Хейли Норт
Очи в спалнята (23)

23.

Пенелопа последва Тони в къщата, застана на четирите си лапи и с интерес започна да наблюдава как той вади тенджери, тигани от шкафа и различни продукти от хладилника.

Начинът, по който подреждаше нещата на кухненския плот и после ги разглеждаше, й напомни за собствения й стил в готвенето. Откриването на обща черта с Мъжът със страстните очи й достави огромно удоволствие.

Първата приятна изненада бе, че той се оправя в кухнята. Стаичката беше малка, по-малка от нейната, но хубава. Пенелопа обърна глава и огледа белите стени, бялата маса с два стола, покрити с възглавнички, които подхождаха на, пердетата в зелено и бяло.

За да стигне до кухнята, тя бе последвала Тони през един тесен коридор към дъното на къщата. По пътя успя мъничко да надзърне към стаите встрани. Хол, спалня и баня, реши тя. Малко, но уютно жилище.

На Пенелопа й се искаше да изследва всяка стая. Гледаше как Тони реже домати и се чудеше дали любопитството й бе нараснало, откакто прие формата и същността на котка, или пък се бе възбудило, защото се намираше тайно в дома на Тони и можеше да разглежда каквото й сърце пожелае.

Странен начин да опознае един мъж, помисли си Пенелопа, близна предната си лапичка и започна да обмисля възможностите. Може би госпожа Мерлин се опитваше да й помогне и нарочно бе направила това заклинание.

Не, едва ли. Пенелопа поклати глава. Но след като е тук, по-добре да се възползва. Приключения, ето ме, идвам, каза си тя и приближи до Тони.

Леко го побутна с брадичка по мускулестия крак и инстинктивно остави миризмата си там.

Тони пусна ножа.

— Опитваш се да ми кажеш, че си гладна?

Пенелопа примигна. Силно заинтересувана от Тони, не си бе помисляла за ядене. Но след като той спомена… тя измяука учтиво.

Той се наведе и я погали по главата с опакото на ръката си.

Тя започна да мърка и се изви между краката му, наслаждавайки се на докосването.

— Нямам котешка храна, но може би малко скариди ще свършат работа.

Благодарности за малките услуги, помисли си Пенелопа, седна на задните си лапи и загледа как Тони започна да рови в хладилника отново. Котешка храна! Надяваше се госпожа Мерлин да я освободи преди Тони да реши да изтича до магазина на ъгъла и да й вземе кутия „Девет живота“.

Засмя се като си спомни как госпожа Мерлин се оплакваше от овесената каша. Звукът заприлича на дрезгаво мяукане.

— Добре, добре — промърмори Тони, — настоятелно малко котенце си ти, а?

Какво каза? Очите на Пенелопа се разшириха, но после си напомни, че той говори на котка.

Тони изчисти и наряза няколко скариди и ги постави в чинийка. Сложи я на пода, а Пенелопа я загледа объркана. Не можеше да яде права, а чинията й да е на пода.

Тя измяука жално и Тони се обърна. Пенелопа скочи на един от столовете до бялата маса и зачака, с една лапа сочеше към салфетка за студено сервиране.

— Да не ти хлопа дъската? — Тони поклати глава.

Тя чакаше.

— Ти си една разглезена котка — заяви той, вдигна чинийката от пода и я постави на масата. — Но си симпатична.

Тя му благодари с мяуу и започна да си хапва от скаридите. Вкусът им бе като на суши без ориз. Не би имала нещо против малко соев сос, но не можеше да измисли как да му покаже предпочитанията си, така че започна да ги яде неподправени.

Едно нещо беше сигурно, помисли си Пенелопа, след като свърши с яденето и се облегна назад на стола, за да измие лицето си с предната лапа. Повече от всякога й допадна котешката гледна точка. След като се отърве от злополуката, предизвикана от госпожа Мерлин, може би ще си вземе котка.

Тони отиде да задуши доматите заедно с пресен чесън, камби и лук. Пенелопа одобрително подуши въздуха. Представи си как те двамата щастливо готвят рамо до рамо и започна да се чисти още по-бързо.

