Хейли Норт
Очи в спалнята (4)

4.

— Не е лошо местенце — одобри госпожа Мерлин, докато се оглеждаше наоколо, разположена върху дъбовата малка масичка, покрита със стъкло. — Малко безлично, може би.

— На мен ми харесва — възрази Пенелопа, разкъсвана между раздразнението и развеселеността към тази жена, която сама нахлу в живота й, а после започна да критикува стила й на украсяване. Пенелопа взе апартамента в сегашния му вид от един архитект, който бързаше за новото си назначение в Италия.

— Винаги съм смятала, че оригиналните идеи са много важни — отбеляза госпожа Мерлин. След това хвана пръчицата, която влачеше наоколо, и я използва, за да скочи с грациозно движение на пода. Там тя оправи кафтана си, приглади косата и мушна пръчицата под мишница.

— Какво е това нещо и как действа? — Пенелопа смяташе да зададе въпроса за пръчицата по-рано, но тогава й се бе сторило прекалено любопитстване.

— Тамян — отговори госпожа Мерлин, като нагласи очилата си на носа и загледа адвокатката с поглед, който показваше, че я мисли за изостанала. — Използва се за палене на свещи в магьосничеството, но сега, като споменаваш, всъщност аз нямам представа как се прави. Ценни масла и дървесна каша, предполагам.

— Как я използваш, за да се движиш с нея?

Госпожа Мерлин бързо премина през всекидневната, чийто широк свод водеше към кухнята, и скочи на кухненския плот.

— Откъде да знам? — каза тя. — Но когато богинята има грижата, аз не задавам въпроси. Хубава кухня — добави тя, оглеждайки се наоколо.

Като предположи, че няма да получи недвусмислен отговор от своята посетителка, и като реши да й даде време, за да завърши оглеждането и оценяването на апартамента, Пенелопа отиде в спалнята, за да смени мокасините с чифт удобни домашни чехли.

Чехлите бяха под леглото. Докато изхлузваше обувките си, тя си припомни как Мъжът със страстните очи я вдигна и понесе без всякакво усилие. Краката й не опираха в тротоара, докато той я носеше, полюлявайки я в ръце.

Пенелопа се наведе до леглото и мислите й се върнаха към усещането за нейното тяло, притиснато към неговото. Тя въздъхна, мислейки колко непреодолимо силен беше, колко героично я спаси. Дори Раул, любовникът от фантазиите й, не би могъл да свърши по-добра работа.

Пенелопа знаеше, че трябва да отиде при дребничката жена, която сега оглежда кухнята й като брокер, дошъл да наддава за апартамента, но не можеше да помръдне, тъй като изпитваше странно вълнуващ изблик на чисто физически реакции.

Кой е този мъж? — прошепна тя, докато си обуваше чехлите разсеяно. Защо ме следи? Постави ръка на бедрото си. Като чертаеше цифрата осем с пръсти, се запита: — Защо се занимава с мен?

От цялото си сърце искаше да отговори на този въпрос така, че да си достави радост, но адвокатката беше прекалено здравомислеща, прекалено честна. Той искаше нещо от нея, от Пенелопа Сю Фийлдс, и не женствеността й го примамваше. Може би имаше проблеми с данъците? Може би имаше нужда от адвокат и не знаеше как да поиска от съда препращане към оторизирана инстанция? Може би я бъркаше с някого?

Със сигурност, помисли си Пенелопа, като плъзгаше ръце по стройните си бедра, мъжът не искаше това, което тя, изненадващо и яростно, желаеше той да поиска.

Нея.

Пенелопа Сю Фийлдс, последното момиче в класа, избрано за софтбол, първото, посочено от учителя да прочете домашното си.

Пенелопа Сю Фийлдс, изключително добър адвокат, който един ден, ако продължава да се развива така, може да си постави за цел федералния съдийски пост.

Федералните съдии оставаха на поста си за цял живот.

Старите моми — също.

Тя въздъхна и се отдалечи от леглото. Най-добре е да се върне в настоящето, да се върне при госпожа Мерлин, колкото и нереална да изглеждаше точно сега тази нейна гостенка. Скоро ще пристигне Дейвид, а до този момент Пенелопа беше пренебрегнала подготовката и не беше направила и едно лакомство от великолепната вечеря, която въображението й рисуваше тази сутрин.

