Нора Робъртс
Произход в смъртта (6)

5.

Разделиха си дисковете. Рурк отиде в кабинета си, а Ив остана на бюрото, където прекара десет изнервени минути в безуспешни опити да накара устройството да прочете данните, които се оказаха закодирани.

— Блокирал е дисковете! — извика тя. — Някакъв специален код за защита на личните данни. Моят компютър не може нито да го приеме, нито да го заобиколи.

— Разбира се, че може — заяви Рурк, при което тя вдигна глава и се намръщи. Бе влязъл без да го усети. Той само се усмихна, сложи ръка на рамото й, разтри го леко и погледна монитора. — Ето така и после… — С натискането на няколко клавиша бързо преодоля блокиращия режим и нещо подобно на текст се появи на дисплея.

— Все още е кодирано! — отбеляза тя.

— Търпение, лейтенант. Компютър, започни дешифриране и активирай програмата за превод. Покажи резултатите.

РАБОТЯ…

— Предполагам, че ти вече си се справил с твоите — недоволно отбеляза Ив.

— Този модел е снабден с декодер, скъпо мое, технически изостанало ченге. Трябва само да му кажеш какво да прави. И…

ЗАДАЧАТА ИЗПЪЛНЕНА. ТЕКСТ НА ЕКРАНА.

— Чудесно! Сега всичко ми е ясно. Или щеше да е, ако бях шибан лекар. Това са някакви медицински глупости.

Рурк я целуна по върха на главата.

— Късмет! — пожела й и се върна обратно в кабинета си.

„Закодирал е достъпа до компютъра си — промърмори тя. — Кодирал е данните в дисковете. Причини? — Облегна се назад в стола и забарабани с пръсти по ръба на бюрото. — Може би идва от перфекционистичната му природа. Вманиаченост. Натрапчивост. Пълна поверителност в отношенията между лекар и пациент“.

Но младата жена чувстваше, че тук се крие нещо повече.

„Дори текстът е засекретен. Без имена — отбеляза Ив. — В целия запис пациентът е упоменат само като «Пациент А1». Осемнадесетгодишна, женски пол — зачете тя. — Височина: метър и седемдесет. Тегло: петдесет и два килограма.“

После бяха изброени жизнените показатели — кръвно налягане, пулс, биохимичен състав на кръвта, кардиограма, томография на мозъка, всички в границите на нормалното, доколкото можеше да прецени.

Съдържанието на диска представляваше медицински картон с подробни тестове, резултати, изследвания. „И оценки“, осъзна Ив. Пациент А1 имаше отлична физическа издръжливост, висок коефициент на интелигентност, когнитивни способности.

„Защо му пука за тези неща?“ — зачуди се тя.

„Зрението коригирано 20/20.“

Имаше подробности за тест, касаещ остротата на слуха, стрес тест, няколко изследвания — дишане, плътност на костите.

След това Ив пак прочете с изумление бележки за математически способности, езикови умения, художествени таланти и умения за решаване на пъзели.

Прекара един час в проучване на записите от наблюденията върху Пациент А1, които обхващаха три години на подобни тестове, оценки, резултати.

Текстът завършваше с един последен коментар.

„А1. Лечението приключено. Настаняването успешно.“

Ив прегледа бързо още пет диска и намери същите тестове, същите бележки, понякога придружени с допълнения за хирургични корекции. Ринопластика, стоматологични подобрения, увеличаване на бюста.

След това се облегна назад, вдигна крака на бюрото и се загледа замислено в тавана.

Анонимни пациенти, закодирани с букви и цифри. Без имена. Всичките жени, поне в нейния куп дискове. Лечението е завършено или прекратено.

Трябваше да има още. Повече бележки, по-пълни записи. Ако бе така, може би имаше друго място — кабинет, лаборатория, нещо от този род. Пластиката на лицето и тялото, което всъщност беше специалността на убития, в тези случаи бе маловажна.

„Настройка“ — помисли си Ив.

Според записите, непрекъснато бе извършвана оценка на физическото състояние и на способностите им — умствени, творчески, познавателни.

Настаняване. Къде са ги настанявали след завършване на процедурите? И къде са отивали в случай, че са били прекратени?

