Хейли Норт
Очи в спалнята (13)

13.

Веднага след като вратите на ресторанта се затвориха зад тях, Пенелопа съжали за глупавото си, нелепо, невероятно незряло решение да измъчва Олано като спечели Дейвид.

Това, което направи, беше по-лошо от липсата на баланс при егото й!

Когато Дейвид й се обади да я покани на вечеря в понеделник, тя се държа изключително мило, а все още беше така засегната от Тони, че не само прие, но и изостави работата си през деня и хукна да си купи нова рокля.

Не само нова рокля.

Нова външност.

Когато заяви на продавачката в Мейси, че търси специална вечерна рокля, тя огледа тъмносиния й костюм и предложи тъмнорозова копринена рокля с изящни къси ръкави, такава Пенелопа наистина би избрала за себе си.

Обаче като си помисли за Бренда от 39 Б, Пенелопа помоли жената да й покаже нещо в точно противоположния стил, затова сега стоеше до Дейвид, облечена с прилепнала черна рокля с дълбоко изрязано деколте, прикривано само от диплите, които танцуваха при всяко вдишване.

Тя потръпна и потри голите си ръце.

— Студено ли ти е? — попита Дейвид, като я хвана за лакътя и я преведе през празния ресторант до сепарето в дъното.

— Добре съм. — Тя му се усмихна, обикновената й сериозна усмивка, този път изостави и фалшивото пърхане с мигли. Какъв беше смисълът, ако Тони не може да я види? — Дейвид, та тук няма никой друг…

Той спря пред сепарето, отделено със завески, издърпа масата, така че тя да успее да влезе в нишата, образуваща полукръг.

— Не, няма. — Той беше доста доволен от себе си.

Пенелопа знаеше, че изглежда шокирана.

— Не си им платил, за да затворят заведението тази вечер, нали? — Такова пилеене на пари я притесняваше.

— Скъпа — рече й той безгрижно, — бих направил всичко необходимо, за да те впечатля.

— Ами, аз съм зашеметена…

Дейвид седна до нея. Не прекалено близо, отбеляза тя с облекчение. Започваше да й мирише, че напълно е сгрешила относно интереса на този мъж към нея. Той със сигурност не изглеждаше сякаш е решил да прекара вечерта в бизнес разговори.

Един сервитьор се приближи до масата.

— Добър вечер и добре дошли „При Примо“! — Кимна почтително на Дейвид и се поклони на Пенелопа. Тя му отвърна с усмивка. Смяташе, че трябва да бъде учтива към сервитьорите и сервитьорките.

Втори сервитьор се приближи, държеше огромен завит пакет. Подаде го на първия и изчезна.

— А, цветята!

Сервитьорът подаде на Дейвид дузина червени рози, за да ги провери. Той кимна, прие ги и ги подари на Пенелопа.

Тя гледаше нежните меки листенца на дванадесетте съвършени рози, дванадесет съвършени рози с цвят на кръв.

— Благодаря ти — успя да промълви, но й се искаше той да не бе правил толкова екстравагантен жест.

Сервитьорът ги натопи, във ваза, която остави на масата. Едно листенце се откъсна и полетя към бялата покривка. Дейвид се намръщи и сервитьорът веднага го вдигна.

Пенелопа почувства, че трябва да прояви повече признателност. Той толкова се суетеше покрай нея. С ентусиазъм, който не усещаше, благодари:

— Красиви са, Дейвид. Направо съм изумена!

Той протегна ръка, пръстите му едва докоснаха голото й рамо.

— Чудесно — изрече провлачено. — Сега нека се откъснем от деня, а?

После се обърна към сервитьора:

— Донесете ни бутилка от осемдесет и девета Шато дьо Франс Бордо.

— Разбира се, сър.

— Бих искала чай с лед — каза Пенелопа, макар че много добре разбираше, че нарушава етикета. Но главата й трябваше да е бистра. Не й бе необходим висок коефициент на интелигентност, за да се досети, че тази вечер Дейвид не възнамерява да обсъжда право и политика.

— Добре, мадам.

Все пак Дейвид се впусна в монолог относно работата си, като я заля с някаква история относно словесния си двубой в съда тази сутрин. Познатият език успокои Пенелопа и тя започна да се отпуска, започна да забравя, че роклята й има голяма цепка и деколтето й е по-отворено, отколкото на старата униформа на сервитьорка на майка й.

