Хейли Норт
Очи в спалнята (3)

3.

Пенелопа тъкмо отвори уста, за да изрече най-язвителния отговор в своя живот, когато усети леко подръпване, идващо от чантичката й. Тя я стисна здраво с лакът до себе си и за своя изненада чу ясно Ооох.

Надяваше се да не е наранила неканената си пътничка, после облиза пресъхналите си устни, толкова бързо изсушени от потискащата горещина, и оправи яката на блузата си, опитвайки да се охлади. Влажността, добавена към жаркия, напрегнат поглед на мъжа, накара стрелкичката на вътрешния й термостат да премине в червената зона.

Пенелопа опита да потуши поне едното огнище на горещина и се отдръпна малко от черноокия мъж, който изигра толкова звездна роля във фантазиите й от последните дни. Поведението му трябваше да й е за урок: да не си измисля историйки — виж колко различен е бил той в действителност!

Със свободната си ръка тя се пресегна, побутна го по широкия гръден кош, който се извисяваше така близо до нея. Като събра цялото си бабаитство, което не знаеше, че притежава, тя изрече с плътен глас: Изчезвай.

Очите му се разшириха. Усмивка пропълзя по устните му.

— Приятно докосване — ласкаво промълви той, но поне се отдръпна една–две крачки, докато продължаваше да я наблюдава със същия преценяващ поглед.

Този път Пенелопа не си позволи сексапилните му очи и интересът й към него, да я отвлекат в света на фантазиите.

— Ако пак започнете да ме следите, ще се обадя в полицията.

Той само се усмихна в отговор и това я разгневи силно.

— Не вярвате ли, че ще го направя?

Чантичката на Пенелопа затанцува леко и на нея й се прииска въобще, ама въобще да не е отивала да пазарува в Потъри Делит този ден. Ако си беше останала у дома и беше работила над купчината документи, натъпкани в куфарчето й, със сигурност нямаше да се срещне с този досаден мъж и никога не би откраднала от магазина деспотичната и властна загадъчна жена, висока шест инча.

— Вие сте новодошла в града, нали?

— Питате ме вече за втори път.

Пенелопа откъсна поглед от очите на мъжа и се огледа. Тротоарът, където стояха, беше недалеч от Канал стрийт, главна артерия, която започваше от река Мисисипи и свършваше до все още непознати за нея места, но за които знаеше, че стигат до гробищата, друга забележителност на Ню Орлийнс.

Около тях се шляеха туристи, облечени с тениски и къси панталони, някои от тях пиеха минерална вода, а други си сръбваха в пластмасови чашки от червените черешови алкохолни питиета за освежаване, наречени ураган. Ню Орлийнс, град на удоволствия и страсти, не беше място, в което тя да се вписва съвсем естествено, но все пак я подразни мисълта, че така очевидно изглежда не на място тук.

— Полицията в този град не си губи времето да се занимава с оплаквания като вашето — провлече мъжът лениво и сянка помрачи очите му. — Има си достатъчно истински проблеми.

— Благодаря за разясненията по гражданския кодекс, наистина сте прав. Вие не сте проблем. Вие просто сте натрапник. А сега се махайте! — Тя се завъртя на пети и си тръгна.

Една пресечка по-нататък пот се лееше от нея като от фонтана в Гранд парк в родния й град. Дори летните горещини на Чикаго, обременени и с висока влажност, не я бяха подготвили за сауната на Ню Орлийнс. Тротоарът се разлюля и затанцува пред очите й. Тя стисна чантичката си, трудно беше да я задържи заради тежестта й и смешното поведение на госпожа Мерлин, която скачаше вътре. Пенелопа се зачуди дали човек може да припадне от горещина.

Не й трябваше много време, за да разбере. Обля я нова разтърсваща гореща вълна, толкова силна, че тя като че ли почувства леденостуден душ да се излива върху тялото й. Би трябвало да извика за помощ, но след всичкото това говорене, шляене, и освен това не беше хапвала и пийвала вода от доста време, Пенелопа не успя да реагира достатъчно бързо.

Тя дочу Господи, падаме! от чантата си, докато тротоарът започна стремително да се приближава към лицето й.

 

 

Тони нямаше намерение днес да я преследва повече. Дързостта, с която му нареди да се маха, му повлия така, както едно Моля ви, вървете си, което не би му въздействало, достигна до него заради начина, който разкриваше чисто мъжка реакция.

