържаща сяра и други минерали, се разтваря във водата и се пренася с нея към по-топлите каменни пластове в планинската основа. И накрая много от тези загрети, наситени с минерали потоци пак се появяват на повърхността като минерални извори, около които се строят прочутите бани и курорти.

Сет си припомняше думите на Гюнтер, както ходеше по каменния тунел и му се струваше, че стените надвисват зло, посягат към него, сякаш искат да му отнемат живота. Прииска му се да върви по-бързо, но австриецът отпред определяше темпото. Сет се опита да отхвърли безпокойството си като лек пристъп на клаустрофобия. Истинската опасност тепърва предстоеше.

Документите от черното куфарче описваха поредица от хитроумни устройства за унищожение, които нацистите бяха разположили, за да опазят ценната си плячка. Имаше картечници, чиито спусъци са свързани с опънати над пода жици за препъване.

— Същите, които властите в бившата ГДР слагаха по границата със Западна Германия преди обединението — вметна Зои.

Нататък следваха замаскирани ями с остри шипове на дъното.

— Каквито копаеха северновиетнамските войници — добави Риджуей.

В пещерата бяха заредени контейнери с напалм, за да изпепелят онези, които задействат механизмите им. Спасилите се от пламъците вероятно биха умрели, след като огънят изчерпи кислорода в тунела. В по-големите зали, където стените са устойчиви, бяха заложени противопехотни мини под солта.

Всичко това бе отбелязано ясно на картите заедно с действията за избягване или обезвреждане на капаните.

Но мисълта, че е възможно в последния момент да са добавени още клопки, тормозеше ума на Сет също като единствената ръкописна дума върху задната корица на книжката.

— Какво означава Pfeil? — бе попитал той Гюнтер.

— Стрела — обясни му австриецът.

Не откриха обаче друго споменаване на стрели. Сет бе забравил за това досега, но си спомни, щом се захвана да съставя мислен списък на нещата, притаени в далечния мрак, които сякаш ги предизвикваха да не влизат.

Лъчът от фенерчето ставаше видимо по-ярък и Сет веднага се досети, че възрастният мъж е навлязъл в част от тунела с бели стени. Колоната ускори крачка от неспокойно желание да остави зад себе си несигурната здравина на камъните и да стигне до по-издръжливите солни залежи. Мигове по-късно фенерчето привидно угасна — влязоха в огромна кухина с размерите на голяма концертна зала.

Гюнтер спря.

— Моля всички да включат фенерчетата си за малко.

Сет, Зои и Стратън въздъхнаха от страхопочитание, щом огледаха гигантската бяла пещера.

— Смята се, че солните залежи са извънредно устойчиви — започна Гюнтер. — Освен че ги използваха като складове за откраднати творби и скъпоценности, нацистите дори преместваха в такива мини цели заводи, където продължаваха да си работят, без да ги засягат бомбардировките на съюзниците. Околните възвишения са осеяни с подобни кухини.

— В някои от тях — продължи Морген — евреи и други хора се криеха от нацистите. От другата страна на долината има минни галерии, запечатани като гробници. В тях са останали телата на хората, екзекутирани от нацистите, които влизали да проучат подхожда ли мината за склад и заварвали цели семейства да живеят там.

Той се извърна тъжно и кимна на Гюнтер, който им нареди отново да угасят фенерчетата. Сет закрачи напред и забеляза, че по солта е проправена бледа кафява пътека — явно от подметките на Гюнтер и останалите доброволци, които са пробивали прохода към мината Хаберзам.

Пътеката заобикаляше струпани дъски, ръждясало метално скеле и конусовидна купчина сол, паднала от тавана на високата пещера.

— Ако не дълбаеш в мината където трябва — обясни Гюнтер, — след време водата причинява такива случки.

Няколко минути по-късно прекосиха кухината и продължиха по просторен коридор. Белите повърхности разпръскваха и отразяваха лъча от фенерчето на Гюнтер и изглеждаше, че проходът е огрян иззад стените.

