Нора Робъртс
Произход в смъртта (2)

1.

Когато едно от най-известните лица на планетата е превърнато в кървава пихтия, това е новина. Дори и в Ню Йорк. Когато притежателят на това лице, прободе няколко жизненоважни органа на насилника с нож за месо, това е не само новина, но и работа.

Получаването на достъп до жената, притежател на лицето, пуснало на пазара хиляди козметични продукти, бе проклета битка.

Докато крачеше напред-назад в уморително чакане, из отвратително луксозната приемна на Клиниката по реконструктивна и козметична хирургия на Уилфред Б. Айкоув, лейтенант Ив Далас бе напълно готова да тръгне на война.

Търпението й бе на привършване.

— Ако смятат да ми откажат за трети път, те просто не могат да си представят величието на моя гняв.

— Тя беше в безсъзнание първия път. — Детектив Дилия Пийбоди кръстоса крака, доволна от възможността да се опъне в едно от луксозните меки кресла с чаша безплатен чай. — На път за операционната.

— Но втория път не беше в безсъзнание.

— Възстановяваше се под наблюдение. Минали са по-малко от четиридесет и осем часа, Далас. — Пийбоди отпи още една глътка чай и започна да си фантазира какво би направила, ако беше тук за моделиране на лицето или тялото си. Може би трябваше да започне с удължаване на косата. „Без болка, без усилие“, реши тя и разреса с пръсти тъмната си, подстригана на черта коса. — И версията й за самозащита не предизвиква съмнение.

— Тя е направила осем дупки в него.

— Е, може би е малко прекалено, но и двете знаем, че нейните адвокати ще претендират за самозащита, страх от телесна повреда, временно умопомрачение, на което всяко жури ще се хване. — „Може би ще се направя блондинка, заедно с удължаването“, продължи да си мисли Пийбоди. — Лий-Лий Тен е идол. Тя е идеалът за женска красота, а този тип е направил лицето й на кайма.

„Счупен нос, раздробена скула, разбита челюст, отлепване на ретината.“ Ив прехвърляше наум списъка с нараняванията. Не изгаряше от желание да припише убийство на жената, за бога. Беше разговаряла с парамедиците, които бяха обработили Тен на място, после бе огледала и документирала самото местопрестъпление.

Ако не приключеше този случай днес, щеше за пореден път да си има работа с тълпата лаещи журналисти. А ако се стигнеше дотам, самата тя с удоволствие би направила на кайма лицето на манекенката.

— Лий-Лий ще поговори с нас днес и ние ще затворим случая. Ако не — ще ударя по нейната шайка адвокати и представители, за възпрепятстване на следствието.

— Кога се връща Рурк?

Ив спря непрестанното си крачене и намръщено погледна партньорката си.

— Защо?

— Защото в последно време си малко нервна… Е, повече от обичайното. Мисля, че страдаш от синдрома „липса на Рурк“. — Пийбоди въздъхна с копнеж. — Кой би могъл да те вини за това?

— Не страдам от никаква липса или от каквото и да било там — промърмори Ив и отново започна да се разхожда неспокойно.

Висока и дългокрака, тя се чувстваше неудобно в тази елегантна приемна, отрупана с тежки масивни мебели. Косата й, по-къса от тази на нейната партньорка, беше червеникавокафява като кожата на сърна. Носеше я небрежно и неравно подстригана около слабото си лице с големи, кафяви очи.

За разлика от пациентите и клиентите на Клиниката на Уилфред Б. Айкоув, физическата красота не беше от приоритетите й.

Смъртта беше с предимство.

„Може би Рурк наистина ми липсва — призна си Ив. — Но това не е престъпление!“ В действителност, това бе едно от правилата, които все още се опитваше да научи, след повече от една година в играта.

Напоследък Рурк рядко предприемаше пътувания за повече от ден или два, а това — последното — продължи цяла седмица.

„Но самата аз настоявах за това, нали така?“, напомни си Ив. Отлично осъзнаваше, че през последните месеци съпругът й многократно трябваше да отлага своята работа, за да й помага в разследванията, или просто да бъде там, когато тя имаше нужда от него.

И когато човек притежава или има интереси в почти всяка сфера на бизнеса, изкуството, развлеченията и строителството из цялата позната Вселена, той трябваше да умее да жонглира с много топки едновременно.

