Люис Пардю
Дъщерята на Бога (11)

10.

Докато Сет спре своето „Волво“ на алеята до къщата си в Плая Дел Рей, буреносните облаци се разкъсаха и през тях проникнаха последните лъчи на залязващото слънце. Риджуей гледаше как бледнеещата светлина се мъчи немощно да разграничи сивото море от сивото небе. Впил пръсти във волана, той си мислеше за дните, когато със Зои стояха един до друг прегърнати и се радваха на гледката. Не им трябваше друга причина за решението да купят къщата.

Не много просторният им дом имаше две спални и бе построен в края на 30-те години — стил Арт деко, пресъздаден на калифорнийския бряг. Първите му собственици го изградили като вила и го разположили до самия ръб на отвесна канара поне двадесет метра над плажа. В ясен ден изглеждаше, че остров Санта Каталина е в края на алеята.

Сет изключи двигателя на колата и поседя заслушан в жалбите на поривистия вятър, налитащ откъм океана и все още носещ яростта на бурята. Неохотно откъсна поглед от просторите на Пасифика и погледна къщата — тяхната къща… а сега само негова. Залезът бе обагрил в никотиновожълто-бялата мазилка. Дългите тъмни сенки от извисилите се стройни кедри, които двамата посадиха отпред, пълзяха по моравата и нагоре по стените. Едно стъкло в панорамния прозорец на хола улови ярък слънчев отблясък и го прати в очите му. Сет сви вежди още по-напрегнато, примижал срещу отражението.

Последните два дни бяха толкова смахнати, че не знаеше дали да се вбеси, или да се уплаши. Прекара нощта в мотела на АНС, бореше се с кошмари и чудати видения в неспокойния сън на изтощението.

Много го ядосаха волностите, които Стратън и помощниците му си бяха позволили. Екипът по разчистването се изсипал на кея веднага след като Сет бе извлечен от лимузината. Тези хора прибрали всичко от яхтата му, изкарали я в морето и я потопили. Стратън го осведоми, че взетите от малкия съд вещи са оставени в гаража на къщата.

Сет знаеше, че тези мерки го спасяват от задължението да отговаря на много неприятни въпроси. И все пак го раздразни фактът, че хората на Стратън очевидно са искали да преровят всичко на яхтата заради картината. Питаше се дали те не са били замесени в някое предишно влизане с взлом в дома му, след като той се пресели на яхтата. Вече не се съмняваше, че взломаджиите са търсели картината.

Позволи си иронична усмивка на излизане от колата. Отиде да отвори вратата на гаража. Картината нито за миг не бе оставала тук. Преди ден той дори не подозираше за съществуването й, камо ли къде може да се намира. Но сега знаеше, че е на сигурно място. И нямаше намерение да позволи Стратън или който и да е друг да се добере до нея.

Огледа яхтеното снаряжение и личните вещи, които сътрудниците на Стратън бяха струпали на пода. Приличаше на морски битпазар. Погледът му се плъзна по купчините за миг и се спря на малка книга в кожена подвързия. Корабният дневник, който Зои му подари за Коледа преди три години. От дъждовните капки по корицата бяха останали тъмни петна. Отгърна я и отвътре падна снимка.

Взе я и почувства как пустотата в гърдите му набъбна. Спокойната хубост на Зои не беше показна: просто я имаше и недоловимо загатваше за дълбоко скритата красота вътре. Спомни си деня — последния път, когато плаваха заедно. Съжали, че тогава не е осъзнавал колко необичайно ще е това излизане в океана. Но някои изключителни моменти не издават същината си, докато не стане твърде късно да им се насладиш.

Взря се още веднъж в снимката и я пъхна в якето. За секунда като че щеше да заплаче, после внезапно затвори дневника на „Валкирия“ и го захвърли върху струпаните вещи от яхтата. И „Валкирия“ вече я нямаше. С нея плава до Хаваите и обратно, издържа тихоокеански ураган до Лос Кабос, прекара на борда й множество врязали се в паметта му мигове със Зои. Тази яхта беше така преплетена с образа на Зои, че му се стори едва ли не подобаващо и двете да са изчезнали — отнеха му ги безумци, които не се спираха пред нищо в стремежа си да притежават загубена картина от долнопробен нацистки художник.

Потупвайки снимката в джоба си, Сет загърби купчините и прекрачи към вратата, през която от гаража се влизаше в кухнята. Мислеше за Стратън, за Уайнсток, за убиеца на кея. Всички искаха картината, която беше у него, копнееха за нея и това му стигаше, за да я пази от тях… засега. Само с това предимство разполагаше. Съдбата на Зои, а и неговата бяха неразделно свързани с картината. Би позволил на някого да я получи чак когато се увери, че ще си върне Зои.

