Хейли Норт
Очи в спалнята (17)

17.

Няколко мига по-късно, когато внезапно се опомни, Пенелопа се отпусна на стола, с една ръка притисна верижката към разголената си шия. Не само че стана за смях при флиртуването си с Кларк Фицсимънс, но и се появи полугола на обществено място!

А сега, изправена пред този факт, първата й реакция бе да се опита да изглежда секси маце, за да завоюва Тони Олано.

Къде е отишъл здравият й разум?

Госпожа Мерлин, помисли си Пенелопа, като взе ножчето за отваряне на писма и започна да го потупва по дланта си, има да отговаря за много неща. Преди тя да влезе в живота й, всичко вървеше по реда си.

От събота… Пенелопа поклати глава, неспособна да довърши изречението си.

— Не мога да повярвам, че обвиняваш симпатичната дребна женица за собствените си действия — каза си Пенелопа на глас. — Ти си тази, която позволи на Мъжът със страстните очи да обърне живота ти с главата надолу. Госпожа Мерлин просто случайно се появи в същия момент.

Пенелопа погледна към вратата, за да се увери, че Джуъл я е затворила след себе си. Нямаше нужда да я чуе някой и смущението й да нарасне. Дори и така, тя бе сигурна, скандалното й поведение на закуска е новата клюка в кантората.

С въздишка се върна към папката на Фицсимънс. Време е да погледне отново становището на данъчната служба; имаше цяла нощ на разположение, за да се отдаде на унили мисли за Олано.

Пенелопа постави становището в средата на бюрото, но вместо да се съсредоточи върху текста в черно и бяло, се зачуди какво ли прави госпожа Мерлин тази сутрин.

Дали си е у дома, дали седеше на верандата и пиеше кафе с цикория и яде нещо различно от овесена каша? Или пък бе станала грешка, както често се случваше със заклинанията на миниатюрната магьосница, и сега тя бе заплетена в ново приключение?

Пенелопа погледна становището, после другите прилежно подредени на бюрото документи, които чакаха да бъдат обработени. Прелисти папката на Фицсимънс и си напомни, че трябва да накара Джуъл да направи ново копие на становището на данъчната служба, за да го занесе у дома.

Отвори задачите за деня и включи компютъра.

Но съзнанието й се връщаше отново и отново към бележката, която бе смачкала. Наведе се, намери я на плюшения килим под бюрото и бавно я разгъна.

„Не мога да дойда на вечерята.“

Недоизказаното беше явно. Той би могъл и да добави: Тази и всяка друга вечер.

Пенелопа въздъхна, после нещо в нея се стегна. Кой, по дяволите, си мисли, че е той, за да я отхвърля така лесно?

Старата Пенелопа би се огънала, би останала до късно на работа, без да е изненадана от отказа му, очаквайки го, мислейки си, че го заслужава.

Тя изправи рамене и погледна надолу. Дантелките на сутиена потрепваха до кожата й, разкриваше се дори по-голяма част от бельото.

Никога в живота си не бе правила подобно нещо! Да забрави блузата си, все едно да се разходи гола по улиците.

Този нетърпим егоист Тони Олано да й върже тенекия за вечеря. Ще му покаже тя на него!

Не че имаше някаква идея как ще го направи, но едно чувство, като лумващ пламък, започна да се надига у нея — със сигурност ще измисли нещо.

Чу се леко почукване на вратата.

Като погреба вълненията дълбоко в себе си, тя извика:

— Влез.

Джуъл отвори вратата, цялата почти бе скрита зад букет розови и жълти рози с дълги дръжки.

Сърцето на Пенелопа се разтуптя, после се укроти. Мъж, който отменя вечеря, не изпраща цветя.

Той ли е?

— Е, това ли е бъдещият съпруг? — попита Джуъл шеговито, занесе вазата на бюрото и я постави до снимката в рамка на майката на Пенелопа. На бюрата на другите младши партньори от фирмата на Ла Ку, Ричардсън, Зеринг, Рей, Уелман и Клийз бяха разпръснати снимки на деца, кучета, котки, от ходения за риба и карнавални костюми от Заговезни. Пенелопа имаше само една снимка, тази на майка й, правена по време на официалната церемония по дипломирането.

