Хейли Норт
Очи в спалнята (18)

18.

За щастие Джуъл веднага се сети какво трябва да направи, когато разбра, че колата на Пенелопа е изчезнала от една улица във Френския квартал. Точно както Тони беше предположил, тя е била вдигната заради неправилно паркиране.

Когато Пенелопа си тръгна от кантората заедно с госпожа Мерлин, пъхната на сигурно място в една от книгите, които трябваше да занесе у дома, секретарката й вече бе открила колата на градския паркинг за задържани коли.

Тя не само че намери автомобила, но и се обади на няколко места, така че деветдесет и седем долара глоба бяха анулирани. Пенелопа прие помощта и предложението на Джуъл да я откара да си вземе колата от паркинга, скътан под магистралата.

Когато отново седна зад волана на собствената си кола, Пенелопа помаха за довиждане на секретарката си, а после обяви:

— Е, да се връщаме у дома, госпожа Мерлин.

Вместо отговор долетя въздишка от смачканото бабче, което лежеше върху куфарчето на задната седалка.

— Не се тревожи, сигурна съм, че можем да измислим нещо — успокои я адвокатката.

— Този път ти ще трябва да извършиш цялото заклинание — изрече госпожа Мерлин със съдбовен тон.

— Ами… — Пенелопа прехапа устни. Тъкмо щеше да заяви, че не вижда как би могла да свърши по-лоша работа от госпожа Мерлин, но й се стори, че е проява на его. А егото, тя знаеше, ще й докара неприятности.

— Хайде, кажи го. Аз отново обърках нещата. Може би просто трябва да ме заведеш при господин Гото и да ме оставиш на неговото благоволение.

Преди два дни Пенелопа щеше да обърне колата и да подкара право към Магазин магия Байу, напълно доволна да предаде отговорността на някой друг. Днес продължи през натовареното движение, решена да се върне в апартамента си.

— О, ще видя дали не мога аз да ти помогна.

За рекордно кратко време стигна до дома, с асансьора бързо отнесе горе своята deja vu^[1] гостенка и я настани на кухненската маса, близо до снощния олтар.

После, въпреки протестите на госпожа Мерлин, Пенелопа се втурна в спалнята да се освежи и да си сложи обувките с нелепо високи токчета, с които бе обута миналата вечер.

Знаеше, че гостенката й ще се разписка като чуе, че трябва да изчака, докато Пенелопа извърши своята специална мисия, затова спря само за миг, за да обещае, че ще се върне скоро, като се надяваше жената да не забележи обувките й.

— Скоро? — Очите на магьосницата се ококориха. Полюшна се лекичко напред-назад. — Ами аз?

Пенелопа не можа да се въздържи да й отговори дяволито:

— Ти каза, че е добре да бъда егоист. А аз не ти вредя, защото зная, че докато ме няма, ти ще измислиш най-съвършеното заклинание за оправяне на проблема.

— Всезнаеща адвокатка — промърмори госпожа Мерлин и затвори очи.

 

 

Сега, докато седеше на паркинга на „Морски дар Олано“, паркинг, препълнен с повече коли, отколкото си бе представяла, Пенелопа въобще не се почувства толкова дръзка.

Светлини струяха от ширналата се, облицована с дърво сграда, която се отразяваше във водите на езерото Понтчартрен, достигащо до симпатичната постройка.

Олано бе разположен буквално на езерото.

Повече коли означаваше много повече хора, отколкото тя очакваше да види.

Чудеше се дали дързостта ще й изневери, чудеше се защо се притеснява да влезе сама в този приветлив ресторант — тя, Пенелопа Сю Фийлдс, която бе израсла в сянката на ресторантьорския бизнес — и все пак се колебаеше.

Главният готвач на „При Примо“, който за нейна изненада се оказа братовчед на Тони, я бе уверил най-дружелюбно, че ако Тони я е поканил в заведение на езерото и го е описал като по-добро от „При Примо“, то той без съмнение е имал предвид Олано, семеен ресторант, където той самият е бил главен готвач преди време.