Тъй като забеляза още веднъж нещо, което противоречеше на благопристойния й външен вид, на Тони му се прииска да научи повече за дамата крадец. Затова, когато жената тръгна, той се помая, след това я последва по Канал стрийт.

Ето защо видя как тя се олюлява и залита. Бързо се спусна напред.

Успя да я хване навреме, преди главата и да се хласне в тротоара и да се пукне като диня на Четвърти юли^[1].

Докато Тони я спасяваше от едно наистина опасно падане, усети, че тялото й е меко и заоблено.

И сгорещено. Капчици пот покриваха лицето й и се стичаха на струйки надолу. С едната си ръка той поглади влажната й буза. Все още не си беше отворила очите.

— По дяволите, глупаче — промърмори той, докато се пресягаше под брадичката й за горното копче на блузата. Вече беше разкопчал първото и започна да откопчава второто, когато клепачите й потрепнаха и отвори очите си.

Тя се вторачи в лицето му и Тони видя уязвимост, която не беше забелязал преди. Как можеше такава жена да общува с Хинсън? Не разпознава ли злото, което се крие под излъсканата външност?

Той си пъхна пръста в отворилия се процеп на блузката, за да откопчае третото копче.

Ръката й сграбчи китката му. Изненадващо силна, приятно гладка и мека. Преди той да успее да си помисли по-дълго за това, тя започна да се бори с него и изсъска с ядосан глас:

— Какво си мислите, че правите?

— Охлаждам ви — поясни той, без да я пуска, после я пренесе няколко крачки до покритата автобусна спирка и я постави на пейката. Няколко души, чакащи в сянката, хвърлиха поглед към тях, но не проявиха голямо любопитство.

Във Френския квартал мъж, който носи жена, не беше гледка, предизвикваща коментари.

Но за Пенелопа, Тони бе готов да се обзаложи, това беше значимо ново приключение. Гледаше го бдително, докато я поставяше на пейката, почти като с очакване да я сграбчи отново. Стегнатата й в кок коса, забеляза той, се беше разхлабила и една влажна къдрица се спускаше надолу към врата й. След очевидно кратка вътрешна борба тя промълви тихо:

— Беше много мило от ваша страна да ме задържите, за да не си счупя главата на тротоара.

— Бих направил същото, за който и да е непознат на улицата — отговори той.

Мило от негова страна? Едва ли. Искаше да я запази жива и да я използва хубавичко, за да се добере до Хинсън. Ако само знаеше неговите планове, сигурно щеше да предпочете пукната глава и откарване до Благотворителната болница. Раздразнен от приветливото изражение, което се прокрадна по лицето й, той се отдръпна настрани и промърмори:

— Ще ви намеря такси.

Тя се изправи.

— Няма нужда…

Той бързо се озова пак до нея, преди тя да се смъкне на пейката.

— Нямате нужда от такси, а? Нямате нужда от помощ? Нямате нужда…

— От вас — Пенелопа нацупи устни. — Нямам нужда от вас. Ако настоявате, ще взема такси, но после искам да си тръгнете.

Той кимна. Нека си мисли, че може да постигне своето. Винаги има утре.

За нейно облекчение той не започна да спори, а отстъпи към улицата, за да помаха на някое такси. Отпаднала и свита на пейката, заобиколена от хора, които без съмнение смятаха, че е поредната туристка, която не може да носи алкохол, на Пенелопа й се искаше да е на всяко друго място, но не и да седи тук. И в това замаяно състояние. Никак не искаше да спори с този мъж. Можеше да почака, докато стане достатъчно силна, за да победи.

Мисълта я жегна. Аз няма да го видя отново — каза си тя на глас с много уверен тон.

От чантичката й долетя звукът на един кисел гласец: Не му го казвай, докато не викне таксито. Тук става по-горещо от ада!

Ооо… Пенелопа отвори капака на чантата си, за да влезе малко въздух вътре. По-добре ли е?

Госпожа Мерлин развя полите си и измърмори:

— Господин Гото ме предупреди.

Пенелопа искаше да знае кой е господин Гото, но мъжът до нея вече се беше отдръпнал, зяпаше я, а след това се дръпна още по-далеч. Явно хората на спирката я мислеха за луда.

