Нора Робъртс
Произход в смъртта (3)

2.

— Пийбоди!

— Отивам да взема работните комплекти и да докладвам за произшествието.

— Кой го намери? — попита Ив доктора.

— Пиа — неговата секретарка. — „Той изглежда — помисли си Ив — като човек, ударен с пневматичен чук в корема.“ — Тя… тя веднага се свърза с мен и аз се втурнах… Аз…

— Дали е докосвала тялото? А вие?

— Не знам. Искам да кажа, че не знам дали Пиа се е докосвала до него. Аз… аз — да. Исках да… Бях длъжен да проверя дали не мога да направя нещо.

— Доктор Айкоув, принудена съм да ви помоля да седнете. Ей там. Съжалявам за баща ви. Но точно сега имам нужда от информация. Искам да знам кой е последният човек, който е бил с него в тази стая. Искам да знам с кого е била последната му среща.

— Да, да. Пиа ще погледне в графика му.

— Няма нужда. — Секретарката се беше справила със сълзите, но гласът й все още звучеше глухо. — Долорес Ночо-Алварес. Имаше среща за 11:30. Аз… самата аз, я доведох тук.

— Колко дълго остана тя?

— Не съм сигурна. В почивката отидох на обяд, както винаги. Клиентката сама настояваше за този час и доктор Айкоув ми каза, че мога да изляза както обикновено, той щял да я изпрати.

— Тя е трябвало да мине през охраната.

— Да. — Пиа се изправи на крака. — Мога да проверя кога е напуснала. Ще прегледам записите. О, доктор Уил, толкова съжалявам!

— Знам. Знам.

— Познавате ли тази пациентка, доктор Айкоув?

— Не. — Той разтри с пръсти очите си. — Не я познавам. Баща ми нямаше много пациенти. Почти се беше оттеглил. Консултираше и асистираше само, ако някой случай му беше интересен. Но остана председател на борда на директорите на тази клиника и член на съвета на няколко други. Последните четири години рядко оперираше.

— Кой би му причинил това?

— Никой. — Айкоув се обърна към Ив. Очите му бяха пълни със сълзи, гласът му трепереше, но той се държеше. — Абсолютно никой. Моят баща беше обичан от всички. Пациентите му в продължение на петдесет години го обожаваха. Бяха му признателни. Най-почитаният член в медицинските и научните среди. Той променяше живота на хората, лейтенант. Не само ги спасяваше, той ги усъвършенстваше.

— Понякога хората имат нереални очаквания. Някой идва при него, иска нещо невъзможно, не го получава и го обвинява.

— Не. Ние много внимателно подбираме онези, които приемаме в клиниката. И за да бъда откровен, много малко са нещата на света, които баща ми смяташе за нереални. Той умееше да прави това, което другите считаха за невъзможно, и го доказа неведнъж.

— Лични проблеми? Майка ви?

— Майка ми почина, когато бях момче. По време на Градските войни. Баща ми никога не се ожени повторно. Имал е връзки, разбира се. Но той беше до голяма степен женен за своята наука, за работата си, за мечтите си.

— Вие единствено дете ли сте?

Айкоув едва забележимо се усмихна.

— Да. Аз и съпругата ми му подарихме две внучета. Ние сме много задружно семейство. Не знам как ще кажа сега на Аврил и децата. Кой би могъл да му причини това? Кой е способен да убие човека, посветил живота си в помощ на другите?

— Точно това възнамерявам да разбера.

Пиа се върна, следвана от Пийбоди.

— Разполагаме с преминаването на пациентката през контролния пункт на излизане в 12:19.

— Имаме ли снимки?

— Да. Помолих вече хората от охраната някой да качи дисковете тук, горе… Надявам се, че съм постъпила правилно — обърна се Пиа към доктора.

— Да, благодаря ви. Ако искате да си отидете вкъщи…

— Не — прекъсна го Ив. — И двамата сте ми нужни тук. Не искам да звъните на когото и да е или да отговаряте на позвънявания, не бива да разговаряте с никого, дори и помежду си, докато не приключа с разпитите. Детектив Пийбоди ще ви заведе в отделни помещения.

