Нора Робъртс
Произход в смъртта (15)

14.

Отново бе променила външността си. Беше много добра в това. През последните дванадесет години бе имала много лица. И нито едно от тях не бе нейното. Удостоверенията й за самоличност бяха безупречни — педантично изготвени и отлично фалшифицирани. В това също беше много добра.

Училище „Брукхолоу“ представляваше червена тухлена сграда, обвита с бръшлян. Без модерни стъклени куполи или стоманени кули, а със старомодно достойнство, солидност и благородни традиции. Огромни площи, вековни дървета, красиви градини, процъфтяващо стопанство. Имаше тенис кортове и конен център — само тези спортове се смятаха за подходящи за възпитаничките на „Брукхолоу“. Една от съученичките й бе спечелила олимпийско злато по обяздване на крехката възраст от шестнадесет години. Три години по-късно бе дадена за съпруга на млад английски аристократ, влюбен в конете, също като нея.

Създаваха ги с определена цел и те я изпълняваха. И все пак, съученичката й беше щастлива, че напуска тези стени, спомни си Дийна. Повечето от тях се радваха на това.

Не завиждаше на щастието им. Тя щеше да направи всичко възможно да защити тези, чийто живот, както и нейния собствен, бе създаден изкуствено.

Всяка война си има цена и някои могат да станат нейни жертви. Затова пък останалите най-после ще вкусят свободата, която винаги им е била отказвана.

А какво да кажем за тези, които оказваха съпротива, или не издържаха теста, или попаднеха под съмнение? За тях, както и за тези, които щяха да се появят на бял свят, тя бе готова да рискува всичко.

Тук, в училището, имаше три плувни басейна — два от които закрити, три научни лаборатории, холографска зала, две големи аудитории и театрален комплекс, достоен да съперничи на всеки театър на Бродуей. Можеше да се похвали и с школата по доджо, трите фитнес центъра и напълно оборудваната клиника за лечение и обучение. Стените му отвътре представляваха медиен център, където възпитаничките, предназначени за кариера в медиите, усъвършенстваха своите знания. Имаше още и студио за музика и танци. Двадесет класни стаи с живи преподаватели и дроиди-инструктори. Имаше зала за хранене, където сервираха балансирана, вкусна и здравословна храна, три пъти на ден: точно в седем сутринта, в дванадесет и тридесет на обяд и в деветнадесет часа вечерта. Предобедната и следобедната закуски бяха на разположение в солариума в десет и в шестнадесет часа.

Дийна обичаше кифлите. Винаги си спомняше с удоволствие за тях.

Жилищните помещения за ученичките бяха просторни и добре обзаведени. Ако на петгодишна възраст преминеш успешно всички тестове, те преместват в една от тези стаи. А спомените ти от тези първи пет години биваха… коригирани. С течение на времето бе възможно да се забравят — или почти да се забравят — преживяванията на една опитна мишка в лабиринта. Получаваш униформи и подходящ гардероб — специално подбран да отговаря на личността и на произхода ти.

Да, разбира се, че имаш произход, нали все пак си дошъл от някъде. Но истинският ти произход никога не съвпада с онзи, който са ти определили.

Изискванията са много високи. От един ученик в „Брукхолоу“ се очаква да бъде отличник във всичко, след това да следва в колеж и да продължи да се представя брилянтно до деня на „настаняването“.

Самата тя говореше свободно четири езика. Това й беше много полезно. Умееше да решава сложни математически задачи, да разпознава и датира археологически артефакти, да изпълнява перфектно двойно салто, да организира официална вечеря за двеста човека.

За нея електрониката бе като детска играчка. Владееше до съвършенство различни методи на убийство. Знаеше как да достави удоволствие на мъж в леглото, а на сутринта да обсъжда с него междупланетната политика.

Тя не бе предназначена за съпруга или компаньонка, а за тайни операции. Трябваше да им се признае, че се бяха справили много добре с тази част от обучението й.

Беше прекрасна, без генетични дефекти. Прогнозираната продължителност на живота й бе сто и петдесет години, които биха могли да се увеличат значително, благодарение на напредъка на науката.