Петдесетина метра по-нататък тунелът започна да се стеснява заради купчини сол, издигащи се на половината височина до тавана.

— Изнесохме ги, докато дълбахме — спомена Гюнтер.

Изминаха още петдесет метра и стигнаха до грубо изрязан отвор в стената на коридора. Спряха, както бяха в колона по един. Дълги валове от сол препречваха пътя нататък по тунела, докъдето стигаше светлината.

— Това е — заяви Гюнтер с такава гордост, че би подхождала и на Микеланджело след завършването на статуята на Давид.

Струпаха се около входа, а Сет се покатери върху рохкавата сол, за да вижда по-добре. И Зои стъпи до него.

Отворът беше висок по-малко от два метра и широк по-малко от един. Сет си помисли, че прилича на отворен ковчег. Когато Гюнтер насочи фенерчето навътре, лъчът показа дълъг прав тунел, който продължаваше отвъд все по-мъждивата светлина. Сет си погледна часовника. Наближаваше един часът следобед.

— Искам сега да поговорим за някои неща преди влизането в тунела, за да помним важното, което обсъдихме снощи — започна Гюнтер. — Първо, не забравяйте, че навсякъде са заровени противопехотни мини. На картите е показано, че са пръснати наслуки, но близо до пещерата със сейфа са наредени плътно. — Той погледна едрия, над петдесетгодишен мъж, който бе помогнал в залавянето на Стратън предишната вечер. — Затова Рихард ще върви пред нас с металотърсач. Надявам се детонаторите да са ръждясали от влагата, но няма как да сме сигурни в това. Помнете и че ние изобщо не сме влизали в мината Хаберзам. Нуждаехме се от схемите, които взехте от банковия трезор, за да знаем, че няма да пострадаме от действията си или — това е по-важно — няма да навредим на „Страстите Софиини“. Затова щом минем от другата страна на този тунел, попадаме в непозната територия. А заради разликите в картите на мината, съставени от нацистите и от управата, не знаем точно къде в Хаберзам извежда тунелчето.

— Значи нашите предвиждания на кои клопки ще се натъкнем може и да са погрешни? — попита Зои.

Гюнтер кимна.

— Мисля все пак, че знам къде ще се озовем.

— Моля се да си прав — обади се отец Морген и се обърна към цялата група: — Искате ли да се помолим, преди да влезем в прохода?

Всички склониха глави в съгласие. Сет си спомни старата поговорка, че сред изпадналите в безизходица няма атеисти. Дръпна се малко встрани и не сведе глава.

Морген започна Двадесет и трети псалм:

— „Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява, при тихи води ме завежда. Освежава душата ми, води ме през прави пътеки заради името Си.“

Зои мълвеше наум: „Тя ме успокоява, Тя ме завежда. Тя освежава, Тя води, в Нейно име“.

Гласът на свещеника се извиси към края на псалма.

— „Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло: защото Ти си с мене. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават. Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми, помазал си с миро главата ми, чашата ми прелива. Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми. И аз ще живея завинаги в дома Господен.“

В едва осветения тунел под пещерата всички, освен Сет промърмориха „амин“.

Морген взе парче черен хляб и манерка с вода, разчупи хляба и изрече словата на причастието. Сет остана настрана. Всички преглътнаха смълчани хляба и водата. И подобно на парашутисти преди скок над зона на бойни действия потънаха в мисли за собствената си преходност.

Сет и Зои стояха прегърнати. Той чувстваше топлината и обичта й и съжаляваше, че не може да си възвърне духовната увереност, която вече му се изплъзваше.

Без напомняне, защото бяха обсъдили всичко по няколко пъти и нямаше смисъл да протакат, Рихард Щеер влезе в тунела, следван от Гюнтер, Сет, Зои, отец Морген. Последен беше Джордж Стратън.