Тази сутрин, която й се струваше седмици, дори години назад във времето. Тази сутрин, когато се беше концентрирала върху донесената у дома служебна работа, а след това се беше възнаградила с едно късно следобедно пазаруване в магазина за домашни потреби Потъри Делит.

— Чудя се — гласът на госпожа Мерлин се чу удивително високо и надалеч — дали нямаш нещо за закуска за една гладна жена?

При тези думи на гостенката Пенелопа забързано излезе от спалнята.

— Да си призная — заговори тя, — трудно ми е да повярвам, че си истинска, иначе, уверявам те, щях да ти предложа нещо за хапване веднага щом влязохме.

Госпожа Мерлин скръсти ръце пред гърдите си и втренчено загледа Пенелопа:

— Да ти приличам на плод на твоето въображение?

Пенелопа помисли за хората, които населяваха света на фантазиите й, и почувства как се изчервява.

— Ами-и — заекна тя.

— Няма значение — прекъсна я госпожа Мерлин. — Няма нужда от хипотетични въпроси. Особено когато гладът ми е съвсем определено реален. Мечтая си за нещо със скариди или раци, а може би за джамбалая^[1]. Да, джамбалая би било чудесно. Ти знаеш как се готви, нали?

Джамбалая? Как пък не! Тънки палачинки и други деликатеси, подправени с най-разнообразни сосове от бешамел до бейърнез, ооо, да, за всички тях Пенелопа знаеше рецептите и от сън да я вдигнеш. Но джамбалая?

Малкото месеци, през които живя в Ню Орлийнс, тя работи толкова много на новата си работа, че само веднъж намери време да отиде до Кресънт Сити Фармърс маркет, мечтата на всеки готвач. А той се намираше надолу по същата улица, недалеч от нейния блок. За откриването на загадките на ру и етуфе тя нямаше и минута свободно време.

Но както госпожа Мерлин я беше питала, къде е авантюристичният й дух?

— Джамбалая, абсолютно — промърмори тя, като се почувства измамница, както и в Потъри Целит, когато открадна госпожа Мерлин. С каменно лице добави: — Обаче дадох всичко, което беше останало, на камериерката. Какво ще кажеш за малко шунка?

Госпожа Мерлин направи физиономия, изразяваше мнение, което Пенелопа напълно споделяше, но със съжаление трябваше да си признае, че имаше толкова много вечери, в които се задоволяваше с ордьовър от фризера. Животът й на адвокат не й позволяваше да се прибира рано вечер, за да има време за чревоугодническо готвене. Пенелопа често се чудеше как мъжете и жените, с които работеше, успяваха да поддържат, макар и минимален личен живот. Тя свикна да живее сама и понякога беше полублагодарна за това. Най-малкото не трябваше да жонглира с невъзможното и непостижимото.

Извади две кутии от фризера, после изведнъж се закова на място, полуобърната към микровълновата печка.

Дейвид!

Съвсем го забрави, него и вечерята, която беше обещала да даде. Бегъл поглед към часовника й показа, че има по-малко от два часа, преди да й звънне по домофона.

Гущери и жаби! — изсъска тя и хвърли шунката обратно във фризера.

— Това да не означава, че ще си легна гладна? — Госпожа Мерлин скочи от плота върху работната маса, на която се режеше месо.

— Всичко е заради този мъж! — Пенелопа започна да се разхожда от кухнята до всекидневната и обратно, като беше благодарна на простора в апартамента си. Едно от предимствата на преустроения склад бяха високите тавани и чувството, че не би могла да бъде затворена или уловена под тежестта на стаята, стените не я притискаха и ограничаваха.

— Мъж? — попита госпожа Мерлин и от тона й стана ясно, че би предпочела да говори за храна, а не за мъже.

Ако очите й бяха заблестели или ако беше прозвучала като съседка, дошла за поредната клюкарска сесия, Пенелопа вероятно щеше да си замълчи. Но сега не виждаше нищо лошо в това да сподели неволите си с някого, който нямаше нищо общо с всекидневната й действителност.

— Да, мъж, м-ъ-ж.

Внезапно Пенелопа спря и зяпна дребничката фигурка.

— Много е странно, но аз ти говоря сякаш си истинска, трудно е да осъзная, че си толкова… толкова…

— Малка? Шест и двадесет и пет инча? — Госпожа Мерлин не звучеше хапливо, но Пенелопа реши, че сигурно й е трудно да приеме такъв факт.

