Нора Робъртс
Произход в смъртта (18)

17.

Процедурите отнеха много време, което изнерви Ив. Трябваше да заяви и изчака екипа от дроиди, които щяха да работят под командването на Фийни. Да поиграе на дипломация с местните власти. Да изчака, докато Рио се мъчи да убеди шефовете си да издадат новата заповед.

— Разпит на потенциален свидетел на престъплението — каза заместник-прокурорът. — Това е най-доброто, на което можеш да разчиташ, при положение, че Фийни е установил само частично съвпадение. Още повече, че в единадесет часа преди обяд Аврил Айкоув е давала интервю на Надин Фърст, на живо от клиниката — първото от планираните три. Тази Фърст получава всяко проклето интервю, което пожелае. Можеш да призовеш Аврил Айкоув за разпит, но заповед за арест няма да получиш.

— Благодарна съм и на това.

Пийбоди дотича с доклада.

— Няма резултати за заподозряното лице и за превозното средство. Без съвпадение на имената, които е ползвала досега, със списъците на пътниците, както на обществения транспорт, така и на частния. Частните полети бяха много, но интерес представляват само три. Нито един за Ню Йорк — града или щата, но има частни курсове до Буенос Айрес, Аржентина, до Чикаго и до Рим, Италия. На всяко от тези места Айкоув има или имот, или клиника.

— Аржентина. Мамка му! — Ив измъкна комуникатора си, бързо прегледа бележките си и се свърза с Уитни. — Сър, имам нужда от Интерпол. Вярвам, че Родригес, Хектор и Круз, Магдалена, посочени като родители на Даяна Родригес, са в непосредствена опасност. Голяма е вероятността Дийна да е там или на път. Нека местните власти им осигурят охрана.

— Ако се стигне до международно ниво, няма да можем да задържим за дълго контрола над случая.

— Мисля, че няма да ми е необходимо много време. Ще доведа Аврил Айкоув за разпит.

 

 

Беше след осем вечерта, когато Ив пристигна пред дома на Айкоув-младши. В сградата беше тъмно, проблясваха само светлинките на системата за сигурност.

— Може да е в къщата на плажа. Или е грабнала децата и е избягала.

— Едва ли. — Ив натисна копчето на звънеца, извади значката си и я постави пред окото на охранителната камера. Механичният глас на системата заповтаря едно и също съобщение „не безпокойте“, затова тя поиска да бъде извикан домашният дроид.

Вратата отвори позната им от предишния път икономка.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди. Госпожа Айкоув и децата си почиват и не желаят да бъдат притеснявани. Осмелявам се да попитам, не може ли работата ви да почака до сутринта?

— Не. Не може. Кажете на госпожа Айкоув да слезе.

— Както желаете. Ще влезете ли в гостната?

— Не и този път. Просто я доведете.

В мига, в който дроидът пое нагоре по стълбището, Аврил заслиза надолу. „Охранителните камери“, помисли си Ив. Беше видяла и чула всичко.

— Лейтенант, детектив. Носите някакви новини относно разследването ли?

— Имам заповед, която налага да ме придружите до Централата за разпит.

— Не разбирам.

— Имаме основание да вярваме, че тази сутрин сте били свидетел на убийство в училище „Брукхолоу“.

— През целия ден бях в Ню Йорк. Днес беше погребението на свекъра ми.

— Да, интересно как стават тези неща. Идентифицирахме Дийна Флавия. Лично разговарях с Даяна Родригес. Да, виждам, че това малко ви шокира — коментира Ив, когато забеляза как Аврил видимо се отдръпна. — Имам достатъчно доказателства, за да разпердушиня училището, клиниката и още няколко други съоръжения. И когато го направя, ще намеря повече от достатъчно улики, за да арестувам вас и Флавия по множество обвинения за заговор с цел убийство и за убийства. Но засега, госпожо Айкоув, вие сте само свидетел. Отиваме в Централата за разпит.

— Децата ми. Сложих ги да спят. За тях днешният ден беше кошмарен.

— Обзалагам се, че е така. Ако не желаете да ги оставите на грижите на домашния дроид, мога да повикам представител на Службата за закрила на децата…

— Не! Не — повтори по-спокойно, — ще оставя инструкции на прислугата. Имам право да позвъня на някого, нали?