Пенелопа пък разказа за победата си в едно дело, засягащо данъци. Дейвид слушаше съсредоточено. Тя пийна от чая с лед, като отбеляза, че сервитьорът налива вино и за двамата.

Тъкмо щеше да поиска подсладител за чая, когато той започна нова история за фирмата за набиране на юридически кадри, която я бе довела в Ню Орлийнс.

Не мислеше, че Дейвид е запознат с тази агенция, но той спомена мимоходом нещо, което показваше, че знае как е получила работата си в нейната фирма. Тя се заслуша, докато той описваше предложената му преди време работа в Ню Йорк, и се отпусна, въпреки себе си.

Сервитьорът сякаш прочете мислите й и донесе пакетчета подсладител и парченца лимон. Пенелопа направи чая по свой вкус и се усмихна на Дейвид. Може би, въпреки всичко, тази вечеря няма да бъде чак толкова неприятна.

 

 

Двамата си прекарват времето чудесно, помисли Тони, докато смучеше ментов бонбон и се мръщеше. Не разбираше как могат да се забавляват, когато всичко, за което говорят, беше право, съдебни процедури, законност, но пък и сестричката му винаги се вълнуваше, когато му разказваше за юридическия факултет.

Тони се бе изпънал в старата си кола, слушаше записващото устройство, което бе инсталирал в багажника и свързал със специалния говорител на таблото в купето, прехвърляше ментовия бонбон в устата си и си мислеше, че трябва да е доволен, дето Хинсън говори само по работа.

Скуийк го бе навел на други мисли. На Хинсън му е наредено да се ожени и да свие свое гнездо. А Хинсън, Тони добре знаеше това, върши каквото му е заповядано. Адвокатът бе работил прекалено дълго и прекалено упорито, за да постигне представата си за хубав живот, и нямаше да рискува да го загуби.

Тони не можеше само да разбере защо се бяха насочили към Пенелопа. Удобно е да има данъчен адвокат във фамилията, но това едва ли бе единствената причина за избора. Защото не е от града? Защото…

— Божичко! — Тони скочи толкова бързо, че си удари главата в тавана на купето. Грабна телефона и набра един номер.

 

 

Сервитьорът взе чиниите, а Пенелопа въздъхна със задоволство и каза без да мисли:

— Бих искала да видя главния готвач. Тази вечеря бе великолепна.

— Приеми, че е свършено — каза Дейвид и се усмихна отстъпчиво.

Той съкрати разстоянието между тях, плъзна ръка на раменете й и попита:

— Щастлива ли си?

Пенелопа се опита да не обръща внимание, че Дейвид би могъл да надзърта в разголената й пазва. Вместо това си помисли, че заради Тони Олано сега седи тук едва ли не полугола. Тя просто кимна в отговор на въпроса на Дейвид.

— Радваш ли се, че се премести в Ню Орлийнс?

— О, да. — Пенелопа постави ръце на скута си. — Необходимо ми е малко време за приспособяване, но ми харесва да живея тук.

— Добре. — Дейвид постави свободната си ръка върху нейните.

Дланта му бе студена. Той разтвори пръстите й, хвана едната й ръка и я поднесе към устните си.

Пенелопа го наблюдаваше как целува ръката й, почти сякаш гледаше как целува друга жена. Когато Тони само леко докосна бузата й, тя цялата се възпламени, но сега не чувстваше нищо друго, освен силното си желание да се измъкне, преди положението да стане неловко.

Той я погледна в очите:

— Пенелопа…

— Възможно ли е да отида до кухнята и да се срещна с главния готвач?

Дейвид хвана ръката й по-здраво.

— Забрави за главния готвач — промърмори той, не с лошо чувство, но Пенелопа долови раздразнението му.

— Пенелопа, бих искал…

Тя освободи ръката си и допря пръст до горната си устна.

— Мисля, че ще кихна.

Сбърчи нос и си пожела да кихне. Този трик бе използвала много пъти в училище, когато учителите я хващаха да мечтае в час и не можеше да отговори на въпроса. Вместо да си признае, по този начин тя печелеше време, за да се върне към действителността, да разбере въпроса и да измисли отговора.

Дейвид извади красиво изгладена ленена кърпичка.

— О, благодаря — кимна тя и се засуети да си бърше носа.

Леко потрепване се появи на дясната буза на Дейвид, точно под окото.