Ако още е жива.

„Трябва да е жива — каза си той. — Трябва.“

Влезе в тъмната кухня. Затвори вратата и постоя в сгъстяващия се мрак. Тежкият застоял въздух нахлу в ноздрите му. Слабичка светлина от гаснещия залез открояваше ръбовете на шкафове и плотове, отразяваше се бледо от уредите. Вторачи се в печката, която Зои му подари за рождения ден в годината, когато се ожениха. Тогава обичаше да готви. След изчезването й се тъпчеше само със сухоежбина.

Без да включи лампите, Сет мина от кухнята в трапезарията, а оттам — в хола. Зои бе оставила свой отпечатък навсякъде. Нямаше на какво да спре погледа си, без да се подсети за нещо направено от Зои, за някоя статия, която тя му бе дала или той на нея. Стисна клепачи — бореше се да възпре напиращите сълзи. За малко очите му засмъдяха, после ги отвори и избърса лицето си с длан, сякаш би могъл да изтрие и тъгата. Подсмръкна и отиде до панорамния прозорец. Пълзящото растение, което Зои бе окачила там, сега провисваше като суха кафява бърсалка. Понечи да се обърне, за да вземе лейката, но зърна колата — светла „Тойота“, спряла на отсрещната страна на улицата, четири къщи по-нататък.

Без да откъсва поглед от колата и мъжа зад волана, Сет бавно отстъпи в скриващата го тъмнина на хола. Познаваше тази „Тойота“. Затвори очи и се помъчи да си спомни. По улиците. Несъмнено я бе виждал сред другите возила по пътя от яхтеното пристанище към къщата. Но и още някъде. Къде?

Отвори очи и се взря в колата. Съзираше само тъмния силует на главата и раменете на шофьора, и тогава се сети. Видя я на паркинга пред мотела, където го заведе Стратън. Значи Стратън бе наредил да го следят.

Логично, рече си Сет. И той би направил същото на негово място. Дори леко се успокои, че засега го наблюдават. Можеха да са му от полза, ако някой го навести ненадейно. Разбираше обаче, че е задължително да се отърве от тях за два-три часа, за да вземе картината. И то така да им се изплъзне, че да не изглежда умишлено. Не искаше да буди подозрения у Стратън — иначе той щеше да го прибере за щателен разпит… а Сет знаеше, че тогава ще го упоят с лекарства. Можеше да остане сравнително независим само докато Стратън вярва, че той не знае къде е картината.

Доста лесно беше да се откъсне от „опашката“, да изчезне. Но повечето похвати, които прилагаше като ченге, сега щяха да изглеждат съмнително. Трябваше да се изгуби от погледа на „опашката“ уж невинно. Значи отпадаха дивите преследвания с коли и внезапното нахълтване в асансьорни кабини. Поумува дали да не се изсули от баскетболен мач в зала „Форум“. По радиото в колата чу, че „Лейкърс“ играят тази вечер. Не, не се знае какви шансове има, а и отсъствието му скоро ще проличи. Същите затруднения би имал в кината и концертните зали.

Седна на ръба на леглото и безцелно зашари с поглед по стаята. Отказа се от идеята за аварийно изключване на лампите в някой голям магазин, за да излезе тихомълком с навалицата в мрака — твърде сложно. Налагаше се да изглежда естествено. Започна да изброява местата, където обикновено ходеше, и онези, които би се очаквало да посети в сегашното си положение. Седя около час почти без да шавне и най-сетне лицето му грейна в широка усмивка.

 

 

Изследователската библиотека на Калифорнийския университет в Лос Анджелис е солиден градеж на седем етажа в северния край на университетското градче. Сет Риджуей я завари претъпкана със студенти. Някои от тях го познаха и го поздравяваха, докато щъкаха целеустремено между ярко осветените библиотечни шкафове.

Хванал куфарчето си с лявата ръка, Сет излезе от асансьора на петия етаж. Куфарчето тежеше от инструменти и той поспря, за да го прехвърли в дясната ръка. Отиде при схемата на етажа и се зае да я изучава старателно. Гледаше ту каталожните номера, които бе изписал на жълт бележник, ту отново схемата.

Скоро чу бръмченето на другия асансьор, който също спря на петия етаж. Сет все още проявяваше престорен интерес към схемата и се озърташе крадешком към вратата на асансьора — тя се отвори и излезе мъжът от светлата тойота.