Какво, по дяволите, е правил добрият доктор с повече от петдесет пациенти от женски пол?

— Експерименти — изрече тя, когато Рурк влезе през вратата. — Прилича на експерименти, нали? И ти ли смяташ така?

— Опитни мишки — съгласи се той. — Безименни. Според мен тези записки са неговият кратък справочник, а не служебни медицински картони.

— Точно така. Просто нещо, което може да прелисти, за да провери детайлите или да опресни паметта си. Всичко е много неясно и въпреки това е двойно закодирано. Нещо ми подсказва, че някъде съществуват по-подробни записи. Но тези данни се вписват точно в оценката ми за неговия характер. Във всеки от случаите, по мое мнение, той се стреми към съвършенството. Само че нещо не се връзва — телосложение, структура на лицето — това е в неговата сфера. Но защо се интересува от познавателните им способности и дали могат да свирят на туба?

— Можеш ли да свириш на туба?

— Беше само пример — махна с ръка тя. — Какво го интересува? Какво значение има, дали пациентът може да прави сложни изчисления, да говори украински или нещо такова? Доколкото ми е известно, той никога не се е занимавал с изследвания на мозъка. О, и всички са десничари — всеки един, което противоречи на закона за средните стойности. И са само жени, като любопитното е това, че са на възраст между седемнадесет и двадесет и две. Приключването на всеки случай е отбелязано с „настаняване“ или „лечението прекратено“.

— „Настаняване“ е интересна дума, нали? — Рурк седна на ръба на бюрото й. — Човек може да си помисли, че става въпрос за работа. Ако не се придържа към по-циничните възгледи за живота.

— Към които се придържаш и ти. Затова те ценя. Доста хора биха платили много пари за перфектната жена. Може би малкото хоби на доктор Айкоув е търговия с жива стока?

— Не е изключено. Откъде е взимал първоначалния материал?

— Ще направя проверка. Ще сравня датите от тези медицински картони с данните за изчезнали и отвлечени лица.

— Като за начало не е лошо, Ив. Да държиш толкова много хора под контрол и всичко това в пълна тайна изисква огромни усилия. Не допускаш ли, че те може да са били съгласни?

— Доброволно ще се съглася да бъда продадена на онзи, който предложи най-високата цена?

Рурк поклати глава.

— Помисли! Младо момиче, поради някаква причина, недоволно от външността си или от съдбата си или иска нещо повече. Може би той им е плащал? „Спечелете пари, докато ние ви правим красива. След това ще ви намерим партньор. Той има достатъчно пари, за да си позволи да плати услугата, избира теб сред всички останали.“ Главозамайващи неща за впечатлителни натури.

— Все едно създава лицензирани компаньонки с тяхно съгласие?

— А може би съпруги. Или и двете. Или — ако развихря въображението си — хибриди.

Очите й се разшириха.

— Наполовина — проститутка, наполовина — съпруга. Еротичната мечта на всеки мъж.

Той се засмя и поклати глава.

— Уморена си. Имах предвид съвсем друго. Старият класически сюжет — Франкенщайн.

— Човекът — чудовище?

— Не, Франкенщайн е лудият доктор, създал чудовището.

Ив спусна краката си от бюрото.

— Хибриди? Полу-дроиди, полу-хора? Впрочем и едното, и другото е незаконно. Мислиш, че той се пробва в хибридизация на хора? Но това е абсолютна фантастика, Рурк!

— Съгласен съм, но преди няколко десетилетия са правени подобни опити. Основно от военните. А и ние сме свидетели на такива, но на друго ниво — изкуствени органи, крайници, сърца. Той си е създал име във възстановителната хирургия. Изкуствените органи често се използват в тази област.

— Мислиш, че той е създавал жени? — Сети се за Долорес, абсолютно спокойна преди и след убийството. — И една от тях се обръща против него. Една от тях не е доволна от своето настаняване и се връща при Твореца. Той се съгласява да я види, защото тя е негово произведение. Не е зле — реши Ив. — Звучи фантастично, но като цяло не е зле.

Предпочете да преспи с мисълта за това и да отложи работата за следващия ден.

 

 

Събуди се толкова рано, че видя как Рурк облича спортния си екип.