— Пенелопа — той взе кърпичката, която тя бе сгънала прилежно, после постави на масата квадратна кадифена кутийка за бижута, — опитвам се да те помоля да станеш моя съпруга.

— Какво?

Лекият спазъм на Дейвид се засили.

— Не мисля, че е изненадващо. Ние съвършено си подхождаме. Ти си интелигентна, талантлива, преуспяваща. — Той сви рамене. — Ние сме като две капки вода.

Пенелопа примигна. А какво става с красива, сексапилна, чаровна? Беше й писнало да е интелигентна, талантлива и преуспяваща. Убийствено чувство се надигна у нея. Искаше да я желаят като жена, независимо колко дълбоко бе скрила женствеността си дори и от себе си.

Дейвид отвори кутийката. Устата на Пенелопа увисна, като видя диамантения пръстен.

— Харесваш ли го?

— Възхитителен е.

Той го извади от кутийката и го постави на пръста й.

Ръката й се отпусна от тежестта. Тя веднага започна да го измъква.

— Благодаря ти, Дейвид, но не мога…

— Не казвай не. — Той се усмихна и лекият спазъм се разтегли по бузата му. — Може би те изненадах. Помисли си.

— Но аз не…

Той постави пръст на устните й и каза тихо:

— Не обичам да чувам думата не.

Тя преглътна. Дейвид очевидно не бе склонен да обсъждат въпроса, но тя в никакъв случай не можеше да се омъжи за него. Леле, как се бе оплела. Огромният камък й намигна на светлината, присмиваше й се.

Той плъзна пръстена обратно на мястото му и лекичко стисна ръката й.

— Ще свикнеш да си госпожа Хинсън — каза и с плавно движение погали пръстена, ръката и премина нагоре към китката.

Пенелопа можеше да разпознае кое е подкуп.

Нежно, но твърдо тя заяви:

— Не мога да нося този пръстен.

— Настоявам.

 

 

— Вземи пръстена!

Олано улови напрежението в гласа на Хинсън. Знаеше, че мъжът е прекалено умен, за да стане груб с Пенелопа в този момент, но все пак на Тони му се искаше тя да излезе оттам. И то скоро. Можеше да го пусне в тоалетната, когато се прибере у дома, да го заложи и да каже, че го е изгубила или да го върне в магазина.

И без това вероятно беше цирконий. Хинсън обичаше блясък, но предпочиташе да харчи парите си за задоволяване на собствените апетити.

Несъмнено това и направи тази вечер. Вечерята нямаше край, продължителността й влуди Тони. Той дъвчеше снакса, който си беше донесъл, за да го поддържа, и устата му се изпълваше със слюнка, докато Пенелопа възкликваше при всяко ново ястие. Лио се бе представил в най-добра светлина.

Надяваше се, че Хинсън по-скоро ще я изведе навън, отколкото да удовлетвори молбата й да се срещне с главния готвач. Освен допълнителните фунтове и инчове на Лио той и братовчед му си приличаха като близнаци. Пенелопа вероятно щеше да направи коментар заради приликата пред Дейвид, а Тони не искаше това да се върти на преден план в съзнанието на Хинсън.

Той облиза солените трошици от пръстите си и помоли свети Кристофър за малко помощ.

След няколко минути, без повече дискусии относно пръстена или предложението, двамата излязоха от ресторанта. Те вървяха един до друг, но поне подлизуркото не я беше прегърнал. Пенелопа държеше в ръка букет рози, който вероятно струваше една месечна заплата на полицай. Хинсън й отвори вратата на колата, която през цялото време бе стояла в зоната Паркирането забранено, качи се и потегли.

Нямаше квитанция за глоба, забеляза Тони.

 

 

Пенелопа затвори вратата на апартамента и се облегна на нея, благодарна, че Дейвид не настоя да се качи горе.

Пръстенът тежеше на ръката й. Тя го свали и се вторачи в него. Поне се отърва от розите, остави ги на масата във входа на блока. Някой ще ги намери, ще ги вземе и дори може да им се зарадва.

— Вечер, изпълнена с преживявания? — попита госпожа Мерлин, която седеше с кръстосани крака на дивана, любопитно поглеждаше домакинята си и хвърляше по един поглед на портативния телевизор, който Пенелопа бе поставила на малката масичка.

Тя отговори с нервен смях, прекоси стаята и показа пръстена.

