Люис Пардю
Дъщерята на Бога (14)

13.

По средата между столицата Вашингтон и Балтимор върху четири хиляди декара ширнали се поля и гори се е разпрострял комплекс от двадесет сгради, заобиколен с три огради от гъста телена мрежа, високи по три метра. Върху тях са опънати спирали от режеща тел, чиито остри като бръснач ръбове имат едно-единствено предназначение — да разкъсват човешка плът. В една от оградите протича електричество. Тежковъоръжена охрана, съпроводена от дресирани за нападение кучета, патрулира по двете ивици ничия земя, очертани от оградите.

Денем над петдесет хиляди души се напъхват в двадесетте здания, защитени с три реда телена мрежа. Работят в офисите на комплекса, плащат за марки в пощенския му клон, подстригват се във фризьорския салон, купуват си готови лекарства в аптеката, учат в колежа и гледат програми, излъчвани от телевизионната станция, която се захранва от собствената електроцентрала на комплекса.

Човек, минаващ през тези места по панорамния път от Балтимор до Вашингтон, който реши да отбие към Форт Мийд и свърне не където трябва, след като навлезе в армейската база, може и да се озове пред телената мрежа, през която ще види гигантската централна сграда, облицована със зелен дялан камък. Това е Ксанаду на шпионирането, Тадж Махал на подслушването, Родоският колос на събирането на разузнавателна информация — централата на Агенцията за национална сигурност.

В това здание има повече полезна площ, отколкото в щабквартирата на ЦРУ в Ленгли и Капитолия, взети заедно. Подземията му побират най-голямото струпване на компютри в света, натъпкани с такова количество усъвършенстван хардуер, че може да се измерва в декари. Според последната информация, пробутана на обществеността, тази площ се равнява на четиридесет и пет декара — достатъчно да поеме компютърната обработка на всеки бизнес в САЩ, голям или малък.

Но тези компютри не са предназначени за бизнес, а за шпионаж. Част от неимоверното могъщество на тази изчислителна техника се използва от криптографи, които разчитат кодирани материали. С друга се превеждат на английски съобщения, прихванати на чужди езици. Но същинският лъвски пай от грамадния компютърен комплекс се пада на анализа на сигнали и разговори, засечени от великанската мрежа за прихващане, поддържана от АНС.

Подобно на огромен комбайн, събиращ житните класове от нива, АНС преравя безчетните милиарди послания, носещи се в световния ефир всяка секунда: шпионски спътници се ослушват към планетата отдолу за телеметрични сигнали на руски или китайски ракетни пускови системи; издигнали се във въздуха шпионски самолети улавят разговори между пилоти на „МИГ“-ове и кулата за управление на полетите; дори обажданията по телефона в колата на видни служители в Кремъл, които отиват на работа, някак попадат в широката мрежа на АНС.

Но агенцията не ограничава интереса си до разговорите на неприятелите на Америка, защото нейно задължение е и да установи кой сред гражданите на Щатите е враг, останал незабелязан досега. За тази цел антените на АНС прихващат телефонни разговори, телеграми и съобщения по телекса, изпратени от съвсем обикновени хора.

Вътрешното разследване на АНС щеше да установи по-късно, че Сет Риджуей се е обадил на Якоб Йост от телефонен автомат, монтиран на втория етаж в пътническия терминал на международното летище в Лос Анджелис. Качеството на сигнала не беше особено високо, приличаше на грубите телефонни връзки, поддържани в страните от Третия свят.

Обаждането на Риджуей бе прехвърлено по далекосъобщителните подземни кабели към наземната станция на КОМСАТ в Джеймсбърг, щат Калифорния. Всички налични спътникови канали бяха заети в момента, затова комутиращият компютър на КОМСАТ пусна връзка към трансконтиненталните линии по сушата, където накрая попадна в незаета линия на ТАТ 6 — Трансатлантически кабел 6 в Грийн Стратън, щат Роуд Айлънд. Оттам сигналът измина почти пет хиляди километра до френския бряг и излезе на сушата близо до Довил, където го пое френската ПТТ — „Пост, телефон е телеграф“. От брега сигналът бе насочен по микровълнова линия към централа източно от Париж. Компютърът на ПТТ пусна обаждането по главен подземен кабел към компютъра на швейцарската ПТТ, който пък го насочи към Цюрих, а там поредица от компютърни комутатори най-накрая откриха телефона на Якоб Йост и го накараха да звънне.

По време на този заплетен процес Сет слушаше съвсем разсеяно редуващите се около минута щракане, пукане, цвърчене и ехо в слушалката. Повече мислеше какво да каже на Йост, а не за шумовете по линията.