— Обичам те — каза Зои на Сет, когато се промуши в прохода.

— И аз те обичам, малката — отвърна той и я целуна.

Обърна се с нежелание и тръгна след превитото, но още силно тяло на Гюнтер в тесния тунел.

Не бяха вървели и минута, когато шумът на течаща вода заехтя между стените.

— Какво е това? — подхвърли Сет на Гюнтер.

— Подземен поток — отговори старият мъж, без да забавя крачка. — Слушам го от години. Преди ме плашеше. — Позапъна се в търсене на думи, с които да опише чувствата си. — Сега ми е като стар приятел.

Сет не беше толкова благодушно настроен към шума и бученето под краката си, пък и те се засилваха с всяка крачка. Тунелът сякаш беше преизпълнен с напрежението на чувствата (предимно страх), които свързваха всички и ги тласкаха да се забързват.

Вървяха още десетина минути и накрая фенерчето в ръката на Рихард освети бяла стена в дъното на тунела. По средата май имаше дупка колкото юмрук.

— Това вече е краят — провикна се Гюнтер. Водата ревеше толкова силно, че трябваше да крещи, за да го чуят. — Стената е дебела само петнайсетина сантиметра.

Другите се доближиха, а старият човек помоли Сет да свали лопатата, която беше вързана към раницата на гърба му.

Сет се навеждаше да разхлаби ремъка, стегнал правата лопата, когато Рихард изкрещя.

Сет вдигна глава. Рихард сякаш се бе смалил. Обърнал се с лице към тях и протегнал ръце, той нададе отчаян вопъл:

— Помогнете ми!

Гюнтер на секундата смъкна раницата си, просна се по корем и запълзя към Рихард, който вече беше колкото голямо плюшено мече.

Сет не проумя в първите мигове, че Рихард изобщо не се е смалил, а потъва в пода на тунела. Размахваше ръце и пищеше, докато хлътваше все по-надолу. Около него плътната сол на пода бе потъмняла от вода. Заради кондензацията от топлата вода в прохладния тунел се събираше рехава мъглица.

Гюнтер напредваше предпазливо, разперил ръце и крака, за да разпредели тежестта си по-равномерно. Не се знаеше докъде е подгизнал подът. Сет припряно захвърли раницата си и изпълзя по корем, за да се вкопчи в единия му глезен.

Погледна напред. Сега се виждаше само главата на Рихард. Човекът се мъчеше да достигне протегнатата ръка на Гюнтер. Около него се ронеха и изчезваха парченца сол. Сет усети как Гюнтер се пресяга, затова хвана по-здраво стария австриец. В следващия миг Гюнтер извика:

— Дърпай! Изтегли и двама ни. Веднага!

Сет запълзя заднешком, теглеше с цялата си сила, за да преодолее подводното течение. Печелеше сантиметър по сантиметър.

— Ей сега…

Силни ръце хванаха колана му. Стратън се бе промъкнал край Морген и Зои, за да помогне.

Спечелиха още петдесетина сантиметра, но в тунела отекна пронизителен писък. Внезапно Сет и Стратън паднаха назад, съпротивлението изчезна в миг. Рихард писна още веднъж и изчезна в мократа засмукваща дупка.

Седяха и не можеха да шавнат от потрес. Зои се втурна към Сет и го прегърна. След малко се чу плачът на съсипания Гюнтер. Отец Морген се провря към него да го утеши.

— Не си виновен ти — каза му и обгърна с ръка раменете на стария си приятел.

— Но аз го изтървах — възрази Гюнтер. — Държах го, а го пуснах.

Той захлипа тихо.

— Ти направи всичко, което беше по силите ти — натърти Морген.

Другите седяха може би десетина минути, преди Стратън да им даде знак да се върнат с него в огромната пещера.

Гюнтер и Морген чакаха, когато те дойдоха с две дъски, широки към половин метър и дълги над три. Стратън и Сет ги промушиха някак в тесния тунел, а Зои поведе двамата стари мъже към подходящите парчета дърво, които бяха отделени от купчината, заобиколена от всички при идването им.

