Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bedroom Eyes, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ваня Кацарска, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хейли Норт. Очи в спалнята
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 2000
Редактор: Любен Любенов
Коректор: Любен Любенов
ISBN: 954-701-104-9
История
- — Добавяне
24.
Госпожа Мерлин можеше само да си държи езика зад зъбите и устните здраво затворени, докато господин Гото вадеше един по един предметите от своята чанта.
След като ги заключиха в полицейския участък, не им беше необходимо много време, за да се споразумеят, че трябва да действат бързо. Господин Гото намери телефонен указател; госпожа Мерлин се обади на първия номер под името Олано и завърза разговор с жената там, така получи домашния телефон на Тони.
Госпожа Мерлин бе настояла да оставят съобщение в кантората и в апартамента на Пенелопа, в случай че не е права относно заклинанието и адвокатката се разхожда в човешки, а не в котешки вид.
Само да се бяха сетили да се обадят на семейство Олано по-рано, ядосваше се госпожа Мерлин. Всички сензори й казваха, че се задава опасност. А ако нещо се случи с Пенелопа и господин М, еее, ще бъде така съсипана, че вероятно никога повече няма да може да практикува магия със свещи!
А това беше немислимо!
— Докато се подготвям — обади се господин Гото, — би ли седяла или стояла до вратата? Ако някой дойде, кажи, че съм дълбоко потънал в молитви към Аллах и не трябва да ме безпокоят.
— Не знаех, че си мюсюлманин — каза госпожа Мерлин, но изпълни инструкциите му и довлече тежкия стол до вратата.
— Не съм — отговори сухо Алистър. — Просто се опитвам да ти помогна с извинението.
— О, добре! — Госпожа Мерлин засия. — На мен никога не ми е необходима помощ в това отношение.
— А на мен не ми е необходима помощ при това най-трудно заклинание. — Тонът му я предупреди, че всъщност той не иска тя да се намесва.
Госпожа Мерлин затвори очи, реши, че най-добре е да посети своето кътче на покоя. Така поне ще помогне с въдворяване на хармония в стаята, в която ще се разваля магията.
Около тридесет секунди по-късно тя надникна внимателно с дясното око. Господин Гото стоеше пред бюрото, вторачен в едно място, което си бе разчистил. Досега бе подредил само огледалото и пясъка.
Щеше й се да се намеси, но стисна здраво очи и се приготви да чака, да чака по-дълго от всякога.
Тони вървеше бързо по тротоара, сипеше проклятия над себе си и всеки познат глупак, докато си припомняше посещението в апартамента на Пенелопа.
Мъжът, който той бе оставил да следи адвокатката, се кълнеше, че не е напускала сградата през целия ден. Той продължи да се придържа към версията си, дори и при заплахата от уволнение, загуба на мъжествеността и на безценната му кола.
Детска игра бе за Тони да успее да влезе в нейния жилищен блок. Ключалката на апартамента го затрудни повече, отбеляза доволен той. Щом на него му е трудно, така ще е и за всеки друг.
Все пак успя да влезе вътре, не откри никакви признаци нито от Пенелопа, нито от друг натрапник преди него, нито от прибързано заминаване.
Странни джунджурии и две свещи стояха върху пясък и стъкло на кухненската маса, от което Тони заключи, че когато видя странната кукла под леглото, не е бил далеч от истината в предположението си, че Пенелопа се занимава с магия.
Все пак някои неща го безпокояха.
Първо, стереото бе включено. На компактдисковото устройство имаше някакъв диск за релаксация, музика, която се връзваше със свещите, предположи Тони.
Огледа по-внимателно масата и видя пръснатата пепел. Поклати глава, тъй като не можеше да разбере смисъла, и отиде в спалнята.
Голяма рижа котка, същата като онази в неговата къща, седеше на леглото.
Не помръдваше, дори не мигваше.
Тони се приближи, после спря рязко. Господи! Пенелопа бе споменала, че котката й е умряла, но да я препарира и да я ползва за възглавница беше прекалено много според него. Тони се отдалечи от леглото и тръгна за банята.