Той разбърка сместа, после отиде до стола.

— Значи искаш да останеш тук с мен?

Пенелопа забави миенето си, после наведе лапа.

Вперила поглед в лицето му, тя се изправи и допря предните си лапи до гърдите му.

Той я взе с усмивка и я погали под брадичката.

— Мисля, че ще те нарека Пени. В чест на най-сладката и най-сексапилната жена, която някога съм срещал.

Пенелопа измърка, дори по-силно отпреди.

 

 

— Значи си стара приятелка на Олано? — попита Стив, докато драскаше в един бележник.

— О, познавам го от сто години — каза госпожа Мерлин и размаха ръка. — Но загубих адреса му, нали разбираш, а паметта ми не е това, което беше, еее…

— Разбира се. А вие, господин…?

— Никога не съм го виждал — каза Алистър, не можеше да разбере защо полицаят реши да води продължителна дискусия с тях, а още по-малко защо госпожа Мерлин изглежда обезпокоена. И тя ли нямаше доверие на начина, по който полицаят бе поел грижата за тях, когато чу кого търсят? Разбира се, с госпожа Мерлин човек никога не можеше да е сигурен. Напълно в неин стил е да пропусне някои свързани с въпроса подробности, когато му разясняваше проблема.

В този момент вратата се отвори и надникна друг полицай.

— Какво става, Стив? — попита той и едва прикри прозявката си.

Стив сви рамене.

— Занимавам се с малко обществена дейност.

Новодошлият вдигна вежди:

— Така ли?

Той се облегна на рамката на вратата, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Може да ти помогна и да спечеля и аз точки пред шефа.

Стив го погледна сякаш имаше намерение да възрази, но госпожа Мерлин се включи с:

— О, благодаря, полицай! Две глави е винаги по-добре от една. Е, зависи кои две, разбира се. Ние само се опитваме да открием Тони Олано.

— Така ли? — Мъжът премести поглед от тях към Стив, очевидно въобще не се заинтересува от Олано.

— Искаме да научим нещо за Олано, а той иска да научи за Хинсън.

Вторият полицай се загледа в ноктите си.

— Е, не очаквайте да ви спра.

Стив започна да се дразни от прекъсването и попита:

— А вие ми казвахте, че познавате и Дейвид Хинсън? — Полицаят въртеше химикалката си в ръце.

— Ами нещо подобно — смънка госпожа Мерлин и започна смутено да си играе с чадъра на скута.

Мъжът хвърли химикалката, внезапно загуби дружелюбността си.

— Ако не съм сигурен, че ми казвате истината, няма да ви съобщя как да намерите Олано.

Госпожа Мерлин подскочи.

— Леле, леле, не е необходимо да се ядосваш.

— Докажи ми тогава, че познаваш Хинсън.

Алистър затаи дъх, чудеше се дали милата, но сприхава жена бе извадила наслуки името от главата си. На него то му звучеше смътно познато, а не знаеше защо. Заедно с полицая чакаше отговора й и с копнеж си помисли за пропуснатите вече тренировка и масаж в клуба. Защо всичко, в което се забъркваше госпожа Мерлин, ставаше прекалено сложно и заплетено?

Лукави пламъчета блеснаха в очите й.

— Ако не го познавам, откъде ще зная, че е предложил брак на някого?

Полицаят се изпъна на мястото си, взе отново химикалката си.

— Докажи го.

— Ами той даде на една моя приятелка страхотен камък. Един от онези големи камъни с остри ръбчета. И то оня ден.

Полицаят на прага изглеждаше отегчен и махна с ръка към Стив.

— Сякаш държиш всичко под контрол. Ще се видим по-късно.

— Добре, Рой.

При излизането си полицаят остави вратата широко отворена.

Алистър се досети, че разказът за годеницата се отнася за Пенелопа, жената, заплетена в неподходящото заклинание на госпожа Мерлин. Приятелят й вероятно полудяваше от безпокойство за нея.