Тя можеше да се справи без жонгльора в продължение на една седмица. Не беше идиотка.

Но въпреки това не спеше много добре.

Ив реши най-после да седне. А креслото беше толкова голямо и толкова розово! Представи си, как някаква голяма лъскава уста я поглъща цялата. И се отказа.

— Какво е правила Лий-Лий Тен в кухнята на триетажния си мезонет в два часа през нощта?

— Може би е искала среднощна закуска?

— Тя има автоготвач в спалнята, в хола, във всяка една от стаите за гости, в домашния кабинет и във фитнес залата.

Ив приближи към един от големите прозорци. Скучният дъждовен ден навън беше за предпочитане пред тази розова приемна. Есента на 2059-та беше като всяка друга — студена и дъждовна.

— Всички, с които успяхме да говорим досега, посочват, че Тен е изхвърлила Брайгърн Спийгъл през вратата.

— Те бяха звездната двойка през изминалото лято — обясни Пийбоди. — Нямаше репортаж от светската хроника по телевизията или в илюстрованите списания, където да не ги покажат двамата… Само да не помислиш, че прекарвам цялото си време в преследване на клюки за знаменитостите.

— Не думай! Тя е изритала Спийгъл миналата седмица, според осведомени източници. И въпреки това го приема в кухнята си, в два часа през нощта. Двамата са облечени в халати и има доказателства за интимна близост в спалнята.

— Може би са искали да се помирят, но не се е получило?

— Според портиера, записите на дисковете от охранителните камери и домашния дроид, Спийгъл е пристигнал в 23:40. Той е бил приет, а домашният дроид — изключен, но оставен в режим готовност.

„В хола бяха намерени винени чаши — припомни си Ив. — Също така обувки — неговите и нейните. И блузата й. Ризата му беше захвърлена върху широката извивка на стълбището, което водеше към втория етаж. Сутиенът й висеше на самия връх на перилата.“

И без помощта на ловджийско куче Ив можеше да проследи пътя им до спалнята и да подуши какво са правили там.

— Той идва, тя го пуска, пият няколко питиета долу, качват се за секс. Няма никакви доказателства, че всичко не е по взаимно съгласие. Липсват следи от борба и ако той е искал да я изнасили, нямаше да я влачи спокойно по стълбите и да я разсъблича. — Ив пренебрегна представата за поглъщащото я розово кресло и седна. — Значи отиват горе и веднага — хоп! — на матрака. И в крайна сметка се оказват в кухнята, целите в кръв. Дроидът чува подозрителни шумове, влиза и намира нея в безсъзнание, а него — мъртъв. Звъни на парамедиците и полицията.

Кухнята изглеждаше като бойно поле. Огромна стая, цялата в бяло и сребристо, и по-голямата част от нея бе оплискана в кръв. Спийгъл, най-желаното парче на годината, лежеше с лице надолу, плувнал в кръв.

Може би тази ужасна картина й напомняше начина, по който бе изглеждал баща й. Разбира се, стаичката в Далас не беше толкова лъскава, но струите кръв, когато престана да забива в него малкия нож, бяха точно толкова гъсти и лепкави.

— Понякога няма друг начин — каза тихо Пийбоди. — Няма друг начин да останеш жив.

— Не. — „Нервна? — помисли си Ив. — По-скоро губя разсъдъка си, щом партньорката ми, може толкова лесно да прочете мислите ми.“ — Понякога няма друга възможност.

Ив с облекчение скочи на крака, когато лекарят влезе в стаята.

Беше подготвила домашното си за Уилфред Б. Айкоув-младши. Поел компетентно по стъпките на баща си, той ръководеше многочислените филиали на Клиниката. Беше известен като „скулптора на звездите“.

За него казваха, че е дискретен като свещеник, изкусен като магьосник и богат, почти колкото Рурк. На четиридесет и четири, той беше красив като филмова звезда. Ясни сини очи, високи скули, квадратна челюст, изписани устни, тънък нос. Косата му — гъста, сресана от челото назад — падаше на златни къдри.