— Само погледни този диамант! И той настоява, че не приема не за отговор. Звучи страшничко.

— Хммм — госпожа Мерлин изключи телевизора с дистанционното. Почука върху камъка с вълшебната си тамянова пръчица, после поклати глава и изсумтя: — Мъже. На някои от тях просто не може да им се вярва.

— Какво имаш пред вид?

— Знаеш ли поговорката Не всичко, което блести, е злато?

— Ооо — Пенелопа отново погледна втренчено пръстена. — Откъде знаеш, че не е истински диамант?

— Няма огън.

— Не е за чудене тогава, дето той настояваше да го взема, въпреки че казах, че няма да се омъжа за него.

— Е, цирконият е също доста скъп. А пък това тук е доста добра имитация.

— Благодаря. — Пенелопа отпусна глава на дивана. — Поне вечерята беше вкусна. Най-прекрасният ордьовър, охлюви, завити в цикория, и със сос от…

— Спри!

Пенелопа затисна устата си с ръка:

— Толкова съжалявам. Колко съм груба да говоря за ядене, когато ти се храниш само с овесена каша.

— Аз обичам овесена каша.

— Хубаво — засмя се Пенелопа. — Ела, ще ти направя една порция.

Госпожа Мерлин моментално скочи от дивана. Пенелопа бе изумена как успява да се движи наоколо само с помощта на пръчицата. Скачаше напред и нагоре и накрая се озова на кухненския плот. Като оправи полите си, каза:

— Мисля, че си готова да посетиш господин Гото отново.

— Така ли?

Тя кимна и се усмихна на Пенелопа, която разбъркваше овесената каша с вода.

— Защо сега, а не преди?

— Когато откри, че пръстенът не е истински, не го прие лично.

Необяснимо доволна, Пенелопа продължи да бърка кашата. В думите на госпожа Мерлин имаше странна логика.

— Може би трябва да изтичаш там сега, скъпа, докато егото ти е подходящо наредено.

— Тази вечер?

Госпожа Мерлин кимна.

— Но първо довърши кашата ми и се преоблечи. Ако отидеш във Френския квартал облечена; така, може лесно да те вземат за проститутка.

— Госпожа Мерлин! — Пенелопа изключи котлона и напълни една малка купичка с овесена каша. — Дамата от Мейси ме увери, че това е една напълно порядъчна рокля.

— Кого се опитваш да убедиш? Себе си или мен?

Пенелопа сложи ръце на хълбоци. Диплите на деколтето й се полюшваха.

— О, забрави това! Аз просто не мога да изглеждам секси.

Госпожа Мерлин все още беше на кухненския плот, тя потопи малката кафена лъжичка в овесената каша.

— Не е вярно. Просто си облякла неподходяща рокля. Колко струваше? Ха на бас, че тази жена е работила на процент.

Пенелопа се засмя:

— Разголих ръка и крак, направих го само за да измъчвам онзи тип, бившето ченге, а Хинсън провали целия ми план, като ме заведе в ресторант, където той не можеше да ме види или чуе.

Очите на госпожа Мерлин заблестяха:

— О, ченгето изглежда решителен мъж.

— Аз и Дейвид бяхме единствените клиенти. Той бе запазил целия ресторант само за нас двамата.

— Защо иска да се ожени за теб?

Пенелопа бе тръгнала към спалнята, но при въпроса на госпожа Мерлин се обърна. Отпусна се на един кухненски стол и бавно промълви:

— Ето това е много добър въпрос.

 

 

Тони видя как Хинсън закара Пенелопа до вратата на апартамента й и потегля. Разкъсван между яростното си желание да намери извинение, за да види Пенелопа, и инстинкта си, че тази вечер Хинсън ще извърши някакво насилие, Олано реши да последва мъжа.

Друг член от тайната организация на Тони вече бе поел следенето, но Тони също искаше да се включи.

Мъж с егото на Хинсън не можеше да чуе отказ и да не избухне. Фактът, че се въздържа пред Пенелопа, говореше много на Тони. Това означаваше, че той има нужда Пенелопа да се омъжи за него.

Обаждането по-рано потвърди подозренията на Олано. Фирмата, към която Пенелопа бе започнала работа, представляваше другата страна в дълъг правен процес за милиони долари, процес, който шефът на Хинсън водеше в и извън щата и федералния съд.