— Значи познаваш приятелката на Хинсън. — Той изглежда обмисляше въпроса.

— О, не бих я нарекла негова приятелка — отговори госпожа Мерлин и направи гримаса на отвращение. — Тя има прекалено много здрав разум, за да приеме пръстена. Зная със сигурност, е, може би не със сигурност, но по интуиция, което е също толкова добре, че тя е влюбена в някой друг.

— Госпожа Мерлин — прекъсна я Алистър, — не мисля, че полицаят иска да слуша още.

— Аз ще отсъдя. — Полицаят задъвка върха на химикалката, изражението, което пропълзя в очите му, опъна нервите на Алистър. — Всъщност аз искам да разбера кой е късметлията дето измества Хинсън. — Той намигна и неочаквано се превърна отново в добро момче. — Той е мой приятел и искам да го подразня, нали разбирате.

— Идеята ми не е да се отнасяш така към свой приятел — заяви строго госпожа Мерлин. — Не съм сигурна, че трябва да ти казвам.

Алистър също не бе сигурен. Той вдигна чантата с магическите вещи, която бе оставил на пода. Не му се струваше безопасно да се доверят на този човек, освен това искаше да се измъкне оттук.

Полицаят сви рамене.

— Както решите — промърмори той, стана от стола и тръгна към вратата.

Госпожа Мерлин също стана.

— Но не ми каза как да намеря Тони!

— Каквото повикало, такова се обадило — отвърна й той.

Тя бутна очилата си надолу на носа и го погледна гневно над рамките.

— Всяко тригодишно дете щеше да се досети от този разговор, но след като ти трябва да имаш отговора, ще ти кажа.

И неочаквано Алистър осъзна какво щеше да тръсне тя, трябваше да го бе предусетил.

— Тони, разбира се — избуча тя. — Защо ще иска да бъде с Хинсън, след като може да има Мъжът със страстните очи?

— Чакайте тук — нареди полицаят и бързо излезе от стаята.

За изумление на Алистър вратата се затръшна и той чу как щракна ключалката зад ченгето, наречено Стив.

 

 

Тони тъкмо сложи спагети във врящата вода, когато се чу почукване на вратата. Тъй като през повечето от последните месеци си беше у дома през деня, съседите бяха започнали да молят пощальона да оставя пакетите им при него. Почти беше време за пощата. Тони разбърка спагетите и се запъти бързо към предната част на къщата.

Котката се бе настанила да подремне на канапето, но когато той мина покрай хола, тя вдигна глава и впери поглед, мистериозно подобен на този на Пенелопа, в него. Протегна се, скочи от дивана и тръгна след Тони.

По навик Олано погледна през шпионката и застана встрани.

От другата страна на вратата не стоеше дружелюбен пощальон; това бе по-скоро някой от лакеите на Роло Поло, който си режеше нокътя на палеца с джобно ножче.

Тони направи гримаса. Тъкмо когато човек е приготвил вечерята и дългът го призовава.

Той отвори вратата, облегна се на нея и въпросително загледа посетителя.

— Шефът каза, че иска да те види.

Мъжът пусна ножчето в джоба на увисналите си копринени панталони.

Тони огледа облеклото на мъжа, от панталоните до широката риза, обувките от гущерова кожа и предпазните слънчеви очила.

— Да не би да гледаш отново „Пороците на Маями“?

— Какво те интересува? — Той кимна с глава към дългата черна кола, паркирана до бордюра. — Роло Поло чака.

А също и врящите му спагети.

Тони остави вратата отворена зад себе си и излезе на верандата. Репутацията му бе на човек, нарушител на спокойствието, и ако действаше по различен начин с новия си работодател, щеше да предизвика само подозрения.

По-рано тази сутрин го информираха по телефона, че е препоръчан за прослушване за възстановяване на работа, което е определено за следващата седмица.

Предполагаше, че организацията иска да го изпробва, да види дали си струва парите, които плаща.

Наконтеният лакей мина пръв през портата, приближи се до колата и почука на прозореца на шофьора. Той се отвори плавно и разкри Роло Поло, който дъвчеше друга незапалена пура.