Беше с около три сантиметра по-висок от Ив, със стройно, дългокрако тяло, облечено в елегантен тъмносив костюм на перленосиво райе. Ризата му беше в тон с райето, а на врата си носеше сребърен медальон на тънка като косъм верижка.

Той протегна ръката си към Ив с извинителна усмивка, като демонстрира безупречни зъби.

— Толкова съжалявам. Знам, че ви накарах да чакате. Аз съм доктор Айкоув. Лий-Лий… Мис Тен — поправи се той — е под моите грижи.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди, Нюйоркска полиция. Трябва да говорим с нея.

— Да, знам. Известно ми е, че сте се опитвали да се срещнете с пациентката ми и по-рано, за което отново приемете моите извинения. — Гласът и маниерите му бяха изискани, както всичко останало у него. — Адвокатът й е сега с нея. Будна и стабилна е. Тя е силна жена, лейтенант, но е преживяла тежка травма — физическа и психическа. Надявам се да сведете вашето посещение до минимум.

— Това ще бъде добре за всички нас, нали?

Докторът се усмихна отново, искрица хумор проблесна в очите му, после ги покани с жест.

— Поддържаме я с обезболяващи — продължи той, докато вървяха по широк коридор, украсен с картини и скулптури, изобразяващи женската красота. — Но е в съзнание. Тя иска този разговор, колкото и вие. Аз предпочитам да изчака поне още ден, но нейният адвокат… Е, както казах, тя е силна жена.

Айкоув мина покрай полицая, стоящ на пост, пред вратата на пациентката, сякаш беше невидим.

— Бих искал да присъствам по време на разговора, за да я наблюдавам.

— Няма проблем.

Ив кимна на униформения и влезе вътре.

Стаята беше по-луксозна от апартамент в петзвезден хотел, а цветята в нея бяха толкова много, че можеха да запълнят част от Сентръл парк. Посребрените бледорозови стени бяха украсени с картини на богини. Широки кресла и лъскави маси образуваха кът за сядане, където посетителите можеха да поговорят или да убият времето си като гледат телевизия на мултимедиен екран. Огромните прозорци бяха защитени със специални екрани, предпазващи стаята от любопитните очи на медийните хеликоптери и пътниците във въздушните трамваи, които прелитаха в небето. Отвътре екраните бяха прозрачни, за да могат пациентите и посетителите да се радват на красивата гледка на големия парк.

В леглото, покрито с бледорозови чаршафи, чиито краища бяха поръбени с белоснежна дантела, лежеше известното лице, което изглеждаше така, сякаш се беше сблъскало с таран. Почерняла кожа, бели бинтове, превръзка, закриваща лявото око. Чувствените устни, благодарение на които бяха продадени моливи за очертаване на устни, червила и гланц за устни за милиони долари, бяха подути и покрити с някакъв зелен крем. Разкошната коса, спомогнала за производството и продажбата на безброй шишета шампоани, балсами и бои, беше опъната назад и наподобяваше употребяван червен парцал.

Окото, което не беше покрито — зелено като изумруд, обкръжено от синини, проследи Ив.

— Моята клиентка има силни болки — започна адвокатът. — Тя е стресирана и е под въздействието на лекарства.

— Млъквай, Чарли! — Гласът на жената от леглото беше дрезгав и напрегнат. Юристът сви устни и млъкна. — Погледнете хубаво — обърна се тя към Ив, — как ме подреди онзи кучи син. Особено лицето ми!

— Мис Тен…

— Хей, аз ви познавам! Виждала ли съм ви някъде? — чак сега Ив осъзна защо гласът беше дрезгав и съскащ. Защото Лий-Лий говореше през стиснати зъби. Челюстта й беше счупена и вероятно болеше адски много. — Лицата са моята работа, а вашето… Рурк. Ченгето на Рурк! Ама че номер!

— Лейтенант Ив Далас. Детектив Пийбоди, моята партньорка.

— Блъскахме бедра с него преди четири, не, преди пет години. Един дъждовен уикенд в Рим. Мили Боже, ама че издръжливост има този човек! — Зеленото око примигна иронично. — Това притеснява ли ви?

— Да сте блъскали с него бедра през последните две години?

— За съжаление, не. Само един незабравим уикенд в Рим.

