Хейли Норт
Очи в спалнята (2)

2.

Тълпата от купувачи в луксозния магазин за домашни потреби Потъри Делиш намаля, докато Пенелопа обмисляше кои покривки за студено сервиране и салфетки да избере. В лявата си ръка държеше тъмносини жакардови, а в дясната карирани, с по-весел десен.

През последните шест седмици Дейвид Хинсън я беше канил на вечеря всяка седмица; тя предложи да приготви вечерята тази събота, идея, вдъхновена от гостуването в дома му в началото на седмицата. Дейвид беше словоохотлив, умен адвокат, който говореше на нейния език; той беше и единственият човек, с когото общуваше извън работата си, откакто се премести в Ню Орлийнс в началото на годината. Освен това Пенелопа обичаше да готви. Ако майка й не я беше насочила към юридическия факултет, вероятно сега щеше да ръководи някой първокласен ресторант.

Докато прехвърляше жакардовите салфетки в ръка, тя се усмихна при мисълта за сприхавия главен готвач, който тайно, зад гърба на нейната майка, й даваше уроци. Хенри — или Анри^[1], както той обичаше да се нарича — властваше в кухнята на ресторанта, където майката на Пенелопа, Марджъри, работеше като сервитьорка, а по-късно, когато краката й започнаха да се подуват и артритът на ръцете й изневери — като съдържателка.

Само през трупа ми, възкликна майка й, когато Пенелопа я попита дали може да се учи при Хенри. И така, в гимназията послушната отличничка Пенелопа трябваше тайно да намира време за уроците по готварство.

Все пак завърши колежа, после право в университета, след това получи магистърска степен по данъчно облагане от Нюйоркския университет, точно както майка й беше планирала.

Е, тя беше вече мъртва и Пенелопа би трябвало да се чувства свободна.

Но свободата, откри Пенелопа, беше неуловимо, особено състояние. Тъй като майка й я нямаше вече да закрещи от ужас, би могла да напусне адвокатската си кариера, но по странен начин се беше подредил животът и.

Стана много добра в своята професия.

Поне има достатъчно смелост да замени родния си дом в Чикаго за Нови Орлийнс. Възобнови и старата си идея за готварска книга, проект, който пазеше в пълна тайна от своите колеги юристи. Без съмнение ще трябва да публикува книгата под псевдоним.

Докато се взираше в наситено синята покривка, десенът й се размаза и вместо него Пенелопа видя елегантна стая, изпълнена с амбициозни и преуспели хора от света на кулинарния бизнес. След като влиза в празничната зала, тя бавно си проправя път до масите, запазени за номинираните, учтиво отговаря на усмивките и кимванията на доброжелателите си и се надява тя да стане победител тази вечер. Когато идва време конферансието да обяви Най-добрия Главен Готвач на Годината, застива в очакване с ръка върху дълбокото деколте на тясната черна официална рокля. И тогава чува вълшебните думи — своето име!

Тя приема платинената статуетка, изобразяваща нож и вилица, като през цялото време се усмихва на боготворящата я тълпа. Благодари на Хенри; благодари дори на майка си. После прави пауза. Със сигурност има още едно име, което да трябва да спомене, човек, който й е помогнал да достигне върха на своите мечти.

Е, както се е развихрило въображението й, защо да не довърши картината за свое собствено удовлетворение…

Ръката й величествено се спуска надолу.

Представи си сексапилния непознат, който видя в асансьора преди около седмица. Образът му затанцува във въображението й. Загадъчен, силен, но колкото и да е необичайно, също и нежен.

Тя накланя глава към невидимия микрофон. Завесите на сцената зад нея се дръпват. Тъй като ме изгради такава, каквато съм днес пред вас, бих искала да благодаря на…

Той се приближава към нея, така плавно и прекрасно, както най-хубавите й захарни целувки. Този път вижда само нея, а обичта и възхищението, които греят в тъмните му очи, я поглъщат цялата.

… Мъжа със страстните очи.

Тя го придърпва към себе си и публиката изпада в див възторг. Заедно, една очарователна и блестяща двойка, слизат от сцената. Лимузината ги чака.