— Точно така.

Госпожа Мерлин въздъхна:

— Е, случи се така, че данъчните задължения върху собствеността на Рамона възлизаха на шестстотин двадесет и пет долара.

— Да? — Пенелопа прехапа устни и се зачуди защо изобщо бе поканила Дейвид Хинсън на вечеря.

— Не разбираш ли? Шестстотин двадесет и пет долара някак си се объркаха и станаха шест инча и двадесет и пет мил височина.

Пенелопа въобще не разбираше. А пък тя неслучайно беше първенец в групата си в юридическия факултет, никога не приемаше нелогичното без спор.

— Нещо не успях да разбера какво общо има данъчният дефицит на тази жена с твоята височина.

Госпожа Мерлин си свали очилата. Като повдигна крайчеца на яркия кафтан, тя започна усърдно да ги трие. След доста дълга пауза вдигна поглед:

— Скъпа, на колко си години?

Пенелопа извади домакинския комбайн от кухненския шкаф.

— Защо?

Мерлин отново постави очилцата на носа си и обясни:

— Защото ми се струва, че вече си достатъчно голяма и е време да научиш няколко урока от живота.

Боже мой, колко самонадеяна беше госпожа Мерлин! Пенелопа се обърна и започна да рови в хладилника. Салата Цезар^[2], която да носи нейния почерк.

Ордьовърът не трябва да бъде сложен, иначе няма да има време да си вземе душ и да се преоблече. Дейвид Хинсън винаги изглеждаше безупречно облечен и тя по-скоро би поръчала пица, отколкото да го остави да я види с тези мърляви дрехи.

С пълни ръце постави продуктите за вечерята на плота.

— Какви уроци?

Госпожа Мерлин започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка:

— Страх от приключения, избягване на съвсем очевидни факти и… — Тя замълча и се огледа наоколо. — След като поогледах тази къща, трябва да добавя, че ти избягваш и емоционалното обвързване. Тук просто няма уют на дом.

Пенелопа изтърси брашно в купата на домакинския комбайн, после сложи яйца и вода и попита:

— И как точно стигна до това заключение?

Госпожа Мерлин посочи към хладилника. Пенелопа си събираше магнити и обичаше да ги поставя там.

— Какво му има на хладилника?

— О, нищо — промърмори дребничката жена, като размаха ръка сякаш беше вълшебна пръчица. — Това, което не виждам на него, ми показва какво ти липсва в живота. Моят хладилник например е облепен с рисунки на внуците ми.

Пенелопа сложи вода без дори да премери количеството. Думите на госпожа Мерлин вече не й се струваха толкова забавни, може би защото улучиха целта си много точно.

— Е, няма значение — продължи гостенката. — Прекалено гладна съм, за да опитвам да помагам на някой друг. Освен това виж в каква бъркотия ме забърка последното ми добро дело.

— Веднага щом забъркам тестото, ще направя предястието. Под добро дело вероятно имаш предвид помощта, която си оказала на своята съседка при разрешаване на проблема с данъците.

— Точно така.

— Хмм.

Пенелопа не обичаше да проявява неучтивост, но все пак не можеше да не се учуди на самоизмамата на тази жена. Мисълта я накара да се засмее на глас. Дали тя самата не страдаше от самоизмама?

— Трябва да престана да си представям неща, които не съществуват — измърмори си Пенелопа под носа, а на госпожа Мерлин обясни: — Много по-разумно е някой, който има проблем с данъците, да се консултира с адвокат като мен, а не да се опитва да измисля мними решения.

А на теб и твоето фантазиране нека това да бъде за урок, каза си тя. Вместо да се криеш от живота със своя въображаем любовник Раул, по-добре се отпусни. Позволи на Дейвид да те целуне следващия път, когато опита.

— Ти си адвокат, който се занимава с данъци! — Госпожа Мерлин се плесна по челото.

— Вече ти казах, че съм адвокат — отговори Пенелопа, като се помъчи да си спомни разговорите с госпожа Мерлин и се чудеше защо тя реагира сега така драматично.

— Но данъчен адвокат! Това обяснява всичко!

Госпожа Мерлин седна върху една готварска книга, подпря брадичката си с ръка и започна да рисува с показалчето на скута си.