Като гледаше розите, Пенелопа поклати глава.

— Знаеш ли, за човек, който твърди, че работи по двадесет и четири часа в денонощието, ти привличаш тълпа обожатели — Джуъл нагласи вазата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пенелопа, пресегна се и взе картичката от ръката на секретарката си.

— Не мога да дойда на вечерята предполага уговорена среща. А някак си инстинктите ми, чисто женски, нали разбираш, ми казват, че тези цветя не са от същия мъж.

Тази интерпретация заинтригува Пенелопа.

— Защо мислиш така? — зададе въпроса си тя и отвори плика с картичката.

— Заради начина на изразяване. Не мога да дойда на вечерята, ами това е мъжко изказване. Превзети розови рози, те трябва да са от различен тип човек.

— Хммм. Какви цветя би изпратил първият мъж?

Джуъл наклони глава на една страна. Плитките й се полюшнаха леко, шнолките издадоха мелодичен звук при почукването си една в друга.

— Не мисля, че ще ти изпрати. Цветята ще умрат прекалено бързо, за да го задоволят.

Пенелопа погледна бележката:

„Ще умра, ако не кажеш да.“

Хвърли поглед на шестте рози във вазата и потръпна. Можеха да бъдат кървави.

— О, зъл обожател… — Джуъл скръсти ръце, очевидно очаквайки пълно признание.

Пенелопа се засмя. Колко се радва, че нае Джуъл, въпреки предупрежденията на костюмираната манекенка, която завеждаше отдел Кадри към фирмата. Вярно, че беше непочтителна, говореше много и винаги казваше какво мисли. Но проучванията й, печатането и уменията за работа с хора не можеха да се сравнят с тези на другите секретарки, които Пенелопа бе виждала в компанията.

Не само това, Джуъл беше най-близката й в този екзотичен, но някак си изумителен нов град.

— Може би да — изрече бавно Пенелопа, като си мислеше за предишния си разговор с Хюбърт. — Ти познаваш доста хора в този град. — Помощничката й бе работила в различни адвокатски кантори, както и във федералния съд. — Можеш ли да ми кажеш нещо за адвокат на име Дейвид Хинсън?

Пенелопа си помисли, че е задала въпроса съвсем небрежно, но изумлението, изписано на лицето на Джуъл, й показа, че въобще не я е измамила.

— Кажи ми, че не е вярно — промълви Джуъл и се отпусна в единия от двата кожени фотьойла, които стояха пред бюрото на Пенелопа. — Кажи ми, че тези рози не са от Дейвид Хинсън.

Пенелопа кимна и се зачуди дали старата й преподавателка от юридическия факултет ще я, разкритикува за общуването във фирмата. Никога не споделяйте личния си живот, неведнъж бе повтаряла госпожа Розен.

— Бре! — Джуъл погледна през рамо.

— Вратата е затворена — успокои я Пенелопа, — така че изплюй камъчето, кажи ми това, което трябва да зная.

— Ами зная, че си нова в града — започна секретарката й бавно, като диплеше полата си на скута, — но не е необходимо много време, за да разбереш, че тук се вихрят определени зли сили.

— И Хинсън се е съюзил с някои от тях.

Джуъл кимна.

— Лоша кръв, Пенелопа, много лоша кръв. Не само че върши цялата юридическа дейност за мъжа, познат на всяка авторитетна личност в града като Стареца, контролиращ мафиотите в Ню Орлийнс, но е и подлизурко. И то от големите.

— Говорим за Дейвид Хинсън? — Пенелопа внимателно погледна помощничката си. — Около шест фута и два инча, руса коса, сини очи…

— Да — кимна Джуъл. — За да се забавлява, бие приятелките си, проститутките, която и да е при него в подходящия момент.

— Не мога да повярвам, че говорим за един и същи мъж… — Възможно ли е тя да бе толкова лош познавач на човешкия характер?

— Виждала ли си онази лека спазма, която се появява под дясното му око?

Кръвта на Пенелопа се смрази.

— Спазма?

Джуъл кимна:

— Появява се, когато не получава това, което иска. Тогава — бам! Внимавай!

Пенелопа си го представи „При Примо“, предлагаше крещящия пръстен и чакаше отговора й.

