Хейли Норт
Очи в спалнята (7)

7.

Като видя огнено оранжевата квитанция на прозореца на колата си, омразните квитанции на служителките от паркингите на Ню Орлийнс, Тони изруга под носа си, но знаеше, че е много по-вбесен от мисълта за уединяването на Хинсън и Пенелопа, отколкото от билетчето паркирането забранено — зона за товарене и разтоварване. Раздразни го и фактът, че трябва да остави колата си зад ъгъла, откъдето не се виждаше входът на блока.

Тони спря, хванал с една ръка дръжката на вратата на колата. С другата смачка квитанцията. Имаше приятели, които щяха да оправят проблема с глобата.

С Хинсън трябваше да се справи сам.

Отвори вратата на колата, хвърли противното късче хартия на задната седалка, след това се спря.

— Забрави това — каза си той на глас. — Качвай се и остави госпожица Пенелопа Сю Фийлдс да си оправя сама проблемите.

Той ще се изправи срещу Хинсън по-късно, на четири очи.

Седна в колата, после бръкна в джоба на тениската си за слънчевите очила. Докосна студен кръгъл предмет. Извади го заедно с очилата, златна обица, повъртя я в ръка.

Пръстите му се сгорещиха и за един краткотраен миг Тони си помисли, че усеща как малкото бижу излъчва топлина. После насила се засмя на чудноватата идея.

Обицата беше паднала, когато задържа Пенелопа да не си удари главата на тротоара. Той я сграбчи, докато се изплъзваше от ухото й, след това съвсем забрави за нея, въпреки че възнамеряваше да й я върне още първия път, когато отиде в апартамента.

Първия път? Тони присви очи, сложи обицата в джоба и хвана волана с две ръце. От първия път се подразбираше, че има намерение да се върне отново.

— Забрави това — изрече гласно пак той. После по-високо — Забрави за нея.

Разгледа ръцете си и забеляза, както всеки обучен човек би забелязал, побелелите си кокалчета, пръстите, които бяха по-напрегнати, отколкото ситуацията го изискваше на пръв поглед.

Ще върне обицата и няма да я закача повече.

И без това не си неин тип. Тони се засмя при мисълта, че жена като Пенелопа Фийлдс може да му обърне внимание. След първата вечер, когато я видя с Хинсън, той използва професионалните си умения и контакти и научи за нея повече, отколкото мъжете знаеха за една жена след дузина срещи.

Израснала в бедност.

Е, по това си приличаха.

Добра ученичка.

Зарежи това. Тони беше успял да завърши гимназия, защото учителите му не искаха го виждат отново при започване на училище следващата есен. Не че беше глупав, но училището го отегчаваше, а той мразеше да се подчинява на правила.

Госпожица Фийлдс беше различна, тя бе завършила колеж и юридическия факултет в Северозападния само за шест години, след това бе получила научна степен по данъчно право от Нюйоркския университет, единственото й отдалечаване от Чикаго, преди преместването й в Ню Орлийнс.

Тони се записа в армията. Там си намери майстора в лицето на своя командващ офицер, тиранин със златно сърце, който го принуди да се запише в колеж. Полковник Прайди присъстваше на церемонията за официалното връчване на дипломите за висше образование. Това беше първият път, когато старият мъжага го възнагради с усмивка.

Тони се чудеше кой ли е присъствал на многобройните дипломирания на Пенелопа.

Освен майка й.

Той се намръщи и пъхна ключовете в стартера. Вместо да запали двигателя, се замисли колко ли е самотно е да бъдеш единственото дете на един родител. Разследванията на Тони не разкриха нито самоличността, нито присъствието на баща в живота на Пенелопа.

Може би това беше причината за нейната превзетост. Можеше да се обзаложи, че тя никога не е участвала в буйни игри, никога не е ходила за риба с татко си и не е играла баскет с него.

Не е чудно, че излизаше с Хинсън. Единственото нещо, от което мъж като Хинсън се интересуваше, бяха комплиментите.

Дейвид Хинсън.