Нещо, свързано с тлъстата, издута котка, човъркаше мозъка му, но така и не успя да разбере какво го безпокои. Госпожа Мер наричаше Пенелопа котката си.
В банята нямаше следи от гримове, лак за коса или ролки. Удивително подредена, забеляза одобрително Тони. Сестрите му разхвърляха банята много, а бившата му съпруга, доста практична, всеки път се барикадираше в единствената им баня и след час излизаше в съвсем същия вид както и бе влязла.
Тони се върна в спалнята, погледна стаята с други очи, очите на влюбен в жената мъж.
Усмихна се при вида на износените топлинки, които се подаваха изпод леглото. Тя бе обута с тях, когато бе дошъл за първи път в апартамента, симпатичен контраст с благоприличните й панталони и блузка.
На тоалетната масичка стояха едно шишенце парфюм „Опиум“ и две сребристи четки за коса. Той забеляза парфюма, пресегна се към четките. Взе една, завъртя тъмните кафяви коси, увити около бодлите, между пръстите си. Усмихна се и върна четката на мястото й. Някой ден, скоро, ще реши косата й, обеща си той.
Дълго, ласкаво, придружено с целувки.
Олано, спри, много се вълнуваш — самопредупреди се той на глас, огледа се още веднъж наоколо и забеляза, че по-голямата част от спалнята бе подредена като казарма, имаше само едно изключение.
Трите рафта плюс масичката до леглото бяха отрупани с книги. Той се приближи и погледна заглавията. Няколко готварски книги, биография на Сандра Дей О’Конър, три книги за последните изменения в данъчните закони, а зад тях беше пъхнат любовен роман с меки корици, с полугола двойка отпред.
Тони се засмя.
Можеше да се обзаложи коя чете първо, когато се пъхне под завивките. О, Раул — избъбри той гласно и си обеща, че веднага щом може, ще я накара да забрави за този въображаем дървеняк.
Тони отново погледна към купчината книги и си помисли, че може би ще започне да чете. Представи си как те двамата, всеки с книга в ръка, са се сгушили в леглото, за първи път в живота си можеше да почувства четенето като приятно прекарване на времето.
Не че ще четат чак толкова дълго, коригира се той. Телефонът иззвъня и прекъсна извиканата в съзнанието му представа.
Прозвуча възпитаният глас на Пенелопа и помоли обаждащия се да остави съобщение.
Скована, дори на телефонния секретар. Тони се усмихна, когато чу гласа й, после напрегнато зачака да види кой се обажда.
— Пенелопа, госпожа Мерлин е, ако си там, искаме да те уведомим, че работим по оправянето на проблема. Мисля, че ще е скоро. Само господин Гото да побърза мъничко!
Телефонът щракна.
Тони сбърчи вежди. Кой, по дяволите, е това?
Става нещо странно, помисли си Тони, излезе от апартамента и забърза към своята къща. Прекалено дълго разпитва своя човек пред сградата, а после пропиля времето си в мечти и размисли относно личните вещи на Пенелопа.
Рязко спря колата пред къщата си, изскочи от нея и тъкмо пое по тротоара, когато неочаквано паметта му се проясни.
Много ясно си спомни как Пенелопа му обяснява, че госпожа Мерлин е станала плоска.
Ако е така, какво ставаше с препарираната котка на леглото й, същата като синеоката котка, която се появи на прага му само няколко часа по-рано? Котката, която имаше колие точно като на Пенелопа.
Тони настръхна, но си каза, че не трябва да става смешен. Може да бе израснал с известна доза мистицизъм, която бе присъща за град като Ню Орлийнс, град, свързан както с традициите на Карибите и на Африка, така и с практичните американци, които пристигат по-късно на сцената, но той се бе научил да действа решително при всякакви рационални ситуации.
Отключи вратата и влезе, запъти се към спалнята, за да се преоблече за срещата с Хинсън и стареца.
На прага на спалнята си спря. Синеоката котка беше свита на възглавницата, на която той спеше всяка нощ. Любопитен, Тони се приближи на пръсти до леглото. Погали котката под брадичката и измърмори:
— Има ли някаква тайна, която искаш да споделиш, мое късметче?