Избяга, когато навърши двадесет. Дванадесет години живя в нелегалност, проправяйки си път в подземния свят, усъвършенствайки уменията, на които я бяха научили. Мисълта, че трябва да живее по подобен начин още сто години, я изпълваше с ужас.

Не беше хладнокръвен убиец, но действаше ефективно. Убиваше с отчаяние и със страстта на воин, защитаващ невинните.

За това убийство носеше строг черен костюм, ушит по поръчка в Италия специално за нея. Парите не бяха проблем. Беше откраднала половин милион, още преди да избяга. Оттогава многократно прибавяше още. Можеше да си живее добре, без да се страхува от разобличаване. Но тя имаше мисия. Една-единствена мисия през целия си живот. И беше близо до нейното осъществяване.

Строгата линия на костюма караше женствеността й да изпъква още повече като подчертаваше яркочервената й коса и дълбочината на зелените й очи.

Тази сутрин прекара един час пред огледалото, за да промени едва доловимо контурите на лицето си. Малко по-закръглена брадичка, леко уголемен нос. Добави няколко килограма към теглото си, като придаде по-пищни форми на тялото си.

Оставаше само да се надява, че промените ще бъдат достатъчни.

Не се страхуваше от смъртта, но изпитваше ужас при мисълта, че може да я заловят. Ето защо винаги носеше в себе си капсула, в случай че я разпознаят и арестуват.

Татко се бе съгласил да се срещне с нея, бе й позволил да влезе, бе повярвал на нейното признание за самотата и разкаянието. Не бе видял смъртта си в очите й. Но тук, в този затвор, знаеха какво бе направила. Ако я познаеха, с нея щеше да бъде свършено. Но имаше други, които щяха да продължат напред, ако тя падне. Много други.

Гърлото й се стегна от страх, но лицето й остана спокойно и ведро. Бе научила и това. Да не им показва нищо. Да не им дава нищо. Срещна погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане и се насили да му се усмихне.

Спряха пред портала, за да ги сканират. Сърцето й заби неравномерно. Ако това беше капан, никога повече нямаше да излезе през тези порти. Жива или мъртва.

Автомобилът мина през вратите и се понесе по алеята, която се извиваше из живописната местност, пълна с дървета, градини и скулптури. Пред погледа й се показа основната сграда. Пет етажа тъмночервени тухли, потънали в буен бръшлян. Блестящи прозорци, внушителни колони.

„Момичетата“, помисли си тя и й се прииска да заплаче. Млади, свежи, прелестни. Те ходеха сами, по двойки или на групички и влизаха в останалите здания.

За тестове. За усъвършенстване. За оценяване.

Изчака шофьорът да паркира, да излезе и да й отвори вратата. Той й подаде ръка. Нейната бе хладна и суха.

Не си позволи никаква реакция, освен лека, вежлива усмивка, когато Евелин Самюълс излезе през парадния вход да я посрещне.

— Госпожо Фрост, добре дошли в „Брукхолоу“. Аз съм Евелин Самюълс, директор на училището.

— За мен е удоволствие да се запознаем най-накрая — тя протегна ръка. — Вашите градини и сградите са още по-впечатляващи, когато ги види човек лично.

— Ще ви предложим пълна обиколка, но моля, заповядайте вътре да пием чай.

— Би било чудесно! — Мина през вратата и стомахът й се сви, но не издаде чувствата си. Огледа се наоколо като родител, който избира училище за своята дъщеря.

— Надявах се да доведете Ейнджъл да се запознаем.

— Още не. Както знаете, съпругът ми се колебае относно изпращането на дъщеря ни да учи толкова далеч. Затова предпочетох първия път да дойда сама.