Тони извади ключа от стартера. Защо се опитваше да се заблуждава? Пенелопа може би беше в беда — Хинсън едва ли бе доволен да види човек, който смяташе за гамен и глупак, да стои точно в средата на кухнята на настоящата си любима. А доколкото познаваше Хинсън, той щеше да си го изкара на тази същата любима.

Тони беше обезпокоен заради репутацията на Хинсън с жените. Спомни си за първите си дни като полицай, когато една жена беше влязла олюлявайки се във втори областен полицейски участък. Тя твърдеше, че е била бита от Хинсън, но след няколко часа в участъка се отказа от обвиненията си. В онзи момент Тони не разбра действащите зад кулисите сили, но ги осъзна бързо, когато започна да души наоколо.

Мразеше мъже, които тормозят жените.

По дяволите! Все пак връщането му да провери дали е в безопасност не означаваше нищо. Би направил същото за която и да е непозната на улицата.

Да, разбира се, която и да е непозната с копринена кестенява коса и сини очи, толкова големи, че можеш да потънеш в тях.

Като сипеше проклятия под носа си, той изскочи от колата и веднага се сблъска с момичето, което пишеше квитанции. Без да каже и дума, тя пъхна в ръцете му друга подобна квитанция.

 

 

— Тази овесена каша не е лоша — отбеляза госпожа Мерлин, като изтри устните си със салфетка, разрязана на четири.

— Благодаря — усмихна се Пенелопа. Храната подобри настроението на госпожа Мерлин. — Справяш се доста добре с лъжицата.

— Животът се състои от низ приспособявания към една постоянно променяща се действителност.

Госпожа Мерлин прекара пръст по дръжката на миниатюрната сребърна лъжичка, която Пенелопа беше изнамерила отнякъде за нея.

— Интересно определение.

Дяволита усмивка озари лицето на посетителката:

— Интересното е изборът към какво и кога да се приспособим!

Пенелопа кимна и се замисли за фантазиите си, които толкова често ангажираха съзнанието й. По някакъв начин чрез тях тя се справяше с живота, а не се опитваше да промени заобикалящата я действителност. Усмивката й се стопи и премина в намръщване.

— О, не се обърквай повече с подобни размисли — помоли госпожа Мерлин, докато облизваше и последната капка овесена каша от мъничката лъжичка, след това се загледа в салатата на Пенелопа. — Необходимо е всичките ти енергии да се леят плавно и свободно, докато обсъждаме как да развалим заклинанието.

Преди Пенелопа да успее да отговори, домофонът иззвъня. Тя се огледа разтревожено.

— О, не! Не е възможно Дейвид да се е върнал.

— Нямаш ли други приятели?

— Живея в този град от февруари — каза Пенелопа и забеляза колко сърдито звучи. — И освен това пристигнах след Заговезни.

— О, да… — Госпожа Мерлин махна с ръка, а после изчисти с един пръст чинийката, в която Пенелопа й беше сервирала овесената каша. — Според мен по време на Заговезни настъпва прекалено голяма бъркотия, а аз съм живяла тук през целия си живот. Прекалено много пиянства и недостатъчно истинска радост.

Звънецът иззвъня веднъж, след това втори път.

— Защо тогава е толкова популярен празник? — Пенелопа почти щеше да допълни Госпожа Всезнайко към въпроса, но доброто възпитание у нея победи.

— По същата причина, поради която Макдоналдс продават милиони бургери. — Госпожа Мерлин й хвърли един така е то поглед и Пенелопа само поклати глава.

Звънецът зазвъня с продължителен, настоятелен, монотонен звук, който беше невъзможно да се пренебрегне.

Е, добре, де! — Пенелопа отиде до домофона на стената и натисна бутона.

— Кой е и какво иска?

Чу се хихикане.

Пенелопа се скова:

— Това да не е някаква шега?

— Дай ми Хинсън — дойде приглушен отговор.

Кой може да търси Дейвид при нея? Пенелопа се намръщи, чувстваше се сякаш една много лична част от живота й е изложена на показ.