Разговорът звучеше безобидно според представите на който и да е човек. Сет поиска да говори със стареца, но в момента не бил там. Синът попита за какво става дума. Картина от човек на име Щал, която тяхната фирма рамкирала преди десетилетия, с нарисувана алпийска ливада и заглавие „Домът на нашата Спасителка“. Синът не знаеше за такава картина, но щял да се допита до баща си, а и старецът сигурно с удоволствие би се срещнал с хер Риджуей.

Но освен за Сет и за сина на Якоб Йост разговорът имаше значение и за други уши.

Във Форт Мийд, щат Мериленд, телефонният номер, споменатото име на Щал и името на картината задействаха команди, програмирани в четиридесет и петте декара компютри. И понеже номерът и двете имена имаха висш приоритет за внимание, първият компютър, който анализира записания разговор, изпрати съобщение до втори компютър, наричан „Магнетит“. Както сред хората някои са по-равни от другите, така и „Магнетит“ беше сред машините.

Компютърът анализира краткия телефонен разговор, после провери самоличността на човека, въвел критериите за прихващане — телефонния номер, фамилията Щал и заглавието на картината. Установи, че лицето е агент с кодово име Византион и всички съобщения, свързани с критериите, трябва да бъдат класифицирани като „Строго секретно — Затъмнение“. До съобщението трябваше да има достъп единствено Византион. По-малко от три минути, след като Риджуей окачи слушалката на телефонния автомат, бе изпратено кодирано съобщение до агент Византион от АНС, който в този момент пътуваше към международното летище на Лос Анджелис.

В тесните, но добре уредени нови панелни сгради източно от Париж компютър на ПТТ поглъщаше цялата информация, изпратена му от ТАТ 6. Тази машина беше по-малка, по-бавна и — ако я сравним с човек — по-тъповата от „Магнетит“. Но никога не се налагаше да обработва трафик, по-наситен от две хиляди телефонни разговора, което беше напълно по силите на компютъра „Оливети“, изпълняващ тази задача. Наоколо се мотаеха неколцина техници от ПТТ, угаждаха на машината, наблюдаваха светлинните индикатори, грижеха се за нуждите й — покланяха се пред своя бог.

В стая до машинната зала седеше мъж с делови костюм, който работеше в СДЕСЕ, френските тайни служби. Той беше единият от тримата, сменящи се да дежурят през цялото денонощие в очакване компютърът да разпознае някоя кодова дума или критерий за прихващане, които му бяха зададени. Хората от ПТТ не се радваха особено на принудата да отделят машинно време и изчислителен капацитет за мръсния шпионски занаят. И служителите на СДЕСЕ, получили скучната задача да се свират в съседната стая и да чакат ще се случи ли нещо, не преливаха от възторг. Но понеже и ПТТ, и СДЕСЕ работеха за едно и също правителство, нямаха избор и хората от двете организации правеха всичко възможно да не се пречкат взаимно.

Тази нощ агентът в стаичката беше Ив Льопен, получил службата благодарение на разпалената си подкрепа за социалистическата партия, която най-сетне се добра до властта. В СДЕСЕ изпитваха опасения от новопостъпилите социалисти и дори комунисти, съмнителни от гледна точка на сигурността (защото доста французи и италианци още се придържаха към най-различни овехтели идеологии), и пращаха хора като Льопен на работа, в която най-малко биха навредили, ако се окажат чужди шпиони.

Затова съвсем скоро след като Льопен сложи на бюрото дванадесетата чаша кафе с мляко и разгърна вестник „Монд“ на кръстословицата, дежурният отговорник от ПТТ почука плахо на вратата и го осведоми, че компютърът „Оливети“ е разпечатал кодиран текст, който е неразбираем за него.

Льопен лениво отиде с него в машинната зала, за да получи съобщението. И незабавно живна от това, което намери там. Критериите за прихващане, които неговият ръководещ офицер от КГБ (останал си правоверен комунист в страна, загубила всякаква политическа посока) нареди да въведе преди шест месеца, дадоха своя плод. Льопен се опита да овладее треперенето на ръцете си и отнесе съобщението в своя кабинет. Като всички останали кодове с използване на публикувани книги, съобщението можеше да бъде разшифровано единствено от човека, знаещ коя е книгата. Тъкмо Льопен беше този човек.

Докато се върне в стаичката си, страхът му почти се стопи във въодушевлението. Досега беше съвсем редови синдикалист, но ето че вече можеше наистина да направи нещо за делото на социализма. Сгъна листа грижливо и го пъхна в джоба си. Изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи, да вземе книгата от рафта и да се заеме с разчитането на кода. Усмихна се на хитроумната си ирония, с която избра „Богатството на народите“ от Адам Смит, за да кодира тези съобщения.