— Сякаш си изпуснахте това.

Пенелопа рязко се върна към действителността. Зайци и нехранимайци! Ето че пак напълно загуби връзка с реалния свят.

Тя примигна и прогони опияняващите мечти от съзнанието си. Погледна към жакардовите салфетки, протегнати към нея, позволи си да плъзне поглед нагоре по мъжка ръка, щедро покрита с черни косъмчета. Като регистрира познатия глас, пулсът й се ускори.

Пенелопа веднага прекрати пътешествието с очи по тялото му и се опита да грабне покривката от ръцете му.

Не успя.

— Хей, не сме ли се виждали някъде?

С огромно неудоволствие Пенелопа вдигна поглед към лицето на непознатия.

Той стоеше там и се взираше в нея.

Изглеждаше добре, повече от добре, дори беше по-хубав отпреди. При първата им среща носеше обикновен костюм като за работа. Днес беше облечен с тениска, която разкриваше в благоприятна светлина широкия му гръден кош. Бялата памучна материя красиво контрастираше на придобилите бронзов загар ръце. Къси панталони в цвят каки откриваха добре оформени бедра, такива Пенелопа беше виждала само във въображението си. Като се опитваше да се пребори с изчервяването, тя промърмори доста сърдито:

— Да не ме познавате от времето на дядо Адам!

Едната му вежда се изви дяволито. Тъмните му очи я огледаха от глава до пети, той поклати глава бавно и каза:

— О, в никакъв случай не бих ви объркал с Адам.

Пенелопа усети как и съзнанието, и тялото й реагират на косвения комплимент. После се опомни. Той сигурно си играеше с нея. Погледна надолу към тъмносините си памучни панталони и бяла ленена блузка. Носеше мокасини, а синият кожен колан беше педантичен и подходящ избор, за да отива на облеклото й. Тя не беше жена, с която мъжете — особено мъж като този — флиртуват.

— Сигурен съм, че сме се срещали преди.

Тя отново дръпна салфетките от ръката му. Аз не съм Адам или Ева, или някоя жена, с която сте се запознали на летището. Така че пуснете ми покупките.

Той се захили и щракна с пръсти.

— Асансьорът! Вие сте жената, която си забрави чантата в Ойл билдинг.

Пенелопа кимна, макар и с наранена гордост. Почувства се поласкана, че я помни, но и смутена, че беше разбрал колко е разсеяна. Разсеяна! Наречи го с истинското му име, Пенелопа, започна да поучава тя себе си — фантазиране и пълно откъсване от действителността. И не само веднъж, а два пъти.

Тя отново подръпна салфетката за студено сервиране и този път той я пусна.

— Новодошла в града?

Полуобърната, Пенелопа взе още три салфетки за студено сервиране и ги подреди накуп. Процеди през рамо:

— Извинете. Не говоря с непознати.

Видя как той се усмихва, после помаха с ръка.

— Значи ще трябва да се опознаем — избъбри мъжът, след което си тръгна, като си подсвиркваше.

Самонадеян. Дразнеше я и я привличаше едновременно. Освен това, ако възнамеряваше да я опознае, защо си тръгна точно сега? А тръгна ли си наистина? Сякаш я засърбя цялото тяло, докато се бореше с желанието си да обърне глава и да види дали е излязъл от магазина.

Пенелопа имаше силен характер. Вместо да се обърне, тя пое в противоположна посока, като се загледа в изложените халки за салфетки: оловни лебеди, извити месингови листенца, чудесни спирали, направени от излъскана стомана — модели, създадени да удовлетворят всяко настроение, изпълваха големия кош.

Какво имаше в този мъж? Какво прави той в Потъри Делит? Тя взе едната от халките във форма на лебед и бе готова да се обзаложи, че непознатият не можеше да различи нож за белене на плодове от домакински ножици.

Ню Орлийнс не е голям град. Възможно е да се натъкне на него втори път. Пенелопа сви рамене, като се опита да заглуши тихичкия глас, който й нашепваше, че срещата не беше съвсем случайна. Два пъти — добре. Но ако се появи отново, ще трябва да открие дали предизвиква неприятности.