— Не се съмнявам, че двете заедно ще успеем да го убедим, че тук Ейнджъл ще бъде не само щастлива, но и ще получи превъзходно образование и отлични комуникативни умения. Голямата зала — директорката посочи с ръка наоколо. — Всички растения са разработени и се отглеждат по наши програми, както и градините ни. Произведенията на изкуството, които виждате, са създадени от наши възпитаници през годините. В тази сграда, на това ниво, са разположени административните офиси, столовата, солариума, една от шестте библиотеки, кухня и кабинет за обучение по кулинария. Моите покои също са тук, където прекарвам по-голямата част от времето си. Ще се радвам да ви покажа помещенията сега, ако желаете.

Разумът й крещеше да тича, да избяга, да се скрие, но Дийна се обърна и се усмихна.

— Ако нямате нищо против, бих искала първо да пием чай.

— Да, разбира се. Един момент — извади джобния си линк. — Абигейл, погрижи се чаят за госпожа Фрост да бъде сервиран в моята гостна. Веднага!

И Евелин продължи да я развежда, да показва, да обяснява.

„Изобщо не се е променила — помисли си младата жена. — Величествена и красива, възхвалява своето училище с култивирания си глас. Истинско въплъщение на деловитост и компетентност. Същите кестеняви коси и неизменната скромна, къса прическа. Очите й — тъмни и проницателни. Същите очи. Очите на госпожа Самюълс. Ева Самюълс.“

Дийна пропускаше думите покрай ушите си. Всичко това го бе слушала преди, когато беше затворничка тук. Наблюдаваше момичетата, спретнати като кукли в своите синьо-бели униформи. Те разговаряха помежду си тихо, каквото бе изискването в Голямата зала.

Изведнъж видя себе си. Сладка и стройна, спускаща се грациозно надолу по стълбите на Източното крило.

Потрепери, само веднъж — толкова й бе позволено — и умишлено отмести поглед.

Трябваше да мине покрай детето толкова близо, че усети аромата на кожата му. И чу собствения си глас, когато момичето заговори:

— Добро утро, госпожо Самюълс. Добро утро, мадам.

— Добро утро, Даяна. Как мина часът по готвене?

— Много добре, благодаря. Правихме суфле.

— Прекрасно! Госпожа Фрост ни е дошла на посещение днес. Тя има дъщеря, която може би ще се присъедини към нас в „Брукхолоу“.

Дийна се насили да погледне право в дълбоките кафяви очи. В своите собствени очи. Имаше ли в тях същата пресметливост, както в нейните? Съществуваше ли същата ярост, същата неистова решителност, кипящи под тази невъзмутимост или бяха намерили начин да потиснат вътрешния й огън?

— Сигурна съм, че Вашата дъщеря ще обикне „Брукхолоу“. Всички го обикваме.

„Моята дъщеря — помисли си Дейна. — О, Боже!“

— Благодаря ти, Даяна.

Бавна, непринудена усмивка докосна устните на детето. Преди момичето да каже довиждане и да си отиде, погледите им се срещнаха за миг.

Сърцето й неистово блъскаше. Те се познаха една друга! А можеше ли да бъде иначе? Нима бе възможно да погледнеш в собствените си очи и да не се познаеш?

Когато Евелин я поведе нататък, Дийна погледна през рамо. Същото направи и детето. Погледите им се срещнаха и момичето й се усмихна отново, този път широко и пламенно.

„Ще се измъкнем — помисли си Дийна. — Те няма да ни задържат тук.“

— Даяна е едно от нашите съкровища — обясни Евелин. — Умна и любознателна. С отлични постижения в спорта. Стремим се да дадем на нашите възпитанички разностранно образование, като в същото време провеждаме щателни тестове, позволяващи им да покажат силните си страни и основните области на интересите си.

„Даяна“ — това бе единственото, за което можеше да мисли. Емоциите я задушаваха, но тя казваше правилните неща, правеше точните движения. И бе въведена в личните покои на Самюълс.

Учениците бяха допускани в това светилище, само когато покажеха изключително големи успехи или извършеха някое особено грубо нарушение. Самата тя никога не бе минавала през тази врата. Бе внимавала много да не се отличава от останалите.

Но й бяха разказали какво трябва да очаква, дадоха й точния план на помещенията, описаха и й обясниха всичко подробно. Съсредоточи се върху онова, което й предстоеше да извърши, и изхвърли от ума си всички мисли за дъщеря си.