Не минаха и десет минути, след като Якоб Йост получи от сина си съобщението на американеца, и старецът се затвори в своя кабинет, за да се обади в германския град Мюнхен. Звънът на телефона отекна в сумрачния коридор на „Йезуитрезиденц“, разположена във вековно каменно здание в стил барок, чиято фасада излизаше на Шпаркасенщрасе в стария квартал на града.

В стария квартал безразборната смесица от средновековни, ренесансови и барокови постройки се притискаше стена в стена, стряха в стряха край виещите се павирани улици и пресечки. Този квартал се е проснал на не повече от километър и половина, но поне дванайсетина църкви са се сврели между бирарии, частни къщи и правителствени здания. Сред тези църкви изпъква „Дом унд пфаркирхе унзерер либен фрау“ — „Катедралната и енорийска църква на Божията майка“, която местните хора наричат „Фрауенкирхе“. Създадена през 1271 година като параклис, посветен на Дева Мария, „Фрауенкирхе“ се е превърнала в отличителен знак и символ на стария Мюнхен. Двете й кули, увенчани с чудати куполи като шапчица на темето на католически свещеник, са били показвани в повече туристически брошури и снимки от всяка друга мюнхенска забележителност, освен прочутия „глокеншпил“.

Но „Фрауенкирхе“ не е само образ от пощенски картички, а катедрала и основно средище за поклонение на вярващите в града. Нейното положение едновременно на катедрала и енорийска църква налага да има повече служители, мнозина от които живеят в „Йезуитрезиденц“.

Телефонът звънна два пъти, преди слушалката да бъде вдигната от най-младия послушник. Той отговори любезно и помоли човека в другия край на линията да прояви търпение, докато повика отец Морген.

Докато вървеше бързо към дъното на коридора и нагоре по стъпалата към третия етаж, младият послушник си рече, че Морген е странен човек. Имаше благи сини очи, които наглед всеки миг можеха да се просълзят. Абатът му бе обяснил, че това се дължи на раните, от които отецът пострадал в самия край на Втората световна война.

Послушникът спря пред обикновената дървена врата със знака на кръста в края на този коридор. Поколеба се, преди да почука. Чуваше как вътре Морген си тананика. Стори му се, че мелодията е от някой от „Бранденбургските концерти“. Младежът недоумяваше защо игуменът не предостави на отец Морген собствен телефонен апарат. Старецът беше с крехко здраве, а му се обаждаха често. Лично той смяташе, че е допустимо да направят изключение. Вдигна ръка и потропа сдържано. Едва ли телефонът би струвал толкова скъпо. Пък и енорията не би плащала тези сметки още дълго. Колко години биха могли да остават на отеца?

— Влез — подвикна Морген отвътре.

Послушникът отвори вратата и го завари да седи пред обикновеното си бюро до прозореца с изглед към „Фрауенкирхе“.

— Търсят ви по телефона, отче — промълви младежът, прекрачи напред и спря до стола на отеца, за да му подаде ръка.

Морген се усмихна и отказа с жест помощта му. Не беше инвалид. Изобщо не искаха да проумеят това.

Стана и тръгна към вратата, но поспря и се загледа в снимката на своя син, окачена на стената. Момчето бе пораснало в чудесен, хубав, могъщ мъж… и стоеше пред прага на величието. Както винаги мъничко му се сви сърцето от мисълта, че неговият син никога няма да научи кой е истинският му баща.

Това вече беше немислимо. Майката на мъжа, чиято снимка висеше на стената (тя единствена, освен Морген знаеше истината), умря от инсулт преди цели десет години. И сега само Морген и Бог споделяха ужасната тайна.

Стрелна още веднъж с поглед портрета, както постъпваше преди всяко излизане от стаята, и слезе по стъпалата да се обади с надеждата, че ако чуе добри вести, ще му олекне от телесните страдания.

Болката и слабостта ту се засилваха, ту отслабваха, както се случваше и с паметта и зрението му. Бяха му обяснили, че е заради парчетата. Изстреляните от оберлейтенанта куршуми се раздробили при удара в черепа и ребрата му в онзи толкова отдавнашен ден до къщата при езерото. Шест от миниатюрните шрапнели биха могли да се окажат смъртоносни, ако се бяха отклонили с милиметър или сега помръднеха в тялото му. Щеше да е мъртъв, ако Йост не бе убил оберлейтенанта и не бе откарал отеца при американски военни лекари. Морген си позволи бледичка усмивка, както стъпваше внимателно по стълбата. За пет десетилетия се научи да не прави резки движения, с които би помогнал на парчетата да шавнат.

През тези години бе имало и дни, когато се чувстваше прекрасно, ако пренебрегнеше слепотата на дясното си око. И в такива моменти му се искаше да кара ски или зимни кънки, но знаеше, че нищо чудно сам да сложи край на живота си. Затова ходеше много, поддържаше се във форма, но свикна да се отнася с тялото си като с отлежал нитроглицерин.