Загубиха повече от час, но накрая дупката в пода бе застлана с дъски.

— Трябва да побързаме — промълви Гюнтер. — Щом водата е пробила, не знаем за колко време ще прояде ръбовете на дупката. Може да погълне цялото ни мостче.

Той тръгна пръв и скоро разби тънката стена от сол, останала в дъното на прохода. Блъскаше неистово като човек, който се наказва сам. Щом дупката се разшири достатъчно, Гюнтер се провря през нея подобно на моряк, надничащ от илюминатор на кораб, и завъртя лъча на фенерчето си навсякъде, за да види тунела по-нататък. Отдели време да разгледа картата, която извади от черното куфарче. Ту се взираше в нея, ту подаваше глава навътре, за да я сравни с действителността. Накрая се обърна към останалите и разстла картата на пода. Сет, Зои, Морген и Стратън се скупчиха един до друг в желанието си да виждат добре.

— Ние сме тук — посочи Гюнтер точка близо до два сливащи се тунела. — Аз си мислех, че ще излезем ето тук… — Премести изцапания си показалец два сантиметра. — Гордостта в гласа му смекчаваше покрусата. — Отклонението е само петнайсетина метра, но то няма значение, стига през цялото време да знаем точно къде се намираме.

Сгъна картата и доразби стената, за да влязат лесно в тунела на мината Хаберзам.

От другата страна той настоя пак да вървят в колона по един, като спазват разстояние от поне пет метра. Само Сет и Зои нарушаваха това правило.

Загубиха металотърсача заедно с Рихард. Гюнтер четеше подробното описание страница след страница, за да открива противопехотните мини. Знаеше точно с колко напредват, защото опъваше зад себе си тридесетметрова рулетка. Възложи на отец Морген да държи другия й край и свещеникът се възмути, че му е дадена толкова лесна задача, но отстъпи пред настойчивостта на Гюнтер. Зои пък трябваше да сипва по малко въглищен прах, за да отбелязва на пода откъде са минали и да улесни безопасното връщане.

Прахът бе сипан в кутийки от безалкохолни напитки. Зои скоро откри, че цялата раница на Сет е натъпкана с тези кутийки, съдържащи мастиленочерния прах.

Всички бяха включили фенерчетата си, оглеждаха коридора за клопки, които може да не са били нанесени на картата от банковата касета.

В два и половина стигнаха до първата картечница, свързана с опъната над пода тел.

— Стойте! — извика Гюнтер.

Доближаваха кръстовището с друг тунел. Той наведе фенерчето.

— Вижте това — обърна се към останалите.

Насред кръстовището бе опъната тънка жица от едната стена до другата. Гюнтер им даде знак да продължат съвсем бавно. Стигнаха до жицата и отново спряха. Той светна надясно в страничния тунел. Там нямаше нищо, освен колчето, на което беше закрепена телта.

Отсреща обаче беше картечницата на триножник. Имаше ъгловат корпус с дълга цев, която накрая малко се разширяваше. Около цевта имаше обшивка с кръгли дупки за охлаждане. Вторачиха се в оръжието, сякаш очакваха да забълва огън.

Гюнтер ги върна назад в безопасността на тунела, по който дойдоха. Сет надзърташе иззад ъгъла, а старецът отиде при картечницата и я завъртя към яркобялата стена от сол.

После извади клещи и преряза жицата, която падна свободно на пода.

Понечи да отиде при тях, но размисли и пак прекрачи към картечницата. Наведе се и натисна спусъка.

Оръжието подскочи като живо, изстреля сред пламъци и грохот десетина патрона и замлъкна, щом ударникът се заби в гилзата на поредния, оказал се дефектен.

Когато се присъедини към групата, около Гюнтер витаеха дъх на изгорял барут и призраци на отдавнашни врагове.