Нито едно от подслушвателните устройства в къщата на Хинсън или който и да е от офисите на шефа не разкри защо Хинсън се интересува от Пенелопа. Пълно мълчание по въпроса. Само веднъж шефът на Хинсън спомена как бракът дава възможност на мъжа да улегне, но този коментар бе казан между другото.

Или поне Тони така си бе помислил, докато Скуийк не му каза какви бяха слуховете.

Хинсън вероятно бе смотолевил на една от любимите си курви, че се опитва да се задоми и чрез нея, без съмнение, новината бе стигнала до Скуийк.

Сега Хинсън сигурно се бе запътил при нея, защото излезе от Уеърхаус дистрикт и стремително подкара към мрачния край на Тюлейн авеню. Тази отблъскваща улица с долнопробни барове, западнали мотели и изоставени сгради, които никой нямаше време или пари да ремонтира, служеше за убежище на много проститутки.

Тони спря на червен светофар, не изпускаше Хинсън от погледа си, но гледаше да ги разделя поне една кола. Мразеше да вижда колко тъжно изглежда тази част от града, а мизерията личеше нощем повече, отколкото под ярката дневна светлина.

От цялото семейство той единствен остана в града. Всички други се оттеглиха в предградията. Прекалено опасно, прекалено много хора от малцинствата, прекалено натъпкано, прекалено скъпо. Всички тези доводи ги бе чувал, но остана, запази къщата на своите баба и дядо, построена в квартал на Ню Орлийнс преди повече от деветдесет години.

Пред него Хинсън отби своя линкълн до бордюра. Тони видя как младо момиче с прилепнала бяла рокля се измъква от сенките и се приближава до луксозната кола.

Копеле — измърмори Тони и се пресегна към радиото.

То изпращя и се включи, преди той да успее да изпрати съобщение за подкрепа, за да създаде ситуация, която ще накара Хинсън да избяга в нощта като хлебарка. Независимо какво прави през свободното си време, Хинсън нямаше да бъде арестуван, преди да предложи поста на Олано, но проклет да бъде Тони, ако го остави да бие момиче, което изглежда на не повече от петнадесет.

— Любимата ти дама адвокат тръгва на разходка с колата — прозвуча глас по радиото.

— Прието.

Тони направи обратен завой, изпрати необходимото съобщение и остави Хинсън и съдбата на момичето в ръцете на закона с униформа.

Къде, по дяволите, се бе запътила Пенелопа в единадесет часа в понеделник вечер? В кантората? Не, не би го направила дори и Пенелопа Сю Фийлдс, квалифицирана като изключителна работохоличка.

Секретната му задача изискваше да следи Хинсън, знаеше, че Пенелопа не бе тръгнала към Хинсън и въпреки това Тони не можа да се въздържи и избра да следи нея.

Трябваше да разбере какво прави тя.

— Приеми го, Олано — каза си той, — ти си завладян от тази жена. Не е здравословно. Въобще не е добре.

На Канала, приближавайки завоя към нейния квартал, Тони се опита да промени решението си и да се върне към Хинсън. Вместо това се обади на мъжа, който я следеше, друг частен детектив, нает по-рано през деня от Бюро за разследване Олано, за да му помага да държи под око Пенелопа, когато неговите задачи изискваха присъствието му на друго място. След информацията, дадена му от Скуийк, той трябваше да я пази, без тя или някой друг да знае, че го прави.

Тони откри местонахождението й, навлезе във Френския квартал и като пренебрегна знака Забранен ляв завой, зави по улиците на Вю Каре.

 

 

Пенелопа се сгуши и забърза по тъмната улица. Долният край на Бърбън стрийт, където се намираше Магазин магия Байу, беше жилищен квартал, различен, както са различни денят и нощта, от отсечката, където традиционно идваха туристи да пият, зяпат и вършат неща, които не биха си и помислили да правят у дома в Айова.

Наложи се да паркира четири преки по-надолу от магазина. Повечето от къщите си бяха спуснали капаците откъм улицата. Предупреждения за нападения минаваха през ума й и тя се зачуди защо се бе съгласила да тръгне посред нощ да търси глупавите магически продукти за госпожа Мерлин. Освен това беше доста натоварена нощ.

Стигна до една къща, чиито светлини блестяха и се вихреше купон. Няколко младежи седяха на верандата пред къщата, пиеха вино и бърбореха. За миг тя се почувства в безопасност и духът й се приповдигна.

