Люис Пардю
Дъщерята на Бога (19)

18.

Мигащите светлини на полицейски и пожарникарски автомобили, линейки и други аварийни коли взривиха мрака и заслепиха Сет Риджуей, седнал сам в купето и притиснал буза към хладното стъкло. Влакът забави ход до тътрене, както доближаваше бавно централната гара на Цюрих.

Очите на Сет не се отделяха от ярките пламъци, макар че се изправи мудно, за да се разтъпче. Пътуването с влака беше дълго, повече от десет часа. Откъсна неохотно поглед от проблясъците и се взря в черната нощ.

— Къде си? — каза тихо, вторачен през своето смътно, призрачно отражение в прозореца.

„Там някъде ли си? Мога ли да видя светлината, която пада и върху тебе?“

Уморено потри клепачите си, върна се на седалката, затвори очи за момент и остави възелчетата зад тях да се отпуснат малко. Отново се зарадва, че купи билети за всичките шест места в купето. Имаше нужда от време за размисъл и не искаше да го разсейват други пътници. Искаше и да е сигурен, че никой убиец няма да се намести до него. Скъпичко му излезе, но си струваше. Парите от Ребека Уайнсток покриха и този разход, както биха стигнали за още много непредвидени случаи.

Часовете след нападението срещу него в Амстердамзе Бос му се струваха нереални като сън. Подобно на предишните шест месеца и последното денонощие сякаш не беше действително. Сет бродеше по улиците на Амстелвен, докато не се натъкна на магазин за мъжко облекло. Продавачът се стъписа от вида му, но смайването премина в смущение, щом Сет обясни, че е бил нападнат от грабители.

В известен смисъл беше точно така.

— Толкова ме е срам — повтаряше продавачът. — Това изобщо не е присъщо за Холандия. Ние сме кротък народ.

Не преставаше с извиненията, докато му помагаше да си подбере нови дрехи, после го отведе за ръка нататък по улицата до магазин за куфари и чанти, чийто собственик беше негов приятел. Сет едва ли не насила даде пари на човека за двата сака, които купи. Върна се в магазина за облекло и подреди покупките в единия сак. Мръсното палто и останалото напъха в другия сак с презрамка, като внимателно уви в тях грозния, но много практичен „Смит & Уесън Магнум 357“.

Същата сценка се повтори и с участието на съчувстващата му жена в малък хотел близо до гарата. Тя цъкаше като кокошка над пиленцата си и настоя да изглади новите му дрехи. И също като продавача се извини за насилието, защото, в края на краищата, „тук не е Америка, където подобни неща се случват непрекъснато“.

След дълго киснене във ваната и освежаваща дрямка Сет отиде с такси до летище „Скипхол“, като помоли шофьора да го изчака. Взе картината и останалите пари от Уайнсток. Успя и да остави съобщение за Джордж Стратън. Произшествието в Амстелвен го убеди, че е време да спре със самостоятелните изпълнения. Сет описа нападението в Амстердамзе Бос и плановете си за пътуване до Цюрих. Не спомена, че картината е у него, нито уговорената среща с Якоб Йост. Трябваше да му остане нещо, с което да се пазари.

А след това изпи чашата горещ шоколад, която администраторката на хотела му донесе в стаята, и се отпусна в приятната свежест на постелята. Спа на пресекулки, тормозеха го скорошните сцени с мъртъвци, които накрая неизменно придобиваха неговите черти.

На следващата сутрин с лекота стигна до решението да се откаже от полета до Цюрих и да предпочете влака. Не би рискувал проверка на багажа, при която да открият неговото оръжие. А и влаковете са по-трудни за наблюдение: няма контролни пунктове, пропускащи тълпите, нито хора в колона по един на изхода за качване, нито пък отделни зони за отпътуващите. Освен това от влаковете може да слезеш лесно. Затова Сет избра не експрес, а бърз влак, спиращ през двадесет-тридесет минути.

И все пак му се струваше, че трябваше да направи още нещо.

Но какво? Трудно е да се измъкнеш, ако не знаеш от кого бягаш. Трудно е да се скриеш от опасността, ако не познаваш лика й. Как са го открили? Въпросът продължаваше да блъска като чук в ума му. Телефонното обаждане от летището? Изключи тази възможност. Немислимо е да са знаели, че ще използва точно този автомат.

Може да го е проследил някой, без да се усетят нито той, нито Стратън. Едва ли. Неговият квартал в Плая Дел Рей не предлагаше много кътчета, в които да се спотайват чужди хора. Обитателите на тази улица се познаваха.

А Стратън? Нали каза на неговите хора, бдящи пред къщата, че заминава за Амстердам? Но това би означавало, че…

Тялото му сякаш се потопи в ледена вода. Ами ако хората на Стратън… или само се заблуди, че са на Стратън… работят за друг?