— Убедихте се, че трябва да внимаваме.

Поиска рулетката да бъде държана на ъгъла със страничния тунел, хвана другия край и тръгна напред. Когато изминаваше разстоянията, обозначени на картата, завиваше в една или друга посока, за да заобиколи мините.

Стотина метра по-нататък се наведе да откърти маскировката над дълбока яма. Тракане на дъски се разнесе из мината заедно с блъвнал облак прахоляк, щом покритието падна в ямата. И Зои като другите светна с фенерчето си надолу, докато се провираше по тесния корниз между дупката и стената. Назъбените метални колове, дълги около метър, сякаш й се хилеха от дъното.

С приближаването им към кухината със сейфа мините ставаха все по-нагъсто, налагаше се да обезвреждат все повече клопки.

Натъкнаха се на първата изненада, когато пристъпиха в огромна кухина, почти равна по размери на предишната. Трябваше да се промъкват сантиметър по сантиметър през поле от мини, сложени една до друга, едва намираха къде да стъпват между взривателите. Гюнтер взе кутийка с въглищен прах от Зои и с нея отбеляза не пътечка, а само местата, където да се опират подметките им. Трябваше да бъдат съвсем точни. Подхлъзване или залитане биха означавали да ги разкъсат експлозивите, скрити под солта.

Последното минно поле беше широко над десет метра. Гюнтер накара всички да чакат на петдесет метра оттам, докато избираше пътя между мините. В мъждивата светлина движенията му приличаха на филм, прожектиран кадър по кадър.

Всички стояха смълчани, затаили дъх. Зои се озърна към отец Морген — устните му помръдваха в молитва.

Накрая Гюнтер се изправи в цял ръст и извика:

— Чисто е. Идвайте един по един.

Зои гледаше вцепенена как Сет напредва мудно. По едно време той се обърна.

— Защо не ни почакаш от другата страна?

— Няма да стане — отвърна тя с храброст, която никак не й достигаше.

И пръстите на Риджуей изтръпваха, когато на свой ред гледаше Зои да минава през минното поле. В неговите очи тя беше като балерина, изпълняваща гибелно соло. Стените на пещерата сякаш се отдръпнаха надалеч, докато наблюдаваше мъчителното пристъпяне. Струваше му се, че тя върви така от цяла вечност и изобщо не приближава. А после се хвърли в прегръдката му. Той я отведе настрана, отец Морген и Джордж Стратън прекосиха минното поле.

Най-сетне всички се събраха от другата страна.

— Това е залата със сейфа — обяви Гюнтер, щом се взря в картата и се огледа. — На картата не са отбелязани никакви клопки тук.

Кухината представляваше квадрат със страна към седемдесет метра, таванът надвисваше поне десетина метра над тях. Подът беше неравен, фенерчетата показваха смътно вероятни останки от сандъци и парчета боклук.

— Да, знам — унесено отвърна отец Морген. Заозърта се като сомнамбул, внезапно пробуден от своя транс. — Бил съм тук — добави, сякаш не му се вярваше. — Бях тук преди повече от половин век… преди половин живот. — Лъчът на фенерчето му шареше из залата. — Влязохме… влязохме оттам. — Светлият кръг открои началото на тунел в отсрещната стена. — А входът към сейфа е… — лъчът се плъзна надясно — … ето тук.

Металната врата бе вградена в издатина от сива скала. Беше голяма, без следи от ръжда и от това разстояние поразително приличаше на вратата пред трезора с касетите за ценности в Туле Гезелшафт Банк.

— Тук не би могло да има капани — продължи свещеникът все така унесено, — защото имаше хора, и то много. Ходеха насам-натам. Сержантът ми показа. Главният вход беше под силна охрана, останалите проходи са минирани и пълни с клопки, за да попречат на такива като нас.

Риджуей тръгна пръв към вратата. Стигна до средата на залата, когато усети част от пода да хлътва леко. Отнякъде се чу щракане и цъкане на механично устройство.