— О, скъпа, може ли да ми помогнеш, моля те?

Пенелопа се огледа, за да види откъде идва пискливият женски глас. Наоколо нямаше никой.

— Хей, ти там — извика отново гласът.

Звукът идваше от коша с халките за салфетки. Тя поклати глава. Говореща халка за салфетки? Честно, ще трябва да се излекува от навика си да потъва в света на фантазиите. Като реши да купи жакардовите покривки за сервиране и бързо да се измъкне от магазина, Пенелопа започна да се отдалечава от рафтовете.

— Моля те, не си отивай! — този път гласът изкрещя и тя долови паника в него.

Паника? В кош за халки за салфетки? Не можеше да се досети защо би си въобразила подобно нещо.

Поклати глава, но любопитството я завладя. Обърна се към коша на рафта и се приближи отново.

— Ти си истински ангел — каза гласът и той определено идваше от средата на коша.

Може би ми трябва терапия, помисли си Пенелопа, докато поглеждаше в коша. Милиони хора са се излекували така. Трябваше да си признае, че фантазиите й допадаха, поне през повечето време. Точно сега обаче може би беше склонна да се съгласи, че малко професионална помощ би била на място.

Изправена до една от халките с форма на лебед, долепена до резбован дървен банан, седеше малка статуетка на жена, облечена в кафтан в пурпурно и оранжево, и държеше тънка кафеникава пръчка, дълга около шест инча, почти колкото самата фигурка. Направата й беше такава, че фигурката леко се поклащаше, дори докато говореше.

— Хитро — каза си Пенелопа тихо, като се чудеше как ли се задейства.

— Не чак толкова — отговори й статуетката. — Ако бях поне наполовина толкова умна, колкото се опитах да бъда, никога нямаше да свърша сред тези боклуци.

— Боклуци?

Мъничката фигурка сви рамене и посочи от двете си страни.

— Само погледни къде попаднах след последното заклинание.

Фигурката й помаха и Пенелопа се наведе към коша. Нейната рационална част от мозъка започна да изпраща съобщения ясно и високо: това не е говореща: механична играчка, хитро снабдена с микрочип.

Да не би да се бе вмъкнала в някоя своя измислица, без въобще да осъзнава, че го е направила? Като дете се научи да бяга в света на фантазиите, за да избегне монотонността в живота си. Сега, когато обстоятелствата бяха много по-благоприятни, тя продължи този свой навик, дори и да си признаваше, че го използва, за да уравновеси липсата на емоционална обвързаност с други хора, характерна за живота й.

Най-добре е да не се обвързваш. Неканен, гласът от детството й отекваше в нея. Нали това се опитваше да я научи майка й? Следвай своя собствен път, ти трябва да постигнеш успеха, който аз не успях. Не се оставяй да те отклонят от пътя чуждите проблеми или чуждите мечти.

Пенелопа си пое дълбоко дъх. Беше изпуснала толкова много красиви преживявания. Абитуриентският бал, организирането на тържества, участието в женски клуб в университета.

И всичко това, защото никога не се обвързваше.

Огледа се наоколо и видя, че магазинът си е все същият. Никой не стоеше наблизо. Ощипа се и невроните й регистрираха болката.

Значи не беше изгубила връзка с действителността. Тихичко тя попита статуетката:

— Е, какво си ти?

Фигурката я загледа вторачено, наклонила главица на една страна, миниатюрният й показалец леко докосваше дори още по-мъничкото й ушенце. Повдигане на веждите посрещна необмисления въпрос. С голямо достойнство статуетката каза:

— Мисля, че искаш да попиташ коя съм? Името ми е Мерлин. Госпожа Мабел Мерлин.

Тя протегна ръка и Пенелопа откри, че вдига своята в отговор. После бързо я отпусна надолу.

— Не е необходимо да се страхуваш — окуражи я госпожа Мерлин.

— Аз не се страхувам — сви рамене Пенелопа, след което добави: — Просто не съм сигурна за протокола на подобна среща.