Лио бе намекнал също, че Тони има нужда от истинска жена в живота си и я бе поощрил да намине до „Морски дар Олано“. Тони може и да не е там, но някой от семейството със сигурност ще му предаде съобщението, че една страхотна жена го е търсила.

Тук Пенелопа го бе прекъснала, за да попита откъде Лио може да предположи, че въпросната жена — тя — е красива.

Почти успя да чуе по телефона как мъжът присви рамене. После каза:

— Иначе Тони не би ви поканил.

Пенелопа не искаше да си признае колко я развълнува тази забележка. Благодари на Лио — както за комплимента, така и за съвета, след това отиде да търси данъчното постановление, което се въртеше в главата й.

Там, разбира се, се сблъска отново с госпожа Мерлин.

Пенелопа изпита угризения при мисълта как се бе втурнала да преследва мъж, без съмнение мерзавец, докато госпожа Мерлин не можеше да се порадва дори на порция овесена каша. Но бързо отхвърли тези угризения.

Беше питала магьосницата дали е мъдро да включва становището в собственото си заклинание за завръщане, но въпросът й тогава бе пренебрегнат. Така че сега госпожа Мерлин ще трябва да почака. Пенелопа размърда крака, погледна токчетата си, единствената промяна в облеклото.

Не, не си облече блуза.

Адвокатката се изчерви и отвори вратата на колата. Помогна й по-рано; може да й помогне отново.

Въпреки че, припомни си тя строго, единствената цел на отиването в Олано беше слабата надежда да срещне Тони и да го измъчва с пропуснатото.

Няма начин да се изкуши отново от същия мъж.

Или да го целуне!

Тя прокара език по долната си устна, излезе от колата и се препъна в една много дебела котка.

Мяу-у-у… Котката измяука така силно, че можеше да събуди и мъртвите.

— Извинявай — каза Пенелопа и добави: — Хубаво котенце.

Не знаеше почти нищо за котките, но не виждаше защо да я обижда.

Огледа се и видя, че още дузина котки се мотаеха из паркинга. Те се въртяха наоколо, а много от тях ядяха от картонени чинийки, поставени на земята. Една голяма рижава котка скочи върху капака на багажника й, седна и я загледа.

Почти ме предизвикваш да те помоля да се преместиш, нали? — заговори й Пенелопа, хареса решимостта, изписана на котешката муцунка. Може би ще си вземе котка. Зачуди се дали госпожа Мерлин ще се обиди, ако кръсти котката на нея, после се засмя на идеята. Сега трябваше да измисли как госпожа Мерлин ще напусне апартамента и ще се върне обратно в къщата си, а не да мечтае да си има домашен любимец.

Всъщност беше по-добре да е у дома и да изучава бележките си по делото Фицсимънс, отколкото да си проправя път между котки и картони с намерението да накаже мъж, който възнамерява да я отхвърли.

Но тя си бе обещала да поседи на бара, да се увери, че барманът знае името й, след това да осъществи един нечуван флирт с първия мъж, който реши да й отговори. Според неговия братовчед Лио, Тони със сигурност ще разбере за посещението й.

Въпреки вътрешните си коментари тя пристъпи напред. Вървеше бавно и леко олюлявайки се. Пресече люлеещия се дървен мост, който водеше от паркинга към верандата на ресторанта. Няколко души седяха там на пейки, очевидно чакаха за маси. Е, Пенелопа няма нужда от маса. Искаше само да си намери място на бара.

Тя преглътна нервно и благодари на мъж с голям корем, който излизаше и задържа вратата отворена, за да мине.

За свое облекчение веднага забеляза на дясната стена на залата за изчакване дълъг бар. В действителност той беше доста внушителен, особено високата от тавана до пода махагонова дърворезба зад него, която изобразяваше като живи русалки и делфини.

Пенелопа зърна свободно място на бара и се запъти натам, искаше й се да е обута с благоразумните си мокасини, вместо тези глупави високи токчета, които я караха да се олюлява като пиян моряк.