— Е, тогава не ме притеснява. Защо не поговорим за онова, което се е случило между вас и Брайгърн Спийгъл миналата нощ?

— Шибано копеле!

— Лий-Лий — нежно я смъмри докторът.

— Извинявай! Извинявай! Уил не одобрява такъв груб език. Той ме нарани. — Тя затвори очи, бавно вдиша и издиша. — Боже, той наистина ме нарани! Може ли малко вода?

Адвокатът грабна сребърна чаша със сребърна сламка и я поднесе към устните й. Тя смукна, пое си въздух, засмука втори път, после го потупа по ръката.

— Съжалявам, Чарли. Съжалявам, че ти казах да млъкнеш. Не съм в най-добрата си форма.

— Не си длъжна да разговаряш с полицията сега, Лий-Лий.

— Ти ми блокира стенния екран, така че не мога да чуя какво говорят за мен. Но нямам нужда от него, за да знам какво клюкарстват медийните маймуни и хиени. Искам всичко да се изясни. И аз имам право на глас, по дяволите!

Окото й се напълни със сълзи и тя премигна яростно в опит да ги спре. Това неволно предизвика уважението на Ив.

— Вие и мистър Спийгъл сте имали връзка. Интимна връзка.

— Чукахме се като зайци през цялото лято.

— Лий-Лий — започна Чарли, но тя махна с ръка. Бърз, нетърпелив жест, който Ив идеално разбираше.

— Аз ти разказах какво се случи, Чарли. Вярваш ли ми?

— Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава нека го кажа и на ченгето на Рурк. Запознах се с Брай тази пролет, през май. Той снимаше филм тук, в Ню Йорк, и аз получих роля. Не беше минал и половин ден от първото „здрасти“, когато се оказахме в леглото. Той е… беше великолепен — поправи се тя. — Толкова прекрасен, че като го видиш, полата ти сама се вдига. Тъп като слонски задник, и както разбрах вчера, злобен като… дори не знам с какво да го сравня. Нищо не ми идва на ум. — Тя отново смукна от сламката и направи три бавни вдишвания. — Ние се забавлявахме, правехме страхотен секс и имахме прекрасната възможност да попаднем във всички клюкарски издания. И тогава той се взе за голямата работа — „искам това“, „не прави онова“, „ще отидем там и там“, „къде беше“ и така нататък. Реших да скъсам с него, което и направих миналата седмица. Казах му: „Хайде да укротим нещата за известно време. Беше ни хубаво заедно, нека не го разваляме“. Той се ядоса, забелязах го, но се престори, че всичко е наред. И аз реших, че въпросът е приключен. Та ние не сме деца, за бога! И не сме били влюбени или нещо подобно!

— Той заплаши ли ви в онзи момент? Нарани ли ви физически по някакъв начин?

— Не. — Тя вдигна ръка към лицето си, и макар гласът й да остана стабилен, Ив забеляза, че пръстите й треперят леко. — О, той го изигра много добре: „Чудех се как да ти кажа същото. Вече ми е скучно с теб“. После излетя за Ню Лос Анджелис, където трябваше да снима реклама за нашия филм. Когато се обади, ми съобщи, че се е върнал в Ню Йорк и иска да дойде да поговорим. Казах му да идва.

— Малко преди единадесет вечерта ли ви се обади?

— Не мога да кажа със сигурност. — Лий-Лий успя да се усмихне накриво. — Бях на вечеря с приятелки в „Медоус“ — Карли Джо, Прести Баинг, Ейпъл Гранд.

— Говорихме с тях — каза Пийбоди. — Те потвърдиха, че са вечеряли заедно с вас и заявиха, че сте напуснали ресторанта около десет вечерта.

— Да, те искаха да отидем в някакъв клуб, но аз не бях в настроение. Неправилен ход от моя страна, както се оказа по-късно. — Тя отново докосна лицето си и отпусна ръка на леглото. — Прибрах се вкъщи и започнах да чета сценария за новия филм — моят агент ми го изпрати. Скучна, лайняна история. Ох! Съжалявам, Уил. Така че когато Брай ми позвъни, жадувах за компания. Пихме вино, поговорихме, той ме докосна няколко пъти, прелъстително. Наистина е много добър в това — каза тя с намек за усмивка. — И ние се качихме на горния етаж, в спалнята, където правихме необуздан секс. После той каза нещо от рода на това, че: „Жените не можели да му казват кога да успокоял топката, и че сам щял да ми даде да разбера кога е приключил с мен“. Кучи син!