— Не мисля, че човек се тревожи за протокола при ситуации на живот и смърт — каза тя въздържано, думите й бяха последвани от бързо плясване с ръце, извършено без да изпуска сиво-кафявата пръчица. — Помогни ми да изляза оттук и ние ще го вземем.

Ние? Пенелопа се зачуди на избора на лично местоимение на госпожа Мерлин. Огледа се, забеляза продавачката, която гледаше в нейната посока, но никакви други купувачи не се въртяха наоколо. Беглият поглед към часовника й разкри, че магазинът ще затвори след две минути. Съвсем беше забравила за покривките за студено сервиране и салфетките, които стискаше под мишница. А й трябваха за планираната вечеря с Дейвид. Обърна се така, че продавачката да не може да вижда лицето й, и каза:

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Очаквам гости за вечеря.

— Ето че се страхуваш! И си по-загрижена за протокола, отколкото да помогнеш на приятел в беда. — Госпожа Мерлин въздъхна и поклати глава. — Не мога да разбера как би могла да си хапваш вечерята, като знаеш, че аз съм изоставена в този магазин за през нощта, и съм гладна като вълк. — Тъничкият гласец стана писклив. — Трябва да се засрамиш от себе си. Дори да не си Добрия Самарянин, няма ли у теб приключенски дух?

— Аз, аз… — Пенелопа зяпна глупаво госпожа Мерлин. После обърна глава. Продавачката гледаше в друга посока. — Аз имам приключенски дух. Просто не го използвам много често.

— Тогава извади го от стария скрин. — Мъничката жена протегна ръце. — Сложи ме в чантата си и ме изнеси от магазина.

— Но това е кражба.

Въздишка, по-голяма от шестинчовата статуетка, се отрони от устните й.

— Ти да не си адвокат?

Пенелопа кимна.

— Е, това не е много хубаво, но нека да те уверя, че не е кражба, защото аз не съм за продан. Следователно не е престъпление.

Адвокатката се усмихна въпреки всичко. Доколкото се познаваше, макар че се беше ощипала доста силно, възможно бе да си въобразява цялата тази случка, но нещо у госпожа Мерлин не й позволяваше да я пренебрегне.

— Скачай — реши се тя, като се наведе и отвори дланта си.

— Потъри Делит затваря — чу се гласът на продавачката по високоговорителя. Пенелопа едва не изпусна пътничката си на земята.

— Внимавай, де…

Пенелопа цялата се обля в пот, докато спусна госпожа Мерлин в чантата си заедно с това, за което неспокойно си мислеше, че е магическата й пръчица. Колкото и умни аргументи да й беше предложила мъничката жена, тя все още се чувстваше като че ли краде някоя халка за салфетка. Уверена, че ще я хванат, нервно облиза устни и се опита, колкото е възможно по-безгрижно да излезе от магазина. Беше вече само на крачка от вратата, когато продавачката извика:

— Спрете!

Пенелопа буквално замръзна. Ще я претърсят и ще открият в чантата й госпожа Мерлин. Картини от собствения й позор изпълниха съзнанието й. Може би фигурката беше права, у нея нямаше приключенски дух. Пенелопа бавно се обърна, за да посрещне съдбата си.

— Вашите салфетки за студено сервиране. Мисля, че не сте ги платили, госпожице. Вече приключвам с касата, но ако ги искате, ще ги чукна.

Въпреки че говореше учтиво, жената продължаваше да я наблюдава, като че ли си мислеше, че може всеки момент да се наложи да извика помощ.

Краката й се подкосиха от облекчение и Пенелопа се засмя:

— Тези глупави салфетки… Промених решението си. — Тя ги остави на най-близкия рафт и излезе от магазина.

От чантата й се чу хихикане.

 

 

На превъзходното си място навън пред витрината на Потъри Делит Тони скръсти ръце на гърдите си и се зачуди на разнообразните чувства, които изпитваше, докато наблюдаваше как Пенелопа Сю Фийлдс разглежда магазина.