Една приятна жена с дете в скута й направи място. Почти веднага младият мъж зад бара я попита какво иска за пиене.

Пенелопа с копнеж погледна към изпотената чаша чай с лед до нея, после поръча:

— Вино, моля.

Барманът я погледна.

— Някакви предпочитания?

Имаше определени предпочитания за вината, които се сервираха с основното ястие, но на бара изпадна в недоумение. Както и да е, това невежество не подхождаше на ролята на сирена, която бе решила да играе. Така че си пое дъх и издърдори френското Бордо, избрано от Дейвид в „При Примо“.

Барманът се шляпна по бедрото.

— Хей, Крис, имаме ли ’89 Шато дьо Франс Бордо? — После се засмя. — Дошла е френска вариететна актриса.

Пенелопа се усмихна леко, след това каза:

— Каквото имате от червеното.

— Така е по-добре — Мъжът сложи малка чаша на бара и сипа от една кана. — Ние в Олано се придържаме към същността. Никога не си била тук, нали?

Тя поклати глава.

— Не, но изглежда приятно.

Той кимна.

— Ще струва три и двадесет и пет. Или имате сметка?

Пенелопа тъкмо щеше да вдигне чашата си с вино и махна с ръка.

— На сметката ми.

Той се оттегли, за да обслужи друг клиент, и Пенелопа се огледа наоколо. Зад нея един постоянен поток хора идваше от и отиваше в ресторанта. Аромати, от които й потекоха лигите, изпълваха въздуха. В сравнение с това място „При Примо“ беше примитивен санаториум, където храната се появява мистериозно в луксозни съдове.

Тук Пенелопа придобиваше усещането, че е точно посред празника на храната. Отстрани на бара имаше летящи врати, които водеха към кухнята. Какво не би дала, за да надникне там и да вземе един-два урока!

Разбира се, тя се бе почувствала по същия начин и „При Примо“, но различието в атмосферата я заинтригува. Това беше разликата между богати деца, облечени с кадифени костюмчета, на които им е казано да не се цапат преди коледната вечеря, и деца, които буйно тичат навън по време на семейно тържество, преди да се строполят на пейките за пикник, за да погълнат своите хотдози.

Жената до нея стана и тръгна към ресторанта.

— Свободно ли е мястото?

Пенелопа настръхна. Би разпознала този глас, където и да е. Тя преглътна, опита се да се отпусне. Обърна глава към гласа и изрече провлечено:

— За теб, мъжаго.

— Ти!

Пенелопа беше сигурна, че шокът в тона му е истински. Наистина ли дори не бе погледнал към нея, преди да изрече дежурните думи при сваляне? Леле, леле, този мъж трябваше да получи един-два урока.

Тя ококори очи, кръстоса крака, леко се полюшваше в, надяваше се, съблазнителен ритъм, и започна да си играе със столчето на чашата. Откри, че се надява госпожа Мерлин да е включила едно или две допълнителни заклинания към снощната церемония. Какво не би дала, за да бъде най-сексапилната тигрица на света и да накара този мъж да жадува за още.

Той вече бе седнал на стола на бара и се обърна към нея самонадеяно. Коленете му, голи и прекрасно обсипани с малки черни косъмчета, докоснаха крак й.

Тя спря полюшването на своя крак и попита:

— Някой друг ли чакаше?

Тони поклати глава, като се опита да си събере мислите. Какво прави Пенелопа тук, в Олано? Не беше ли получила бележката, че срещата им няма да може да се състои? Хей, та той въобще не й бе казвал къде възнамерява да я заведе.

Тя го наблюдаваше с големите си сини очи и той си помисли, че трябва да измисли някакъв отговор. Върна се към ленивата усмивка и безпристрастния глас, които му помагаха толкова много с другия пол, облегна се напред на лакът и каза:

— Никой толкова красив като теб.

Пръстите й стиснаха здраво чашата, после се отпуснаха. Тони прикри усмивката си. Тя не плуваше в свои води. Това, че го бе уловила, го сепна, но и го изпълни с трепет.