Беше висок и кльощав, може би на двадесет и пет години, с ръст около метър и деветдесет и тъмноруса коса. Очила с дебели лещи уголемяваха очите и му придаваха учудено изражение. Носеше всекидневни дрехи — леки обувки, дънки и яке върху поло. Изглеждаха толкова нови, че май ги бе купил за случая.

Мъжът се дръпна на две крачки от асансьора и спря. Сет пак се взря в схемата на етажа, за последен път прегледа листа в ръката си, обърна се и тръгна към секцията по история на изкуството.

Този човек го проследи отблизо, но с професионална вещина от Плая Дел Рей до университетското градче, после от паркинга до библиотеката. Сет грижливо градеше заблудата — търсеше в компютъра данни за история на изкуството, нацистка Германия, Щал. Освен това не забравяше да остави на екрана следи от диренето си, за да има представа „опашката“ с какво се е захванал. Искаше да остави у мъжа впечатлението, че се държи като типичен представител на академичните среди и първо рови в книгите, а после прави нещо.

Час и половина Сет сваляше книги от рафтовете, отбелязваше различни места с късчета хартия и ги носеше долу при фотокопирните машини на втория етаж, за да снима по няколко страници. Запълваше жълтите листове с бележки и оставяше всичко така, че да се вижда лесно. Купчината фотокопия растеше, книгите върху читателската му маса се множаха. Всеки път вземаше куфарчето и изиграваше представление как вади от него кутийка с монети за фотокопирните машини. Държеше се като сериозен изследовател, който носи нужните за професията му дреболии в очукано кожено куфарче.

Сет усърдно допълваше илюзията, като се откъсваше от проучванията си само за да издири още някой документ. Бележките му си оставаха на мястото, якето му висеше на облегалката на стола. Искаше „опашката“, пратена от Стратън, да свикне с неговите различни по продължителност отсъствия, при които носеше куфарчето и купчина книги.

И успяваше. Кльощавият мъж слезе с него до стаята с копирните машини три пъти, проследи го и до закусвалнята в сградата на студентския съюз. Там му се наложи да изгледа как Сет изпи чаша кафе и изяде студена поничка, преди да се върне сред библиотечните рафтове. След това мъжът само си седеше до близка маса и се преструваше, че чете книга. Убеди се, че Риджуей няма да си тръгне без солидната купчина материали, които събра в търсенето си.

Щом „опашката“ престана да го съпровожда до стаята за копиране, Сет постепенно започна да проточва отсъствията си.

Докато седеше в читателската си ниша и чакаше подходящия момент, буквите на книгата плуваха пред очите му. Ако сгафеше, Стратън щеше да го придърпа и да го смаже с всички средства, които има на разположение. От дрогите им щеше да се разприказва, шайката на АНС щеше да докопа картината, а с нея и средството за натиск, от което се нуждаеше, за да си върне Зои.

Ако е още жива.

— Проклятие… — изрече той под носа си.

Разтърка лицето си, триеше затворените си очи. Съмнения, страхове, мъка… Бушуваха като потоп току под повърхността на мислите му и подкопаваха основите на неговата решимост. Тя непременно е жива, внушаваше си Сет. Иначе ще се окаже пълен глупак, че не е предал картината на Стратън и екипа му.

Отвори очи и погледна часовника на китката си, 21:17. Библиотеката затваряше след по-малко от два часа. Трябваше да действа.

„Опашката“ едва шавна с глава, когато Риджуей се надигна от мястото си и тръгна към асансьора, понесъл куфарчето и дебел том, отбелязан на десетина места с листчета. С периферното си зрение Сет видя как мъжът за малко го изгледа и пак се вторачи в отворената пред него книга.

Сет слезе на първия етаж, остави книгата в кутия за връщане, излезе през предната врата и припряно изтича по стъпалата. Тръгна право към студентския съюз и си взе още едно кафе в пластмасова чаша. Поседя цели пет минути, без да отделя поглед от входа. „Опашката“ не се мяркаше никъде.

Сет небрежно стана и си взе куфарчето. Понесъл пълната до половина чаша, излезе от ярко осветената топла закусвалня и се насочи по широката бетонна алея, осеяна с групички оживени студенти, които възбудено обсъждаха спасяването на света, отнемането на властта от ръцете на върхушката в многонационалните корпорации, същността на истината, а и по-всекидневните си несгоди и страсти: курсови работи, любовни раздели и неразбирателство с родителите.