Котката, все още със затворени очи, протегна предните лапи и се сгуши по-удобно във възглавницата.
Тони се дръпна, събу маратонките и късите панталони, съблече тениската си, докато излизаше от стаята, и тръгна за банята. Когато след няколко минути излезе изпод душа, котката седеше на пода на банята и го гледаше с широко отворени очи. Тони се почувства особено, грабна една хавлиена кърпа и се прикри. Котката се отдръпна към вратата, направи крачка — две в коридора, после се върна.
Танцът напред-назад напомни на Тони за старите серии на Ласи, когато колито се опитваше да каже на Тими, че някой е в беда.
Тони загърна кърпата около кръста си и последва котката обратно в спалнята, където тя скочи грациозно на нощното шкафче и с нос посочи към мигащата светлинка на телефонния секретар.
— Ти си по-хубава и по-умна от Ласи — избъбри Тони, натисна бутона и потупа котката, докато чакаше да чуе съобщенията.
При първото съобщение мравки полазиха по врата му. Той отново чу гласа на същата жена както на телефонния секретар у Пенелопа, но придружен от плътния глас на мъж, който пак говореше за оправяне на проблема.
Както и да е, второто съобщение бе далеч по-критично.
Дванадесет души на игрището беше кодът за тревога — по-специално, че някой се е продал на Хинсън. Ако Рой бе оставил това съобщение, можеше да се предположи, че единствено на него все още може да се има доверие.
Или пък той играеше и на двете страни?
Тони се замисли над тази възможност, докато си обуваше дънки и обличаше памучна риза с къс ръкав. Ако старецът очаква той да е облечен с костюм за срещата, трябваше да поиска черна вратовръзка, помисли си Тони и се зачуди дали очакваха да носи оръжието си или да е достатъчно доверчив, че да го остави у дома.
По дяволите! По-добре да го възприемат като гангстер, помисли си той и го пъхна в колана на панталоните, преди да си облече лекото спортно сако.
Котката се бе настанила на леглото и продължаваше да го наблюдава. Хрумна му, че ако очите й станат още малко по-големи, ще изхвръкнат от главата. Странно, но котката му напомняше за Пенелопа през нощта във вилата на Крис. Жената го погледна със същите широко отворени и учудени очи, когато той нетърпеливо си смъкна панталоните.
Само за да ги обуе пак след няколко минути.
Не мисли за Пенелопа сега, каза си бързо. Върши си работата.
Въз основа на чутите телефонни съобщения той опита да убеди себе си, че тя има и други приятели, които я търсят, и тръгна към предната част на къщата.
Телефонът иззвъня.
Оле — измърмори Тони. Къде беше оставил мобифона? Спомни си бъркотията в кухнята и отново тръгна назад. Телефонният секретар се включи; отсреща затвориха.
Тони сви рамене, но взе все пак телефона. Обикновено го държеше в предната част на къщата, в случай че някой се обади, докато седи на верандата, а той обичаше да прави това, след като температурите най-сетне спаднеха достатъчно и вечерните комари се откажеха от търсенето си на прясна кръв.
Почти бе стигнал до предната стая, когато телефонът иззвъня отново. Котката, която го следваше, изви гръб при звука, но после продължи напред.
В същото време се чу потропване на вратата.
Той натисна пауза на апарата, погледна навън, видя, както и очакваше, Красавеца, след това обяви по телефона Олано и в същото време отвори вратата, леко отстъпи встрани, навик, труден за пренебрегване след всички години работа в полицията.
Не отивай… — каза глас в слушалката.
Котката изсъска и скочи право към лицето на Красавеца.
Силен изстрел прогърмя в стаята.
Тони бързо извади пистолета си от колана на панталоните и стреля право в подчинения на Хинсън. В същия момент котката се втурна между краката на Тони, той се препъна и падна на земята, кръв течеше от лявата му ръка.
Последното нещо, което видя, преди да изгуби съзнание, беше рижата котка да стои над него и да ближе лицето му. След това, когато болката го победи, той си въобрази, че вижда не котка, а Пенелопа наведена над него, целува го и му казва с най-пламенен глас, чуван досега:
— Само смей да умреш, Тони Олано, и ще ти се разсърдя завинаги.