— Не е тук. Кой го търси?

Отговор не последва.

Пенелопа изчака; след това, тъй като връзката прекъсна, тя сви рамене и се върна до масата. С пръстче госпожа Мерлин отмъкваше от чинията на Пенелопа салата Цезар.

Когато Пенелопа я залови, госпожа Мерлин просто се усмихна и каза:

— Ти наистина знаеш как се приготвя храната. Защо не направиш услуга на света и не зарежеш юридическата библиотека заради кухнята?

— Не мога да повярвам, че го казваш! — Пенелопа се отпусна на стола и се загледа в дребосъчката, която, въпреки че обърна живота й надолу с главата, донесе със себе си проницателност към живота, който развълнува Пенелопа.

И я уплаши.

Да стимулира авантюристичен дух е едно нещо, но само за един ден Пенелопа беше откраднала от магазина, беше наблюдавала как двама мъже вадят оръжие в апартамента й и беше потушила пожар!

Тя бавно поклати глава, после събра чиниите и каза:

— Аз съм много добър адвокат.

— Без съмнение. — Госпожа Мерлин избърса пръстчетата си със салфетката. — Купа за миене?

Пенелопа постави чините в мивката, напълни друга купичка с вода и я занесе на масата. Госпожа Мерлин потопи пръстите си във водата, размърда ги с изящество, което странно контрастираше на разрешената й коса и яркия кафтан. Беше почти като че ли наблюдава Филис Дилър да дава уроци по етикет.

Пенелопа се усмихна широко при тази мисъл.

— Много по-добре — кимна госпожа Мерлин към нея. — Може да си най-добрия адвокат в света и да не си щастлива. Знаеш ли, познавам една жена банкер, напълно се реализирала и преуспявала в банковото дело, успешно се издигала до високи рангове в управлението, но все пак в сърцето й живеел художникът. И знаеш ли кога започнала истински да живее?

Пенелопа поклати отрицателно с глава, макар че се досещаше за отговора.

— Точно така, скъпа. След като се пенсионира и започна да създава акварели, акрили и цветно стъкло. Тогава разцъфтя.

Госпожа Мерлин изсуши пръстите си с края на салфетката.

— И в двете фази от своя живот тя постигна добри неща, но допринесе най-много на себе си, когато послуша сърцето си.

Пенелопа примигна. Помисли си за недовършената готварска книга, скрита в куфарчето й, за всичките рецепти, които копнееше да изпробва. Помисли си за въображаемата церемония за Най-добър Главен Готвач.

— Предложиха ми да стана съдружник към една фирма тук — произнесе тя бавно. — Това е моя цел от дълго време.

Госпожа Мерлин махна очилата си и ги потопи в купичката с вода. Размаха ги и възкликна:

— Поздравления!

— Не е ли добре?

Госпожа Мерлин сви рамене:

— Добро е онова, което прави добро.

Пенелопа сбърчи чело, като се опитваше да направи анализ на това твърдение. Тя не беше адвокат, който мрази професията си, радваше се, че е добра в работата си, но понякога не можеше да не се чуди в какво друго беше добра.

Домофонът прогърмя.

— Може би имаш повече приятели, отколкото си мислиш.

Пенелопа хвърли поглед, с който възнамеряваше да срази духовитостта на госпожа Мерлин, но тя не й обърна никакво внимание. Подсушаваше си очилата с края на кафтана. За първи път адвокатката забеляза, че гостенката й носеше сребърна верижка със сложна оплетка около единия глезен. Докато отиваше да отговори на домофона, на нея й се искаше да има дързостта да си купи подобна. Намираше го за екзотично и смело и съвсем неприсъщо за Пенелопа Сю Фийлдс.

Докато обмисляше как може да я купи просто за себе си, Пенелопа произнесе Да? по домофона с много по-мек тон този път.

Олано — пристигна отговорът.

Тя затаи дъх. Какво искаше той? Защо се беше върнал? Защото искаше да я види? Защото не можеше да устои на желанието си? Представи си го, привлечен към нея, не успяващ да устои на изкушението да се върне за още един поглед, още една целувка.