Тази вечер, помисли си Олано, ще бъде много по-интересна, отколкото си бе представял. Не че може да остави нещата да излязат извън контрол, разбира се. На първо място в съзнанието му трябва да е съществуващата опасност за Пенелопа.

А това бе дяволски трудно да се направи, тъй като можеше да вижда точно под сакото на адвокатката, към дантелените крайчета на сутиена й. Тони преглътна. Какво бе направила? Съблякла си е блузата на паркинга и е влязла тук полугола?

Тя разклати виното, след това си пийна. Направи гримаса и внимателно постави чашата на бара.

— Лоша реколта?

Тя сви рамене. Сакото й се плъзна малко, като разкри част от рамото и подчерта още повече бродираната дантела на сутиена. Кракът й започна да се полюлява отново и Тони се наведе по-близо, едновременно да се наслади на гледката и да види дали не може да я смути мъничко.

— Как мина денят ти в кантората?

Изглеждаше изненадана от въпроса му.

— Интересно — отговори тя. — Всъщност много добре.

— Така ли?

Пенелопа смръщи леко вежди.

— Разреших един проблем, труден проблем, спечелих нов… — тя спря внезапно.

— Продължавай — тихо предложи той, като си играеше с ръбчето на салфетката, която беше под нейната чаша.

— Наистина ли искаш да чуеш?

— Моля те… — И най-странното нещо бе, че той наистина искаше да знае всичко за Пенелопа Сю Фийлдс — от какво е закусила сутринта до защо се появи във фамилния ресторант.

Тя седна по-изправена на стола.

Тони отбеляза разочарованието си, защото изгледът му към деколтето й се промени.

— Спечелих нов клиент днес. Голям успех, наистина. — Звучеше изненадана.

— Искаш да кажеш, че не го правиш всеки ден?

— Ти ми се присмиваш. Правила съм го преди, но не по съвсем същия начин.

— О?

Тя глътна пак от виното.

Тони погледна зачервените й бузи, сигнализира на племенника си Чарлз и му каза само с устни:

— Два пъти чай с лед.

Пенелопа спря да говори. Многозначително се загледа в ръката му, която си играеше с нейната салфетка.

— Не мога да флиртувам добре. Не би трябвало да ти казвам това, когато се опитвам да го правя тази вечер, но най-удивителното нещо е, че тази сутрин, на закуска, аз не изрекох и едно интелигентно изречение, а клиентът ме хареса.

— Така ли? — Тони се зачуди дали Пенелопа е ходила на училище в манастир. Какво, по дяволите, си мислеше, че стимулира мъжете? Разбира се, че доходите и печалбите имаха значение, но нима си мислеше, че мъжът може да пренебрегне вътрешната си реакция към красива жена?

А тя беше красива, макар Тони да бе открил, че адвокатката няма представа за този факт.

Може би това невежество — помисли си той, потопявайки се в ококорената й невинност, докато тя се опитваше да изглежда като сирена, но успяваше да бъде единствено себе си: сладурана — я правеше още по-чаровна.

— Е — говореше Пенелопа и си пийваше от виното, — беше доста интересен ден. С изключение на — тя въздъхна — проблема с госпожа Мерлин.

— Всичко наред ли е с нея? — Тони си спомняше, че бе нарекла котката си госпожа Мер, но вероятно преди не бе чул добре.

Пенелопа бавно поклати глава. После пресуши виното и погледна празната чаша с изненада. Направи гримаса и след него изпи голяма глътка от чая с лед, който Крис младши бе донесъл.

— Опасявам се, че тя… станала е плоска.

— Съжалявам — каза той, без да се преструва. — Горкото котенце.

— Котенце? — Изглеждаше объркана, след това широко отвори очи и притисна длан към устата си. Вдигна празната си чаша от вино и започна да я изучава, сякаш търсеше някакъв отговор. — Знаеш ли, аз наистина не мога да пия много.

Тони кимна, вече беше го разбрал, после се наведе към нея. Какви други пикантни новини щеше да му разкрие след една чаша от червеното вино на Олано?