— Разсъни ли се? Добре тогава, хайде да тренираме и после да поплуваме!

— Какво? — премигна унесено. — Още не е съмнало.

— Вече мина пет. — Той се върна обратно до леглото и я издърпа. — Това ще проясни мислите ти.

— Защо няма кафе?

— После. — Натика я в асансьора и поеха към домашната фитнес зала, преди мозъкът й да се е събудил напълно.

— За какъв дявол трябва да тренирам още в пет сутринта?

— Всъщност е пет и петнадесет. И защото ще ти е от полза. — Подхвърли й чифт шорти. — Обличайте се, лейтенант!

— Кога ще заминаваш отново извън града?

Рурк хвърли в лицето й тениска.

Ив навлече дрехите и зададе на тренажора програма за тичане по морския бряг. Щом се налагаше да спортува преди изгрев-слънце, то поне можеше да си представя, че е на плажа. Обичаше усещането на пясъка под краката си, мириса на морето и шума на прибоя.

Рурк се настани на съседния тренажор и нагласи същата програма.

— Бихме могли да превърнем това в реалност след празника.

— Какъв празник?

Развеселен, когато тя увеличи скоростта, той направи същото.

— Наближава Деня на благодарността. Всъщност исках да обсъдя нещо с теб.

— Пада се четвъртък. Ядеш пуйка, независимо дали ти харесва, или не. Знам за Деня на благодарността.

— Също така е официален американски празник. И… по традиция — семеен. Мислех, че може би е уместно да поканя моите ирландски роднини на вечеря.

— Ще ги доведеш в Ню Йорк да ядат пуйка?

— Общо взето, да.

Ив го наблюдаваше с крайчеца на окото си и забеляза, че той леко се смути. А това беше рядкост за него.

— Колко са горе-долу все пак?

— Около тридесет или нещо такова.

Тя едва не се задави.

— Тридесет?

— Повече или по-малко. Не съм напълно сигурен, но се съмнявам да дойдат всички. Някой трябва да остане във фермата, там има много работа. А пък и децата. Но предполагам, че Шиниъд и семейството й могат да отделят един или два дни, за да дойдат тук. Струва ми се, че празникът е най-подходящото време за това. Можем да поканим Мейвис и Леонардо, Пийбоди и други. Когото пожелаеш. Ще направим грандиозно празненство.

— Ще ни е необходима дяволски голяма пуйка.

— Мисля, че храната ще бъде най-малкия проблем. Как би се чувствала с всички тях тук?

— Малко странно, но става. Ами ти?

Той се отпусна.

— Малко странно, но става. Оценявам го.

— Стига да не трябва да пека пай.

— Боже опази!

Бягането наистина проясни ума й. Ив добави вдигане на тежести и двадесет дължини в басейна. Искаше да направи двадесет и пет, но Рурк я хвана при обръщането за двадесет и първата. И тя завърши тренировката с друг вид водно упражнение.

По времето, когато взе душ и си наля първата чаша кафе, младата жена вече размишляваше ясно и се чувстваше гладна като вълк. Избра си вафли и хвърли заплашителен поглед на Галахад, който се опитваше да доближи до чинията й.

— Необходимо му е място.

— Та котаракът разполага с цялата проклета къща!

— Не на котарака. На Айкоув — каза Ив и получи само разсеяно „Мхм“ от съпруга си, който следеше сутрешните борсови котировки на екрана в кътчето за хранене в спалнята им. — Не е в апартамента — продължи тя. — Твърде много пациенти влизат и излизат. Лаборатория. Може би в клиниката или на съвсем друго място. Необходима му е дискретност. Дори, ако действията му не са незаконни, все пак си остават странни. Не би си играл да кодира компютъра и файловете си, а после да прави всичките тези тестове или експерименти, или практически изследвания на открито.

— Клиниката е огромен обект — започна Рурк, когато на екрана се появиха новините. — В нея има много хора. Пациенти, служители, посетители, акционери. Много е възможно, ако е бил достатъчно внимателен, да си е отделил лична зона. Но по-разумно, струва ми се, би било тази работа, особено ако не се вписва в рамките на закона, да се върши извън територията на клиниката.