Ив наблюдаваше лицето на Лий-Лий.

— Това ядоса ли ви?

— И още как. Дойде при мен и ме вкара в леглото, само за да може да ми го каже! — Гневна червенина се смеси със синините по лицето й. — И аз го допуснах. Затова бях ядосана на себе си толкова, колкото на него. Но не казах нищо. Станах, грабнах халата и слязох долу, за да се успокоя малко. В моята професия е дяволски важно да не си създаваш врагове. Затова отидох в кухнята да успокоя нервите и да реша как да се справя със ситуацията. Хрумна ми да направя омлет от яйчени белтъци.

— Извинете ме — прекъсна я Ив, — измъквате се от леглото, ядосана сте и решавате да правите омлет?

— Разбира се. Обичам да готвя. Помага ми да мисля.

— Във вашия мезонет има не по-малко от десет автоготвача.

— Обичам да готвя — повтори тя. — Нима не сте гледали някой от моите кулинарни клипове? Аз наистина умея да готвя, питайте когото искате. Е, отидох в кухнята и започнах да крача напред-назад, докато се успокоя достатъчно, за да мога да счупя няколко яйца. И ето го него, влиза с валсова стъпка, изключително горд от себе си.

Лий-Лий погледна към Айкоув, той приближи до леглото и я хвана за ръката.

— Благодаря ти, Уил. Копелето се заразхожда наперено като щраус, каза, че щом плаща за курва, той е този, който ще каже кога времето е изтекло, което се отнасяло и за нашия случай. Нима не ми бил купувал бижута и подаръци? — Тя успя да повдигне едното си рамо. — Нямало да ме остави да разправям, че аз съм го била изхвърлила. Щял сам да ме изостави, когато бъдел адски сигурен и готов. Казах му да се маха, да се разкара по дяволите. Той ме бутна, аз му отвърнах. Крещяхме си един на друг… Господи! Не го видях, че приближава. Следващото нещо, което си спомням, е, че лежах на пода и лицето ми изгаряше от болка. Вкусих кръвта в устата си. Никой никога не ме е удрял преди. — Гласът й трепереше, стана дрезгав. — Никой никога не е… Дори не знам колко пъти ме удари. Струва ми се, че веднъж се надигнах и се опитах да избягам. Не знам, кълна се. Опитах се да пълзя, да крещя. Той ме дръпна да се изправя. Едва виждах, имаше толкова много кръв в очите ми и толкова много болка. Мислех си, че ще ме убие. Избута ме назад към кухненския плот, хванах се за него, за да не рухна. Почувствах, че ако падна, той ще ме убие. — Лий-Лий замълча, затвори за миг очи. — Не знам, тогава мислех така и после… не знам дали това е вярно. Мисля…

— Лий-Лий, достатъчно!

— Не, Чарли. Искам да кажа всичко! Мисля — продължи тя, — сега, като се връщам в спомените си назад, мисля, че беше готов да го направи. Може би спря да ме удря, може би разбра, че ме е наранил повече, отколкото е възнамерявал. Може би просто е искал да разкраси малко лицето ми. Но в този миг, докато се давех в собствената си кръв и почти нищо не виждах, а лицето ми гореше, аз се страхувах за живота си. Кълна се. Той пристъпи към мен и аз… Поставката за ножове беше точно под ръката ми. Хванах първия, който ми попадна. Ако бях в състояние да видя по-добре, щях да взема по-голям. Кълна се, че исках да го убия, за да не ме убие той. А той се засмя. Засмя се и вдигна ръката си така, сякаш искаше пак да ме удари — тя отново замълча, изумруденозеленото й око наблюдаваше изпитателно Ив. — Забих ножа в него. Острието се плъзна като в масло. Извадих го и отново го забих. Продължих да го правя, докато не припаднах. Не съжалявам за постъпката си! — Едва сега една сълза се появи в ъгълчето на окото й и се спусна надолу по насинената й буза. — Не съжалявам, че го сторих. Съжалявам, че му позволих да ме бие. Той унищожи лицето ми. Уил?