Беше готов да се обзаложи, че тя описва себе си като консервативна, благоприлична жена, която се отнася съвсем добросъвестно към професионалния си външен вид. Само погледнете мокасините, в които бе затворила краката си през този великолепен юлски следобед, когато повечето хора се забавляваха във Френския квартал и бяха обути със сандали или леки спортни обувки.

Той хвърли поглед към своите сандали и се усмихна: тя дали въобще имаше такива?

Но въпросът, който най-много го вълнуваше, беше дали тя въобще имаше представа колко е сексапилна под защитната си броня, която носи.

Тони Олано считаше себе си за нещо като експерт по жените и се гордееше, че отдалеч може да надуши готино маце.

Беше я виждал да омеква и да сваля тази броня два пъти досега, когато тя си мислеше, че никой не я наблюдава. Би дал любимата си въдица, за да разбере какви мисли се въртяха в главата й, преди да я заговори в магазина. Устните й бяха леко разтворени, очите — премрежени, бузите — поруменели. Всичко това подсказваше, че е жена, която се възпламенява от мъжки докосвания. О, да, под ледената външност се криеше пламенна и вълнуваща жена.

Не му влизаше в работата да си представя подобни картини.

Разумът и усетът му се възвърнаха, той отпусна ръце и ги пъхна в джобовете си. Точно тогава Пенелопа се обърна с гръб и Тони, разкъсан между желанието си да проследи с поглед извивките на врата й и своето собствено напомняне, че интересът му към тази жена е свързан единствено с нечестивите дела на Дейвид Хинсън, едва не пропусна ловкото й движение.

— Леле, леле — промърмори той, като гледаше как тя пъхва в чантата си нещо, взето от рафта.

Асоциацията на адвокатите не би ли искала да знае с какво се забавлява Пенелопа Сю — той поклати глава, изразявайки собственото си разочарование. Сега му се искаше тя да е толкова порядъчна, колкото изглеждаше.

Глупак! Тони се изпъна и престана да се подпира на стената, до която стоеше при наблюдението си. Трябваше отново да си напомни, че тази жена е последното маце на Дейвид Хинсън. Може първоначално да бе подтикнат от молбата на разплаканата клиентка, която искаше да научи за романтичните увлечения на Хинсън, но през последните няколко дни нещата се бяха усложнили доста много.

Той показа доказателствата за флиртуванията на Хинсън на бившата му приятелка. Тя зарида и започна да обижда Хинсън, после се вкопчи в Тони, като че ли беше единственият й приятел на света. Може би трябваше да е изненадан, но не беше, когато момичето го прегърна и го помоли да й помогне да потуши тъгата си. Впоследствие тя предложи не само това, но Тони твърдо отклони всички покани. Отказа и да я утешава.

Хората бяха предсказуеми мръсници.

А тук той откри, че госпожица Педантичен и Строгоморален Адвокат се забавлява като краде от магазините. Боже мой, какво не биха платили от фирмата Ла Ку, Ричардсън, Зеринг, Рей, Уелман и Кяийз за тази интересна информация?

Лицето на Тони се вкамени. Той я наблюдаваше, докато тя вървеше към вратата, стискайки тези досадни сини салфетки в ръка. За негова изненада Пенелопа щеше да се измъкне смело през главния изход, но продавачката я извика.

Тя се обърна. Остави салфетките. Две тъмночервени рози обагриха гладките й бузи, след това забързано излезе от магазина.

— Да, наистина хитро. — Тони долови възмущение в своя шепот. Да вземе салфетки, да се престори, че ги е забравила, после да ги остави обратно в магазина; изкусен номер, за да отвлече вниманието от това, което беше откраднала и скрила в чантичката си. Какво не би дал, за да може пак да извади значката си.

Ще я задържи. Ще й сложи белезници. Ще я завлече надолу към гарата.

Спря се по средата на тази въображаема картина.

Следващата му мисъл беше как ще я съблече, за да я претърси, но това, разбира се, е нелепо, тъй като подобно претърсване би трябвало да се извършва от жена полицай. Бре, не беше на себе си или какво…

Дамата се оказа крадла, а на него все още му се искаше да й свали закопчаната догоре блуза.