— Униформените идват — каза Пийбоди. — Такава е практиката — поясни им тя. — Има неща, който трябва да свършим, тогава ще разговаряме с вас поотделно, за да вземем показанията ви.

— Да, разбира се. — Айкоув се огледа, като човек, изгубил се в гората. — Аз не…

— Защо вие двамата не ми покажете къде ще ви бъде най-удобно, докато ние тук се занимаваме с баща ви? — Пийбоди погледна към Ив и получи одобрително кимване.

Ив отвори работния комплект. Останала сама, тя напръска със запечатващ спрей ръцете и обувките си, включи записващото устройство и пристъпи към тялото, за да го разгледа отблизо.

— Жертвата е идентифицирана като Уилфред Б. Айкоув, доктор по реконструктивна и козметична хирургия. — И все пак извади устройството за идентификация, за да провери пръстовите отпечатъци и личните данни. — Жертвата е осемдесет и две годишен мъж, вдовец, един син — Уилфред Б. Айкоув-младши, също лекар. Няма други наранявания, освен смъртоносната рана. Няма признаци за борба, няма следи от самозащита. — Ив извади инструментите и измерителния уред. — Време на смъртта — по обяд. Причина за смъртта — руптура^[1] на сърцето, предизвикана от малък инструмент, който е преминал през този наистина хубав костюм и ризата — тя измери ръкохватката и сне изображението. — Прилича на хирургически скалпел.

„Нокти с маникюр — отбеляза Ив. — Скъп, но дискретен часовник. Очевидно, е използвал услугите на собствената си клиника. С мускулестото си тяло изглежда на шестдесет, а не на неговите осемдесет и отгоре.“

— Провери Долорес Ночо-Алварес — каза Ив, чула завръщането на партньорката си. — Или тя е намушкала нашия мил доктор, или знае кой го е сторил — чу как Пийбоди отваря флакона със защитния спрей и отстъпи назад. — Една рана. Напълно достатъчна, когато знаеш къде да удариш. Трябва да е приближила плътно до него, ръката й не е треперила. Контролирана ярост. Но истинската ярост не ти позволява просто да вкараш острието между ребрата и да изчезнеш. Може би е професионалист? Може би е поръчка? Ако е била ядосана, щяла е само да го осакати.

— При тази рана по убийцата не е имало кръв — отбеляза Пийбоди.

— Била е внимателна. Обмислила е всичко. Влязла е в 11:30, излязла… максимум в 12:05. На излизане охраната я е засякла в 12:19. Да слезе до долу и да мине през скенерите, не й е трябвало по-малко време. Значи не се е бавила тук. Била е убедена, че той е мъртъв.

— Ночо-Алварес, Долорес, двадесет и девет годишна. Гражданка на Барселона, Испания. Освен адресна регистрация в този град, има и още една — в Канкун, Мексико. Симпатична жена, изключително красива. — Пийбоди вдигна глава от екрана на своя миникомпютър. — Не мога да разбера, защо й е нужна консултация с пластичен хирург.

— Била й е необходима, за да се приближи достатъчно до него и да го убие. Провери паспорта й, Пийбоди. Нека видим къде е пребивавала Долорес в нашия прекрасен град. — Ив обиколи стаята. — Чашките са чисти. Не е сядала, не е пила. — Тя вдигна капака на сребърния чайник и се намръщи. — Цветен чай, кой може да я вини? Обзалагам се, че не е пипала нищо, освен ако е било абсолютно необходимо и е изтрила следите, когато е приключила. Експертите няма да открият нейни отпечатъци. Седяла е там — тя посочи към едно от креслата за посетители, поставено пред бюрото. — Трябвало е да седне за консултацията — да говори и да слуша. Трябвало е да запълни с нещо трийсетте минути, докато дойде време секретарката да излезе за обяд. Откъде знае кога отива на обяд секретарката?

— Може би е чула жертвата и неговата асистентка да говорят за това — отвърна Пийбоди.