На следващата пресечка това чувство се изпари. Докато изкачваше стълбите на Магазин магия Байу, Пенелопа не можеше да се отърве от усещането, че някой я наблюдава. Може би е господин Гото, опита да се убеди тя, звънна и с безпокойство зачака той да дойде да отвори магазина, магазин, съвсем очевидно затворен за през нощта.

Настроението й бе станало по-мрачно и от безпокойството от думите на Дейвид, изречени на вечерята. Тя ги прехвърляше отново и отново, също като люспа от пуканка, заседнала в зъба. Не след дълго се разтревожи прекалено много и се опита да отхвърли тревожната мисъл, че Дейвид беше по-различен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

По̀ какъв? Тя потръпна и отново натисна звънеца. По-опасен?

Не бъди смешна, каза си. Той е адвокат, също като теб. Може би има някои лоши клиенти, но има и добри.

Но откъде знаеше коя фирма за набиране на юридически кадри й бе намерила настоящата работа в Ню Орлийнс?

Пенелопа чу зад себе си тътрещи стъпки. Обърна се.

Възрастен човек, който си разхождаше кучето, погледна към нея.

— Добър вечер — поздрави той. Кучето вдигна крак срещу металната табелка „ПАРКИРАНЕТО РАЗРЕШЕНО САМО ЗА ЖИВЕЕЩИТЕ“. Тя се усмихна леко и се обърна отново, за да почука на вратата.

— Хайде — промърмори Пенелопа, като не й се искаше нищо друго повече от това да си е на сигурно и безопасно място в леглото. Трябваше да настои да доведе и госпожа Мерлин със себе си, въпреки че нямаше да й послужи за друго, освен за морална подкрепа.

В този момент, когато вятърът се усилваше и улицата ставаше по-тъмна, тъй като облаците закриваха луната, тя имаше нужда точно от морална подкрепа.

Но госпожа Мерлин продължаваше да твърди, че тази мисия Пенелопа трябва да осъществи сама.

Започваше да придобива усещането, че госпожа Мерлин измисля магическите правила според настроението си. От друга страна, добродушната женица нямаше да я изпрати съзнателно на рисковано начинание.

Разбира се, тя вероятно не е ходила по тъмно в долния край на Бърбън стрийт поне половин век.

Пенелопа дочу скърцането на ключалката от другата страна на вратата. Отекващият звук на стъпки придружи шума. За един много кратък миг тя се зачуди дали усещането, че я преследват, е предизвикано от Тони.

Вратата изскърца и се отвори, а Пенелопа отхвърли идеята. По това време на нощта той вероятно е в леглото с поредното си момиче.

Господин Гото носеше спортни къси панталони и тениска. С неразгадаемия си поглед той загледа проучващо Пенелопа, която стоеше на прага.

Във въображението си тя си го бе представяла с пурпурен халат, лула в ръка и нощна шапчица на главата. Не знаеше защо; въпреки прошарената коса той не изглеждаше толкова по-стар от нея. Само очите му сякаш бяха живели най-малко един век.

Гледаше го как я изучава и реши да не коментира нито гардероба, нито възрастта му. Искаше да мине теста, който й бе подготвил този път, да вземе стоките и да се прибере у дома.

— Влизай, Пенелопа — покани я той с онзи свой глас, който звучеше толкова загадъчно.

Тя влезе в магазина.

Той затвори вратата след нея.

И я заключи.

Пенелопа реши, че е загубила авантюристичния си дух, преди да е имал шанс да разцъфти.

— Ъъъ…

— Не се страхувай. Тук си в по-голяма безопасност, отколкото на улицата. Там навън — господин Гото наведе глава настрани, сякаш се вслушваше — има зло. Но има и добро.

Да, точно така. Олеле! Пенелопа си каза, че трябва да се държи естествено. Как човек държи егото си в баланс?

Господин Гото се усмихна:

— Първата стъпка на разбирането е да започнеш да се чудиш.

Можеше ли този мъж да чете мислите й? Искаше й се да го попита, но й се струваше глупаво.

— Можеш да ме попиташ всичко, което пожелаеш — каза господин Гото, като тръгна към дъното на магазина. Отвори вратичката и я изчака да го последва. — Не чета мисли. Но тълкувам изражения.

Пенелопа се засмя нервно:

— Предполагам, че всичко, което си мисля, се изписва на лицето ми?