— Имате право да поискате и да получите адвокат или представител или да се свържете с представител по ваш избор. Това лице има право да провери достоверността на заповедта и да присъства по време на разпита.

— Необходимо ми е малко време, за да се обадя на някого да се погрижи за децата ми.

Тя отиде до най-близкия линк, включи го в защитен режим, обърна се с гръб и проведе целия разговор шепнешком. Когато приключи и отново се обърна, на лицето й вече не беше изписан страх.

Аврил извика трите дроида във фоайето, даде им конкретни и много подробни инструкции какво да направят и кажат, ако някое от децата се събуди. Режимът „не ме безпокойте“ трябваше да остане включен, докато тя самата не го отмени.

— За мен е много важно да се срещнем с представителите ми тук, а след това да тръгнем всички заедно. Можете ли да ми дадете един час?

— Това пък за какво?

— Ще отговоря на въпросите ви. Имате думата ми — Аврил сплете пръсти, сякаш да се успокои. — На вас ви се струва, че знаете всичко, но всъщност не знаете нищо. Един час не е толкова много, а и те може да успеят да пристигнат по-рано. Във всеки случай, много бих искала да се преоблека и да погледна децата, преди да тръгнем.

— Добре. Пийбоди!

— Аз ще дойда с вас, госпожо Айкоув.

Останала сама, Ив реши да провери как се развиват нещата при Фийни.

— В лабораторията на училищната клиника съм. Те го наричат своя вътрешен лечебно-научен център. В него следят здравето на децата, благополучието, хранителния индекс и провеждат обучение по всякакви медицински глупости. Обработват повърхностни травми, имат симулатори за учениците. Шест човека медицински персонал — на две смени, и два дроида — на двадесет и четири часа. Мястото е с най-съвременното оборудване. Толкова модерно, че някои неща виждам за първи път. В момента работя върху центровете за данни и скенерите. Още е рано да се каже със сигурност, но изглежда ученичките са задължени веднъж седмично да минават на преглед.

— Малко крайно, но не и незаконно.

— Дай ми време — заяви Фийни.

След това се обади на Рурк, който бе успял да се върне у дома.

— Ще се прибера много късно.

— Така си и мислех. Имам абсолютното доверие в теб и се обзалагам, че до сутринта ще затвориш случая, а след това с пълно право и желание ще си вземеш поне няколко часа лично време.

— За какво?

— Бих предпочел да бъде за луд секс, но тъй като утре следобед ще пристигат моите роднини…

— Утре? Утре не е Деня на благодарността! Или е?

— Не. Но утре е сряда, навечерието на Деня на благодарността, а и ще останат няколко дни. Вече го обсъждахме.

— Да, но не сме говорили по-специално за срядата, нали?

— Ти дори не знаеше, че утре е сряда!

— Това няма значение. Ще опитам да се освободя, ако мога. Точно сега над главата ми е надвиснала огромна бъркотия, която очаквам всеки момент да се изсипе отгоре ми.

— Напоследък ти се събраха доста гадости. Може би моята новина ще те разведри малко. Открих още един канал за пари.

— Защо не започна веднага с това? Къде…

— Разбира се, скъпа, не е нужно да ми благодариш. Няма да споменавам факта, че едва не ми завря мозъка над този дребен проблем.

— О, Боже! Добре, благодаря. Целувка, целувка. Давай!

— Обожавам те! Има моменти, когато сам не разбирам защо, но те обожавам. Открих канал, който води от „Брукхолоу“ и…

— От училището? Използвали са пансиона за разпределяне на паричния поток? Забрави за целувките! Ако това се потвърди, при първа възможност ще те чукам, докато ослепееш и оглушееш.

— Звучи прекрасно, веднага ще си проверя графика. Междувременно, да, използвали са училището за пране на пари, разпределяли са ги в отделни сметки към различни нетърговски организации, включително „Унилаб“. Създаден…

— Нетърговски? — Ив изигра малък танц на победата. — Ще нося костюм по твой избор.

— Е, сега вече става интересно. Винаги съм имал слабост към…

— Ще говорим за това по-късно. Документирай всичко, дай ми и най-малкия детайл, който откриеш. Ако докажа, че през пансиона са изпирали недекларирани средства и са ги насочвали към нетърговски организации, ще мога да използвам незаконни финансови операции, данъчни измами и всякакви други неща, за да закрия това училище, дори да не намерим нищо подозрително в него.