— Не, знаела го е предварително. Специално го е проучила или е ползвала вътрешна информация. Била е запозната с порядките. Секретарката е в почивка до един, което й дава достатъчно време да си свърши работата и да напусне сградата, преди тялото да бъде открито. И така, тя приближава към него — Ив заобиколи бюрото. — Може би флиртува или му разказва сърцераздирателна история как едната й ноздра е милиметри по-малка от другата. „Погледнете как изглежда лицето ми, докторе. Можете ли да ми помогнете?“ И забива острието направо в аортата му. Тялото е мъртво, преди мозъкът да успее да го осъзнае.

— Няма паспорт издаден на името на Долорес Ночо-Алварес, Далас. Или на каквато и да е комбинация от тези имена.

— Мирише ми на професионалист — промърмори Ив. Ще пуснем лицето й през Интерпол, когато се върнем в Централата. Да видим дали ще имаме късмет. Кой би поръчал убийството на симпатичния доктор Уилфред?

— Уил младши?

— Точно с това ще започнем.

 

 

Кабинетът на Айкоув-младши беше по-голям и по-модерен от този на баща му. Вместо прозорци имаше цяла стъклена стена, зад която се виждаше широка тераса. Сребърна конзола заместваше традиционното бюро. Кътът за посетители представляваше два дълги, ниски дивана, голям екран на настроение и напълно зареден бар, съдържащ, както забеляза Ив, само здравословни напитки. Никакъв алкохол, във всеки случай не и на видно място.

И тук имаше произведения на изкуството, но над всички доминираше портрет на жена. Висока блондинка с безупречна фигура, с кожа като полиран мрамор и очи с цвят на люляк. Беше облечена с дълга рокля в същия нюанс като очите й, която сякаш плуваше около нея. В ръката си държеше широкопола шапка с лилави панделки. Жената беше заобиколена от цветя, на удивително красивото й лице блестеше весела усмивка.

— Съпругата ми. — Айкоув прочисти гърлото си и посочи с брадичка към портрета, който Ив изучаваше. — Татко го поръча за мен. Сватбен подарък. Той беше като баща и за Аврил, не знам как ще го преживеем.

— Тя беше ли пациентка… клиентка?

— Аврил… — Докторът погледна с усмивка към портрета. — Не. Всичко й е дадено от Бога.

— Бог не е бил пестелив. Доктор Айкоув, познавате ли тази жена? — Ив му подаде разпечатка на снимката, която Пийбоди беше извадила от миникомпютъра си.

— Не. Не я познавам. Тя ли е убила баща ми? Но защо? Боже милостиви, защо?

— Ние не знаем дали тя е убила някого, но най-малкото имаме основание да вярваме, че тя последна го е видяла жив. Нашата информация сочи, че е гражданка на Испания. Живее в Барселона. Вие или вашия баща имате ли връзка с тази страна?

— Клиентите ни са от цял свят. Нямаме официален филиал в Барселона, но аз и баща ми правим консултации навсякъде, ако случаят го изисква.

— Доктор Айкоув, клиника като вашата, с многобройни клонове, трябва да има значителни доходи.

— Да.

— Баща ви е бил много богат човек.

— Без съмнение.

— И вие сте единственият му син. Негов наследник, предполагам.

В кабинета настъпи мълчание. Бавно, много внимателно, мъжът се отпусна в едно кресло.

— Мислите, че съм убил собствения си баща заради пари?

— Би било полезно да изключим тази възможност още в началото на разследването.

— Самият аз вече съм много богат човек. — Гласът му беше пълен с отрова, лицето му почервеня. — Да, аз ще наследя много повече, отколкото имам сега, също както жена ми и децата ми. Значителни суми ще получат различни благотворителни организации, и фондацията Уилфред Б. Айкоув. Веднага ще поискам този случай да бъде даден на друг разследващ.

— Ваше право — отвърна Ив, — но няма да го получите. А дори на мое място да дойде друг, ще ви бъдат зададени същите въпроси. Ако искате убиецът на вашия баща да бъде изправен пред съда, доктор Айкоув, ще трябва да ми сътрудничите.