— Затова ли дойде тук тази вечер? Да пийнеш?

— Разбира се, че не… — Очите й блеснаха. — Имам мисия.

— Ааа, мисия…

Пенелопа се усмихна дяволито, усмивка, която Тони не бе виждал досега.

— Моята мисия е да те измъчвам, господин Олано.

— Затова ли остави блузата си в колата?

Тя се дръпна назад.

— Не съм направила подобно нещо! — Изчерви се леко, после продължи: — Погледни новата Пенелопа. Облечена така, отидох на работа. С изключение на обувките.

Тони хвърли поглед на дантеленото крайче на сутиена й.

— Не е чудно, че клиентът ти е подписал.

— Никога не бих използвала секса като заместител на адвокатска компетентност. — Тя направо се наежи.

— Защо тогава си се облякла по този начин? — Колкото и да му харесваше дълбокото деколте, на Тони никак не му допадна идеята и други мъже да споделят гледката. Между брадичката и гънката между гърдите се виждаха само нежната сребърна верижка и медальонът.

Тя си пийна от чая. Погледна към скута си и промърмори:

— Забравих я. — После прикова поглед към неговия и додаде: — По дяволите, въобще не мога да флиртувам.

Гласът й прозвуча така печално, че той дори не можа да се засмее. Тя нямаше никаква представа колко прелестна изглежда, така педантична и възпитана, седнала на стола до бара, копнееща да осъществи идеята, която таеше в съзнанието си, за съвършената флиртаджийка. И през цялото време Тони трябваше да си напомня, че си е дал дума да няма нищо общо с Пенелопа — поне засега.

За нейно добро.

Опита се да подхвърли нехайно:

— Остави аз да бъда съдия за твоето флиртуване.

После се протегна да хване ръката й, като пренебрегна звънчетата и свирките, дето зазвучаха в ума му. Точно сега започна да мисли с напълно различна част от тялото си.

Удивително, сърцето му също.

Той поклати глава, осъзнавайки истинността на тази мисъл. Тъкмо щеше да започне да говори, да й каже, че съжалява, ужасно съжалява за отменянето на срещата им за вечеря, макар че бе направил това, за да я защити от ревността на Хинсън, но точно тогава племенникът му изскочи иззад бара.

— Хей, Тони-О!

Тони замръзна, после неохотно пусна ръката й.

Крис младши се наведе през бара и попита, като му намигна:

— Е, как върви? — и кимна с глава към Пенелопа с жест, който бе така неуловим, както би било съобщение по високоговорителя.

След това се обърна към нея.

— Стигна ли вече до стартовата линия с вас?

Тони поклати глава и закри лице с една ръка. Осъден — може и да си го признае. Мисълта да се опита да стигне донякъде с Пенелопа тук, в лоното на семейния бизнес, трябва да е било лудост. Той трябва да се опита да я изведе оттук, за да не ги прекъсват членовете на голямото му семейство, независимо че го правеха с добри намерения.

Тогава Пенелопа се усмихна на Крис младши.

Седемнадесетгодишното момче само това и чакаше, подпря се на бара и я загледа:

— Чичо Тони каза ли ви колко прекрасни очи имате?

Само да хване племенника си по-късно!

Пенелопа поклати с глава и прошепна:

— Не, не е.

Е, това е. Що за изненада! Точно когато щеше да я хване нежно за раменете, да се вгледа в лицето й и да прошепне, че очите й бяха най-прекрасното синьо, което някога бе виждал, по-синьо от на див зюмбюл, по-синьо от индиго, по-синьо от тъжна песен…

Крис младши продължи напред, да разучава, да задълбава по-дълбоко и по-дълбоко.

— Ами чичо Тони каза ли ви какви прекрасни… — погледът на младежа се отклони надолу, доста по-надолу от сините очи на Пенелопа. Той облиза устните си.

Тони прекъсна тайните фантазии на своя племенник.

— Мисля, че е време да почистиш хладилника.

Крис се захили.

— Да, прав си, чичо Тони. Спомени ме в завещанието си, а?