Почувства се стар. Вече не си въобразяваше, че ще обърне света с главата надолу. И никога не е било по силите му. Такива заблуди подхождаха на младите. Сега му беше по силите единствено да си освободи с лакти малко лично местенце.

Крачеше устремно, но се стараеше да не личи колко бърза, докато минаваше през разкривените сенки на дърветата, чиито зимни скелети хвърляха силуетите си на тротоара под уличните лампи.

С доближаването към централния квадратен площад на университетското градче тълпите ставаха по-рехави. Сет устоя на изкушението да се озърта, за да види настига ли го „опашката“, свърна наляво, спусна се по полегата рампа и стигна до мазето на „Хейнс Хол“. Щом бутна вратата, тя се отвори и той уверено влезе в коридора.

Катедрата по философия се намираше на горния етаж. Ако следящият го мъж се появеше внезапно, Сет щеше да се шмугне в кабинета си и да се престори, че търси някаква книга или папка, а после да се върне при масата си в библиотеката.

Но въпреки резервния си план усещаше как ръцете му изстиват не само заради ниската температура. Подмина асансьора, после и стълбището, запъти се към неосветения край на коридора.

Постоя там малко, потънал в сенките, взираше се в обикновена дървена врата с обикновена ключалка, имаше и секретна брава. Опита със служебните си ключове. Не пасваха. А и той не очакваше да му провърви. Складът се ползваше рядко, само Карън и Тони имаха ключове за помещението.

Сложи на пода куфарчето, в което носеше шперцове и други инструменти (не ги бе докосвал, след като напусна полицейското управление на Лос Анджелис), и отвори закопчалките. Опипом извади комплект сгъваеми шперцове. Отдавна не беше си служил с тях, затова първо се зае с по-лесната ключалка под дръжката на вратата.

Загубилите сръчност пръсти тромаво превъртаха щифтовете вътре, но след няколко минути започнаха да си възвръщат някогашните умения. Преди би се справил с такава ключалка за броени секунди. Накрая ключалката поддаде с радостно за него щракане.

Сет поспря, преди да се заеме със секретната брава. Вдигна дясната си ръка, за да махне паднал на челото кичур. Пръстите му овлажняха от пот, изведнъж почувства, че капки са избили по горната му устна, а под мишниците си има студени влажни петна.

Вдиша дълбоко, доближи лицето си до секретната брава и се зае да я разглежда. Наведе се и взе тънко фенерче от куфарчето. Допълнителното осветление му даде възможност да огледа марката и направата на бравата — евтина и несложна. В стаята имаше стари книги, овехтели уреди, излишни столове, пълното издание на „Нешънъл Джиографик“ от 1946 година насам — беше на Тони Брадфорд, писма и вестници на Сет, които заемаха твърде много място, за да бъдат струпани на бюрото му… и една картина, чиято ценност не можеше да се измери.

Тъкмо обмисляше как да се захване с бравата и по стълбището отекнаха гласове. Сет изключи фенерчето и замръзна. Гласовете се засилваха — мъжки и женски. Съвсем скоро чу лекото потропване на токчета, после и по-тежките тихи стъпки на мъж. Двойката слизаше към мазето. Той грабна инструментите и куфарчето и се навря в най-тъмната сянка под стълбището.

Колкото по-надолу се спускаше двойката, толкова по-отчетливо се чуваха думите им. На нейната съквартирантка й писнало от молбите да излезе, за да останат тези двамата насаме в апартамента. Той защо не напусне мъжкото общежитие и не си наеме апартамент? Имали нужда само от спокойно, тъмно, уютно местенце, отговори мъжът, може пък някой кабинет в сградата да е останал отключен. На Сет му се стори, че разпознава гласа на свой студент. Двойката слезе в мазето, без да прекъсва спора си. Тя смяташе идеята за припрян секс в кабинети, случайно забравени отключени, за унизителна и лишена от романтика. Другият глас, толкова мъжествен отначало, постепенно премина в юношеско мрънкане. Сет се увери, че го познава. Същото мрънкане бе чувал неведнъж — от един посредствен студент, който вече си просеше изключването поради лош успех.

Двойката продължаваше да се джафка в основата на стълбата.

„Махнете се“ — мислено ги подкани Риджуей, вторачен в светещия циферблат на часовника си. Времето се изнизваше бързо. Вече минаваше десет часа. Човекът на Стратън нямаше да чака до безкрай.

А те още се уговаряха, разменяха си обещания срещу страст. Доколкото той схващаше, жената печелеше предимство в пазарлъка. Дори вмъкваше намеци за брак. А в треската на нагона хлапакът се съгласяваше с неща, които после би се опитал напразно да отрича. Неговата отстъпчивост я правеше по-податлива на желанията му.