— Искам да намерите тази жена, тази Алварес. Искам да видя лицето й, да погледна в очите й. Да узная защо… — той замълча, поклати глава. — Аз много обичах баща си. Всичко, което имам, всичко, което представлявам, дължа на него. Някой го отне от мен, от внуците му, от света.

— Не ви ли притеснява, че сте известен като доктор Уил, а не с пълното си име?

— О, за Бога! — този път той покри лицето си с ръце. — Не! Само персоналът ме нарича така. По-удобно е и по-малко объркващо.

„Сега вече няма да има никакво объркване — помисли си Ив. — Но ако доктор Уил е замислил, планирал и извършил убийството на баща си, то той си губи времето, като се занимава с медицина. Щеше да изкарва двойно повече във филмовата индустрия.“

— Във вашата област съществува голяма конкуренция — започна Ив. — Може би, поради някаква причина, някой е искал да отстрани един от най-успешните конкуренти?

— Не мога да се сетя за нищо такова. — Той продължаваше да седи, закрил лицето си с ръце. — Изобщо не мога да мисля. Искам да се прибера при жена си и децата си. Но тази клиника ще продължи да работи и без баща ми. Той я построи, за да пребъде във вековете, построи я с поглед в бъдещето. Винаги гледаше напред. Никой нищо няма да спечели от неговата смърт. Наистина нищо.

 

 

„Винаги има нещо — размишляваше Ив, докато се връщаха обратно в Централата. — Злоба, финансова изгода, тръпка, емоционално удовлетворение. Убийството винаги е предлагало награда. Защо иначе ще остане толкова популярно средство?“

— Обобщи какво имаме дотук, Пийбоди.

— Уважаван, особено почитан лекар, един от бащите на реконструктивната хирургия, каквато я познаваме през този век, е убит с точен и хладнокръвен удар в собствения си кабинет, в клиника, оборудвана със солидна система за сигурност. Основният ни заподозрян за това престъпление е жена, която е влязла в този кабинет с уговорена среща и спокойно е излязла след консултацията. Въпреки че тя е гражданка на Испания и постоянно живее в страната, няма паспорт. Адресът, посочен в официалните й документи, не съществува.

— Заключенията?

— Нашата основна заподозряна е професионалист или много талантлив аматьор. Тя е използвала фалшиво име и лъжлива информация, за да получи достъп до кабинета на жертвата. Мотивът все още е мътен.

— Мътен?

— Ами да. Звучи някак си по-готино от „неизвестен“. Е, и като прочистим въздуха, ще го видим.

— Как е пренесла оръжието през охраната?

— Ами… — Пийбоди с жив интерес разглеждаше през обляното с дъжд стъкло подвижните реклами за празнични ваканционни пакети със залети от слънце плажове. — Винаги има начин да се заобиколи охраната, но защо да рискува? На подобно място скалпелите с лопата да ги ринеш. Може би е получила помощ отвътре, някой го е оставил на определено място. А може би е идвала и по-рано, откраднала е един и го е скрила. В клиниката имат засилени мерки за сигурност, да, но също така спазват и неприкосновеността на личния живот. Затова нямат камери в стаите на пациентите и в коридорите около тях.

— Те имат отделения за пациенти, чакални, магазин за подаръци, офиси, кабинети за прегледи и операционни. И това, без да се смятат прилежащите болници и зоната за спешни случаи. Мястото е един шибан лабиринт. Трябва да си достатъчно арогантен, за да влезеш, да забиеш скалпела в сърцето на стареца и да излезеш. За това е нужна подготовка. Тя е знаела разположението. Била е там преди или е тренирала адски много на симулатор.

 

 

Ив се провря през бавния уличен трафик и влезе в гаража на Централата.

— Искам да прегледам дисковете от охранителните камери. Ще пуснем заподозряната през архивите на Интерпол и през нашите собствени. Може би ще се появи име или псевдоним. Искам пълна информация за жертвата и само финансова — за сина. Тогава ще можем да го елиминираме от списъка или пък — не. Може да открием необяснимо големи суми, прехвърлени в последно време.