После момчето престана да надзърта в сутиена и се запъти към хладилника.

Той беше добро момче, брат му можеше да се гордее с него. Но точно сега Тони би могъл да мине и без странични наблюдатели.

Сините очи на Пенелопа му въздействаха вече толкова време, че отвръщайки на погледа й, трябваше или да се извини, задето не я кани на вечеря, или да се подаде на слабостта си и да прекара остатъка на нощта с нея. Направи компромис със съвестта си и я попита:

— Какво ще кажеш да се разходим навън?

Пенелопа въртеше чашата с чая, улавяше капчиците влага така, като на него му се искаше да улови устните й. Тони едва се удържа да не застане на ръба на стола, докато чакаше отговора й. Мислеше си, че някои обстоятелства са в негова полза: повечето жени, на които е отпаднала уговорената среща, няма да тръгнат да гонят Михаля. Така че тя очевидно беше поне малко заинтересувана.

— Добре — гласът й издаваше само мъничко безпокойство.

Тони искаше тя да не се безпокои, искаше единствено тя да желае да е с него, той стана от стола си и внимателно я насочи през тълпата хора, които чакаха за маси за вечеря, копнееше да бъде сам с Пенелопа.

— Насам — Тони я поведе към края на верандата, по пътеката за моста, дето се издигаше над водния път между кея и езерото Понтчартрен. Не му се искаше да пусне ръката й, затова я задържа, докато минаха от светлината към тъмнината.

В сенките зад ресторанта той се поколеба, но си призна:

— Радвам се, че дойде да ме потърсиш.

Тя се обърна с лице към него и на светлината, която струеше от прозорците на ресторанта, Тони видя, че очите й грееха.

— Аз също — отвърна тя. — Направих го с друга цел, но съм доволна, че дойдох.

— Значи ме харесваш малко повече сега? — попита той шеговито, макар в същото време да му се искаше да знае.

Пенелопа кимна, после бавно вдигна ръка до дясната му буза.

— Да, така е — прошепна, едва докосвайки лицето му. — Харесвам и семейството ти.

— Добра банда са — каза той, хвана я за ръка и я поведе по пътеката, която водеше към пристанището и езерото, обграждащо семейния ресторант. Олано познаваше всяко кътче на това място, тук беше играл на жмичка много години, после, в най-потайните кътчета, започна да води гаджетата си от гимназията за среднощни целувки.

Сега, докато вървеше с Пенелопа към мостчето, той се движеше напред предпазливо, чувстваше с всяка изминала стъпка, че е тръгнал по път, заради който или безумно ще съжалява, или безкрайно ще се радва.

— Имаш ли представа колко изкусителна е невинността ти? — попита я Тони, когато успя да улови мислите си в думи. — Всъщност ти се опитваш да ме съблазниш, а си толкова невероятно непресторена…

— Така ли? — Тя сбърчи чело и изви веждите си по онзи неин характерен начин, който влудяваше Тони.

— О, да — палецът му проследи извивката на плътните й устни.

Съвсем мъничко тя се дръпна назад към перилата на мостчето и той съжали, че я е накарал да се отдалечи.

— Всичко е наред. Няма да ти се нахвърля.

— Ооо — промълви Пенелопа и разочарованието й пролича съвсем явно.

Доволен, Тони прошепна:

— Освен ако ти не искаш, разбира се.

Той се приближи малко, обви крак около нейния, придърпа я към себе си като обхвана кръста й с ръце.

Тя го погледна.

Миглите й изпърхаха.

— Плаша ли те? — тихо попита той.

— Ммм — отговори тя, останала без дъх.

— Ще приема това за не. — Наведе се към нея и прилепи своите устни до нейните.

— Ммм — промърмори Пенелопа, сгушвайки се в прегръдката му.

Той се усмихна, устните му докосваха нейните. Какво бебе. На каква невероятна, невъзможно невинна жена се бе натъкнал, все пак невинността й бе така съвършена, че успяваше да го кара да се чувства колеблив през повечето време.