Апартаментът бе декориран в цветовете на училището — бяло и синьо. Бели стени, сини драперии. Бял под, сини килими. Два прозореца на източната стена, двоен — на южната.

Пълна звукоизолация, никакви камери.

Прозорците и вратите, разбира се, бяха снабдени с охранителна система, а Самюълс носеше на китката си часовник с комуникатор. Имаше два линка — служебен и личен.

Едната стена бе заета от голям екран, а зад него имаше трезор, в който се съхраняваха личните досиета на всички ученички.

Чаят бе сервиран на бяла маса. Сини чинийки, бели бисквити.

Седна на предложения й стол и изчака Самюълс да налее чая.

— Защо не ми разкажете нещо повече за Ейнджъл?

Въпреки усилията, мислите й непрекъснато се връщаха към Даяна.

— Тя е моят живот.

Евелин се усмихна.

— Разбира се. Споменахте, че тя проявява артистични способности?

— Да, обича да рисува. Това е най-голямото й удоволствие. Повече от всичко на света искам дъщеря ми да е щастлива.

— Естествено. Сега…

— Каква интересна огърлица! — „Сега! — нареди си тя. — Направи го сега, преди да ти стане зле!“ — Може ли?

Евелин инстинктивно погледна към висулката на гърдите си, докато Дийна се надигна от стола и се наведе напред, сякаш изучаваше камъка. Скалпелът вече бе в ръката й… И го заби в сърцето на директорката.

— Не ме ли позна, Евелин? — попита, когато Самюълс я зяпна учудено. Тънка струйка кръв обагри бялата й блуза. — Точно както всички предполагахме, ти виждаш само онова, което искаш да видиш. Ти удължаваш тази гнусотия до безкрай… но нали за това си създадена, може би не бива да те виним. Много съжалявам — каза, докато гледаше как Самюълс умира. — На това трябва да се сложи край.

Изправи се, бързо запечата ръцете си и се приближи до екрана. Намери контролния панел, точно където й бе казано, отвори го, след това използва декодера, който бе скрила в чантата си, за да отключи трезора.

Взе всички дискове, до един. Не се изненада, а и не беше недоволна, от значителната сума пари, която намери вътре. Въпреки че предпочиташе кредитните карти, парите в брой винаги бяха добре дошли.

Отново заключи и кодира сейфа, завъртя екрана обратно на мястото му и го подсигури. Излезе от стаята без да се обръща назад и постави системата за сигурност в режим „Не ме безпокойте“.

Пулсът й препускаше, но напусна сградата без да бърза. Отпред я чакаше колата с шофьора.

Едва си поемаше дъх, докато пътуваха към портала. Когато вратите се отвориха, юмрукът, стиснал гърдите й, малко я отпусна.

— Бързо се справи! — каза тихо водачът.

— Бързината е най-добрата тактика. Тя изобщо не ме позна. Но… срещнах Даяна и тя ме видя. Всичко разбра.

— Трябваше аз да свърша тази работа.

— Не! Камерите. Дори и с твоето алиби не можеш да победиш камерите. Аз съм въздух. Дезире Фрост не съществува вече. Но Аврил Айкоув… — наведе се напред и стисна рамото на Аврил — тя все още има работа за вършене.

 

 

Влиянието на името му и милиардите, които стояха зад него, осигуриха на Рурк среща в десет с изпълнителния директор на клиника Айкоув.

— Това ще бъде неофициална, предварителна среща — каза той на Луиз, докато лимузината си проправяше път в натоварения сутрешен трафик. — Но поне ще ни прекара през вратата.

— Ако Далас е на прав път, последствията ще бъдат потресаващи. Имам предвид не само технологията, разработена незаконно, но и унищожаването на репутацията на самия Айкоув, на клиниката и на всички замесени. Но за бога, Рурк, представи си каква етична, правна и морална дилема ще трябва да бъде решена, когато се наложи да се справим със самите клонинги. Медицинските, законодателни, политически и религиозни конфликти са неизбежни. Освен ако не се намери начин всичко това да се скрие, да се засекрети.