„Браун?“

Мъжът в Амстердам, когото Сет отначало помисли за човек на Стратън, се оказа свещеник. Но за кого работеше той? Защо се намеси и свещеник?

„Малобройна, но силна група във Ватикана… нещо много по-голямо, отколкото можете да си представите… с благословията на папата…“

Риджуей отново чуваше последните думи на свещеника и значението им го разтърси.

„Нещата… а и хората, разберете, невинаги са каквито изглеждат… има високопоставени хора и във вашето правителство, и в моята църква, които не са каквито изглеждат.“

Думите ехтяха като повтарящ се припев в страха му. Кои не са каквито изглеждат? Дали Стратън не е този, за който се представя? Или свещеникът? Или Ребека Уайнсток?

И още кой беше замесен? Стратън твърдеше, че убийците на Уайнсток са хора на Жириновски в КГБ. Тогава чии интереси защитаваха? Само на Жириновски ли? Или на Русия?

„Нашата малка група, натоварила се с дълга да изкорени най-страшните извращения, политическите борби и стремежа към надмощие…“

И за какво им е притрябвала картина, нарисувана от неизвестен художник нацист?

Сет тръсна глава, мислите му се оплитаха. Щом намереше отговор на някой въпрос, на мястото му се появяваха още два-три. Май нямаше да…

Внезапно забеляза мъж, спрял в коридора пред неговото купе — висок над метър и осемдесет, телосложението му не личеше под дългото вълнено палто. Достатъчно широко палто, каза си Сет, под което може да се скрие почти всякакво оръжие. Мъжът имаше светлокестенява коса, в лицето му не изпъкваше нищо особено, освен носа, наглед счупен лошо поне веднъж. Погледите им се срещнаха за секунда. Човекът в коридора кимна учтиво, обърна гръб и си остана в коридора, загледан към железопътното депо.

Стреснатият Сет се надигна, свали новия си сак от поставката за багаж и го сложи на седалката. Мислено си представяше пак погледа на мъжа отвън. Разпозна ли го, или беше обикновен поздрав между непознати? Познаваше ли го този човек? А Сет трябваше ли да го помни отнякъде? Опитваше се да прехвърли в паметта си последните дни, да отдели някое лице от тълпите, през които мина на летищата, по улиците, на гарата. Но мъжът си оставаше непознат.

Точно затова обаче винаги подбираха хора като него за шпиони и убийци. Безличните са най-добрите изпълнители на убийства, защото трудно се запомнят, трудно се набиват на очи в гъмжилото. Дали този човек беше убиец? Дали са го изпратили да довърши провалените задачи в Лос Анджелис и Амстердам?

Сет нямаше намерение да рискува. Дръпна ципа на сака и издърпа револвера, скрит между старите му дрехи. Сложи го отгоре, за да му е подръка, и събра по-плътно разделените части на сака. Седна и се престори, че чете „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

Мъжът не помръдваше, а стоеше в коридора с ръце в джобовете. По едно време измъкна едната и я пъхна под палтото така, че Сет не виждаше какво прави. Към оръжие ли посягаше? Ръката на Сет се стрелна в сака и припряно напипа револвера. Пръстите му се свиха около дървената дръжка, показалецът се сгъна пред спусъка.

И другата ръка на мъжа се показа от джоба. След малко той започна да се обръща настрана. Сет се напрегна, готов да извади своя „Магнум“. Човекът в коридора се завъртя към него и се видя, че в едната ръка държи пакет американски цигари, а в другата — евтина запалка.

Долови погледа му и се усмихна. Вдигна пакета, като че му предлагаше цигара. Сет се почувства глупаво и също се усмихна — любезности между непознати. Мъжът извади цигара, стисна я с устни и я запали. После мина през синкавото облаче дим към края на вагона.

С лудо блъскащо сърце Сет се прегърби на седалката и затвори очи. Усети стичащата се по челото му пот. Отвори очи и си избърса челото. В коридора се разнасяше блед синкав пушек като от изчезнал магьосник.

Виждаше демони където ги нямаше, сенки на мястото на светлината.

Господи! Изпадаше в параноя!

После за миг мислите му се пренесоха в патрулна кола на кръстовището на „Манчестър“ и 89-та — тъмно, страшно, нощта е изпълнена със смърт, а ветеранът зад волана се подсмихва невесело и казва на Сет: „Слушай, хлапе, и запомни — задължително е да си параноик, когато всеки гледа да те довърши“. Сет помнеше също, че отначало не можа да се засмее. Внезапно влакът се раздруса, изпъшка и спря на перона.