Алистър бе използвал една от най-мощните си свещи за разваляне на магията. Това заклинание се извършваше само в крайни случаи, например разваляне на погрешни заклинания или при справяне със зло, което е прекалено силно, за да мине по обичайните канали.
Пламъците на пурпурната, черната и бялата свещ продължаваха да горят. Той бе приключил с тайния ритуал едва шепнейки думите. Не искаше госпожа Мерлин да започне да имитира заклинанието някой път и да го обърка!
Леко наведен над олтара, Алистър продължи да се взира в пламъка, търсеше знака на успеха или намек за провал.
Изведнъж чудесният синьо-бял център изсъска и, за негово изумление, заблестя кървавочервено.
Капчици пот избиха по челото му.
Госпожа Мерлин най-накрая заговори от прага:
— Нещо не е наред, нали? Усещам…
Той кимна. Предполагаше, че тя никога не е мълчала по-дълго време в живота си, а вече нямаше нищо против да се присъедини към него.
Свещта започна да пуши.
Алистър подръпна опашката си и започна да обмисля ситуацията.
Госпожа Мерлин го побутна по лакътя. Косата й с цвят на морков беше рошава, като че ли тя постоянно бе прекарвала ръце през нея. В очите й се забелязваше загриженост и господин Гото почувства истинско съжаление към нея, защото тя се тревожеше много за приятелите си с разменени тела.
Заради занимаването й с магии извън нейните възможности, припомни си той и изведнъж престана да й съчувства толкова много.
Свещта продължаваше да пуши.
Изсвири сирена.
И Алистър, и госпожа Мерлин подскочиха.
Звукът идваше над главите им.
Той погледна нагоре и видя, че детекторът за пожари звънеше силно.
Вратата се отвори и полицаят с бирено коремче подаде глава.
— Вие двамата още ли сте тук? — После вероятно забеляза свещта, защото продължи: — И създавате нови неприятности, а? Добре ще е да ви арестувам и двамата. Къде е Стив?
Госпожа Мерлин се накани да отговори, изглеждаше сякаш ще се впусне в тирада, затова Алистър се намеси:
— Стив ни заключи тук. Никой не дойде да ни освободи, така че използвахме наличното, за да привлечем внимание.
Полицаят го погледна намусено и пъхна в устата си таблетка срещу киселини в стомаха.
— Да сте чували за вътрешен телефон?
— Ей, че съм глупав — каза Алистър, наведе се и загаси пламъка, като в това време изрече бърза молитва към звездите за безопасното завръщане на Пенелопа и господин М.
— Е, ако Стив ви е заключил тук, то той е имал причина да го направи, така че ще останете или тук, или в килия. — Той скръсти ръце на корема. — Къде искате?
— Мисля — отговори Алистър и започна да прибира материалите си в чантата, като внимаваше да не разпилява восък, — че трябва да се запитате защо колегата ви така глупаво задържа двама граждани без вероятна причина или поне любезно обяснение.
Полицаят почеса глава, обърна се и тръгна по коридора. Без съмнение да търси някой, който да му каже какво да прави.
— След теб, госпожа Мерлин — изрече галантно Алистър и задържа вратата отворена.
Медицинският екип за спешна помощ постави Тони на носилка и тъкмо се приготвяше да го върже за пътуването до болницата, когато той дойде в съзнание.
Рязко се изправи и премигна от болката в ръката и тила.
— Внимателно — обади се красива червенокоса сестра от екипа.
— Остави това — измърмори Тони. Огледа се, опита да сглоби какво бе станало. Холът му гъмжеше от полицаи; дочу гласовете на много други хора, включително и на съседката. Госпожа Сандерсън бъбреше как е позвънила на 9-1-1 и как, когато е видяла луксозната кола да обикаля квартала, е предположила, че ще се случи нещо лошо.
Луксозните коли, обясни госпожа Сандерсън, означават само едно нещо — наркодилъри.
А наркотиците означават насилие.
Тони бе съвсем съгласен с логиката на госпожа Сандерсън. Освен това реши, че полицаите, които обикалят неговата къща и избягват да срещнат погледа му, предполагат, че едва е прескочил трапа.