След това погледна към раздърпаната си блуза, смачканите панталони, косата, виеща се в разчорлени кичури по раменете. Ами да!

Тя въздъхна и попита:

— Какво желаете?

— Пуснете ме да се кача и ще ви обясня.

Пенелопа хвърли поглед към госпожа Мерлин, която подслушваше съвсем открито.

— Пусни го — разреши миниатюрният й наставник.

— Защо?

— Защо не?

— Защото е невъзможен. Той е опасен, и нагъл, и дразнещ, и… и… невероятно секси.

Като надзърна над ръба на чашата си, госпожа Мерлин попита:

— Други причини?

— Погледни ме. В безпорядък съм! И съм уморена, и разнебитена. Плюс това имам най-малко три часа работа, която трябва да свърша тази вечер.

— Поживей малко. Събота е. Аз ще забавлявам приятеля ти, докато ти си вземеш душ и си облечеш нещо по… — госпожа Мерлин наклони глава и разгледа Пенелопа. — По-женствено, нещо по-неустоимо.

Пенелопа извъртя очи:

— Че какво ми е сега?

Единственият отговор беше тихо Пфю!, така че тя се обърна отново към домофона.

И изпищя.

Три етажа по-долу писъкът изгърмя в домофона и Тони се захили. Госпожица Скованост току-що бе осъзнала, че звукът е бил включен през цялото време и той е чул целия разговор.

Засмя се, въпреки че смяташе, че сега вече тя въобще няма да го покани. Но за късмет една приятна двойка, облечена като за прекарване на вечерта в града, излезе от блока и учтиво задържа вратата за него.

А, охраняемите жилищни сгради… Но тъй като Тони вече беше позвънил, попитал за Хинсън и получил отрицателен отговор, мислеше, че Пенелопа е в безопасност в момента.

Този факт не му попречи да се върне все пак. Пресичайки входа на елегантно реставрираната сграда, той се зачуди колко ли е наемът на Пенелопа. Сградата носеше някаква безлична красота, но Тони и за минутка не би разменил собствения си дом в жилищния квартал, който беше наследил от баба си и дядо си, за модерния адрес, покрития паркинг и вътрешния басейн.

Дори да можеше да си го позволи.

Мислейки за банковата си сметка, той направи гримаса и започна да изкачва по две стъпала наведнъж. Кого биха избрали повечето жени? Хинсън със скъпоструващите му костюми или Тони с къси панталони цвят каки?

Той взе последните три стъпала с един скок, после спря внезапно като видя готина брюнетка с черна минипола да излиза нехайно от съседната на Пенелопа врата. Тя изгледа Тони одобрително и той отвърна на погледа й, достатъчно кратък, че да възбуди интереса й, и достатъчно дълъг, че да затвърди съмненията си за пластична операция на бюста.

— Нов съсед? — зададе въпроса тя с глас, подхождащ на гърдите й.

— Само гост — отвърна Тони с необходимото леко съжаление в тона и кимване с глава, ала сърцето му не взе участие в играта.

— Мммм — гризна го с поглед тя и езикът й пробягна по устните.

Какво пък? Защо да не я изпълни с трепетно въодушевление? Приближи се и прошепна:

— Може би следващия път, когато дойда в града…

Миглите й леко докоснаха бузите, след това изпърхаха; жестът вместо да очарова Тони, му напомни за птичките, поваляни от котката му Бруно, преди да умре от старост.

След драматична пауза тя въздъхна и каза:

— Разбира се, красавецо! — погали с пръст бузата му. — Бренда в тридесет и девет Б.

След това се обърна и тръгна плавно през коридора към асансьора. Той я наблюдаваше как се отдалечава и се чудеше защо жени като Бренда някога са го интересували.

В момента Тони знаеше какъв точно тип жени го интересуват и се обърна към вратата на Пенелопа, само за да чуе как се затръшва.

— Добре се справяш, Тони-О! Наистина добре — промърмори той и се зачуди дали Пенелопа ще му отвори отново.