Когато тя се бе поколебала, спазмата бе станала много очевидна.

— Откъде знаеш толкова много за него? — не можа да се въздържи да попита Пенелопа. Джуъл винаги изглеждаше осведомена, но адвокатката нямаше представа кои са източниците й. В действителност до днес никога не бе поставяла под съмнение информацията й. Но сега почувства, че трябва да знае.

Джуъл сви рамене.

— Брат ми е ченге, братовчедка ми е проститутка. Ето откъде научавам.

Пенелопа потръпна.

— Значи знаеш какво говориш.

— Странен начин да се изразиш, но да, информацията ми е вярна.

Пенелопа обмисли чутото. Една мисъл се завъртя в главата й, реши да рискува и да зададе въпроса:

— А чувала ли си за Тони Олано?

Секретарката й отново кимна:

— Кой не е?

На Пенелопа й се искаше да закрещи. Трябваше ли да подтиква Джуъл да говори или това щеше да е всичко?

— Стой настрана и от него — каза Джуъл, като се изправи. — Не по същите причини като на Хинсън, разбира се, но този мъж може да разбие и най-коравото сърце. Навлякъл си е неприятности заради взимането на подкуп. — Тя поклати глава. — Винаги съм си мислила, че историята е прекалено подозрителна, за да е вярна. Вероятно някой е искал да му отмъсти. Не зная точно какво се е случило, но зная, че господин Олано Обичай и Изоставяй ще те излапа и ще те изплюе. Но пък е страхотен. Тези негови очи!

А, да, тези очи.

— Благодаря за новините и за съвета.

Джуъл стана.

— Пак заповядай. Нещо друго?

— Хммм. Защо не занесеш розите навън в приемната? — Пенелопа скъса картичката на по-дребни парченца и от тези, на които накъса бележката.

Джуъл взе вазата и подхвърли:

— И зная, че няма нужда да споменавам откъде са цветята.

Пенелопа се усмихна.

— Благодаря.

Секретарката й помаха с ръка и излезе от стаята заедно с цветята.

Адвокатката се завъртя на стола си, след това се пресегна за телефона.

Започна да дъвче молива, набра Информация.

— Ню Орлийнс. „При Примо“ — каза тя.

 

 

Госпожа Мерлин започваше да разбира, че да си къса и плоска е сто пъти по-лошо, отколкото само да си шест и четвърт инча висока и с обичайната закръглена форма.

Досега вече шест пъти беше викала за помощ, но или никой не можеше да я чуе, или безсърдечните души, които населяваха изглеждащата като библиотека задушна стая, не искаха да се откъснат от своите задачи, за да се занимаят с нейното окаяно състояние.

Доколкото можеше да проумее, сякаш се беше превърнала в едноизмерен маркер за книга. Успяваше да гледа в едната посока и додето се простираше погледът й имаше книги, хубаво подредени на рафтове в красива, елегантна стая, облицована с тъмно дърво. Мъже и жени влизаха, вземаха една–две книги и или излизаха, или сядаха на някоя от двете маси.

На където и да се движеше всеки от тях, те всички я пренебрегваха.

Госпожа Мерлин въздъхна и си спомни за предупреждението на господин Гото, че не е вървяла достатъчно по пътеката на просвещението, за да опитва вида магия, който толкова искаше. Той бе говорил колко неподходяща е магията със свещи за непреодолимото й желание да оправя живота на другите хора.

Разбира се — спомни си госпожа Мерлин, щеше и да изсумти, ако носът й не бе плосък, както всичко останало в нея, — той не бе използвал думата желание. Беше я нарекъл на всяко гърне мерудия, тя не знаеше кога да остави другите на мира. Господин Гото твърдо вярваше, че хората трябва сами да оправят собствените си дела, но госпожа Мерлин бе научила от продължително наблюдение на човешката природа, че на много от тях това им бе невъзможно.

Той дори й бе предложил да обмисли обучение в колеж със специализация в обществената работа.

Госпожа Мерлин се бе изсмяла на идеята!

Е, преди да отиде в колеж, ще трябва да завърши гимназия.

Вратата се отвори и госпожа Мерлин се опита да се размърда. Хей тук! — извика тя, но дори и на нея й се стори, че думите се стопиха във въздуха.