— Не го е направил той, Далас.

— Не. — Ив паркира и се измъкна от колата. — Не го е направил, но ние все пак ще го проверим. Ще поговорим с колегите му, с познатите от светското общество, с любовниците, с бившите любовници. Важното е да се доберем до мотива — облегна се на стената на асансьора, докато се изкачваха. — Хората обичат да съдят лекари или да се оплакват от тях, особено що се отнася до козметичните процедури. Никой доктор не остава пощаден. Все някога по време на своята кариера обърква конците или някой клиент остава недоволен. Възможно е някой да е умрял под неговия нож и скърбящото семейство да си отмъщава. Най-вероятно е отмъщение. Убийство с медицински инструмент. Може би е символ. Рана в сърцето — също символизира нещо.

— Струва ми се, че ако е такъв вид възмездие, то нарязването на лицето или на други части от тялото, пострадали при операцията, щеше да е много по-символично.

— Иска ми се да не се съглася с теб, но може би си права.

Полицейски служители, лабораторни техници и Бог знае още кой, се натъпкаха в асансьора, щом спря на второ ниво. Когато стигнаха до пето, Ив реши, че й е достатъчно. Проби си с лакти път навън и скочи на ескалатора.

— Почакай! Имам нужда да се подкрепя — слязла от подвижната лента, Пийбоди се отправи към близкия автомат. Ив я последва замислена.

— Вземи и на мен нещо.

— Какво?

— Ами не знам, нещо — смръщила вежди, тя фиксираше възможностите за избор. „Как така има толкова много здравословен боклук в полицейския автомат? Ченгетата нямат нужда от него. Никой по-добре от тях не знае, че животът не е вечен.“ — Е, може би това подобие на шоколадче, с нещото вътре.

— „Гу-Гу“?

— Защо дават на тези неща такива глупави имена? Направо се притесних да го ям. Да, вземи ми от него.

— Все още ли избягваш автоматите? Така и не успя да се разбереш с тях.

Ив предвидливо държеше ръце в джобовете си, докато Пийбоди пускаше кредитите в машината и набираше необходимия код.

— Като работя с посредник, никой няма да пострада. Ако отново започна сама да се оправям с някое от тези копелета, един от нас ще бъде унищожен.

— Леле, колко много злоба! Но това е само един неодушевен предмет, който срещу кредити пуска „Гу-Гу“.

— О, те са живи, Пийбоди. Живеят и трупат злобните си мисли. Не вярвай на всичко останало!

Вие избрахте два броя шоколадови десертчета „Гу-Гу“. Това е вкусно, хрупкаво удоволствие с мек пълнеж. Пълен напред!

— Виждаш ли — каза мрачно Ив, когато автоматът започна да изброява съставките и съдържанието на калории.

— Да, и на мен ми се иска да млъкне, по дяволите, особено с тези калории — тя подаде едно от шоколадчетата на Ив. — Но те са програмирани така, Далас. Не са живи и не мислят.

— Те искат ти да вярваш в това. Но общуват помежду си чрез своите малки чипове и платки и вероятно са в заговор да унищожат цялото човечество. Един ден ще възникне въпросът те или ние.

— Поднасяш ме, лейтенант!

— Не забравяй, че съм те предупредила! — Ив захапа шоколадчето и двете се отправиха към отдел „Убийства“.

Поделиха си задълженията. Пийбоди седна зад бюрото в своята кабинка, а Ив се прибра в кабинета си.

Тя застана за миг на прага, изучавайки стаята, докато дъвчеше. В нея имаше място колкото за бюрото и стола й, един разнебитен стол за посетители и шкаф за документи. Имаше и прозорец, който беше не по-голям от чекмеджетата в картонетката й.

Лични вещи? Е, тук беше новото й скривалище за лакомства, което досега — доколкото можа да прецени — не беше открито от злонамерения крадец, тровещ нейното съществуване. Имаше и йо-йо, с което понякога играеше, докато разсъждаваше над проблемите. Разбира се, при заключена врата.