 

 

— От всички невъзможни, егоистични мъже… — Пенелопа обхвана с длани бузите си. Почувства се сякаш е била зашлевена.

Зашлевена обратно към реалността.

Това ще я научи да не си фантазира за мъже като Тони Олано. Страстни очи, наистина! Той едва не разцелува повлеканата от съседния апартамент.

Госпожа Мерлин издаден особен звук, Пенелопа бавно се обърна и се облегна на вратата.

— Какво има?

— Мисля, че това е моя реплика.

— Той е навън и флиртува със съседката. Тогава защо звъни на моя звънец?

Чу се почукване на вратата, нито прекалено силно, нито прекалено тихо. Пенелопа примигна. Истината е, че беше смутена. Той я беше хванал да го подслушва, да чака да види дали е успял да влезе в сградата, въпреки отказа й да го пусне. После го видя как флиртува с богато надарената брюнетка и се натъжи още повече.

Мъжът със сигурност не се държеше така с нея.

— Ако му отвориш — каза госпожа Мерлин разумно, — ще разбереш защо е позвънил на твоя звънец.

— Имаш доста добра логика за създание, което се занимава с външния ръб на реалността.

Госпожа Мерлин сви рамене:

— Вселената има свой собствен ред. Аз само я следвам.

— Освен когато оплескваш нещата — промърмори Пенелопа под носа си.

— Колко грозни думи! — Госпожа Мерлин скочи от възглавничката, която Пенелопа беше сложила на масата, за да й служи за стол. Тя изтича до ръба на масата и надникна надолу.

— Не скачай! — Пенелопа тичешком прекоси стаята.

— Добре — Госпожа Мерлин седна отново.

— Думи, които нараняват, не са приятни — въздъхна тя. — Дори да са верни.

— Съжалявам — разкая се Пенелопа. Въпреки откровеността си госпожа Мерлин изглеждаше доста симпатичен човек. Несъмнено беше интересна, много по-интригуваща, отколкото повечето мъже и жени, с които работеше всеки ден.

Чукането на вратата стана по-настоятелно.

— Струва ми се, че ще му отворя.

Жената, нахлула в живота й така неочаквано, кимна:

— Това ще е дребната отплата задето нарани чувствата ми.

Пенелопа поклати глава, зачудена на новия език, който госпожа Мерлин я учеше:

— Да разбирам ли, че разговорът няма да е приятен?

Тя намигна:

— Отвори му и ще видиш.

— Ами ти какво ще правиш?

Госпожа Мерлин махна с ръка:

— Не се безпокой за мен. Ще седя тук и ще се преструвам на какво, ето, халка за салфетка.

Пенелопа тръгна към вратата, след това спря. Идеята госпожа Мерлин да я наблюдава от масата я караше да се чувства неудобно.

— Той ще те види. Ще си помисли, че съм мръднала.

— Имай малко вяра. Отвори вратата.

Имаше ли нещо за губене? Пенелопа измърмори Идвам и отвори.

Тони Олано падна в апартамента, но успя да спаси лицето си, като се подпря на ръце.

На колене на килима, той погледна нагоре към нея и дори не изглеждаше смутен. Каза:

— Време беше.

— Слушахте през ключалката ли?

— Хванахте ме — захили се мъжът и Пенелопа си помисли, че той наистина се радва да я види.

След това си спомни как само преди няколко секунди флиртуваше с брюнетката. Скръсти ръце:

— Господин Олано, бихте ли станал и съобщил защо сте тук?

Той се изправи, гъвкавото му движение сякаш бе отзвук на изправянето му след проверката под леглото й за въображаемия натрапник.

— Тони — каза той и протегна ръка. — Приятелите ме наричат Тони-О. Можем да си говорим на ти, нали?

Пенелопа повдигна вежди.

— Да. Приятно ми е — изрече, без да подаде ръка.

Тони погледна надолу, изтри ръцете си в панталоните, след това ги мушна в джобовете си.

— Е, госпожице Фийлдс, имам причина, за да се върна.