— Синът навярно знае. Ако са били толкова близки лично и професионално — а ми се струва, че е така — то и бащата и синът са участвали заедно в това… в проекта. Ще го наричаме проект. Пийбоди и аз ще направим още едно посещение, да видим какво може да измъкнем от младши по директния начин. Ще трябва да разгледаме по-подробно и финансите им. Ако това е реален проект, в него вероятно се въртят големи пари. Да, ще проверя и недвижимите имоти: на името на убития, на сина му, на снаха му, на внуците, клиниката, филиалите, всичко. И ако има такова място, ще го открием.

— Искаш да ги спасиш. Момичетата — поясни Рурк, когато тя не каза нищо. — Искаш да предотвратиш настаняването, ако наистина е това, което си мислим. — Извърна се от екрана и я погледна. — Ако е някакъв вид училище или тренировъчен лагер, ти ще гледаш на тях като на жертви.

— Не е ли така?

— Не в онзи смисъл, в който ти си била — хвана я за ръката. — Много се съмнявам, че става въпрос за нещо подобно, но съм сигурен, че ще го възприемеш точно по този начин, каквото и да стане. И ще бъдеш наранена.

— Винаги ме боли. Дори когато няма нищо общо с онова, което се случи с мен. Всичко ми оказва влияние.

— Знам. — Целуна ръката й. — Но някои случаи те засягат по-дълбоко от други.

— Ти ще поканиш твоите роднини за Деня на благодарността и това ще те нарани, защото майка ти не може да бъде тук и ти ще мислиш за това. Няма да можеш да се спреш и ще си спомняш какво е станало с нея, когато си бил все още бебе. Ще те боли, но няма да ти попречи да ги поканиш. Ние правим това, което трябва да направим, Рурк. И двамата.

— Да, правим това, което трябва.

Ив се изправи и посегна към кобура си.

— Тръгваш ли вече? — попита я той.

— Е, след като съм станала рано, по-добре да започна отрано.

— Тогава най-добре сега да ти дам подаръка. — Рурк наблюдаваше смяната на емоциите върху лицето й — изненада, досада, примирение. И избухна в смях. — Мислеше, че този път ще ти се размине, нали?

— Добре, давай го тук и да приключваме!

— Любезна, както винаги. — За нейна изненада той отиде до гардероба си, отвори го и извади голяма кутия. Сложи я на дивана. — Е, хайде, отваряй!

„Още една шикозна рокля“, предположи тя. Като че ли вече си нямаше достатъчно; можеше да облече цяла армия манекени. Сравнена с тях, тя беше цялата изпотрошена, скрита на най-горния рафт. Но купуването на дрехи доставяше удоволствие на Рурк.

Тя отвори кутията и застина.

— О! О! Уау!

— Нетипична реакция за вас, лейтенант! — отбеляза той с усмивка, но тя вече не го слушаше. Ив извади от кутията дълго, черно кожено манто и завря нос в дрехата, за да я подуши.

— О, Боже! О, Боже! — повъртя мантото в ръцете си, после го облече, докато съпругът й я наблюдаваше. Дрехата стигаше на сантиметър от глезените й и имаше дълбоки джобове. А кожата беше блестяща и мека като масло.

— Изглеждаш като картинка — одобрително рече Рурк, изключително доволен, че Ив веднага се завъртя пред огледалото да се огледа.

Мантото бе с мъжка кройка — съзнателен избор от негова страна. Без излишни украшения, никакви женски финтифлюшки. В него тя изглеждаше секси и опасна, и малко надменна.

— Е, добре де, манто като манто! Ще го съсипя още преди да е свършила смяната, но пък ще изглежда много по-добре с няколко драскотини. — Тя се завъртя и дрехата се развя около глезените й. — Върха е! Благодаря ти!

— Удоволствието е мое. — Рурк потупа устните си с пръст. Ив се приближи и го целуна. После той плъзна ръце под мантото и я прегърна. „Господи — помисли си, — колко е хубаво да се прибереш у дома!“ — Има куп вътрешни джобове, за всеки случай, ако на някой му се наложи да крие оръжие.

— Жестоко! Човече, Бакстър направо ще напълни гащите, когато ме види да влизам с… това!

— Мила картинка, благодаря ти!