Този път Пенелопа просто изчака за обяснението.

— Използвах тревистозелено и хром и тинктура от теменужка, но вероятно не е трябвало да прибавям розово. О, да, ооо, да, какво мислех? — Тя започна да кърши ръце.

— За какво говориш? — На Пенелопа не й хареса, че вниманието й е така приковано.

— Магия със свещи. — Госпожа Мерлин я погледна така, сякаш тя е едно много сладко, но не съвсем умно дете. — Това е древен и положителен начин да се повикат всемирните сили, за да подпомогнат пътуването ни през пространството и времето.

— Аха. — Пенелопа скръсти ръце на гърдите си и така наръси с брашно вече изцапаната си блуза. — И предполагам, че преди да изгориш последната си свещ, ти си била едно наистина симпатично бабче с благороден произход, високо около… пет фута и четири инча^[3].

— Пет фута и четири и половина инча. И наистина съм баба — госпожа Мерлин вдигна ръце към тавана. — Признавам, че разбирам малко от магьосничество със свещи, но все още има някои неща, които трябва да науча.

— Ти си обикновено пет фута и четири и половина инча? — Пенелопа се концентрира на въпроса за височината, като се опита да пренебрегне споменаването на магьосничество.

— И скоро пак ще бъда. Съвсем скоро. — Госпожа Мерлин подскочи нагоре. — Опасявам се, че ще ми е нужна малко помощ. От теб.

Пенелопа се дръпна назад:

— О, не! Не ме въвличай в това.

Тя избра две чинии за салата, две купи за основното ястие и ги занесе на масата. После заяви категорично:

— Да те открадна от магазина ми беше повече от достатъчно. Сърцето ми се качи в гърлото, когато продавачката ми извика.

Пенелопа нареди чиниите и се върна до кухненския плот.

— О, пфю! Както споменах, въобще нямаш авантюристичен дух.

— Авантюра, а след нея престъпление.

— Така е. Но ние вече решихме, че аз съм толкова притежание на магазина, колкото и ти. Ерго, вие, адвокатите, не казвате ли така — тя погледна нагоре с лукава усмивка, — ти не си откраднала нищо от магазина.

Странно успокоена от тази логика, Пенелопа се върна към приготвянето на вечерята, въпреки че сега най-малко й се искаше да забавлява някой гост. Чаровен, внимателен и несъмнено красив, Дейвид привлече вниманието й с постоянното си, все пак почтително, ухажване през последния месец и половина. Но странно, тя не се вълнуваше от предстоящото му посещение в нейния апартамент, така както и не почувства магията на вечерята в неговия дом.

Е, ако беше Мъжът със страстните очи…

— Спри — каза Пенелопа.

— Само се опитвам да обясня как заклинанието се обърка.

— О, не ти. Аз наистина искам да зная как се случи така, че ти попадна в моята кухня.

— Ами поне си любопитна. Това е добър знак при развиването на приключенски дух.

Пенелопа си помисли за необузданите си фантазии, как все по-често излизаха извън контрол.

— Трябва да знаеш, че имам авантюристичен дух. Просто го държа под ключ.

Госпожа Мерлин поклати глава:

— По-добре го освободи. Знаеш ли, някога много отдавна, преди повече години, отколкото бих могла да преброя, и аз бях боязлива. Опитвах се да върша само правилни неща, членувах в обществена организация и готвех спагети за църковните вечери. Но за мой късмет баба ми дойде да живее с нас.

— Предполагам, че баба ти е била магьосница, която е правила магии със свещи.

Малката главица кимна:

— Най-добрата на света. Майка ми също живееше с нас и беше твърдо против баба да ме учи на каквото и да е, свързано с магьосничество. Бяхме четиринадесет и живеехме в голяма къща вляво от Бастион и Еспланада — продължи госпожа Мерлин. — Какви дни! Само дето аз вършех работата и на другите. Но след като баба пристъпи към преподаването на магьосническото изкуство, започнах да карам всички да си изпълняват своите задачи. Защо трябва аз да мия съдовете, като мога да науча магията за излекуване на сенна хрема, как цветовете на свещите лекуват разбито сърце, как преливането на цветовете на дъгата носи финансов успех?