Снощи трябваше да осъществи по-простичко заклинание. Но не, беше решена не само да върне тялото си към нормалното, но и мъничко да помогне на Пенелопа, която бе толкова мила и я спаси от коша с халки за салфетки.

Да беше тук Пенелопа!

Госпожа Мерлин се извъртя и се опита да се надигне по-високо между страниците на книгата. Безуспешно. Само главата и шията й се показаха. Ще трябва да се надява, че някой ще мине точно покрай нейния рафт, иначе може да прекара остатъка от дните си като маркер на книга.

Въздъхна като си помисли колко й е омръзнала овесената каша. Но вече никога няма да се оплаква заради еднообразното ядене, не и след като е видяла какво е истински глад.

Чуха се стъпки, заглушени от дебелия килим. Като по чудо те спряха пред госпожа Мерлин, но от другата страна, така че тя не можеше да види човека. Това я изнерви, защото не всеки би обърнал внимание на вика на маркер за книга, както Пенелопа бе отговорила на молбата й миналата седмица.

Тъкмо щеше да извика отново, и откри, че я вдигат и носят — заедно с книгата, която отбелязваше, разбира се. Слава на звездите! Тя примигна и си пое дъх, когато книгата тупна лекичко на масата.

— О-ох! Малко по-внимателно, не можеш ли? — не успя да се въздържи госпожа Мерлин. Езикът винаги й навличаше неприятности, но костите и бяха малко чупливи, за да подскача така наоколо, особено след като бе станала плоска.

— Госпожа Мерлин?

Когато чу гласа на Пенелопа, госпожа Мерлин обеща на богинята, звездите и господин Гото, че повече няма да обърква магията със свещи. А на глас каза:

— На кого ти приличам? На Дядо Мраз?

Пенелопа се засмя и отвори дебелата книга.

— Ааа…

Госпожа Мерлин си пое дълбоко дъх, първото нормално вдишване от часове, после премигна, пак премигна. Виждаше само черни знаци, които танцуваха пред очите й над полираното дърво на масата.

— Би могла да ме обърнеш — каза тя.

— Бих могла.

Охо! Госпожа Мерлин усети нотка на непреклонна решимост, граничеща с грубост, която преди я нямаше у адвокатката. Повечето време Пенелопа приличаше на малко момиченце, което си играе на възрастен, но този глас принадлежеше на жена, замесена от по-твърдо тесто.

Какво друго бе изковало заклинанието от миналата нощ?

— Искаш ли нещо от мен? — предпазливо попита госпожа Мерлин.

— Истината. Прибави ли нещо към своето заклинание?

— Какво искаш да кажеш? — Дори на госпожа Мерлин собственият й глас съвсем не й звучеше невинно.

Вероятно Пенелопа се беше навела над масата, защото гласът й прозвуча точно зад плоската глава на госпожа Мерлин.

— Успах се, почти флиртувах, флиртувах! с мой клиент на закуска и на всичкото отгоре дойдох на работа без блуза под сакото.

— Ами…

— Истината.

Госпожа Мерлин усети, че я преобръщат така фино, както се преобръща камбала. Докато гледаше пламтящите очи на Пенелопа, не можа да се въздържи да не се усмихне. Момичето изглеждаше много по-добре, когато огънят гореше в него.

— Изстъргах само мъничко от черешовочервената свещ в моя собствен пламък.

— И?

Госпожа Мерлин сви рамене:

— Само се опитвах да ти помогна да усетиш твоето страстно аз, да стимулирам чакра, да ти покажа какво пропускаш.

— О, благодаря! — Пенелопа посочи към госпожа Мерлин. — Моля те, не ме разбирай погрешно, но изглежда ти си тази, която има нужда от помощ.

Пръстът й се плъзна по страницата пред нея, на която лежеше маркерът.

— Хей, погледни това — извика тя. Звучеше доста развълнувана. — Мислех си, че зная наизуст всяко изключение на това правило, но…

Пенелопа се обърна.

— Трябва да кажа на Хюбърт. Мисля, че намерих разрешение на данъчния проблем на Фицсимънс!

— Не можеш да ме изоставиш тук!

— О, добре.