Рурк се обърна с лице към нея и въпросително повдигна вежди.

— Ти би ли избрала такъв вариант?

— Не знам. Да си призная честно, разкъсвана съм от противоречия. Като лекар, неволно се възхищавам на научната страна на проекта. Дори лошата наука е съблазнителна.

— Често пъти дори е повече от това.

— Да, понякога е и повече. Дискусии за изкуствено създадени близнаци избухват от време на време. По принцип съм категорично против, но изкушението е огромно. Прекалено огромно, макар и с катастрофални последици. Възпроизвеждането на човешки същества в лаборатория, подбор на някои наследствени черти, елиминирането на други. Кой решава какви са критериите? Как се справят с неизбежните при всеки научен експеримент загуби? И още, ако съпругата ти наистина е права, какво да кажем за изкушението, на което се е поддал, както се твърди, дори толкова авторитетен човек като Айкоув — да се използват клонингите в качеството на стока?

— И ако някога всичко това стане известно — добави той, — хората ще бъдат ужасени и едновременно с това — очаровани. „Дали моят съсед е един от тях? И ако да, и ме вбеси, имам ли право да го унищожа?“ Правителствата ще се съревновават за тази технология. И все пак, трябва ли виновните да влязат в историята неопетнени? Необходими ли са наказания, равносметка, справедливост? Ето за това ще мисли Ив.

— Нека да не прибързваме. Почти пристигнахме.

— Имаш ли представа какво ще търсим?

Луиз повдигна рамене.

— Предполагам, че ще разбера, ако го видя.

— Ти би ли искала?

Тя го погледна с недоумение.

— Какво?

— Да те клонират?

— О, Боже, не! А ти?

— Не, за нищо на света, дори и след милион години! Ние сме склонни да… преоткриваме себе си, не е ли така? Ние сме в постоянна еволюция и така трябва да бъде. И това е повече от достатъчно. Променяме се, такова е призванието ни. Преобразяват ни хората, обстоятелствата, опита. Към по-добро или към по-лошо.

— Моят произход, моята кръв, моето възпитание и окръжаващата среда през първите години от живота ми, всичко това, според семейството ми, би трябвало да ме предразположи към определен начин на живот и работа — тя повдигна рамо. — Но аз го отхвърлих. Този избор и натрупаният опит ме промениха. Срещата ми с Далас доведе до нови промени в мен и ми даде възможност да работя в „Дохас“. Запознанството с двама ви постави на пътя ми Чарлз и връзката ми с него отново ме промени. Открих в себе си нови неща. Каквато и да е нашата ДНК, животът е този, който ни формира. Мисля, че трябва да обичаме, — колкото и изтъркано да звучи това, трябва да обичаме, за да бъдем истински живи и човечни.

— Смъртта е тази, която ни събра с Ив. И макар да звучи неправдоподобно, понякога чувствам, че това беше моментът, в който за пръв път истински си поех въздух.

— Мисля, че звучи прекрасно.

Той се усмихна леко.

— И сега си имаме свой, макар и сложен, съвместен живот. Преследваме убийци и луди учени… и в същото време организираме вечеря по случай Деня на благодарността.

— На която, двамата с Чарлз сме щастливи, че сме поканени. Очакваме я с нетърпение.

— За първи път устройваме такъв… семеен празник. Предстои ти да се запознаеш с моите роднини от Ирландия.

— Нямам търпение.

— Майка ми е била близнак — каза той почти на себе си.

— Наистина ли? Не знаех. Еднояйчни или разнояйчни?

— Еднояйчни, доколкото мога да преценя. Този случай неволно ме кара да се замисля за някои неща. Какво общо има между моята леля и нея, освен физическите черти?

— Семейните отношения са като всички други. Необходимо е време, за да можеш да ги разбереш. Е, ето че пристигнахме.

Докато колата спираше до бордюра, Луиз извади малко огледалце, провери грима си и бухна с ръка косата си.

