Люис Пардю
Дъщерята на Бога (29)

28.

Сет Риджуей се събуди внезапно, без да знае къде се намира. Непознатата стая го уплаши, но само докато протегна дясната си ръка и докосна спящата Зои. Тя се бе унесла доверчиво като дете, сгушена до него и заровила глава във възглавниците. Усещаше кроткото й дишане с голата кожа на рамото си.

Успокои се и огледа чуждата му обстановка: дървена облицовка с чворове по стените, непокрити носещи греди на тавана, камина от сив камък отсреща и селски мебели, украсени на ръка според обичаите в алпийските райони. Ярка утринна светлина, все още розовееща от зората, сияеше зад елите, които се виждаха през прозореца.

Мислите му се замятаха. Къде бяха сега? Спомни си бягството от Цюрих и настойчивостта на Стратън да не припарват до „Еден о Лак“, защото там несъмнено гъмжи от полиция.

Поеха на юг от Цюрих. Помнеше и че подминаха Цуг, но свърнаха от магистралата преди Люцерн. Навлязоха в планински път с множество табели, упътващи хората към писти за ски и хижи. Наблизо имаше и езеро. Това също остана в паметта му — малко езеро.

С разсънването и умът му се избистри. Безопасно убежище във вила близо до една от скиорските писти. Когато подреди всичко в паметта си, Сет усети отпускането на мускулите си.

Зои тихичко изскимтя насън и се притисна по-плътно до него. Вгледа се в лицето й, питаше се какво ли сънува тя. Няма значение, рече си, стига да не е кошмар.

Струваше му се толкова уязвима. Толкова крехка. Съзнаваше обаче и колко несломима трябва да е била, щом е оцеляла в такива изпитания. Дали се е променила? Разбира се, укори се сам. Това щеше ли да промени връзката им?

Разнищваше дълго този въпрос и накрая призна, че преживелиците през последните шест месеца несъмнено ще се отразят на отношенията им. Утешаваше се, че промените невинаги са за лошо.

Докосна я нежно, дланта му се плъзна галещо по очертанията на лицето й, после леко прокара ръка по рамото и по плавната мека извивка на шията, където кичурчета се къдреха в изкусителен безпорядък. Сякаш с този допир си връщаше спомените и се пренасяше в миналото. И чу гласа й снощи: „Това е чудо!“.

Нима? Не можеше да прецени. Имаше ли някаква цел Бог този път, или просто нямаше никакъв проклет Бог, ами ги подмятаха случайности в хаотичен свят? Искаше му се да благодари на Бог, но чувството не го спохождаше.

Зои се събуди бавно.

Изплуваше нагоре през пластовете на съня като гмуркач, който не бърза да се върне на повърхността. Долавяше околния свят късче по късче — първо леките докосвания като целувки по раменете и шията си, после силната утринна светлина на новия ден.

Тя се размърда и преметна крак върху плоския корем на Сет, потърка лице в тялото му. Усещаше дланите му да галят гърба й. Ръката му се задържа на талията й и се плъзна надолу. Тя усети, че овлажнява, а с крака си върху корема му почувства как той се втвърдява.

Отвори очи от целувката му зад лявото ухо. И в ухото. Потръпна.

— Добро утро — смънка с неуверен от съня глас.

— Наистина е добро — отвърна Сет.

Целунаха се, плъзгаха езици в устите си, сякаш влюбени за пръв път. И загубиха всякаква власт над себе си.

Любеха се също като за пръв път… или за последен. Слънцето се издигна в небето и бледият му розов оттенък се превърна в ослепително сияние на безоблачен планински ден. Но никой от двамата не забелязваше как се изнизва времето. Пренесоха се там, където времето не можеше да ги засегне. Място, в което хората не остаряват, не страдат, не умират. Само глупак би го разменил срещу рая.

И накрая заспаха отново, сгрети, преуморени и освежени. Зои се унесе както винаги, с глава на дясното рамо на Сет, притиснала се в ръбатото му тяло. Той я прегръщаше с дясната си ръка и заспа, опрял глава в нейната.

Тропането на Джордж Стратън по вратата прозвуча като гръмотевица и ги стресна, изтръгна ги от покоя, който им липсваше повече от шест месеца.

— Осем часът е — подсети ги Стратън, който всъщност чукаше лекичко по дървото. — Банките отварят за клиенти след два часа. Има гореща вода за душа. След половин час ще има и закуска.

Сет се протегна, заслушан в отдалечаващите се по коридора стъпки.

— Жесток гадняр — промърмори добродушно.

Отговорът на Зои се загуби във възглавницата. Той се наведе да я целуне още веднъж, преди да стане.

— Интерпол те е пуснала за издирване — съобщи Стратън, щом домакинът на вилата отнесе останките от стъписващо изобилната закуска, която им направи. Агентът се взираше в Сет. — Издирват те за убийство.

Зои ахна.

— Някой оказва натиск — добави Стратън. — Искат да те извадят от играта.

Сет кимна бавно. Не се изненада. Твърде близо беше до твърде много убийства, за да остане незабелязан. Прехвърли в ума си убийствата на яхтата, Ребека Уайнсток и нейния шофьор, Тони Брадфорд, касапницата в Амстердам, убийците в апартамента на Йост, случайно загиналия кранист. Смъртта бе обгорила широка черна пътека зад него.

— Съобщават ли някакви подробности? — попита той накрая.

— Ами явно са те зърнали близо до трупа на професор от Калифорнийския университет — Тони Брадфорд.

— О, господи! — възкликна Зои. — А Тони как се замеси във всичко това?

— Дълга история — отговори й Сет. — Най-добре да започна от самото начало. — Отпи голяма глътка кафе от дълбоката керамична чаша и подхвана: — Спях си на яхтата… — Вметна към Зои: — Не можех да заспя в нашата къща… като те нямаше. Всичко ми напомняше за теб. Все едно витаеха призраци. — Пое си дълбоко дъх. — Валеше като из ведро една сутрин и някой настойчиво почука по люка.

Разказа й за Ребека Уайнсток, убийците, шофьора и Джордж Стратън.

— Значи „Валкирия“ вече я няма? — печално промълви Зои.

Сет кимна полека.

Тя научи от него и останалото: за загадъчния мотел, оказал се безопасно убежище, как взе картината и попадна на трупа на Брадфорд. И за пътуването със самолет до Амстердам, и за убийците, намерили го там.

— Значи онзи свещеник е споменал думата „Браун“? — намеси се Стратън. — Сигурен ли си, че точно това е казал?

Сет кимна. Стратън подхвърли, че много му се искало да научи повече за тази тайнствена група от свещенослужители във Ватикана.

Ако не се броят редките прекъсвания и въпроси, Зои и Стратън мълчаха почти два часа, а Сет описваше поредицата от убийства, започнали в Марина Дел Рей и съпътствали го чак до улиците на Цюрих.

После не продумаха дълго, слушаха как домакинът трака със съдове в кухнята и наблюдаваха скъсяването на сенките — наближаваше пладне.

— Е, според мен е време да действаме — изрече накрая Стратън. — Едва ли онзи отец Морген, за който ти е разказал Йост, ще чака до безкрайност в Алт Аусзее.

Сет кимна и се надигна.

— Ами добре, да се разкършим!