— Ще бъдеш по-красива от всякога — увери я той.

— Може би… — Тя избърса внимателно една сълза. — Но никога няма да бъда същата. Вие убивали ли сте някога? — попита тя Ив. — Убивали ли сте някога някой, без да съжалявате за това?

— Да.

— Е, значи ме разбирате. Вече не съм същият човек, както преди.

 

 

Когато напуснаха стаята, адвокатът ги последва в коридора.

— Лейтенант…

— Прибери си рогата, Чарли — каза Ив уморено. — Няма да повдигаме обвинение. Нейният разказ се потвърждава от доказателствата и свидетелите, които сме записали. Тя е била нападната, страхувала се е за живота си и се е защитавала.

Той кимна. Изглеждаше леко разочарован, че няма да му се наложи да яхне скъпия бял кон и да се втурне да спасява клиентката си.

— Бих искал да видя официалното изявление, преди да го пуснете в медиите.

Ив издаде звук, който можеше да мине за смях, и се обърна да си ходи.

— Обзалагам се, че би искал.

— Добре ли си? — попита Пийбоди, докато вървяха към асансьора.

— Да ти изглеждам сякаш не съм?

— Не, изглеждаш чудесно. Между другото, като говорим за външния вид, ако решиш да ползваш услугите на доктор Айкоув, с какво би започнала?

— Щях да си избера добър психиатър, за да ми помогне да разбера поради каква причина ще позволя на някого да реже лицето и тялото ми.

Проверката при излизане от отделението се оказа също толкова строга, както при влизане. Сканираха ги, за да се убедят, че не са взели нещо със себе си за сувенир, и най-вече да не изнесат снимки на някои от пациентите, на които е била обещана абсолютна конфиденциалност.

Когато сканирането приключи, Ив видя как Айкоув притича покрай тях, набра кода на, както изглеждаше, частен асансьор, замаскиран в розовата стена.

— Бърза — отбеляза Ив. — Явно някой се нуждае от спешно изсмукване на мазнините.

— Добре. — Пийбоди мина през скенера. — Да се върнем на темата. Имах предвид, ако имаше възможност да промениш нещо по лицето си, какво би направила?

— Защо трябва да променям нещо? Така или иначе, почти не го виждам.

— А аз бих искала повече устни.

— Че две не са ли ти достатъчни?

— О, боже, Далас, не! Искам да кажа пълни, секси устни. — Тя ги нацупи, когато влязоха в асансьора. — Е, може би и по-тънък нос. — Пийбоди прекара палеца и показалеца по носа си, сякаш измерваше дебелината му. — Мислиш ли, че носът ми е дебел?

— Да, особено когато се вре в моите работи.

— Виж нейния. — Пийбоди почука с пръст по един от автоматизираните плакати, с които бяха облицовани стените на асансьора — идеално лице, перфектно тяло — за реклама на пасажерите. — Не бих се отказала от него. Това е фин нос. Твоят е такъв — фин.

— Това е просто нос. Намира се по средата на лицето и позволява да получиш въздух през две полезни дупки.

— Да, лесно ти е да го кажеш мис „Фин нос“.

— Знаеш ли, права си! Започвам да се съгласявам с теб. Трябват ти по-пълни устни. — Ив сви ръката си в юмрук. — Сега ще ти ги уредя.

Пийбоди само се ухили и отново заразглежда плакатите.

— Това място е като дворец на физическото съвършенство. Мога да се върна отново тук, за да присъствам на една от техните свободни морфинг програми. Просто да видя как ще изглеждам с пълни устни и тънък нос. Мисля да се консултирам с Трина за удължаване на косата.

— Защо, защо, защо всички трябва да си променят косата? Тя покрива главата и я предпазва от студ и намокряне.

— Теб просто те е страх, че когато говоря с Трина, тя ще те притисне и ще ти направи процедури.

— Не ме е страх! — Ив не просто се боеше, беше ужасена.

Изненада се, щом чу името си от микрофона на комуникационната система на асансьора. Намръщи се и приближи до интеркома.

— Далас.

— Лейтенант, доктор Айкоув ви моли да дойдете веднага на четиридесет и петия етаж. Това е извънредна ситуация.