— Ей тук — чу го Сет. — Под стълбата има склад, който понякога е отворен. Вътре дори има диван.

Вътрешностите на Риджуей се вледениха. Ставаше неизбежно да го видят.

— Ти май доста добре си го опознал — промъкнаха се мразовити нотки в гласа й. — Често ли си водиш гаджета тук?

— Не… не, аз… просто… складът е на катедрата по философия. Веднъж им помогнах да пренесат долу разни папки, това е. Никоя не съм водил тук досега, честна дума.

Дълго мълчание. Накрая Сет чу смеха й. В момичешкото кискане се долавяше стоманеният отзвук на ликуването.

Нямаше време дори да помисли — двойката се пъхна в тъмната сянка под стълбището и мигом се озова пред него. Хлапакът я бе прегърнал през кръста с едната ръка, с другата бъркаше под блузката й.

Тя писна от изненада и отскочи, закрила устата си с длан. А лицето на младия мъж заприлича на ускорено прожектиран филм: страх, смущение, разпознаване и отново страх. Лицата и на двамата, пребледнели като платна, отразяваха мъждивата светлина като две луни.

Сякаш мина цяла вечност, преди някой да проговори. Сет се бе стегнал целият. От една страна, беше преподавател в катедрата по философия и значи имаше пълно право да се намира пред склада. От друга страна, изобщо не искаше някой да го види, пък и се бе спотайвал в сумрака, подслушвайки твърде интимния им разговор.

— Господин професор… — започна хлапакът, но думите заседнаха в гърлото му.

— Добър вечер — неловко промълви Сет.

Доста неуместно, но пък не измисли какво друго да каже.

Изведнъж младежът се разприказва трескаво, с увъртанията само затъваше в срама, вместо да се измъкне. Далеч по-трезвият котешки инстинкт на спътницата му надделя. Тя тихо му изсъска да млъкне и го издърпа към по-осветената част на коридора.

— Лека нощ, господин професор — подхвърли тя хладнокръвно и любезно. — Беше ми… интересно да се натъкна на вас.

Стъпките им заглъхнаха в другия край на коридора и накрая стихнаха, а Сет си помисли, че недораслото момченце дори не подозира колко е затънало с тази стръвница.

Остави куфарчето си в най-дълбоката сянка и се зае със секретната брава. Човъркането му не трая дълго.

Прибра шперцовете и отвори вратата. В мрака нещо зашумоля, защъка припряно. Светлината от коридора не проникваше навътре. Опипа до вратата, натисна ключа, но лампата не светна. Изглежда, бе изгоряла. Тони сигурно щеше да се ядоса. Понякога с удоволствие се спасяваше от всичко тук долу, седеше на стария диван и похапваше сандвичи. Сет извади фенерче от джоба на якето си и прекрачи прага. Чуваше се топуркане, дращене и неспирно шумолене.

Включи фенерчето и лъчът му освети стъписващ хаос. Някой бе разпилял всичко в стаята. Преобърнати мебели, съборени на пода вещи от рафтовете. И върху всичко се валяха хартии. Някой бе отворил всяко писмо до Сет, което Карън грижливо бе запазила в склада.

Внезапно сърцето му натежа. Непременно са намерили картината. Трябваше да е в големия колет, който му изпратиха от хотел „Еден о Лак“ — кутията от трезора, която той забрави да прибере при заминаването си. Вече нямаше никакво предимство, загуби и надеждата да си върне Зои.

Стоеше безмълвен и зашеметен, само нехайно плъзна лъча на фенерчето из стаята. И изведнъж пред очите му се разкри такава страшна гледка, че и най-лошите мигове от полицейската му кариера не го бяха подготвили за нея.

Тони се бе свлякъл в отсрещния ъгъл, в средата на челото му зееше една-единствена червена дупка от куршум — приличаше на трето око. Стъпил на рамото му, едър кафяв плъх дълбаеше с муцуна шията. Животното се обърна към Сет и нагло отвърна на погледа му, примигващите очички просветваха в червено срещу фенера.

Сет не можеше да помръдне. Както гледаше втрещен, друг плъх се измъкна от крачола на панталона на Тони, по муцуната му лъщеше кръв. Сет се наведе да вземе някакъв предмет, за да го метне по плъховете, но нещо топло и покрито с козина се удари в бузата му.