Искаше й се да е у дома, в хладния си апартамент, в който не настъпваха усложнения. Пенелопа погледна към своя спасител-мъчител, като се чудеше колко ли време ще му трябва, за да й спре такси. След това го видя да измъква от джоба на късите си панталони телефон. Мъжът трябва да е бойскаут.

Вадички пот се стичаха надолу по шията, събираха се под сутиена й и той прилепваше към кожата, така че й ставаше още по-трудно да диша. Тя се огледа крадешком и опита да отдели сутиена от сгорещеното си тяло.

Не трябваше да напуска Чикаго.

Тази мисъл я прониза.

Не — изрече тя и отпусна ръка. По-добре да получи сърдечен удар, по-добре да се излага с глупави припадания на обществени места, отколкото да остава в Чикаго.

Тук поне й се предлагаше шанс за нов живот.

Мъчителят й се върна и протегна ръка. След нейното колебание я прихвана и я изправи на крака.

Докосването му я изненада. Толкова нежно, въпреки че я вдигна сякаш тя тежеше не повече от празна кутия за папки.

Беше си сложил тъмни очила. Разочарована, че е скрил тези свои хипнотизиращи очи, но също и доволна, Пенелопа се освободи от подкрепата му, преди да се почувства напълно стабилна. Неволно протегна отново ръка.

Той се засмя, но я хвана и при допира ги обля нова вълна удоволствие. За щастие мъжът я пусна, преди тя пак да се изложи, и кимна с глава към таксито, което беше отбило до бордюра.

— Най-малкото, което мога да направя, е да ви благодаря — каза Пенелопа.

Той се засмя отново, сбърчи вежди и това заличи всички думи на благодарност, които се въртяха в главата й.

— Ооо, ще имате възможност да ми благодарите — отговори той и отвори вратата на таксито.

— Е, вие сте… Вие сте невъзможен! — Тя скочи в таксито и сграбчи дръжката на вратата.

Той плавно затвори вратата, като не й даде възможност да изпита удовлетворение от затръшването й.

Таксито потегли напред.

Пенелопа обърна глава назад. Той стоеше там, с леко разтворени крака, като моряк в открито море, и се усмихваше.

Не само че беше невъзможен, помисли си Пенелопа, докато се обръщаше, за да отговори на въпроса на шофьора какъв е адресът, но дори не знаеше името му.

Бяха минали около две пресечки, когато Пенелопа видя дамската си чанта да се размърдва и дочу шумолене.

Госпожа Мерлин!

Пенелопа мъничко се бе надявала да си е измислила цялата случка в магазина и общителния глас на автобусната спирка.

— Имаш ли нещо против?

Този глас, толкова силен и настоятелен, въпреки миниатюрната си собственичка, ясно долетя до ушите й. Това наистина не беше плод на въображението й!

Тя погледна към шофьора на таксито, но той изглеждаше погълнат от спортните страници на вестника, подпрян непосредствено до волана. Обикновено Пенелопа би го нахокала за подобно нещо, но днес нарушението почти не й направи впечатление.

Шшт — прошепна тя, като се наведе над чантичката си и надникна вътре. Радиото, нагласено на някаква джаз станция, гърмеше толкова силно, че шофьорът едва ли можеше да я чуе, но тя нямаше желание да привлича вниманието му.

Госпожа Мерлин се изкачи върху портфейла й с ръце на кръста и язвително изражение на лицето. За първи път Пенелопа забеляза, че мънички очилца бяха кацнали на носа на фигурката. Косата й, огнено оранжево-червена със сребристи нишки, се бе разрошила така, че откриваше ушите, върху които трептяха червени и зелени камъчета.

— Мълчаливото страдание никога не е било в стила ми. Не ме разбирай погрешно, скъпа. Високо ценя освобождаването си, но искам да ти кажа, че автомобилите за спешни случаи возят по-меко, отколкото ти и твоята клатушкаща чанта.

— Ами като че ли припаднах нарочно…

— Тъй като тук е ужасно горещо, аз имам нужда от малко свеж въздух. — Госпожа Мерлин я погледна с надежда в очите. — Ще ме извадиш ли?

Пенелопа погледна към шофьора. Не е възможно точно сега.

Госпожа Мерлин поклати мъничкия си показалец и Пенелопа се почувства смъмрена, както някога в директорския кабинет на началното училище.