— Роло, какво става? — попита Тони и отбеляза точка, като се облегна на колата и остави хубава редица отпечатъци от пръсти.

Дебелакът извади пурата и си потупа корема.

— Можеше да бъде и по-зле. — Той намигна. — Намерих си нова жена, която ме накара да се чувствам както никога преди. Струваше ми цяло състояние, но си заслужаваше.

— Да, колко ти поиска за десетте минути? — Тони се засмя на собствената си шега и Роло се присъедини.

Слабият мъж се изкикоти силно и шляпна крака си. Роло престана да се смее. Лакеят също.

— Старецът иска да те види. — Роло Поло сложи пурата обратно между зъбите си и погледна Тони предизвикателно. — Хинсън също ще бъде там.

— Кое време по-точно?

— Тази нощ. Единадесет часа. — С пурата в уста добави и адреса на централния денонощен магазин.

Тони кимна.

— Искате да пристигна с раздрънкания си Плимут, или ще изпратите кола?

Мислеше си да покаже, че е играч в отбора, доверява им се напълно за своята безопасност. Те ще го потупат, разбира се, независимо дали ще отиде със своята кола, или ще пътува стилно.

Роло се захили.

— Доста хладнокръвен си. Но мисля, че ще ми хареса да работя с теб, Тони-О. Да, ще изпратя кола. Може би ще изпратя Красавеца. — Той посочи с палец към слабия мъж.

Тони му махна с ръка и се отдръпна от прозореца на колата.

— Продължавай да ме посещаваш, Роло Поло, и съседите ми ще си помислят, че съм наркодилър.

— Ами! Не и след като отново станеш ченге. — Роло Поло му намигна и се засмя, доста по-дълго и по-високо, отколкото допадна на Тони. Господи, как мразеше тези подлизурковци и нямаше търпение да ги смачка.

Засега намигна на дебелака и каза:

— Трябва да бягам. Готвя спагети.

Роло Поло поклати глава.

— Трябва да се ожениш. — После кимна с глава към лакея си. — Хайде, Красавецо, да оставим Тони да си хапва.

Тони се обърка и тръгна бавно по тротоара. Рижата котка го бе последвала и сега седеше на верандата с глава наведена на една страна, очевидно дълбоко замислена.

Не знаеше за какво мислят котките, но знаеше коя е преобладаващата мисъл в ума му.

Да стане таен агент в организацията означаваше, че ще трябва да почака адски дълго време, преди да види Пенелопа отново. Дори Хинсън да не я преследваше, той ще трябва да внимава да не излага която и да е любима жена на опасността от отмъщение, ако нещо се провали в трудна секретна операция.

Но Хинсън планираше да се ожени за Пенелопа и само бог знае какво още има да се случва, преди Тони да успее да прекара известно време с нея, време, което, знаеше, трябва да има. Ако тя все още го иска, след като той я отблъсна така…

Котката измяука тихо и той се наведе, за да я погали по главата.

— Е, междувременно имам теб, нали, Пени?

Тя се отърка в крака му и го последва обратно вътре.

Само при мисълта, че не може да види Пенелопа, му се прииска да чуе гласа й. Спря в хола, грабна телефона, но изведнъж си спомни за спагетите и хукна към кухнята.

Пяна излизаше над ръба на тенджерата и пращеше върху котлона. Тони изключи печката, взе две готварски ръкавици и постави съда в мивката. Роло Поло бе провалил и вечерята, и апетита на Тони.

Но не и апетита му към Пенелопа. Набра телефона на кантората, представи си я зад голямо бюро, наведена над книгите и може би леко захапала устна със зъби, докато записва някакъв блестящ юридически аргумент. Тази представа се препокри от друга — Пенелопа вчера в леглото, отворена и любяща и напълно доверчива към него със своето тяло и чувства.

Администраторката вдигна телефона, той попита за Пенелопа и при поискване даде фамилното си име, през цялото време си представяше как Пенелопа ще се усмихне, когато чуе гласа му.