— Наистина е страхотно! — Ив го целуна отново. — Много ми харесва! Трябва да тръгвам.

— Ще се видим довечера.

Рурк я проследи с поглед и си помисли, че съпругата му прилича на воин.

 

 

Тъй като излезе почти час преди да започне дежурството й, Ив реши най-напред да се отбие в кабинета на доктор Майра. Както очакваше, тя беше зад бюрото си, а драконът, който бе нейна секретарка, още не бе дошъл.

Ив почука на отворената врата.

— Може ли?

— Ив? Не знаех, че имаме уговорена ранна среща.

— Нямаме. — „Майра изглежда уморена — отбеляза Ив. — И тъжна.“ — Знам, че обикновено идваш час по-рано, за да наваксаш с бумащината или нещо такова. Извинявай, ако ти преча!

— Всичко е наред! Влизай! Заради Уилфред, нали?

— Искам да те питам едно-друго. — Ив се чувстваше отвратително, че трябва да го направи. — За отношенията лекар — пациент. Ти пазиш ли всички досиета?

— Разбира се.

— Освен като консултант към полицията, сигурно имаш и частна практика — консултации, терапия, такива неща. Понякога лечението на някои пациенти продължава дълго време. В продължение на години, да речем.

— Да, точно така.

— Как съхраняваш файловете, данните?

— Не те разбирам, Ив.

— Кодираш ли компютъра си срещу нежелан достъп?

— Задължително. Всички файлове от частната ми практика са поверителни. До служебните достъп имат само онези, които са оторизирани.

— А самите дискове? Тях също ли кодираш?

— За някои файлове, за които сметна, че е необходимо, въвеждам допълнителен код.

— В записките си използваш ли шифър?

— Шифър? — този път психиатърката се усмихна. — Това прилича малко на параноя, не мислиш ли? Ив, притеснена си за изтичане на информация от моя страна ли?

— Не. Но ако предположим, че не става въпрос за параноя, защо един лекар би закодирал компютъра си, дисковете с досиетата и шифровал самите данни?

Усмивката на Майра избледня.

— Бих предположила една от двете възможности: или този лекар работи в област, където е необходима такава секретност, или самите данни са свръх поверителни. Има възможност лекарят да подозира, че някой се опитва да получи достъп до данните. Или работата, която е документирана, има строго експериментален характер.

— Незаконен!

— Не съм казала незаконен!

— А би ли го нарекла така, ако не знаеше, че говоря за Айкоув?

— Съществуват много причини, както току-що споменах, поради които тези данни биха могли да бъдат специално защитени.

Ив седна без покана, за да бъдат очите й на едно ниво с тези на нейната събеседничка.

— Той е дал на пациентите си номера вместо имена. Всички са били жени на възраст от седемнадесет до двадесет и две. Споменава се за съвсем малко операции от вида, в който се е специализирал. Пациентките са тествани и оценявани за познавателни умения, езикови и артистични таланти, физическа сила. В зависимост от развитието им и постигнатото ниво, лечението — какво е то не се уточнява — бива продължено или се прекратява. Ако продължи, завършва с тъй нареченото „настаняване“, с което файлът приключва. Какво означава това?

— Не мога да кажа.

— Ами предположи!

— Не ми причинявай това, Ив — гласът на Майра трепереше. — Моля те!

— Добре! — Далас скочи на крака. — Добре, извинявай!

Психиатърката само поклати глава. Ив напусна кабинета й и я остави на мира.

По пътя към отдел „Убийства“, младата жена бръкна в джоба на мантото и извади видеолинка. Беше още рано, но тя реши, че лекарите, както и ченгетата, нямат график. Затова с чиста съвест събуди доктор Луиз Димато.

Луиз изглеждаше свежа, въпреки разрошената руса коса и замъглените от съня сиви очи.

— Уф! — изпухтя тя.

— Имам няколко въпроса. Може ли да се срещнем?

— Сутрин е! Искам да спя! Изчезни много, много далеч!

— Ще дойда при теб — Ив си погледна часовника — до тридесет минути.

— Мразя те, Далас!

Екранът трепна за миг, после красиво и сънено мъжко лице се появи до Луиз.

— Аз също!