Дъхът му спря неволно, замахна в сляпа паника към тъмната мъхната твар. След секунда я чу да се блъска в отсрещната стена. С треперещи ръце насочи фенерчето натам и зърна проснатия зашеметен плъх. Гадинката се опомни бързо и хукна нанякъде.

Сет се бореше с истерията, стегнала гърдите му и вкопчила се в гърлото му като невидима ръка. Припряно завъртя лъча из стаята, докато не откри каквото търсеше. Стараеше се да не обръща внимание на хрускането на плъховете в тъмнината. Пресегна се към близкия ъгъл на склада и докопа метлата с дълга дървена дръжка.

Обезумял от гняв и отчаяние, той размахваше метлата срещу животните, налагаше ги, за да се махнат от трупа на Тони. Тясната стая без прозорци се изпълни с уплашено топуркане, драскане на лапи по пода и нестихващ пронизителен хор от писукания. Сет продължи да удря с метлата около тялото дълго след като последният гризач избяга в коридора.

Захвърли я и се отпусна на колене до Брадфорд. Протегна дясната си ръка и предпазливо докосна рамото му. Тялото още беше значително по-топло от въздуха в стаята. Значи Тони беше мъртъв отскоро. Нападателите не го бяха пребили. Освен раната от голямокалибрен куршум в челото по тялото имаше следи само от плъховете.

Сет се измъкна от склада с гадно сладникавите миризми на смърт и кръв и се подпря на хладната бетонна стена. Коленете му се подгъваха, докато се мъчеше да подреди мислите си.

Постепенно му се изясни последователността на случките. Някой е научил, че пощата му се съхранява тук. Кой? Каза си, че не може да са хората на Стратън, щяха да споменат това пред него. И не би имало причина да го следят. Досега щяха да вземат картината. Но как? Как са научили? Сет поумува и си припомни разговорите предишната сутрин с Тони и Карън Брадфорд. И двамата споменаха пощата и склада. Някой е подслушвал телефона му и е научил къде е оставена неговата кореспонденция. После тези хора са влезли с взлом също като него. Тони пък вероятно е решил да изпълни заканата си да изхвърли всичко и ги е заварил насред преравянето на пратките. И те са го убили заради това.

Усети гаденето броени мигове преди гърлото му да се напълни с повърнато. Преви се от силните напъни. Бълваше, докато не остана нищо, после си избърса устата и се замъкна при куфарчето.

Някак успя да го затвори и да се довлече до мъжката тоалетна на втория етаж, без никой да го види. Запуши една мивка с топче тоалетна хартия и наля догоре студена вода. Потопи лицето си в нея. Шокът от влагата и студа полека прогони гаденето и той се изправи със затворени очи, опитваше се да диша нормално, а сърцето му налучкваше по-бавен ритъм.

Постепенно в ума му се вмъкнаха по-трезви мисли. Беше длъжен да се обади в полицията и да съобщи за убийството на Тони. Трябваше да се обади на някого, преди плъховете да са се върнали там. Вече нямаше смисъл да умува дали да се замесва, внушаваше се Сет, когато излезе от тоалетната. Досега имаше основателна причина да отбягва неприятности със закона. Подробното разследване за убийствата на яхтата би насочило подозренията към него и би забавило търсенето на картината и на Зои.

Картината обаче я нямаше, уверяваше се той и колебливо се клатушкаше към кабинетите на катедрата по философия. Щом я нямаше, той губеше своя коз. Сега се налагаше да остави тази история в ръцете на хора, които имат по-добри възможности да разследват. Облегна се на стената до вратата и непохватно порови за ключовете си. Поне сега ще му повярват, мярна се в главата му. Напипа нужния ключ. Вече нямаше да търпи скептичен присмех като в Цюрих.

Сет отключи, отвори вратата и включи осветлението в приемната. Флуоресцентните лампи примигаха и осветиха в синкаво овехтялото бюро на Карън Брадфорд и надрасканите дървени столове, подредени до стената срещу него.

Побърза да свърне вдясно и по тъмния къс коридор стигна до своя кабинет. Отключи и тази врата и се озова в стандартната стаичка колкото килер — толкова простор се полагаше на преподавателите. Бюрократите от управата в „Мърфи Хол“ си угаждаха с дебели килими и началнически глезотии, но хората, които вършеха същинската работа в университета, трябваше да се примиряват с бракувани след войната мебели и натикани в тесни дупки. Погледът му се спря на табела зад сивото метално бюро. Зои я направи за него.

„Който може — работи.

Който не може — преподава.

Който не може и да преподава, става администратор.“

Думите съвпадаха със собственото му мнение, затова не настроиха никак добре към него управата на Калифорнийския университет. От всяка истина боли.