— Залегнете! — изрева Риджуей и се хвърли по лице, като повлече и Зои със себе си.

Един-единствен изстрел проехтя в кухината, последван от тъпия удар по дефектен патрон както в първата картечница. Сет се кълнеше по-късно, че е чул как куршумът изсвистял над него.

След малко се надигнаха и продължиха. Доближиха вратата на сейфа и Сет освети с фенерчето една от купчините из залата. Оказаха се скелети на мъже в униформи на СС. Бяха пръснати с десетки по пода. Но нервите на всички в групата бяха претръпнали от ужасите, които вече преживяха този ден. Нито Сет или Зои, нито някой от останалите реагира на костеливите ръце и черепите, стърчащи от зеленикавите униформи.

Вървяха като уморени гладиатори през арена, осеяна с труповете на повалени врагове, за да застанат накрая пред императора и да получат наградата си. Сет си мислеше, че всъщност се връщат тук да напишат последната глава в една война, започнала в друга епоха, която ги бе очаквала през цялото това време. След толкова години врагът още се опълчваше срещу тях, все едно тепърва трябваше да се решава изходът на битката.

На първата врата имаше две ключалки с кръгли циферблати, чиито регулатори трябваше да се завъртят едновременно. Зои четеше на глас числата, а Сет пред лявата ключалка и Гюнтер пред дясната задействаха механизмите.

— Лявата — наляво до двадесет и седем — прочете тя в документите, осветени от фенерчето на Стратън, — дясната — наляво до петдесет и девет. Готови… Сега!

Сет и Гюнтер завъртяха регулаторите едновременно и зачакаха тя да продължи.

— Това беше — каза им Зои. — Няма други числа.

Двамата мъже се спогледаха и се разбраха безмълвно.

Обърнаха се назад и подканиха с жестове Морген.

— Отче — промълви Гюнтер, — ще ни окажете ли честта?

Морген доближи трепетно вратата с колебанието на човек, комуто предстои да завърши делото на живота си. Хвана дръжката и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Някъде издълбоко в дебелата врата започна плътно тракане, раздвижиха се добре смазани части за пръв път от над четири десетилетия. И този звук като че скрепи връзката между сейфа и трезора под улиците на Цюрих, все едно ги бе създал един и същ човек за една и съща съдбовна драма.

Морген се напрегна да отвори вратата. Тя не поддаваше.

Разтревожен, че може да са стигнали толкова далеч за нищо, Сет хвана с дясната си ръка до пръстите на свещеника и дръпна. Пак нищо.

Радостта и страхопочитанието по лицето на Морген сякаш рухнаха отведнъж.

— Сет — обади се Зои, — какво става?

— Вратата не се отваря. Механизмите вътре се раздвижиха, но не се завърта. — Той поумува. — Я да видя указанията.

Тя му донесе документите, от които прочете шифъра. Риджуей плъзна поглед по страниците, Гюнтер надничаше през рамото му. След малко Сет му даде книжата.

— Изпълнихме всичко правилно — промърмори Риджуей. — Проблемът сигурно е в пантите или нещо подобно.

Лицето на Морген стана безизразно, мислите му го бяха пренесли в други времена.

— Има някакъв автоматичен механизъм, струва ми се — изрече накрая. — Помня, че вратата се отвори едва ли не от само себе си, когато сержантът ме доведе тук.

— Дали комендантът на гарнизона не е добавил нещо? — предположи Гюнтер.

Сет вдигна рамене, лицето му се напрегна от усилените размишления. Скоро помоли Гюнтер:

— Свалете това въже от раменете си. И вържете единия край за дръжката на вратата.

Гюнтър го послуша и когато стегна здраво възела, Риджуей подреди всички по дължината на въжето като за състезание с противников отбор. Той застана най-отзад.

— Дърпайте! — подкани ги с вик.