— Хей, Чарлз! — Чарлз Монро беше лицензиран компаньон, но с Луиз го свързваше истинска любов. — Тридесет минути — повтори тя и прекъсна връзката, за да пресече евентуалните спорове.

Върна се обратно, решила, че ще бъде по-лесно да вземе Пийбоди от дома й и да отидат направо у Луиз. Партньорката й се появи на екрана. Косата й бе мокра, а към гърдите си притискаше хавлия.

— Ще те взема след петнадесет минути — каза й Ив.

— Някой е мъртъв?

— Не. Ще ти обясня по пътя. Просто бъди… — Макнаб излезе от онова, което тя чак сега забеляза, че е душа, и Ив благодари на Бога, че екрана режеше картината на нивото на гърдите му. — След петнадесет. И в името на всичко свято, научи се да блокираш видеото.

„Пийбоди наистина успя да се приведе в бойна готовност за петнадесет минути“ — отбеляза със задоволство Ив.

Партньорката й изскочи стремително през вратата, в тъмнозелените маратонки на въздушни подметки, които предпочиташе пред другите обувки. Те си отиваха по цвят със сакото на зелено-бяло райе, което падаше свободно около бедрата й.

Пийбоди се вмъкна в колата и очите й се разшириха от удивление.

— Мантото! Мантото! — Ръката й се стрелна да потърка кожата и Ив я плесна.

— Не го докосвай!

— Може ли да го подуша? Моля те, моля те? Моля те!

— Носът ти на сантиметър от ръкава. Един път.

Пийбоди послушно изпълни нареждането и театрално завъртя очи.

— Рурк се е прибрал по-рано, нали?

— Може сама да съм си го купила.

— Да бе, точно така. Може би малките розови прасенца летят с ефирни крила. Добре, щом никой друг не е мъртъв, защо застъпваме на смяна толкова рано?

— Необходимо е да се консултирам с медик. За Майра е болезнено — лични отношения с жертвата. Така че ще използвам Луиз като подкрепление. Отиваме там.

Пийбоди извади от чантата си червило за устни.

— Нямах време да довърша — каза тя, когато Ив й хвърли кос поглед. — Нали ще видим Чарлз при Луиз?

— Може би.

— Искам да изглеждам добре.

— А хода на разследването случайно не те ли интересува?

— Разбира се. Мога да слушам, да разсъждавам и да правя изводи, докато се гримирам. Да правя изводи, докато се гримирам — повтори Пийбоди жизнерадостно.

Без да обръща внимание на червенето на устните, ресането на косата и парфюмирането, Ив предаде цялата информация, докато се бореше с уличното движение.

— Кодиране на данни и потенциално незаконни експерименти — проговори замислено Пийбоди. — Синът му трябва да знае.

— Съгласна съм.

— Секретарката?

— Канцеларска мишка. Никакво медицинско образование в досието, но ще я разпитаме от тази гледна точка. Искам първо да чуя мнението на специалист — медик. И компетентно лице да види данните. Майра е била близка с този тип.

— Ти каза, че пациентите са били около петдесет. Изглеждат твърде много, за да се справи сам.

— Това, с което разполагам, обхваща повече от пет години. Различни етапи на тестване или подготовка, или каквото и да е там, по дяволите. Имаше някакви групи А1, А2, А3. Така. Но не, дори и с това описване, някой трябва да му е помагал. Синът му със сигурност. Вероятно лабораторни техници, други лекари. Ако това „настаняване“ е бизнес с парично заплащане, трябва да има данни за доходите и някой, който да се занимава с финансовите въпроси.

— Снахата? Тя е била под негова опека.

— Ще я проверим. Но и в нейното досие няма медицинско образование. Без делови опит, никакви технически умения. Защо, мамка му, никога няма нито едно свободно място за паркиране наоколо?

— Въпросът на века.

Ив се замисли, дали да не направи двойно паркиране — зад някой автомобил. После разгледа вероятността сравнително новата й кола да бъде блъсната от някой разярен идиот от предградията и обиколи, докато намери пролука в една малка уличка, отдалечена на две пресечки от сградата на Луиз.

Нямаше нищо против кратката разходка, особено със страхотното си ново манто.