— Ще ти се наложи да го предадеш на федералните.

— Не давам и пукната пара! Знаеш ли колко време ще отнеме да претършуват всяко съоръжение, където вероятно се развива тази дейност, всички аспекти, всички места, където са създавали момичетата? Но ако се спре финансирането, може да се сложи край на това. Трябва да тръгвам, някой идва към вратата. Може би са представителите на Аврил. Пак ще се свържа с теб.

Ив се запъти към входа с лека танцова стъпка. Вече знаеше как работи цялата схема почти до самия й край.

Забеляза превключването на сигналната светлина на системата за сигурност в зелено. Извади оръжието си, тъй като входната врата се отвори.

Ръката й не трепна, макар сърцето й да прескочи няколко удара.

На прага стояха две жени. Те бяха напълно еднакви — лице, коса, тяло. Дори дрехите и бижутата им бяха идентични.

И двете я изгледаха бавно, с невъзмутими усмивки.

— Лейтенант Далас, ние сме Аврил Айкоув — представиха се те едновременно.

— Ръцете зад главата! Обърнете се към стената!

— Не сме въоръжени — казаха.

— Ръцете зад главата! — повтори невъзмутимо Ив. — Обърнете се с лице към стената! — Те се подчиниха, движейки се в синхрон. Ив извади комуникатора. — Пийбоди! Осигури свидетеля! Доведи я долу!

— Слизаме!

Ив претърси и двете. „Странно — помисли си тя, — да чувстваш под дланите си едни и същи форми, една и съща фигура.“

— Дошли сме да отговорим на вашите въпроси — каза тази, която стоеше отдясно.

— Отказваме се от услугите на адвокат — и двете погледнаха през рамо. — Ние сме готови да ви окажем пълно съдействие.

— Направо страхотно!

Те се обърнаха към стълбището, всяка с усмивка.

— О, не може да бъде! — в гласа на Пийбоди се долавяше изненада и вълнение. — Като в сюрреалистичен филм!

Ив изчака, докато жената, дошла с партньорката й, застана до останалите.

— Коя от вас е Аврил Айкоув, живуща на този адрес?

— Ние сме Аврил Айкоув. Ние сме една и съща жена.

— Да. — Ив наклони глава. — Е, това ще бъде забавно! Вътре! — и ги насочи към гостната. — Седнете! И мълчете!

Те се движеха едновременно, забеляза тя. Не можеше да открие дори най-малка разлика в ритъма или стъпките им.

— Какво ще правим сега? — шепнешком попита Пийбоди, без да сваля поглед от трите жени.

— Най-напред — промяна на мястото. Не можем да ги заведем в Централата, ако искаме да останем под код „Синьо“. Бързо и незабележимо ще ги откараме у дома. Ще се установим там. Свържи се с Уитни. Той ще иска да вземе участие в това. — Извади линка си и позвъни в къщи. — Преминаваме към план Б — съобщи тя на Рурк.

— Какъв е той?

— Работя по него. Нуждая се от изолирана зала за разпит и прилежащо помещение за наблюдение. Ще доведа… не, по-добре да ти покажа — обърна екрана на линка към трите жени, които седяха на дивана една до друга.

— Охо! Много интересно!

— Да, направо ти спира дъха! Идваме след малко. — Пусна линка в джоба си и прибра оръжието в кобура. — Ето какво ще направим. Трите излизате и сядате на задната седалка на моята кола. Ако дори една от вас окаже съпротива или се опита да избяга, всички ще прекарате нощта в килия. Ще бъдете отведени на безопасно място, където ще бъде проведен разпита. Засега не сте арестувани, но сте длъжни да присъствате на този разпит. И трите имате право да запазите мълчание. — Те слушаха безмълвно, докато им изреждаше правата. — Разбрахте ли вашите права и задължения?

— Да, разбрахме — гласовете им се сляха в един.

— Хайде, Пийбоди!

Нямаше съпротива. Всяка трите се плъзна грациозно на седалката в автомобила, после се уловиха за ръце и потънаха в мълчание.

„Дали не общуват чрез телепатия? — зачуди се Ив, докато сядаше зад волана. — Или няма нужда да си разменят съобщения? Нима и мислите им са едни и същи?“

Това не беше нейна работа, но бе изправена пред дяволски пъзел.