— Защо наистина? — Любовта към фантазиите у Пенелопа надделя, докато слушаше дребничката жена. Кой не би предпочел да лекува болни и да вие любовни венци, вместо да мие съдове? Тя си представи жената в действителен ръст, облечена с развят кафтан, да провежда съдебно заседание на широката веранда на един от елегантните домове на Ню Орлийнс.

Вероятно щеше да е онзи вълшебен час между залеза и тъмнината, когато залязващото слънце целува облаците с огнен език. И дори когато пламъците се издигат в небесата, огънчетата на свещите на госпожа Мерлин ще сграбчат и ще въздигнат своите настоятелни молби до загадъчните сили, които тя призоваваше.

Пенелопа се унесе в блянове, но гласът на гостенката й я прекъсна:

— Е, има подобрение.

Пенелопа рязко се върна към реалността на своята кухня.

— Излъчването ти се промени напълно — доволно заяви госпожа Мерлин. — То ти отива много, много повече, отколкото мрачната броня, която носиш през повечето време.

— Ами променено! — Пенелопа се обърна, за да довърши ордьовъра, след това смеси съставките за соса Алфредо, който реши да сервира. Не искаше да срещне погледа на малката магьосница, не искаше да признае, че докато беше изпаднала в транс, жената видя една различна Пенелопа.

Фантазирането е лош навик, който трябваше да преодолее; използван през самотните й детски години начин да оцелее, който все още не бе надраснала. Сега тя стоеше здраво стъпила на пода на кухнята и възнамеряваше да остане там.

Госпожа Мерлин отново бе започнала да си мърмори.

Докато стържеше сирене пармезан, Пенелопа се чудеше колко дълго нейната гостенка възнамерява да остане и каква помощ ще поиска, за да може да си тръгне.

Тъкмо отвори уста да попита и се чу звънецът на домофона.

Макарони и салфетки! — Пенелопа хвърли светкавичен поглед към часовника. Да не би да беше казала на Дейвид седем, а не осем часа?

Госпожа Мерлин престана да си мърмори и попита:

— Това да не е мъжът проблем?

— Дейвид? — избъбри Пенелопа. Избърса ръце с кърпа. Докато отиваше да натисне бутона за отваряне на външната врата на блока, добави: — Не, Дейвид не е моят мъж проблем.

— О?

Пенелопа се обади по домофона:

— Дейвид?

Уличното движение заглуши отговора му. Пенелопа сви рамене и натисна бутона за отваряне на входната врата. На госпожа Мерлин отговори:

— Има един друг мъж. Мисля за него като за Мъжа със страстните очи.

— Аха.

Пенелопа леко се изчерви.

— Зная, че е глупаво име, но ако го видиш, ще разбереш какво точно ме вдъхнови, за да го наричам така.

— А как му е истинското име?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не зная?

Госпожа Мерлин въобще не изглеждаше изненадана.

— О, не! — извика Пенелопа и сграбчи крачола на панталона си. — Само ме погледни. Дори не съм се преоблякла. Косата ми е ужасна.

Разпусна малкото коса, все още останала в добре сресаната сутринта френска плитка, и тя се разпиля по раменете й.

— Ако този мъж наистина държи на теб, пет пари няма да дава как изглеждаш.

— О, това не е вярно! Мъжете винаги се интересуват как изглеждаш — възрази Пенелопа. Спомни си за момчетата, които я пренебрегваха в гимназията, благопристойната Пенелопа, облечена в конфекция от базара на църквата. — Сега би ли…

Думите й преминаха в смях:

— Щях да те помоля да отвориш вратата!

— Не виждам какво толкова смешно има в това.

— Ами никога не бих могла да обясня на Дейвид коя си ти! — Пенелопа се огледа наоколо, после грабна готварската книга, на която седеше госпожа Мерлин. — Наистина съжалявам, зная, че умираш от глад, но ще трябва да прекараш няколко часа в спалнята. Ще изчакаш, нали?

С едната ръка малката магьосница стисна пръчицата си, с другата ръба на готварската книга, докато Пенелопа я отнасяше от кухнята.

— Ти наистина нищо не разбираш от южняшко гостоприемство. Добре, че съм тук да ти помогна да научиш едно-две неща за добрите маниери.

— Утре — обеща Пенелопа и постави гостенката си на леглото. Сложи дистанционното за телевизора до нея. — Имам кабелна телевизия, но моля те, не увеличавай много звука. — След това затвори вратата зад себе си.