Въжето се изопна и се заклати наляво-надясно, докато се наместят в права линия. Олюляха се крачка назад с удължаването на еластичната синтетика. Но вратата не помръдваше.

— По-силно — насърчаваше ги Риджуей, — дърпайте по-силно!

Стъргането на подметки, търсещи опора в грапавия солен под, се смеси с пухтене и тежко дишане. Накрая вратата на сейфа издаде жален звук и се отвори.

— Ха така! — кресна Сет.

— Слава богу — промърмори Морген.

Зад вратата попаднаха в стая от друга епоха. На ширина достигаше към четири метра, на дължина — двойно повече. Беше обзаведена делово с бюро, стол, лампа и дълга заседателна маса. На пода бяха застлани килими. По двете дълги стени се виждаше дървена ламперия. Стената в дъното беше от бетон с вградена втора врата на сейф.

Вмъкнаха се бавно. Свещеникът приличаше на човек, бродещ из полузабравен сън.

Плъзгаха лъчите на фенерчетата по стените.

— Ето — посочи Морген към средата на дясната стена, но Риджуей не видя нищо. Свещеникът доближи стената и показа стърчащ пирон. — Тук висеше картината. И оттук я е взел сержант Фон Халбах. Така трябва да е било. Видях я тогава. Видях я.

Озърна се към тях, все едно очакваше да не му повярват.

Но Гюнтер и Сет го подминаха бързо, нямаха търпение да приключат със задачата. Стигнаха до края на помещението и наредиха книжата на масата.

— Комбинацията е стандартна — отбеляза Гюнтер, зачел се в документите. — Но отворим ли вратата, ще имаме само десет секунди да пъхнем златното кюлче от картината в ей този жлеб.

Опря показалец в рисунка на втората врата, после показа жлеба и на самата врата. Достъпът до него бе преграден от парче метал. Риджуей извади кюлчето от раницата си.

— Сигурно вътре има някакъв механизъм с противотежести — предположи Гюнтер. — Вероятно се задейства от предмет с точните размери и тегло. — Сет кимна. — Ще ми светнете ли с фенерчето?

Сет пак кимна, а австриецът застана с лице към сейфа и започна да върти регулатора.

Имаше общо шестнадесет числа, Гюнтер ги набираше бавно и старателно. След последното нещо защрака и зажужа кратко, жлебът внезапно се освободи. Часовникът на Сет показваше 3:13:26.

— По-скоро ми дайте кюлчето! — сепна се старецът.

Сет сложи кюлчето в ръката му.

3:13:29.

Гюнтер се извъртя към сейфа. Поднесе с трепереща ръка кюлчето към жлеба.

3:13:30.

Гюнтер изруга, кюлчето подскачаше около жлеба.

3:13:31.

Кюлчето тупна меко на килима.

— О, боже! По-бързо!

Гюнтер и Сет се смъкнаха едновременно на колене, а механизмът в сейфа продължаваше да стърже.

3:13:34.

— Вземете. — Гюнтер му даде кюлчето. — Вие го сложете.

Сет се изправи.

3:13:37.

Сет натика със сила кюлчето в жлеба. То веднага се скри от погледа му, погълнато от механизма на вратата. Жуженето спря.

— Успяхме ли? — попита Гюнтер.

Сет си гледаше часовника.

— Закъсняхме със секунда-две. — Посегна към дръжката. — Да видим дали все пак свършихме работата.

Понечи да натисне дръжката, но Зои изкрещя:

— Вратата! Сет! Вратата се затваря!

Той се обърна рязко и видя първата врата, която тежко се завърташе на пантите си.

— Джордж! — отсече Сет. — Ти, Зои и отецът излезте да дърпате въжето, опитайте се да забавите вратата. Аз ще помогна на Гюнтер.