— Никога не казвай, че нещо не е възможно да се направи.

— Но има някои неща, които…

— Какъв е този мой късмет да попадна в лапите на адвокатка! Винаги ще намери някакъв аргумент в отговор — процеди госпожа Мерлин и докосна с показалците си първо устните, а после слепоочията си. — Обещавам на богинята на огъня и светлината, че ако ми помогне да се измъкна от тази бъркотия, ще внимавам в бъдеще.

Богиня на огъня и светлината? Пенелопа се засмя малко истерично.

— Само невежият се смее пред неизвестното — промълви тихо госпожа Мерлин.

Пенелопа стисна устни. Взираше се в чантичката си. Каза бавно:

— Знаеш ли, ти си абсолютно права за това. Извинявам се.

— Чудесно. Сега мога ли да изляза оттук?

Пенелопа въздъхна дълбоко. Бръкна в чантичката си и протегна два пръста. Госпожа Мерлин се изкачи доста чевръсто, след това се настани на дланта й, като все още стискаше дългата кафява пръчка.

Пенелопа измери дребничката жена с поглед и реши, че тя е висока колкото кутия от газирана вода. Постави я на седалката до чантичката си и погледна към шофьора, за да се увери, че е все така задълбочен в спортните страници.

Госпожа Мерлин бухна полите на кафтана си и оправи дъгоцветната си коса.

— Благодаря много. Между другото, как се казваш, скъпа?

— Пенелопа Фийлдс.

— Ааа, Пенелопа^[2]. И какво тъчеш днес?

Пенелопа беше чувала тази отпратка към тъкането хиляди пъти досега, тъй като на хората им доставяше удоволствие да я питат дали е кръстена на древногръцката Пенелопа, която прекарала години наред в тъкане на одежди, докато съпругът й Одисей странствал.

Истината е, че майка й била решена да я отличи от тълпата още със самото раждане. Избрала името просто защото беше необичайно. Като осъзна, че не бе отговорила гласно на въпроса на жената, Пенелопа каза:

— Мисля си, че днес втъкавам малко приключение в своя живот.

Госпожа Мерлин се усмихна:

— Може би съдбата не те удовлетворява точно сега, но един ден сигурно и това ще стане. Винаги обичам да казвам, че събитията имат своите основателни причини да се случат, въпреки че аз съм изумена какво точно сбърках този път.

— Сбъркала си?

Госпожа Мерлин прехапа устни и потупа бузата си с показалец.

— Работех по едно заклинание за Рамона. Тя е много симпатична и живее недалеч от мен, но жената няма и капчица здрав разум. Беше си навлякла неприятности със служителя, който събира данъци, и аз само се опитах да й помогна.

Пенелопа кимна, но се зачуди как би могла да помогне госпожа Мерлин.

Почти като в отговор мъничката жена махна небрежно с ръка:

— Аз горя свещи — поясни тя, като че ли това отговаряше на всеки възможен въпрос, който Пенелопа би задала.

— Свещи?

— Да. — Госпожа Мерлин престана да говори, но продължи да потупва бузата си и след това започна да си мърмори нещо.

Пенелопа с облекчение видя таксито да завива към нейния блок в Уеърхаус Дистрикт. Не само че беше откраднала стока от магазин, фантазирала прекалено много и се беше изложила пред Мъжа със страстните очи, но беше и обременена с мъничка женица, която без съмнение беше напълно побъркана.

Колко по-прост щеше да бъде животът й, ако беше отишла в кантората, както правеше всяка събота.

Таксито спря. Пенелопа бързо посочи към чантичката си и с леко поклащане на главата госпожа Мерлин скочи вътре. Пенелопа плати и се запъти към някогашния склад за памук, който беше преустроен в жилищна сграда и в който се намираше нейният апартамент.

Обичаше хубавото дърво и усещането, че времето е уловено и подмладено чрез прекрасната реставрация на старата сграда. Винаги, още с първата крачка вътре, тя се чувстваше щастлива, че е поела риска и се е преместила в Ню Орлийнс.

А сега, като влезе вътре с госпожа Мерлин, която си мърмореше нещо под носа в чантичката й, Пенелопа се усмихна и разбра, че се радва, че не е отишла в кантората.

Приключения, ето ме идвам — каза тя и натисна бутона на асансьора.