Но не се обади Пенелопа.

— Съжалявам, госпожица Фийлдс не е тук. Мога ли да ви помогна? — жената изглеждаше доста учтива, но Тони искаше Пенелопа. Никога не си бе помислил, че е възможно да я няма или, по-лошо, да не иска да се обади.

— Спешно е да говоря с нея. — И с най-деловия си глас продължи: — Доктор Олано е на телефона.

— О, докторе, защо не казахте? — Жената така нагло наблегна на титлата, че Тони й се възхити. — Но, опасявам се, че независимо дали е въпрос на живот и смърт, или просто каприз, не можете да говорите с нея, просто защото я няма.

— Какво искате да кажете с това „няма я“?

Тони погледна към часовника си; имаше още десет минути до края на работния ден в пет.

— Вие наистина ли сте нейния доктор? — подозрително запита жената.

— Не, любовника й. — Думите просто се изплъзнаха от устата на Тони.

Котката беше влязла в стаята и го наблюдаваше.

— Този, който изпрати розите? — Тонът на въпроса му подсказа отношението. Хинсън би изпратил рози. Тони се усмихна мрачно, надяваше се Пенелопа да ги е изхвърлила в коша.

— Звуча ли като човек, който изпраща рози?

— Не. — Тя затаи дъх, после попита: — Вие господин НЕ МОГА ДА ВЕЧЕРЯМ С ТЕБ ли сте?

— Виновен съм. Сега мога ли да говоря с нея?

— Кога за последно видяхте госпожица Фийлдс?

Тони стисна здраво слушалката.

— Да не ми казвате, че днес не е идвала на работа?

— Не е тук, не е и у дома.

Кокалчетата на Тони побеляха.

— Ще я намеря.

— Когато я намерите, кажете й, моля, незабавно да се обади на Джуъл, независимо колко е часът.

— Разбира се, а ако вие я чуете, кажете й, че Тони я търси.

— Тони Олано? — Усети, че жената го разпозна.

— Да.

— Не й разбивайте сърцето или ще отговаряте пред мен — изсъска тя и затвори.

Тони стоеше, загледан в телефона, и се чудеше дали Хинсън не я е отвлякъл. Тази змия мразеше някой да осуетява плановете му, но не можеше да си помисли, че ще се измъкне като я принуди да се омъжи за него.

Тони хвърли мобифона на кухненската маса, провери дали са изключени котлоните, забърза се към входа и затръшна вратата след себе си.

Чу силното мяукане на котката, явно протестираше, че е затворена от другата страна на вратата, но не се обърна, за да я пусне навън. До седем и тридесет трябваше да е готов, за да се срещне с Красавеца; междувременно ще отиде право в апартамента на Пенелопа. Ако има и един знак, че Хинсън е разигравал ръката си, Тони щеше да стигне съвсем до върха.

Дори и да провали цялото разследване.

 

 

Пенелопа не си хаби силите да вика дълго. Вече достатъчно време бе котка, за да научи, че каквото и да са си наумили човешките същества, те го правят.

Странно, вероятно бе знаела това, преди да стане котка; може би само изглеждаше по-различно, защото човек има повече възможности за реагиране.

Тя се изтегна на дивана в хола под прозореца, който гледаше отпред на къщата. Помръдваше опашка и обмисляше дочутия разговор между Тони и непознатия в колата.

Има нещо гнило в Ривърбенд, каза си Пенелопа и подуши въздуха. Замисли се над думите на Джуъл за Хинсън и лошите му съдружници. Дали Тони се бе сдружил с тях? Почти всяка вечер бързаше и обясняваше, че дългът го зове.

Хммм. Пенелопа близна едната си лапичка и замислено я изтри в лицето си. Джуъл я бе предупредила да не се занимава с Тони, но не защото той престъпва закона. Помощничката й не се колебаеше да говори открито; със сигурност щеше да го свърже с Хинсън, ако има нещо такова.