Но преди някой от тях да шавне, Гюнтер протегна ръка и дръпна дръжката на втората врата. Изсъска освободена пружина. И миг по-късно половин дузина стрели от харпуни пронизаха ламперията и въздуха до сейфа. Едната набучи австриеца отдясно в гърдите и го заби в отсрещната стена. Другите се врязаха в стената около него, без да засегнат никого.

— Pfeil! — изтръгна се вопъл от гърлото на Гюнтер.

Едва сега Сет проумя същинското значение на тази дума.

Намериха и стрелите.

— Гюнтер!

Морген тръгна към приятеля си. Сет хвана свещеника и го възпря.

— Отче, излезте — нареди, вторачен в неумолимо затварящата се врата. — Изведете го оттук — обърна се към Стратън и Зои и повтори: — Аз ще помогна на Гюнтер.

Стратън сграбчи Морген и го повлече към вратата. Зои остана на мястото си.

Сет се втурна към ранения австриец, който изглеждаше замаян, отваряше уста като риба на сухо. Много кръв бе изтекла от раната по килима около краката му. Краят на стрелата стърчеше на десетина сантиметра от гърдите му близо до рамото. От раната не избиваше пяна, значи острието не бе пробило белия дроб. Гюнтер можеше и да оцелее, ако навреме получеше лекарска помощ.

Сет го погледна, озърна се към вратата, вече затворена наполовина, и пак се вторачи в австриеца. Вдигна ръце и стисна раменете на стареца.

— Гюнтер, болката ще е адска.

Мъжът изви към него замъглените си от страданието очи и кимна.

Сет вдиша дълбоко и дръпна Гюнтер от копието, приковало го към стената. Старецът нададе страшен вик, но тутакси изуми Сет, като го блъсна встрани и се заклатушка към вътрешния сейф.

— Гюнтер, какво…

Сет не можеше да повярва, че този човек още се държи на краката си.

— Назад! — отпъди го австриецът с внезапно отслабнал глас.

Сет се долепи до стената и остана така за миг. Огледа се неспокойно към полузатворената врата. И когато пак се обърна към Гюнтер, той се бе напъхал в сейфа и мъчително ровеше вътре. Издърпа нещо тежко и се обърна.

Долната челюст на Риджуей увисна. В ръцете си Гюнтер крепеше кутия — златна кутия, инкрустирана със скъпоценни камъни, които сияеха в зелено, червено и бяло, сякаш усилваха светлината от фенерчето на Сет. Изведнъж в тишината на залата се повтори неотдавнашният ужасен звук. Цялото тяло на Сет се стегна, когато вторият рояк стрели, несъмнено запратени след вдигането на кутията от поставката й в сейфа, прелетяха като змии в мрака. Едната срещна лицето на Гюнтер до носа му. Силата й го повдигна от пода и го запрати в стената. Още две го пронизаха с глух звук, но зейналите мъртви очи не трепнаха. Обсипаната със скъпоценни камъни кутия тресна на пода и съдържанието й се разсипа.

— Сет, побързай. Вратата!

Той се озърна паникьосан натам и пак впи поглед в падналото от кутията — сгънато парче плат и древни пожълтели листове. Ако излезе сега, всички ще са загинали напразно. И убийствата ще продължат.

Пребори се с паниката, вихреща се в гърдите му, коленичи и трескаво събра всичко. Напъха го в кутията и затвори капака.

— Излез веднага! — изкрещя на Зои, устремен към външната врата.

От пролуката оставаха една-две педи. Зои се промъкна лесно.

— Дръж! — викна той и промуши кутията.

Зои я пое. Той се изви странично и се напъха в стесняващата се пролука.

Не можеше да мине! Усещаше как го притискат стоманените ръбове и опират гърба му в рамката. Този път паниката го погълна. Идеше му да се разпищи. „Не и почти накрая! — искаше да ревне. — Не е честно.“ Пак потисна паниката и се издърпа с всички сили за ръба на вратата. Още миг като че не помръдна, но накрая се изсули през пролуката и се просна по лице върху солта.