„Хитро са го измислили — да се облекат еднакво, реши тя.“ Така засилваха изненадата у наблюдателя, като го караха да ги приема за едно цяло. Не трябваше да забравя, че те бяха много умни жени.

Интелигентността бе един от критериите в работата на Айкоув. Може би, ако не бе настоявал творенията му да бъдат толкова способни, щеше да е още жив.

Даде сигнал на Пийбоди да запази тишина, докато чертаеше наум стратегията си.

— Имате забележителен дом — отбеляза една от тях, когато колата премина през портала.

— Винаги сме искали да го видим отвътре — усмихна се друга.

— Макар и — завърши третата — при толкова необичайни обстоятелства.

Вместо да отговори, Ив продължи по алеята и паркира пред къщата. Двете с Пийбоди застанаха от двете страни на триото и го придружиха до входа. Рурк сам отвори вратата.

— Дами — приветства ги той, невъзмутим както винаги.

— Осигурено ли е всичко?

Той стрелна с поглед съпругата си.

— Да. Моля, последвайте ме. — Заведе ги до асансьора, в който шестимата едва успяха да се напъхат. — Ниво три. Заседателната зала — нареди Рурк.

Ив дори не знаеше, че на ниво три в дома им има заседателна зала, но запази тази информация за себе си. Асансьорът започна да се плъзга. Когато спря и вратите се отвориха, помещението й се стори смътно познато. Съпругът й го използваше за съвещания на живо и за холо-срещи, твърде големи за кабинета му.

В средата на стаята бе поставена дълга, лъскава маса със столове за сядане в двата й края. Цяла една стена, облицована с блестящи огледала, представляваше бар. Срещуположната бе оборудвана като компютърен и комуникационен център.

— Седнете — нареди Ив — и чакайте! Пийбоди, постой тук за минутка! — Направи знак на Рурк и излезе след него в коридора.

— През огледалата ли се наблюдава?

— Да. Освен това залата е под пълен аудио- и видеоконтрол. Твоите наблюдатели могат да се настанят удобно в съседното помещение. Не си ли очарована?

— Да, възхитена съм, но трябва да мисля. Те са много умни. На някакво вътрешно ниво са чакали това през целия си живот. И са подготвени.

— Бих казал, че са единни.

— Да. Но в единението си вероятно не разполагат с възможност за избор. Не знам. Как можем да разберем? Те не трепват. Едната, тази, която ни отвори вратата, се сепна. Но веднага след като се обади на останалите, се успокои. Покажи ми зоната за наблюдение!

Рурк я заведе в просторна гостна с камина, декорирана в приглушени, успокояващи цветове. Стъклените врати извеждаха към голяма тераса, съседната на тях стена бе заета от развлекателен екран.

— Включи екрана! — нареди Рурк. — Режим наблюдение! Включи аудио!

Стената сякаш се разтопи и Ив видя цялата зала. Пийбоди стоеше до вратата, а на лицето й бе изписано професионално, безстрастно изражение. Трите жени седяха в единия край на масата. Продължаваха да се държат за ръце.

Ив мушна длани в джобовете на мантото си, което бе забравила да свали.

— Те не казват „аз“, казват „ние“. Това умно ли е или е честно?

— Може би и едното, и другото. Но интелигентността е фактор, който не трябва да се пренебрегва. Еднакъв тоалет, прическа… Това е пресметнато.

— Да — кимна тя. Извади комуникатора и се обади на Пийбоди. — Личен режим! — нареди. — Остави ги засега там, излез, обърни се надясно и влез през първата врата.

— Да, лейтенант.

— Те знаят, че ги наблюдаваме — каза Рурк. — Свикнали са с това.

— Хей! — възкликна Пийбоди, когато влезе и видя прозрачната стена. — Интересно, само на мен ли ми се струва, че гледам филм на ужасите? И коефициентът на страха се увеличава с всеки нов епизод.

— А представи си какво им е на тях — отбеляза Ив. — Уитни?

— Идва заедно с шефа Тибъл. Той поиска да присъства и доктор Майра.

Ив почувства как гърбът й се вдърви.

— Защо?

— Нямам навика да разпитвам командира — отвърна благочестиво партньорката й. — Харесва ми да съм детектив.