Стигна до площадката на втория етаж и тръгна полека по дългия коридор към телефона. Послушникът не го придружи дотам. Побърза да отиде до стаята на игумена и потропа почтително на вратата.

— Ваше Преосвещенство, пак потърсиха по телефона отец Морген — съобщи послушникът, щом влезе в скромно обзаведената стая.

— Много ти благодаря — отвърна игуменът.

Отпрати младежа с кимане. Послушникът се изкушаваше да каже на Морген за заповедта, която бе получил от игумена. И той, и останалите послушници трябваше да уведомяват игумена или неговия помощник всеки път, щом някой се обади на отеца. Не чуха никакво обяснение, но пък послушниците не го и очакваха, от тях се искаше само сляпо подчинение. И все пак, размишляваше младежът, като че имаше нещо… непочтено в цялата тази история.

Почти същите мисли тормозеха игумена, когато отвори долното чекмедже на бюрото си и провери дали малкият касетофон, даден му от ЦСВ, работи нормално. Хора от Съвета дойдоха за пръв път два дни след Великден през 1962 година, малко след изпращането на Морген в тази енория. Много по-младият тогава игумен възрази и срещу подслушването на телефона в коридора, и срещу заповедта, която го принуждаваше да шпионира един от неговите свещеници. На протестите му отговориха първо архиепископът на цялата епархия, след това и кардинал от Ватикана. И понеже той не мирясваше с възраженията, го привикаха в Рим и недвусмислено му заявиха, че няма да търпят повече неговото вироглавство. В края на краищата не му казаха нищо за причината телефонът да бъде подслушван.

Опитваше се да гради догадки, като прослушваше записите, макар че му бе наредено да не прави това. Морген се свързваше с най-различни хора — посредници в търговията с изящно изкуство и колекционери (особено един жител на Цюрих на име Йост), полицейски следователи и държавни служители. Разговорите, които отначало пробудиха недоумението на игумена, бяха с бивши нацисти. Отначало му хрумна, че Ватиканът подозира и отеца като бивш нацист. Но това не пасваше с обстоятелствата, при които Морген бе ранен. И тогава, и сега отецът имаше вид на крехък безобиден старец, неспособен да поеме всички задължения на свещеник, затова му позволяваха да се отдаде на своето хоби — стараеше се да издири творби, откраднати от нацистите, за да ги върне на законните им собственици.

Постигаше дребни успехи, за него дори писа в „Абенд Цайтунг“ репортерката Йохана Кершнер, която прояви интерес към него и делата му.

Накрая игуменът се помоли, отдаде се на размисъл и стигна до извода, че Бог е дал по-голямото си доверие на по-високопоставените, а лично от него се иска само вяра и сляпо послушание. Затова усърдно изпращаше записите в Рим всяка седмица. През годините други мъже идваха, оставяха по-нов модел магнетофон и си отиваха. Прикачиха устройства, които автоматично записваха всички разговори, проведени по телефона. Но той не се доверяваше на апарата и все още предпочиташе да го проверява всеки път, за да е сигурен, че работи.

Игуменът се взря в машинката и видя, че лентата в касетата се върти. Въздъхна, внимателно затвори чекмеджето и отново се зае с книжата пред себе си. „Тези книжа…“, мярна се умърлушена мисъл в главата му. Питаше се дали Божията книга на живота също се попълва в три екземпляра. Прекръсти се и помоли да му бъдат простени тези непочтителни мисли, после подхвана борбата с купчините върху бюрото.

Единадесет хиляди километра източно оттам Сет Риджуей се настани в кресло до илюминатор в горния салон на „Боинг 747“, собственост на КЛМ. Винаги пътуваше с техни самолети, защото бяха последната авиокомпания в Европа, която държеше на професионалните стандарти. С усмивка си спомни как поддръжката на терминала за пристигащи пътници в нюйоркското летище „Кенеди“ бе поверена на същите хора, които управляват летище „Скипхол“ в Амстердам — тоест, казано направо, на КЛМ. Рече си, че пътуващите със самолет американци биха се наслаждавали на полетите, ако Федералната агенция по въздухоплаване вземе простичкото решение да остави в ръцете на КЛМ всички въздушни линии. Тогава не биха седели по неволя в раздрънканите, вонящи на урина бракми, които в Щатите се смятаха за самолети. „Мечтай си…“ Включи слушалките, сложи ги на главата си, регулира силата на звука и се сгуши до стената на пътническия салон колкото се може по-удобно със закопчан предпазен колан.

Затвори очи и видя лицето на Зои. Тя беше там. Знаеше това със сърцето си. Знаеше, че още е жива и този път ще я намери. Унесе се в желания сън, а великанският 747 се отдалечи от изхода за пътници. Сет нямаше и помен от представа за събитията, на които даде начало в другата половина на света.