— Разбира се. — Ив погледна към Пийбоди и сви рамене. — Връщане на четиридесет и пети — нареди и почувства как асансьорът забави ход, спря и тръгна на горе. — Нещо не е наред — изкоментира тя. — Може би някоя от неговите „красота на всяка цена“ е гушнала букета.

— Хората едва ли гушват букета при пластичния хирург. — Пийбоди отново прокара замислено пръсти по носа си. — Едва ли.

— Всички ще се възхищаваме на кльощавия ти нос, докато те опяват. „Адски съжаляваме за Пийбоди — ще казваме ние, докато трием сълзите си — но затова пък получи първокласен нос, който изглежда вълшебно в средата на мъртвото й лице.“

— Стига! — Пийбоди, прегърбила рамене, сложи ръка на гърдите си. — Освен това, ти няма да бършеш сълзи. Ще изплачеш цели кофи. Затова ще бъдеш заслепена и няма да можеш да видиш носа ми.

— Ето защо би било глупаво да умреш заради него. — Доволна, че е спечелила този рунд, Ив слезе от асансьора.

— Лейтенант Далас! Детектив Пийбоди! — Жена с… хмм… фин нос и кожа, с цвят на вкусен карамел, се втурна да ги посрещне. Очите й черни като оникс, в момента бяха пълни със сълзи. — Доктор Айкоув! Доктор Айкоув! Това е ужасно!

— Ранен ли е?

— Той е мъртъв! Мъртъв е! Трябва да дойдете веднага! Моля ви, побързайте!

— Господи! Та ние го видяхме преди пет минути! — Пийбоди догони Ив и тръгна в крак с нея.

Почти им се наложи да тичат, за да настигнат жената, която се беше втурнала като спринтьор през пустата, величествена приемна. През стъклените стени се виждаше, че навън все още бушува буря, но тук беше топло. Приятна, приглушена светлина заливаше острови от буйна зелена растителност и изящни статуи и картини, които изобразяваха голи женски тела.

— Може ли малко да забавим? — предложи Ив. — Разкажете ни, какво се случи.

— Не мога! Нямам представа!

Как жената успяваше да балансира, и още повече — да спринтира, на тези тънки като игли токчета Ив никога нямаше да разбере, но тя се втурна през двойни врати от матирано, морскозелено стъкло в друга приемна.

Айкоув, бледен като смъртта, но очевидно жив, излезе от отворената врата насреща им.

— Радвам се да видя, че слуховете за смъртта ви са преувеличени — започна Ив.

— Не, аз… Не… Баща ми. Някой е убил баща ми!

Жената, която ги придружаваше, избухна отново в сълзи.

— Пия, искам да седнеш! — Айкоув сложи ръка на тресящото й се рамо. — Трябва да седнеш и да се успокоиш. Нужна си ми! Без теб няма да се справя с това!

— Да, добре. Да. О, доктор Уил!

— Къде е той? — попита Ив.

— Тук. Зад бюрото му, тук. Можете да… — Айкоув поклати глава и посочи с ръка.

Кабинетът бе просторен, но създаваше усещане за интимност и уют. Топли цветове, удобни кресла… През високи, тесни прозорци, защитени със светлозлатисти екрани, можеше да се види панорамата на града. В стенни ниши бяха поставени статуи, а на стените — семейни фотографии.

Ив видя кушетка, тапицирана с кожа в маслен цвят, на ниска масичка имаше поднос с чай или кафе, който изглеждаше недокоснат.

„Бюрото е от истинско старо дърво — прецени тя, — в мъжествен, модернистичен стил.“ То бе оборудвано с компютър и комуникационен център — малки и ненатрапчиви.

Зад бюрото, в стол с висока облегалка, тапициран със същата кожа като кушетката, седеше Уилфред Б. Айкоув.

Косата му беше гъста, увенчала като дебел снежен облак силно лице с квадратна челюст. Бе облечен в тъмносин костюм и бяла риза с тънки червени ивици. Сребърна дръжка стърчеше от сакото му. Около нея се бе разляло неголямо червено петно във формата на триъгълник, което очертаваше джоба на гърдите му.

„Малко количество кръв — каза си Ив. — Ударът е бил точно в сърцето.“