Опита се да изтрие тази мисъл от главата си и започна да я целува неудържимо. Тя застена и вплете пръсти в косата му. Той си пое дъх и езикът му се спусна по-дълбоко. Колкото повече я целуваше, толкова по-близо се притискаше тя до него, докато светът се преобърна и му се прииска да моли за пощада.

Но не го направи, разбира се.

Отвръщаше на целувките й. Ръцете му се движеха нагоре–надолу по тръпнещата й снага, великолепна, гъвкава снага, прилепена до собственото му копнеещо тяло.

Звукът на сирена раздра нощта.

Тя подскочи и се отдръпна.

— Какво беше това?

Тони разтвори ръце. Страхотно му се искаше тя да се върне отново към сигурността, която предлагаше.

— Лодка, която излиза в езерото.

— Ооо — тя изглежда обмисляше отговора му, пристъпваше от крак на крак, хапеше долната си устна.

— Всичко е наред — каза той. — Човек свиква с шумовете около езерото.

— О… — отново промълви Пенелопа, загледана в ръцете му.

Той ги разтвори широко и за негово облекчение и удоволствие тя се върна в обятията му.

— Тони?

— Да? — Не го интересуваше какво казва. За добро или зло я държеше в ръцете си, Хинсън да върви по дяволите в тази нощ поне.

— Много си мил.

Думите й почти го обезоръжиха. Мислеше единствено как да я убеди да отидат в неговата къща, как ще разкъса дрехите й и ще я люби. Можеше да усети вкуса й, да си я представи как се извива под милувките му, танцува на светлината на свещта, която гори до леглото му.

Мил? Как, по дяволите, този коментар съответстваше на дивите му фантазии как се хвърля с нея на леглото?

Тони докосна с устни врата й, не искаше да я пусне, да се бори с действителността заради собствените си представи.

— Искаш ли да отидем у нас? — чу той своя глас да задава въпроса, ядоса се на себе си. Разбира се, че ще отговори не. Това беше Пенелопа Сю Фийлдс, изгряващ юрист, прекрасен адвокат, отлична студентка. Защо да ходи в къщата на Тони Олано?

Тя се скова, после тялото й се отпусна. Той започна да се смее, искаше да се пошегува с предложението си, но някак си не успя. Пенелопа означаваше прекалено много за него.

Тони въздъхна, осъзнавайки, че е осъден.

Какъв идиот, помисли си той и започна да се отдръпва.

— Ще ми бъде приятно — отговори тихо жената.

— Какво?

— Ще ми бъде приятно да видя къде живееш — повтори тя.

— Страхотно! — Тони я прегърна по-силно, после с ръка на раменете й я поведе към мостчето и паркинга.

След това изведнъж се закова на място.

— Нещо не е наред ли? — обезпокоено запита Пенелопа.

— Не, но изведнъж си спомних, че не можем да отидем у дома. — Да не се е побъркал. Със сигурност знаеше, че човек на Хинсън наблюдава дома му.

— Ооо… — Разочарованието й беше ясно изразено.

Той я прегърна.

— Не се тревожи. Ще измисля нещо друго. Само че… — Тони се опитваше да намери някакво извинение. — Аз, ъъъ, у нас е дезинфекцирано. Заради термитите. Голяма напаст са в Ню Орлийнс.

— Ооо — отново промълви тя. Не го покани в апартамента си, което беше добре. Много хора наблюдаваха и нейната сграда. Е, все пак можеше да му предложи.

— Бихме могли… — Гласът й заглъхна, после отново придоби увереност. — Бихме могли да отидем у дома, но пристигна гостенката ми, за която ти бях споменавала.

Тони на свой ред каза Ооо. След това я целуна и продължи:

— Спокойно. Намерих решението.

Той отвори вратата на дванадесетгодишния Плимут така изискано, както Хинсън отваряше вратата на своята нова-новеничка кола пред „При Примо“.

Пенелопа му се усмихна и Олано разбра, че трябва да прекара нощта с нея. Искаше да задържи Пенелопа в ръцете си, в сърцето си и в живота си.