Госпожа Мерлин откри, че отново я затварят в книгата, но този път само перчемът й се подаваше свободно. Тя измърмори, изстена и добре, че Пенелопа беше запазила присъствие на духа, за да я повдигне, така че шията и лицето й да са на въздух.

— Извинявай, просто се отнесох — каза Пенелопа, докато бързаше надолу по коридора. — Имах беглата идея да проверя изключенията, ето защо извадих точно този том от рафта и тогава — voila^[1]! Проблемът се разрешава почти магически.

Госпожа Мерлин почувства, че Пенелопа се вкаменява. Аха! Беше време адвокатката всезнайка да научи един урок по магия.

— Чу ли какво казах току-що? — тихо попита Пенелопа.

— Да.

— Ти не си… не, това което направи снощи, беше свързано със страстта, не с данъчното облагане.

— О? — Госпожа Мерлин не можа да се въздържи да го изрече с малко превъзходство. — Помисли пак.

Пенелопа наведе книгата и се взря в лицето на госпожа Мерлин или по-скоро изображението на лицето й.

— Ти ме накара да сложа становището на олтара.

— Добро утро, Пенелопа!

— Д-добро утро, господин Ла Ку… господин Ричардсън.

— Говорим на себе си, а? Предполагам, че тази закуска със стария Кларк е била доста трудна?

Госпожа Мерлин не можа да разбере кой говори. Тя чуваше два различни мъжки гласа и реши, че сигурно са големи клечки, защото Пенелопа затвори книгата така, че госпожа Мерлин остана с лицето надолу. Освен това Пенелопа малко заекваше при отговорите си.

После мъжете отминаха и госпожа Мерлин бе обърната отново с лицето нагоре.

— Е — обади се Пенелопа, — аз щях да реша да проверя изключенията независимо от твоето заклинание. Просто съвпадение е.

Госпожа Мерлин замълча. Забавляваше се да слуша как Пенелопа се бори, за да поддържа рационалния си порядък. Чудеше се как ще обясни факта, че е забравила да си облече блуза.

— И тичането наоколо, бързането да се приготвя. Ами всеки би забравил да си облече блузата.

Госпожа Мерлин се засмя глухо:

— Може би всеки, но не и Пенелопа Фийлдс.

Адвокатката се поколеба, вторачена в госпожа Мерлин. Усмивка озари устните й и тя започна да се смее тихичко.

— Е, за това имаш право. Значи предполагам, че дължа на теб и твоята магия два пъти благодарност.

Госпожа Мерлин се опита да намигне:

— От приятел и веднъж е достатъчно.

Пенелопа се усмихна, зави на ъгъла, влезе в офиса си, затвори вратата след себе си и постави книгата на масата. Отвори страниците и госпожа Мерлин още веднъж въздъхна с облекчение.

— Ами — жизнерадостно заяви магьосницата — сега, след като съм разрешила малкия ти проблем с данъчното облагане, какво ще кажеш да ми помогнеш съвсем мъничко с моето затруднение?

 

 

Менюто в „Морски дар Олано“ не включваше охлюви, нито пък парадираше с нискокалорични, приятели-на-сърцето специалитети.

Това бяха морски ястия, приготвени така, както много поколения хора от Ню Орлийнс ги обичаха: пържени, сурови, варени и на грил, в количества, които със сигурност ще напълнят и най-гладните търбуси, а в същото време доставят удоволствие на вкусовите рецептори.

Тони беше израсъл тук, минал всяка стъпка, от изхвърлянето на боклука до смесването на подправките, използвани в Рачешки бульон Олано, който вече се пакетираше като подарък и се продаваше на туристите по магазините из целия град.

Дори бе въведен телефон 800, хората можеха да се обадят и да поръчат морска храна, изпращана по въздуха. Най-голямата сестра на Тони ръководеше тази част от бизнеса от своя дом, където имаше три деца под петгодишна възраст, с които се занимаваше, когато телефонът не звънеше.

Семейство Олано бе изминало дълъг път от началото на века, когато прародителите имигранти бяха заградили малко парче земя до езерото и започнали да си изкарват прехраната с риболов. По-късно населението се увеличава и те започват да сервират ястия извън собствената си кухня.