Посрещнаха ги трима души, облечени в костюми, бързо ги прекараха през охраната и ги ескортираха до частния асансьор. Рурк прецени, че единствената жена измежду тях — брюнетка, трийсетгодишна, с проницателни очи и строг делови костюм, е шефът.

Догадката му се потвърди, когато тя пое нещата в свои ръце.

— Много сме доволни от интереса ви към клиника „Уилфред Б. Айкоув“ — започна тя. — Както знаете, наскоро преживяхме двойна трагедия. Панихидата за доктор Айкоув ще се проведе днес, тук, в параклиса ни. В знак на уважение нашите административни, научноизследователски и експериментални съоръжения ще приключат работа по обяд.

— Да, разбираемо е. Оценявам, експедитивността, с която насрочихте срещата и то в такъв труден за вас момент.

— Ще бъда на разположение по време на цялото ви посещение, за да отговоря на всичките ви въпроси… или да потърся отговорите им — добави жената с ослепителна усмивка. — Готова съм да ви помогна с всичко, което мога.

Рурк установи, че си задава същия въпрос, който според неговите предвиждания, биха си задали и други: „Дали тя е една от тях?“.

— Какви са функциите ви в клиниката, госпожо Пуул?

— Аз съм изпълнителен директор.

— Млада сте — коментира Рурк — за толкова висок пост.

— Така е — усмивката й не помръкна дори за секунда. — Постъпих в клиниката директно от колежа.

— Къде сте завършили?

— В „Брукхолоу“. Преминах ускорен курс на обучение. — Вратите се отвориха и тя ги покани с жест. — Моля, след вас. Ще ви заведа направо при госпожа Айкоув.

— Госпожа Айкоув?

— Да. — Отново с жест, Пуул посочи пътя и тръгна напред — покрай рецепцията и през стъклените врати. — Доктор Айкоув бе главен изпълнителен директор и след смъртта му доктор Уил Айкоув зае тази позиция. Сега… госпожа Айкоув изпълнява временно поста главен изпълнителен директор, докато бъде избран постоянен приемник. Независимо от трагедиите, клиниката работи ефективно и служи на нуждите на своите пациенти и клиенти. Грижите за тях и удовлетворяването на потребностите им е нашият най-голям приоритет.

Вратите на кабинета, който доскоро бе принадлежал на Айкоув, бяха отворени. Пуул влезе вътре.

— Госпожо Айкоув?

Тя седеше с гръб към стаята, изправена пред широките прозорци с изглед към Ню Йорк и намръщеното небе. Обърна се към тях. Русата й коса бе опъната назад и хваната на тила в сложен кок. Бе облечена в черно, а лавандуловите й очи изглеждаха уморени и тъжни.

— О, да, Карла. — Усмихна се насила, пристъпи напред и протегна ръка на Рурк, а след това и на Луиз. — Радвам се да се запознаем.

— Нашите съболезнования по повод двойната ви загуба, госпожо Айкоув.

— Благодаря ви.

— Баща ми се познаваше с Вашия свекър — започна Луиз. — Самата аз съм присъствала на серия негови лекции, докато учех в Медицинския факултет. Той много ще ни липсва.

— Да, така е. Карла, ще ни оставиш ли сами, моля?

Изненада проблесна за кратко по лицето на Пуул, но тя успя да я прикрие.

— Разбира се. Ще бъда отвън, ако имаш нужда от мен — директорката излезе и затвори вратата след себе си.

— Ще седнем ли? Това е кабинетът на моя свекър. Намирам, че е малко смущаващо. Искате ли кафе? Нещо друго?

— Не, не се притеснявайте!

Настаниха се в къта за сядане и Аврил сключи ръце в скута си.

— Аз не съм бизнес дама и нямам никакви амбиции в тази област. Далече съм от тази мисъл. Моята функция тук е, и ще продължава да бъде, на фигурант. Все пак нося името Айкоув — тя погледна надолу към дланите си и Рурк забеляза, че прокарва палец по брачната си халка. — Почувствах, че е важно да се запознаем лично, когато проявихте интерес към „Унилаб“ и клиниката. Искам да бъда откровена с вас.