Ив бе доволна от своя кабинет. В действителност, нищо повече не й трябваше. Какво, по дяволите, би правила в стая, голяма дори на половината на някой от офисите на Айкоув? Ако имаше повече място, при нея щяха да идват много хора и да я притесняват. Как тогава щеше да свърши някаква работа?

„Огромното помещение — реши тя — е друг символ. Аз съм преуспял, затова ми се полага цялото това пространство. Очевидно Айкоув е смятал така. Рурк също мисли така — трябваше да си признае Ив. — Той обича простора и го пълни с любимите си играчки.“

Също като нея, съпругът й се бе издигнал от дъното, но двамата компенсираха онова, от което са били лишени в детството си, по различен начин. Той й носеше подаръци от всяко свое пътуване. Винаги успяваше да отдели време, за да й купи нещо и като че ли се забавляваше от неудобството, с което Ив посрещаше този дъжд от подаръци.

„А как е било при Уилфред Б. Айкоув? — замисли се Ив. — Откъде е дошъл той? Как е компенсирал? Какви са неговите символи?“

Седна зад бюрото, включи компютъра и стартира процеса по изучаване личността на мъртвия. Докато машината събираше необходимите данни, тя позвъни на Райън Фийни, капитан на електронния отдел. Той се появи на екрана — със сбръчкано лице и посивяла червеникава коса, стърчаща във всички посоки. Ризата му изглеждаше така, сякаш бе спал с нея. Всичко това, странно защо, й действаше успокояващо.

— Трябва да ми пуснеш нещо през файловете на Интерпол — каза му тя. — Едра риба в пластичната хирургия си отиде днес, в кабинета си. Последната му среща изглежда е нашия човек. Жена, края на двадесетте, име и адрес, който между другото е в Барселона, Испания…

— Оле! — мрачно каза той и я накара да се усмихне.

— Хей, Фийни, не знаех, че говориш испански!

— Изкарах отпуската във вилата ти в Мексико, така че съм запомнил нещичко.

— Е, добре. Как наричаш хладнокръвен удар с малко острие, точно в сърцето?

— Оле!

— Добре е да го знам. Няма паспорт, издаден на името Ночо-Алварес, Долорес. Адресът в слънчева Испания е фалшив. Влязла и излязла чиста през строгите мерки за сигурност.

— Мислиш, че е профи?

— Имам такова съмнение, но няма ясен мотив. Нищо не се вижда на хоризонта. Може би някое от твоите момчета ще може да я открие чрез системата или чрез фото.

— Изпрати ми снимка, да видим какво можем да направим.

— Оценявам го. Изпращам веднага.

Ив прекъсна връзката и изпрати по електронната поща фотографията и личните данни. След това, суеверно кръстоса пръсти, та компютърът й да се справи с двете задачи едновременно и мушна диска от охранителната камера в слота за преглеждане.

Отиде до автоготвача, направи си чаша кафе и започна да го пие на бавни глътки, докато гледаше записа.

— Ето те и теб — прошепна Ив, наблюдавайки как жената, известна под името Долорес, приближава поста на охраната на първия етаж. Носеше тесни панталони и плътно яке, и двете в огненочервен цвят. Обувките й с високи токчета бяха в същия нюанс. — Не се страхуваш, че ще те забележат, нали, Долорес? — рече Ив замислено. Косите — лъскавочерни и дълги — падаха свободно около лице с остри скули и пълни, чувствени, смело начервени устни, очите под гъстите мигли, бяха почти толкова тъмни, колкото и косата й.

Тя премина през охраната — сканиране на чанта, сканиране на тялото — без проблеми, и с лека стъпка, поклащайки бедра, продължи пътя си към асансьора, който щеше да я отведе до нивото на Айкоув.

„Без колебание — отбеляза Ив, — не бърза. Не се опитва да избегне камерите. Не се поти.“ Беше студена като коктейл „Маргарита“, който пиеха под красиви плажни чадъри на тропически остров.