Рой се появи на прага.
— Тони! — Той изтича към него. — Дявол да го вземе, ти въобще не слушаш. Аз съм на телефона, опитвам се да те предупредя, а ти се изправяш срещу куршума.
Рой се обърна към сестрата:
— Вероятно той няма да иска да дойде с вас веднага.
— Не е съвсем примерен пациент — отговори тя, — но късметлия. Куршумът е закачил ръката му и си е ударил главата.
— Да, паднах — потвърди Тони, объркан колко непохватен е бил при престрелката. После си спомни за котката, представи си я как се хвърля върху очите на нападателя му и така вероятно е спасила живота му. — Хей, някой да е виждал котката ми?
Госпожа Сандерсън подаде глава на вратата.
— Котката ти умря миналата година, Тони. Ако ми кажеш, че си се забъркал с тези наркотрафиканти, е, мисля, че няма да мога да повярвам подобно нещо за теб.
Тони поклати глава и й се усмихна.
— Не се безпокой. А аз наистина имам котка. Появи се днес. Рижа със сини очи.
— Горкото момче, вероятно си е ударило главата по-силно, отколкото предполага — промърмори госпожа Сандерсън, докато един униформен полицай я отвеждаше към вратата.
Рой махна на сестрата да се отдалечи и проследи оттеглянето й с одобрителен поглед.
— Да, доста трябва да си е ударил главата. Струва ми се, че дори не забеляза хубавицата, която те лекуваше.
Тони сви рамене, после си спомни своето видение на Пенелопа, наведена над него. Тя беше единствената хубавица, която го интересуваше.
— Къде е издънката? — тихо попита той Рой.
— Двама чешити дойдоха да те търсят в осмо полицейско управление…
— Какви чешити? — Тони притисна длан до ръката си, за да провери превръзката.
— В началото ги взех за откачалки от Френския квартал, но когато жената спомена теб и Хинсън в едно изречение, разбрах, че очевидно има нещо повече.
— Заради това Красавеца решава да ме отстрани? — Тони поклати недоверчиво глава.
— О, има още и то въобще не е красиво. — Рой направи гримаса на възмущение. — Стив е предател.
— Какво? — изстреля Тони и изстена като си размърда ръката.
— Да, ако не го бях дочул със собствените си уши, никога нямаше да повярвам, че е способен на подобно нещо.
— Защо го е направил? — Тони знаеше, че на такъв въпрос може да има само един отговор. — Или по-добре да попитам каква е била цената?
Рой направи гримаса.
— Много. Не че ще може да похарчи и цент от тях сега. Проследих го, след като разпита жената и мъжа с нея. Обади се на Хинсън в ресторанта. Записано е на касета. Срещнаха се отвън, но аз се бях прилепил до него като бълха на куче. Изглежда, плановете са били да информира Хинсън тайно през цялото време, но чакал да се присъединиш към тях.
— Защо му е да ме убива? Защо просто да не ми дава погрешна информация и да ме използват?
— Без съмнение такъв е бил планът и на шефа — отговори Рой, — но Стив каза на Хинсън, че годеницата му е влюбена в теб. Този тип полудя. — Рой се подсмихна. — Най-интересното е, че на бегом се върна в ресторанта, завърза спор със стареца и тогава самият той нареди удара.
— Значи имаме запис? — Тони забрави за болката в ръката си и пулсирането на тила.
— Да. — Рой изглеждаше изключително доволен.
— Какво стана със Стив?
— Справих се с него, сложих му белезници в моята кола и се опитах да ти се обадя.
— Благодаря — отвърна Тони, замислен над думите на Рой. — Егото на Хинсън най-сетне го е провалило, нали?
Нещо, което старецът никога не би направил, е да поръча удар в изблик на ярост. Правилата му може да са особени, но той ги спазва от години.
На Тони му призля, макар и не от раната, и хвана главата си с ръце, после каза:
— Значи операцията завърши, преди да е започнала?