— Моля, аз друго и не очаквам.

— Карла… госпожа Пуул вярва, че имате намерение да купите основния пакет акции на „Унилаб“. А това ви посещение е един вид разузнаване за постигането на тази цел. Вярно ли е?

— Имате ли нещо против?

— В дадения момент чувствам, че е важно да се оцени и възстанови, така да се каже, клиниката и всички нейни филиали и функциите им. Аз, като глава на семейството, ще се включа в този процес, колкото е възможно. В бъдеще, вероятно в близко бъдеще, ще се радвам, ако някой като вас, с вашата репутация и с вашите делови умения и инстинкти, има възможността да оглави работата тук. Но ми е необходимо време. Знаете по-добре от мен, че този комплекс, сам по себе си, представлява един сложен, многостранен механизъм. Съпругът ми и баща му взимаха непосредствено участие в дейността на всички нива. Промяната няма да бъде много лесна.

„Честно казано — помисли си Рурк, — това е логично. Подготвила се е много добре за тази среща.“

— Вие нямате желание да участвате постоянно и активно в управлението на „Унилаб“ или клиниката?

Тя се усмихна. Сдържана, учтива, нищо незначеща усмивка.

— Никакво. Но ми е нужно време, за да изпълня дълга си и след това да предам дейността в добри ръце. — Тя се изправи. — Сега ви оставям на Карла. Тя е в състояние да ви осигури по-пълна обиколка на съоръженията и да отговори на въпросите ви много по-добре от мен.

— Тя създава впечатление на много способна млада дама. Спомена, че е учила в „Брукхолоу“. Сигурен съм, разбирате, че проведох някои собствени проучвания преди нашата среща. Вие също сте завършили този колеж, нали?

— Да. — Погледът й остана спокоен и твърд. — Въпреки че е по-млада от мен, Карла се дипломира по-рано. Премина ускорен курс на обучение.

 

 

В Централата, Ив провеждаше брифинг в конферентната зала. Присъстваха началникът на полицията, командир Уитни, заместник-прокурор Рио, доктор Майра, Адам Куинси — юрисконсулт на полицейското управление, Пийбоди, Фийни и Макнаб.

Както винаги, Куинси играеше ролята на адвокат на дявола и Ив се радваше, че рядко й се налага да си има работа с него.

— Значи сериозно твърдите, че Айкоув — баща и син, тяхната клиника, „Унилаб“, училището „Брукхолоу“ и потенциално всички другите съоръжения, свързани с имената на тези двама прославени лекари, са замесени в незаконна медицинска дейност, включваща клониране на хора, психологическо програмиране и търговия с жени?

— Благодаря за обобщението, Куинси.

— Лейтенант, нашият юрисконсулт е прав. — Тибъл бе висок, слаб мъж, с тъмно лице, чието сурово изражение би могло да се определи като каменно. — Това са шокиращи и изключително сериозни обвинения.

— Да, сър, наистина са такива. И не ги отправям с лека ръка. По време на разследването на убийствата установихме, че Уилфред Айкоув-старши си е сътрудничил с доктор Джона Д. Уилсън, известен генетик, поддръжник за премахване на забраните в областта на генното манипулиране и репродуктивното клониране. След смъртта на съпругата си, Айкоув публично подкрепя своя съдружник. И макар протекцията му да е била временна, той никога не се е отказал от твърденията си. Двамата заедно са създали съоръжения…

— Медицински клиники — поправи я Куинси. — Лаборатории. Известната „Унилаб“, за която са получили Нобелова награда.

— Не споря за това — отряза го рязко Ив. — Но те са основали също така и училище „Брукхолоу“. Уилсън става директор на заведението, после бива наследен от съпругата си, а след това — от нейната племенница.

— Още една уважавана институция.

— Аврил Айкоув — повереница на бащата, а впоследствие — съпруга на сина, е учила в тази уважавана институция. Майка й е била колежка на Айкоув-старши.