Той наклони глава и въпреки знаците, които очевидно му изпращаше тялото на Пенелопа, тръгна навътре в апартамента.

— Но кажи, да не прекъсвам нещо?

— Да прекъсваш?

— Е, Хинсън, златното момче. Не си го скрила в спалнята, нали?

Пенелопа затвори очи за момент и преброи до десет.

— Не, никой не е скрит в спалнята. Няма нужда да вадиш пистолета и да плашиш госпожа Мер…

— Значи все пак имаш гости? — Тони се настани на двойното канапе.

— Говорех за котката си — обясни Пенелопа, като се надяваше госпожа Мерлин да не се обиди. — Името й е госпожа Мер.

Той се заинтересува.

— Каква котка?

Пенелопа не разбираше нищо от котки. Тя хвърли поглед към госпожа Мерлин, която с интерес наблюдаваше сцената. Каза:

— Оранж.

— Оранж. Много рядка порода — отвърна Тони. Премяташе нещо между пръстите си.

— О, изключително рядка — кимна Пенелопа. — Има и нещо вълшебно в нея.

— А броят на пръстите на краката същият ли е както при другите котки оранж?

На Пенелопа й се искаше въобще да не беше започвала този глупав разговор, но успя да кимне.

— Откъде си я взела?

Пенелопа нервно се засмя, благодарна, че не продължи да я разпитва за броя на пръстите на краката. Ако майка й само беше разрешила да си има домашен любимец! Но тя никога не е имала куче или котка. Веднъж си хвана жаба и искаше да я гледа, но майка й настоя да я пусне в гората зад паркинга. Отвратителни неща, каза тя, като че ли това решаваше въпроса. Пенелопа осъзна, че Тони я изчаква да отговори и смотолеви:

— О, просто ме изпрати до вкъщи един ден.

— Колко интересен живот водиш — избъбри Тони.

Пенелопа беше сигурна, че той се подиграва. Мисълта я накара да се отдръпне.

— Виж, защо не ми кажеш какво искаш, започни с причината да ме следиш и завърши с кога си тръгваш?

— Бре! Обзалагам се, че си издръжлива мадама в съда.

— Ако се нуждаеш от адвокат, обади се в кантората.

Той поклати глава. Протегна ръка с дланта нагоре:

— Дойдох да върна обицата ти.

Пенелопа докосна ушите си. Несъмнено на дясното ухо все още носеше любимата си кръгла златна обица, първото четиринадесет карата златно бижу, което си купи след дипломирането от юридическия факултет и когато заплащането най-сетне даде резултат. На лявото ухо нямаше нищо.

— Дори не съм разбрала, че съм я загубила.

Тони тръгна към нея, обицата лежеше на протегнатата му ръка. След това се поколеба. Като я наблюдаваше с тези свои тъмни очи, притворени така емоционално, че ставаха още по-загадъчни, той приближи и спря точно пред нея.

Пенелопа задиша учестено. Защо този мъж успяваше в един миг да я раздразни, а в следващия да я омагьоса?

Той вдигна ръка и приближи обицата до ухото й. Пръстите му леко докоснаха бузата й, разпалвайки чувствата й. Погледна надолу към очите й.

— Отиват ти — каза Олано и след това пусна обицата в ръката й.

Изненадана от ефекта, който предизвика у нея докосването му, Пенелопа почти не успя да възприеме неговите думи. Но след малко те се настаниха в съзнанието й като гъстата мъгла от камионите на града. Отиват ти. Обикновената Пенелопа с обикновените си досадни обици. Съседката едва ли носи такива банални бижута.

Тони се отдръпна назад към вратата, дълбокият му поглед странно контрастираше на думите му. Погълната от собствените си мисли, Пенелопа го изпрати до вратата. Искаше й се да каже нещо интересно, по някакъв закачлив начин да му намекне, че й се иска той да остане, да му покаже, че не е така скучна, както изглежда. Но езикът й сякаш стачкуваше.

— До скоро — каза мъжът и за пореден път си тръгна.