Ив пусна диска от камерата в асансьора и видя как жената се издига нагоре, спокойна. Беше невъзмутима, не правеше никакви движения, не спря никъде по пътя, докато не стигна нивото на Айкоув, и излезе. Приближи до регистратурата, поговори с дежурното лице, разписа се в журнала, после, отново спокойно, отиде в близката дамска тоалетна.

„Там, където няма камери — помисли си Ив. — Където може да вземе оръжието, оставено от някой за нея, или да го извади от чантата или дрехите, където е замаскирано толкова добре, че скенерите не са го засекли. Не, по-скоро е оставено — реши Ив. — Има вътрешен човек. Може би онзи, който е желал неговата смърт.“

Минаха близо три минути, след което Долорес излезе и директно отиде в чакалнята. Седна, кръстоса крака и започна да прелиства списъка на дискове с книги и списания. Преди да е успяла да си избере един, Пиа излезе през двойните врати и я покани в кабинета на Айкоув.

Ив видя как вратите се затварят и проследи секретарката, която седна на бюрото си. Превъртя записа, като отчиташе времето и го спря в момента, когато стана обедна почивка и Пиа взе чантата си от чекмеджето на бюрото, облече си сакото и отиде на обяд.

Шест минути по-късно Долорес излезе, също толкова небрежно, както бе влязла. Лицето й не изразяваше нищо — никакво вълнение, удовлетворение, вина, или страх. Премина покрай регистратурата без да каже и дума, спусна се долу, мина през охраната и излезе от сградата.

„И се разтвори във въздуха — помисли си Ив. — Ако не е професионалистка, би трябвало да си помисли за смяна на професията.“ Никой друг не влезе или излезе от кабинета на Айкоув, докато секретарката му не се върна от обяд.

С втора чаша кафе в ръка, Ив прочете подробните данни за Уилфред Б. Айкоув.

 

 

— Този тип е бил шибан светец! — каза тя на Пийбоди. Дъждът беше намалял до дразнещ ръмеж, образувайки сива мъгла в студения въздух. — От скромно семейство, издигнал се е сам. Родителите му са били лекари, работили са по клиники в изостанали райони и страни от Третия свят. Майка му е получила тежки изгаряния, докато е спасявала деца от горяща сграда. Оживяла е, но е била обезобразена.

— И затова се е заел с пластична хирургия — завърши Пийбоди.

— Очевидно това обстоятелство му е повлияло. Самият той е работил в полева клиника по време на Градските войни. Пътувал е до Европа, помагал е на различни места да се справят с последствията от войната. Именно там е загинала жена му, била е доброволка. Синът му, още юноша, е бил на път да стане лекар, на двадесет и една е завършил Медицинския факултет в Харвард.

— Бърз старт!

— Несъмнено. Айкоув-старши работил съвместно с родителите си, но не е бил с тях, когато е обгоряла майка му. Поради тази причина не е пострадал в пожара. Години по-късно, когато умира жена му, той бил по работа в друга част на Лондон.

— Този или наистина е имал късмет, или изобщо не му е вървяло.

— Да. Бил е вдовец по времето, когато е станал известно име в реконструктивната хирургия. Нещастието с майка му го е подтикнало да я превърне в своя професия. Жената е била, според мнението на всички, зашеметяваща красавица. Извадих нейна снимка от файла. Там има и фотографии направени веднага след пожара, изглежда ужасно. Лекарите са спасили живота й и са поработили значително по нея, но така и не успели да върнат предишния й вид.

— Като Хъмпти Дъмпти.

— Какво?

— Всички кралски хора и кралските коне? — Пийбоди видя озадачения поглед на Ив. — Няма значение.

— Самоубива се три години по-късно. Айкоув се посвещава на възстановителната хирургия и продължил доброто дело на родителите си, станал доброволец по време на Градските войни. Загубил жена си, сам възпитава своя син; посветил живота си на медицината — създава клиники; основава фондации; поема случаи, за които се счита, че са безнадеждни. Често се отказва от хонорарите като преподавател, четял лекции, давал пари за благотворителност, правил чудеса и хранил бедните с хляб и риба от бездънната си кошница.