Хрумна й друга идея, която й хареса много, много повече. Престана да се чисти. Забави размахването на опашката и обмисли възможността Тони да не е бивше ченге, а полицай от висока класа, на когото е възложена трудна операция срещу Хинсън и приближените му.

Забравила, че някога въобще е била привлечена от сладкодумния адвокат, Пенелопа буквално започна да мърка, толкова доволна бе от извода си.

Разбира се, не можеше да бъде сигурна, но тази идея беше една от нейните най-добре измислени фантазии. Реши да я приеме за вярна до момента, в който не бъде опровергана.

Телефонът иззвъня и Пенелопа скочи от дивана, за да проследи звука. Тя затича по коридора към кухнята в дъното на къщата. Успя да стигне, докато той все още звънеше, но изведнъж замръзна на мястото си.

Глупаво коте, каза си, ти не можеш да вдигнеш телефона.

Но може да чуе секретаря; телефонът в кухнята беше малък; тя завъртя опашка и хукна към спалнята.

Там до леглото имаше друг телефон със секретар. Пристигна навреме, за да чуе гласа на госпожа Мерлин.

— Пенелопа, скъпа приятелко, толкова много съжалявам, че те наредих в средата на тази каша! Аз съм добре сега, но има мъничко…

Мъжки глас, който й звучеше познато, се намеси:

— Пенелопа, господин Гото е. Смятаме, че си при Тони, но не сме сигурни, а за нещастие… — прозвуча сухо прокашляне — ние не можем да си тръгнем оттук.

— А каза, че аз съм многословна!

Пенелопа се усмихна по котешки, а госпожа Мерлин очевидно взе пак слушалката.

— Независимо от всичко стой там, където си в момента. Ние започваме със заклинание за разваляне на магията и скоро ще си отново в собственото си тяло.

— Какво искаш да кажеш с това ние! — чу се гласът на господин Гото.

Прозвуча изписукване за край на лентата на телефонния секретар и връзката им прекъсна.

Поне госпожа Мерлин се опитваше да я спаси. Доволна, че може да престане да се безпокои, Пенелопа огледа спалнята на Тони. Въпреки че котките са прословути със своето любопитство, тя все още не се бе промъквала в тази стая, за да я разгледа.

Това, което видя, й хареса.

Легло с балдахин, покрито със старинна кувертюра. На шкафчето до него стоеше телефонният секретар, телефонът, дистанционно и голяма снимка в рамка на група от около тридесет души, които приличаха на Тони.

Пенелопа отиде до снимката, за да разгледа усмихнатите лица. Чудесно е да имаш такова голямо семейство. Тя потърка брадичка о рамката, запечатвайки миризмата си, молейки да бъде поканена при тях.

На шкафчето от другата, страна на леглото имаше една редица свещи. Очите на Пенелопа се разшириха при вида им. Госпожа Мерлин все повтаряше, че при магията няма съвпадения.

Тони не изглеждаше като мъж, който обича романтиката на свещите. Но тя също и не предполагаше, че си готви сам от начало докрай сос маринара.

Разходи се между свещите, подуши всяка от тях, реши, че предпочита ниската с аромат на праскова, която сякаш гонеше тревогите и създаваше чувства, подобни на еуфория.

Когато отново се превърне в човек, непременно ще отиде да си накупи свещи.

Тъкмо щеше да скочи на леглото с намерението да подуши възглавницата на Тони, когато телефонът иззвъня отново.

Този път беше достатъчно близо, че да чуе поздрава Здравейте, тук е Тони. Моля, оставете съобщение. В думите не се съдържаше нищо особено, освен това, че бяха произнесени от Тони.

Тя започна да масажира предните си лапи върху кувертюрата, докато чакаше човекът отсреща да заговори.

Тони, Рой е. Обаждам се да ти кажа, че на игрището има дванадесет души и всички действия се отлагат.

Щрак.

Телефонният секретар забръмча при рестартирането си.

Пенелопа спря да мърка и почеса ухото си. Това звучеше като предупреждение! А тя не може да направи нищо!

О, госпожа Мерлин, побързай!