— Е, не бих казал. — Той спря до вратата, където стоеше оня ден, когато я изхвърли от магазина. Оня ден? Само преди един ден. Пенелопа не можеше да възприеме, че изведнъж животът й се променя със светкавична скорост.

Разбира се, откакто срещна госпожа Мерлин, всичко се обърна надолу с главата.

И откакто срещна Тони Олано, напомни си тя.

Тони? Тони е деспотичен, високомерен, създаващ неприятности бивш полицай, който е допуснал да го изхвърлят от полицията. Защо съществуването му ме накара да чувствам, че животът ми е променен?

— Искаш ли да продължиш?

Думите на господин Гото прекъснаха мислите й. Пенелопа примигна и се вторачи в озъбения пурпурен тигър отпред на златистата му тениска.

Извинявай — изрече тихо тя. — Понякога се забравям.

— Няма нищо — отговори той и отвори вратата.

Като влезе в склада, Пенелопа се загледа в редиците с шишенца, кутии и пликове от всички видове, форми и размери. Свещи с цветовете на дъгата бяха наредени на едната стена.

— Списъкът ти? — Господин Гото протегна ръка.

— Списък? — Пенелопа се навъси. Госпожа Мерлин каза, че няма да й трябва списък. След това се усмихна. Господин Гото само я проверяваше. — Искам само това, което е необходимо.

— Много добре.

Нейният личен продавач в царството на магията започна да се движи из малкия склад, лека усмивка трептеше на устните му, докато сваляше различни неща от рафтовете и ги поставяше на кръглата масичка в средата на стаята.

Свещите бяха наредени по цвят, започваха от бяло, носле сиво и накрая черно. На друг ред имаше свещи в различни нюанси на червеното. Докато тя се оглеждаше наоколо, господин Гото избра една от черешовочервените свещи и я постави на масата.

— Колко хубав цвят — възкликна Пенелопа и се пресегна, за да докосне свещта.

— Тя носи силата на сърцето — отговори господин Гото. — За теб е.

— За мен? — Ръката й остана неподвижна до гладката восъчна свещ. — Тези неща са за госпожа Мерлин, не за мен.

Господин Гото се усмихна:

— Може би.

— Аз наистина харесвам цвета. Подходящ е.

— Представлява теб, както можеш да видиш.

Тя неохотно пусна свещта и отстъпи назад, когато господин Гото започна да опакова свещите и другите неща.

— Може би на госпожа Мерлин не й достига малко търпение, но тя е изключително добър учител — каза господин Гото. — Ако я слушаш, ще научиш много неща от нея.

— Да науча? Имаш предвид да правя свои собствени заклинания? — самата идея звучеше невероятно. Въпреки че живееше в света на фантазиите, си, Пенелопа вярваше в рационалното и логичното.

— Никога няма да разбереш на какво си способна, ако не се опиташ да достигнеш звездите, скъпа — отвърна господин Гото и й подаде пазарската чанта.

Тя взе натежалия плик.

— Колко дължа? — Добре, че донесе чековата си книжка. Сякаш поръчката на госпожа Мерлин беше доста скъпа.

Той поклати глава:

— Госпожа Мерлин ще ми плати по-късно.

— Сигурен ли си? — Пенелопа посегна към дамската си чантичка. — Наистина нямам нищо против да се погрижа за това.

— Не е необходимо. — Той отвори вратата, направи й път да мине, след което я последва към предната част на магазина.

На вратата Пенелопа се поспря.

— Наистина вярваш в това, нали? — Въпросът не звучеше скептично; тя просто искаше да разбере този загадъчен мъж.

Той наклони глава на една страна, докосна с пръст брадичката си и каза:

— Вярвам в това, което е възможно. Мисля си, че и ти също. Излез спокойно в нощта и търси силите на доброто.

— Благодаря, господин Гото — отвърна тя, развълнувана по един особен начин от думите му. Кимна и излезе.

Чу как вратата се заключва след нея. Изправи рамене и тръгна по опустялата вече улица.

Четирите пресечки до колата й се струваха дълги като миля, но сега се чувстваше в по-голяма безопасност, някак си защитена от спокойствието, което бе получила по време на посещението си при господин Гото.

Затова когато чу стъпки зад себе си, първоначално не им обърна внимание.

Само въображението ти, каза си тя.

Но когато се забърза, стъпките зад нея също забързаха.