Настани се зад бюрото и вдигна телефонната слушалка, за да се обади в полицията, но вниманието му се отклони към плик, на който беше написано неговото име. Позна почерка на Карън Брадфорд. Тя бе залепила плика на сенника на настолната лампа, за да привлече погледа му.

Остави слушалката и отлепи плика.

„Тони много ти се ядоса — започваше бележката. Аз разбирам какво сътресение беше за теб изчезването на Зои. И знам, че не беше на себе си. Както и Тони. Опасявах се да не стори нещо безразсъдно с твоята поща, затова тази сутрин, след като си поговорих с него, слязох в склада и отделих всички писма и колети, които изглеждаха важни. Прибрах ги в моя шкаф с папките, в дъното на долното чекмедже. Слагам и ключа от шкафа.“

Бележката беше подписана само с буквата К.

Риджуей алчно сграбчи ключа от плика. Изправи се толкова стремително, че столът падна назад и изтрака на пода. За миг забрави участта на Тони Брадфорд и се втурна към бюрото на Карън. Металният шкаф с две големи чекмеджета беше до него.

Тъкмо седна зад бюрото и се наведе да пъхне ключа в бравата, когато се разнесоха писъци.

Първо женски глас. Започна с тънък вик на изненада и бързо загрубя в задавен вой на ужас. Чу се и мъжки глас — по-скоро вопъл, а не писък. Жената пак подхвана писъците си, вече треперливо и все по-високо, все по-близо до истерията.

Риджуей позна чутите преди минути гласове. Явно двойката се бе върнала, обладана от желанието да изпълни уговорката си. Той не заключи вратата на излизане, значи веднага са налетели на трупа.

Момичето пищеше неуморно. А и силата на виковете й като че нарастваше — дали заради здравите бели дробове, или защото двамата се връщаха нагоре по стълбата.

Сет натика ключа в бравата. Трябваше да пипа по-чевръсто. Канцеларията на катедрата по философия беше първата след площадката на стълбището. Щяха да видят светлината и да влязат, за да се обадят по телефона в полицията. И тогава за нищо на света не би успял да се върне навреме в библиотеката. Все още всичко зависеше от липсата на подозрения у „опашката“, пратена от Стратън.

Шкафът се отвори лесно. Сет измъкна долното чекмедже и тутакси зърна купчинката пликове и пакети, споменати от Карън.

Измъкна я припряно.

Без да чува виковете, той трескаво прехвърляше пратките. Ръцете му скоро напипаха каквото търсеха — колет колкото кутия за риза, опакован в кафява хартия, с подател „Еден о Лак“. Настървените пръсти на Сет бързо разкъсаха опаковката. Махна защитния картон и пластмасовата обвивка с въздушни мехурчета. Вече се взираше в картина с алпийска ливада. „Домът на нашата Спасителка“, гласеше напечатаното на гърба заглавие. Отново уви картината, отнесе я заедно с останалите пратки в кабинета, натика всичко в куфарчето и се хвърли към вратата.

Щом излезе в коридора, чу стъпки по стълбата и гласа на хлапака — утешаваше момичето, чието желязно хладнокръвие накрая се бе пропукало. Сет стисна куфарчето под мишница и тичешком излезе от сградата.

 

 

Зои се бореше с изкушението да се помоли, както бе застанала насред стаята и си представяше начини да се измъкне.

Преди да я затворят тук, тя не вярваше в Бог, който би се вслушал в молитвите на хората. Ако започнеше да се моли сега, щеше да изпадне в онова лицемерие, което презираше от дън душа.

Нейната майка се стараеше да я възпита в духа на строгото фундаменталистко протестантство. Всяка неделя ходеха в малка тухлена църква в окръг Ориндж южно от Лос Анджелис. Според това вероучение танците бяха грях, а повечето политици на изборни длъжности с малко по-леви възгледи от Роналд Рейгън — въплъщение на Антихриста. Тези хора бяха убедени, че светът е сътворен през 4004 година преди новата ера, както е написано в Библията, и никому не би хрумнало да оспори твърдението, защото всяка дума в Библията е дело на гневлив Бог, подобен на Зевс, който ще те захвърли право в ужасната вечност на ада, ако не вярваш в неговия единствен Син.