— Това последното си го съчини, нали?

— Така ли мислиш? Няма медик, който да практикува близо шестдесет години и нито веднъж да не е подведен под съдебна отговорност за лекарска небрежност. И против него са подавани искове за неправилно лечение, но количеството им е много по-ниско от средностатистическото. Много по-малко, отколкото може да се очаква, особено като се има предвид областта, в която практикува.

— Според мен имаш предразсъдъци, Далас.

— Не, не съм предубедена. Просто мисля, че е глупаво. В пластичната хирургия исковете сами по себе си, никнат като гъби, а в неговата практика те почти липсват. Не мога да намеря нито едно петно в досието му, няма политически връзки, които биха могли да го подкрепят. В миналото му няма хазартни игри, проститутки, наркотици, блудство с пациентки. Нищо!

— Някои хора наистина са просто добри.

— Всички, които са толкова добри, имат ореол и крила — Ив почука по диска с файловете. — Тук има нещо. Всеки има своите дълбоко скрити тайни.

— Цинизмът ти отива, лейтенант.

— Любопитното е, че той е бил законен настойник на момичето, станало съпруга на сина му. Майка й, също лекар, е била убита по време на въстание в Африка. Бащата — художник, зарязва малкото си семейство след като Аврил Хенсън Айкоув е родена. Впоследствие е бил убит в Париж от ревнив съпруг.

— Толкова много трагедии в едно семейство!

— Нали? — Ив спря пред градската къща в Горен Уест Сайд, където доктор Айкоув-младши живееше със семейството си. — Кара те да се замислиш.

— Понякога трагедиите преследват семействата, това е нещо като карма.

— Нима хипитата вярват в кармата?

— Разбира се! — Пийбоди излезе от колата. — Ние просто го наричаме космическо равновесие — изкачи се по входните стъпала и застана пред масивна дървена врата. — Ама че местенце! — каза тя, прокарвайки пръсти по дърворезбата, когато системата за сигурност попита за целта на посещението им.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди — Ив поднесе значката си, за да може системата да я сканира. — Нюйоркска полиция. Искаме да разговаряме с доктор Айкоув.

Един момент, моля — чу се в отговор.

— Имат още една къща в Хемптънс — продължи Пийбоди. — Вила в Тоскана, градска къща в Лондон и малка сламена колиба на остров Мауи. След смъртта на баща му добавят към имуществото си още два прекрасни имота. Защо Макнаб не беше богат лекар?

Иън Макнаб, ас от електронния отдел, живееше заедно с Пийбоди и очевидно бе любовта на живота й.

— Може да се отървеш от него и да го замениш с богат доктор — предложи й Ив.

— Не. Прекалено луда съм по кльощавия му задник. Виж какво ми даде — тя бръкна под ризата си и извади медальон с четирилистна детелина.

— За какво?

— За да отбележи завършването на физическата терапия и моето пълно оздравяване след раняването ми при изпълнение на служебните задължения. Каза, че този талисман щял да ме пази от нови беди.

— Бронежилетката ще те предпази най-добре. — Ив видя намусеното лице на Пийбоди и си спомни, че партньорството, както и приятелството, имат определени изисквания. — Красиво е — добави, като взе малкия медальон в ръка и го приближи към очите си. — Много мило от негова страна.

— Той е едно съкровище, ако искаш да знаеш. — Пийбоди пъхна обратно талисмана под ризата си. — Когато нося този медальон, просто ми става топло на сърцето.

Ив си спомни за диаманта, голям колкото бебешки юмрук, който самата тя носеше под дрехата си. Караше я да се чувства глупаво и неловко, но също стопляше сърцето й. Във всеки случай, откакто привикна с тежестта му. „Не физическото му тегло — призна си тя, — а емоционалното.“ Отне й време, докато свикне с тежестта на любовта, която символизираше този камък.

Вратата се отвори. Жената от портрета стоеше в рамката на входа, сноп златиста светлина падаше зад нея. Дори подпухналите й от плач очи не можеха да я лишат от невероятната й красота.