— Което обяснява логично защо той е обявен за настойник.

— Жената, заподозряна в убийството на възрастния доктор и визуално идентифицирана като Дийна Флавия, също е учила в „Брукхолоу“.

— Първо — идентифицирана е визуално. — Куинси вдигна единия си пръст. — Второ…

— Ще ме изслушате ли поне до края?

— Куинси — намеси се Тибъл, — спестете ни възраженията си! Продължете, лейтенант!

Някой някога бе казал, че една снимка струва повече от хиляда думи. Ив знаеше, че юрисконсултът има в запас повече от милион думи. Но тя разполагаше с купища снимки.

— Пийбоди, първото изображение, моля!

— Да, лейтенант. — Партньорката й зареди фотографиите според реда, който бяха обсъдили предварително.

— Това е образ, генериран от охранителните камери в клиника Айкоув, на жената, наречена Долорес Ночо-Алварес, която излиза от кабинета на доктор Айкоув-старши, няколко секунди след момента, за който е установен, че е времето на смъртта. В другата половина на екрана е снимката от удостоверението за самоличност на Дийна Флавия, малко преди нейното изчезване преди тринадесет години. За изчезването й властите не са били информирани.

— Според мен това е едно и също лице — изкоментира Рио и повдигна вежди към Куинси. — Разбира се, има начини да се дублират изображенията или да промениш външността си — временно или постоянно. Но въпросът е защо? Ако Долорес е имала достъп до снимката от документа за самоличност на Дийна, то можем да предположим, че или тя й е съдействала, или се е възползвала от него след смъртта й. При всички случаи двете са свързани.

— Фийни? — попита Ив.

— Данните на Долорес Ночо-Алварес са фалшифицирани. Всичко, от началото до края: име, дата на раждане, място на раждане, родители, местоживеене, адрес. Наричаме това „ръкав“ — бързо, временно покритие, а вътре в него — нищо.

— Следващите снимки, Пийбоди — каза Ив, преди Куинси да успее да я прекъсне. — Това е изображение на една от ученичките в „Брукхолоу“. Възраст: дванадесет години.

— Вече установихме, че жена на име Дийна Флавия е учила в този колеж… — започна юрисконсултът.

— Да, точно така. Но това не е Дийна Флавия. Това е Даяна Родригес, в момента дванадесетгодишна. Понастоящем — възпитаничка на „Брукхолоу“. Идентифицирана е чрез компютърна програма за сравняване и състаряване на изображенията, също като при Дийна Флавия.

— Може да й е дъщеря — промърмори Куинси.

— Компютърът ги определи като едно и също лице. Но дори това да е нейно дете, все още остава въпросът за фалшивата самоличност и записите с данни за тази непълнолетна. Остава открит въпросът как Дийна Флавия, също малолетна по онова време, е оставена да забременее и роди — без това да е регистрирано — в толкова уважавана институция. Не са открити записи за осиновяване или настойничество. Има още петдесет и пет аналогични съвпадения на бивши възпитанички на „Брукхолоу“ с тези на момичета, които се обучават там в настоящия момент. Според вас, каква е вероятността петдесет и шест ученички да родят петдесет и шест деца от женски пол, които копират перфектно физическите им черти? — Ив изчака продължителен момент, но в отговор получи всеобщо мълчание. — Всяка една от тези сто и дванадесет личности е получила своето образование или се обучава в момента в една и съща институция, като никъде в данните на потомството не се споменава за осиновяване, или настойничество, или грижа от страна на биологичните им родители.

— Не бих заложил парите си на тази вероятност — промърмори Тибъл. — Вие държите в ръцете си бомба, лейтенант! И ние трябва да помислим как да направим така, че да не изпържим задниците си. Куинси?

Юрисконсултът потърка носа си с пръсти.

— Налага се да видим всичките — вдигна ръка, преди Ив да заговори, — тъй като е възможно да бъдем изправени до стената. Трябва да проверим всяка една поотделно, преди това да се случи.

— Добре. — Ив усещаше как времето им бързо изтича. — Следващите изображения, Пийбоди.