Баща й нито веднъж не стъпи в църквата и това, заедно с двоумението какво да правят със загадката, че Зои чува цветовете, даваше сериозни поводи за нескончаеми спорове и дрязги. В спокоен миг насаме с дъщеря си, когато тя навлезе в пубертета, той й обясни, че „щом има толкова църкви по света и толкова различни начини да вярваш, просто ми се струва ужасно самонадеяно всяка от тях да си въобрази, че е единствено праведната, а всички останали ще отидат в ада. Може би трябва да пресеем всички религии и да намерим късчетата истина в тях“.

Веруюто на онази църква лесно предизвикваше да му се опълчиш. Зои преобърна смисъла на бащините си убеждения — той допускаше, че в повечето религии сигурно се крие зрънце истина, а тя реши, че злостните сблъсъци помежду им означават пълна липса на истина в тях. Когато тя отказа да ходи на църква, майка й се настрои още по-фанатично. Една неделя след особено разгорещен спор майка й отиде на църква и не се прибра. Оказа се, че е заминал и един от мъжете, който пееше баритон в църковния хор. Зои повече не получи вест от майка си.

Нейното бягство даде на Зои предостатъчното доказателство, че Бог е мошеник, а хората са балами. Стигна до заключението, че това е горе-долу единственото, в което Карл Маркс е бил прав.

И сега, свряна в теснотията на някакъв склад в Цюрих, тя се опитваше да потисне собственото си лицемерие — копнежа да се помоли. „Заклещят ли те в ъгъла, край на атеизма“, гласи една поговорка. Според нея означаваше, че безизходицата тласка хората към пасваща на обстоятелствата вяра, която ги обгръща в лъжливата утеха на самозаблудата. Отначало сама се изненада на желанието да се моли, после прозря що за подтик е това и бе решена да запази собственото си достойнство и да не пада до молби за спасение от божество, в което до този ден изобщо не е вярвала.

Щеше й се да бе вярвала в Бог, за да сключат сделка: „Само ме измъкни оттук и ще повярвам в теб. Ще правя каквото поискаш“.

Зои тръсна глава, засрамена от мислите си. Какво добро има в божество, което можеш да подмамиш с евтина, продиктувана от даден момент уговорка?

— Ама че безнадеждно… — промърмори си тя.

Талия й вдъхваше бодрост и оптимизъм, но всяка нощ, щом я заключеха в стаята й, унинието сякаш започваше да се просмуква от сенките.

Тя бавно се завъртя на място, обръщаше се поред към всяка от трите плътни бетонни стени. В четвъртата имаше само дебела метална врата с двойна ключалка, чиито панти бяха заварени от едната страна, за да не се сваля вратата. И рамката на вентилатора беше заварена към вратата в дупка, през която Зои с мъка би си промушила главата. Погледна бетонната плоча под краката си, после тавана. В несекващите шумове около килията се опитваше да долови стъпки горе.

Тежката пустота на безнадеждността се настани в сърцето й и се превърна в тъмна яма, зейнала да я погълне.

„Длъжна си винаги да вярваш, че има начин — стресна я споменът за гласа на баща й. — А твоята задача е да откриеш решението, независимо колко невъзможно ти изглежда. Защото няма полза от вярата в провала.“ Не се бе сещала за думите му почти десет години. Внезапното им присъствие, толкова отчетливо, че сякаш ей сега ги е изрекъл, я сепна и по кожата й все едно плъзна огън.

За миг си представи ясно неговото импровизирано творческо студио. Той обработваше четиритонен куб от стомана, за да изработи скулптура, която щеше да е централният експонат при предстоящото откриване на неговата галерия. Изваянието щеше да се нарича „Духовен пламък“ и затрудненията се пораждаха от замисъла стоманен масив, по-тежък от пикап „Шевролет Събърбън“, да изглежда по-ефирен от въздуха.

Зои полека продължаваше да се върти на пети, но гледката пред очите й беше на години от бетонните стени и на половин свят от тях.

„Ако логичното не ти върши работа — бе добавил баща й, — търси отговорите в нелогичното.“

И накрая той скалъпи метод за полиране с черупки от орехи и електромагнитно устройство за нанасяне на суспензия.

„Когато умът те подведе, търси отговори в духа си.“

Купиха „Духовен пламък“ за по-голяма сума, отколкото баща й бе припечелил като механик през предишните седем години. И той живя още седем години, преди гигантска бронзова отливка да рухне и да го премаже. Зои основа първата си художествена галерия с наследените от него пари.

„Трябва да си представиш с въображението своя път през препятствията — каза й гласът му. — Изключи ума си и пусни чувствата на свобода.“

— Дай ми вдъхновение, татко — промълви тя, преглъщайки сълзите. — Този път имам нужда от шедьовър на въображението. Помогни ми, татко.