Докато стоеше до един от казаните за варене на раци, Тони попита брат си:

— Какво използвате напоследък? Червена боя номер две?

Крис се наведе и надникна в съда.

— Може би съм сложил малко повече червен пипер, това е всичко. Както и да е, ти откога си станал такъв познавач?

Тони сви рамене. Въпреки че бе отказал да продължи семейния бизнес, той наистина имаше усет към храната.

— Хей, не си променил решението си, нали? — Крис извади с лъжицата малко от бульона, духна, после потопи пръст в него, за да провери вкуса.

— Не.

— Върви ли бизнесът ти? — Крис се пресегна за един плик с лимони. — Включи се. Добави малко от тези и нарежи това. Най-малкото не си загубил връзката.

Тони се засмя и се зае с лимоните. Изпаренията от врящите съдове бяха залепили ризата за гърба му, напомняйки, че дори и най-дългите полицейски наблюдения през лятото в Ню Орлийнс бяха по-хладни от една нощ в кухня на ресторант.

Преди да се върне до масата, където наглеждаше един от собствените си синове, който приготвяше речна риба, той каза:

— Ако имаш нужда от пари, кажи ми.

— Да, да… — Тони не можеше да погледне брат си в очите, но по причини, различни от тези, за които Крис предполагаше. Във връзка с настоящето си разследване Тони най-много мразеше, че семейството му трябва да изтърпи предполагаемия позор.

— Хей, чичо Тони — извика един от помощник-сервитьорите, който изтича обратно в кухнята с поднос с чинии, отрупани с кости от риба, опашки от скариди и остатъци от сос тартар и коктейл.

Тони помаха на друг племенник. От двете си сестри и трима братя той единствен се бе развеждал и единствен все още не бе дарил семейството с внуче.

Погледна лимона в ръката си.

— Вие, момчета, трябва да видите мацето на бара. — Най-големият син на Крис наперено влезе в кухнята, като си бършеше ръцете с кърпа. Той помагаше на бара това лято и за седемнадесетгодишно момче черната работа беше нищо в сравнение с удоволствието да опознава така наречените от него мацета.

— Тази е различна — каза Крис младши. — Хей, чичо Тони, трябва да я видиш. Облечена е сякаш е тръгнала на църква, но ако се вгледаш по-внимателно, ще установиш, че само се прави на сноб.

— О, да, а как позна? — Тони престана да се взира в лимона и прилежно го разряза на две. Сега не беше време да мисли за личния си живот. Имаше своите задачи и всичко останало трябваше да почака.

Дори Пенелопа. Но след като я беше прегръщал снощи и я бе целувал, Тони разбра, че не иска да чака.

Искаше Пенелопа.

Сега и завинаги.

Крис младши се наведе към Тони и вдигна вежди:

— Вижда й се сутиенът, защото не носи блуза.

— Наистина ли? — Той си помисли, че вероятно племенникът му преувеличаваше за ефект. Олано беше ресторант, където семействата водеха деца от всички възрасти. В бара идваха да пийнат много редовни клиенти, но двойно повече бяха хората, които чакаха тук да ги извикат за вечеря. Барманите сервираха както много чай с лед, така и много бира.

— Освен това е съвсем сама. — Крис младши закачливо сръга Тони в ребрата. — Може би трябва да заемеш мястото ми. Със сигурност ще напълниш очите!

— Да, да, давай — присъедини се и бащата на Крис. Изпаднал си в униние. Върви и си хвани момиче. Може би можеш да отстъпиш… — Той млъкна. — Извинявай.

— Хей, няма проблеми! — Тони изтри ножа и избърса лимоновия сок от плота, където работеше. — Хайде, Крис, ще проверя това маце, но от другата страна на бара.

— Като клиент? — Възмущението на Крис бе очевидно.

Тони се засмя.

— Ела, можеш да видиш чичо си в действие.

Крис му шляпна ръката за „дай пет“ и двамата излязоха в коридора на ресторанта. Крис се запъти към мястото си зад бара, а Тони тръгна надолу към тоалетните, за да се пооправи малко. Сърцето му не го теглеше към този лов на мацки, особено вечерта, когато възнамеряваше да вечеря с Пенелопа, но той просто не можеше да разочарова племенника си.