Вбеси се от силното си желание. Заради това искаше да я накаже.

Разкъсван между желание и разочарование, Тони излезе пред нея в момента, в който тя се появи на въртящата врата. Не искаше да я плаши, имаше намерението само да я настигне и да се увери, че тя ще се прибере с образа на Тони Олано, запечатан в паметта й.

Сепнатото й изражение, когато го видя да стои на тротоара, му достави удоволствие. Тя започна да рови в чантичката си, после бързо прекъсна търсенето. Насочи пръст към гърдите му и огньове затанцуваха в изражението по лицето й, но вместо мъмренето, загатнато от езика на тялото й, тя прошепна:

— Защо ме преследвате?

Гласът й беше така тих, че той трябваше да се приближи, както и направи, заставайки толкова близо до нея, колкото бе възможно, но без да се докосват телата им. На тротоара около тях потокът от туристи се раздели и започна да минава от двете им страни, но Тони не им обърна никакво внимание. Той гледаше косата й, лъскава като коприна.

Тони се стегна. Тази жена бе успяла да измами продавачката в магазина така, както без съмнение мамеше други хора. Приличаше си с Хинсън; тя крадеше от магазините. Каква адвокатка само! Той протегна ръка и заклати дръжката на чантата й, преметната през рамо.

— Защо? Какво мислите вие, Пенелопа Сю Фийлдс?

Жената настръхна, после му хвърли смазващ поглед. Ако погледите можеха да убиват, то пръстът му щеше да падне изсъхнал.

— Нямам… — Стисна здраво устни, за да не проговори. И без съмнение погледна бегло към чантичката си. Много пъти беше виждал този поглед, той нервно издаваше вината на човека.

Тони беше виждал как издайническите погледи на мъже, спрени за превишена скорост, караха полицаите да започнат претърсване, при което разкриваха оръжие, наркотици, а веднъж дори проститутка, скрита в багажника на колата на един бизнесмен.

Пенелопа се издаде. На Тони му се искаше да се е излъгал и тя да не е откраднала нищо, но този поглед, последван от неудобно размърдване, от друг поглед, изпълнен с безпокойство, хвърлен към него, а после пак към чантичката й, потвърди подозрението му.

А най-издайническото нещо бяха бузите, които горяха, и сините очи, станали още по-сини.

— Вината ви личи.

— А, да, благодаря… — След това отстъпи назад. — Вина?

Той посочи към чантичката й.

Тя я стисна по-здраво до себе си.

— Не зная за какво говорите. Сега трябва да тръгвам и не искам да вървите след мен.

— Не? — Изговори думата провлачено. — Сигурен съм, че не искате.

— Това пък какво означава?

Тони потърка бузата си и каза:

— Наистина ли ви е приятно в компанията на Хинсън, или просто той ви купува хубави джунджурийки?

Преди малко Тони си помисли, че е видял огън в очите й, но онзи огън беше само малка искрица в сравнение с лудите пламъци, които затанцуваха в погледа й след думите му.

— Вие негов приятел ли сте?

— Не толкова добър, колкото изглежда сте вие.

Тя стисна юмрук и Тони се зачуди дали някога е удряла мъж.

— Нашите отношения не ви засягат.

Тя се обърна, за да си тръгне, но после пак застана с лице към него.

— Следите ме, нали? Не само днес, а от известно време. Вярно е, иначе как ще знаете за Дейвид Хинсън?

Тони повдигна рамене, удостои я с най-дръзкия си поглед. Искаше му се тя да знае, че я следи, и да се чуди защо. Знаеше, че момичето е само една пионка, забелязана от него и от Хинсън, но ако можеше да я използва, за да си отмъсти на Дейвид Хинсън, щеше да го направи.

Устните й бяха полуотворени. Тя стискаше чантичката си и го гледаше с тези бебешко сини очи, сякаш беше невръстно дете. Сега Тони разбра. Сянката му падна върху нея, когато се наведе.

— Ще трябва да свикнеш — промълви той.