— Е, не е лошо, приятелю — отговори Рой и потърка ръце. — Прикритието ти е изгърмяно, така че край на твоята ваканция, но можем да хванем стареца като съучастник на това, също и за нападението на Скуийк, плюс това имам чувството, че Хинсън ще изпее всичко, за да отърве кожата.
— Да, красавците обикновено постъпват по този начин — кимна Тони и се опита да се изправи на крака.
— А пък каква ваканция прекарах, всички приятели и роднини смятаха, че съм нехранимайко, който е взел подкуп.
Рой го потупа по рамото:
— Чудесно се справи, Олано, мисля, че управлението трябва да се гордее с теб.
— Благодаря — изръмжа Тони и опита как му е равновесието. Знаеше, че нищо не може да го спре да тръгне да търси Пенелопа.
— Къде сте тръгнали така? — затича се сестрата към него.
— Да намеря жената, която обичам. Така че не се опитвайте да ме спрете.
Тя се засмя и му хвърли кокетен поглед.
— Ааа, романтик… Колко жалко, че не се появих на сцената по-рано.
— Имам болки — духовито се намеси Рой и я погледна.
— Извикай доктора — метна му жената и започна да прибира материалите си.
— Олеле, само виж всички тези полицейски коли — изохка госпожа Мерлин. — Беше прав, че трябва да дойдем право тук, за да проверим резултата от заклинанието.
Господин Гото рязко спря колата в средата на улицата зад една редица коли, всички с проблясващи сини и червени светлини. Той кимна, лицето му бе сериозно.
Проправиха си път до предната порта на адреса, даден им от същата услужлива роднина на Тони Олано, но един полицай им препречи пътя и отказа да ги пусне да минат.
— Но въпросът е на живот и смърт — започна да протестира госпожа Мерлин и бе напълно уверена в това, макар да усещаше, че опасността е отминала като буреносен облак, отвян надалече, без да изсипе пороя от дъжд.
Полицаят поклати глава.
— А, това е той — каза госпожа Мерлин, когато забеляза Мъжа със страстните очи да върви към тях по тротоара, придружен от друг мъж, облечен в сини дънки и риза. — Този, о, божичко, с кръвта по ризата, този е Тони Олано.
Господин Гото кимна.
— Това обяснява кървавочервения пламък — изрече той почти само на себе си.
— Ооо! — Госпожа Мерлин затисна устните си с ръка. — За момент се зарадвах, че е неговата кръв, а не на Пенелопа или на скъпия ми котарак. Егоистично и абсолютно неправилно.
Господин Гото се усмихна.
— Сигурен съм, че Олано би застанал на пътя на кой да е куршум, вместо да го остави да удари Пенелопа.
— Кое чувство те кара да мислиш така?
— Чувство? Разбирам го само като те слушам какво говориш за тях двамата.
Тони бе стигнал до портата.
— Господин Олано, трябва да говорим с вас — изстъпи се отпред му госпожа Мерлин.
— Казах ви да напуснете — намеси се полицаят.
— Всичко е наред — възпря го Тони. Той ги погледна, по лицето му пролича, че ги разпозна. — Госпожа Мерлин и господин Гото, предполагам?
Госпожа Мерлин плесна с ръце.
— Не е чудно, че Пенелопа те харесва. Толкова си умен! Е, къде е тя? А къде е котаракът ми?
Господин Гото стоеше и внимателно наблюдаваше Тони. Госпожа Мерлин разбра, че нейният наставник по всяка вероятност чете аурата му и се опитва да разбере дали заклинанието му е нанесло някаква вреда. Изглежда не откри, защото лицето му се отпусна, кимна дружелюбно на Тони и после им каза:
— Мисля, че трябва да отидем в апартамента на Пенелопа.
— Точно това си и мислех — кимна Тони. — Пази крепостта, Рой, докато се върна. Хей, първо ми дай ризата си.
— Какво?
— Хайде, моята е изпоцапана с кръв. Не мога да тръгна да търся момичето си в такова състояние. Ти можеш да си вземеш от дома ми, а ние трябва да тръгваме вече.
Мъжът кимна, макар че мърмореше, докато разкопчаваше ризата си.
Господин Гото погледна към превръзката на ръката на Тони.
— Защо да не карам аз?