Ив крачеше по дължината на екрана. От съседната стая не се чуваше нито звук. Трите жени седяха съвсем спокойни.

— Ще ги идентифицираме първо по отпечатъците, после ще ги помолим доброволно да дадат ДНК проба. Трябва да сме абсолютно сигурни с какво си имаме работа. Можем да започнем с това, докато групата за наблюдение пристигне. — Въвела ред в мислите си, тя съблече мантото. — Да ги разделим, докато работим по установяване на самоличността. Това няма да им хареса.

Както и очакваше, Ив видя първата пукнатина в самообладанието им, когато се върнаха обратно в залата и нареди на Пийбоди да изведе едната от тях.

— Ние искаме да останем заедно.

— Такъв е редът. На този етап ще установим самоличността ви и ще ви разпитаме поотделно. — Почука една от двете останали жени по рамото. — Бихте ли дошли с мен?

— Ние сме тук, за да ви сътрудничим. Но искаме да останем заедно.

— Това няма да отнеме много време. — Ив изведе своята Аврил от залата и я въведе в малка гостна, където предварително бе оставила комплекта за идентифициране. — Не мога да започна да ви задавам въпроси, докато не проверя вашата самоличност. Ще ви помоля да ми позволите да сканирам отпечатъците от палците ви и да дадете ДНК проба.

— Вие знаете кои сме ние. Знаете какви сме.

— За протокола. Съгласна ли сте?

— Да.

— Вие ли сте Аврил Айкоув, с която говорих след убийството на Уилфред Айкоув-младши?

— Ние сме една. Между нас няма разлика.

— Точно така. Но едната от вас беше там, другата бе на плажа, къде беше третата?

— Не можем да бъдем често физически заедно. Но винаги сме заедно.

— Това започва да звучи като някакви хипи глупости. Отпечатъците на палците са проверени и потвърдени — Аврил Айкоув. Косъм или слюнка? — попита Ив.

— Почакайте.

Аврил затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато ги отвори отново, в тях имаше сълзи. Тя взе тампона, намокри го в тях и го подаде на Ив.

— Хитър номер. — Ив постави тампона в преносимия скенер. — Всичките ви емоции ли са изкуствено създадени?

— Ние чувстваме. Обичаме и мразим, смеем се и плачем. Но сме добре обучени.

— Обзалагам се. Разбихме кода на личните дневници на Айкоув. Това ще отнеме няколко минути — оставила скенера да действа с тихо жужене, Ив внимателно изучаваше Аврил. — Какво ще кажете за вашите деца? И те ли са негово дело?

— Не. Те са просто деца — лицето й омекна. — Създадени са в тялото ни. Те са невинни и трябва да бъдат защитени. Ако ни дадете дума, че ще предпазите нашите деца, ние ще ви повярваме.

— Ще направя всичко възможно да запазя децата ви — после прочете на скенера, — Аврил.

Бяха тествани и трите. Според скенерите те бяха едно и също лице.

Ив се присъедини към групата за наблюдение, в която се оказа включена и Рио. Както и по-рано, Пийбоди остана в залата с трите, събрали се отново, жени.

— Съвпадение на ДНК. Личността е установена без никакво съмнение. Това, което имаме там, биологично и пред закона, е Аврил Айкоув.

— Просто невероятно! — изкоментира Тибъл.

— От юридическа гледна точка това е минно поле — обади се Рио. — Как да се разпита свидетел или заподозрян, когато е трима души, и то един и същи човек?

— Като използваме факта, че те са дошли тук като едно лице — отговори Ив на Рио. — Такава е тяхната позиция и ние ще я използваме.

— Физиологично може да е вярно, но емоционално… — Майра поклати глава. — Те не живеят един и същи живот, имат различни преживявания. Между тях трябва да има различие.

— При ДНК пробите. Едната ми даде сълзи. Предизвика ги по команда. Другите две се съгласиха на слюнка. Но и трите изказаха идентични искания: децата да бъдат защитени.

— Връзката между майката и детето е едно от най-първичните чувства. Ако само едната е родила…

— Две деца — прекъсна я Ив. — Възможно е и две от тях да са родили. Ще разберем, само ако се съгласят да се подложат на преглед.

Нов ужасен спазъм изкриви лицето на Майра.

— Да, права си. Ако… във всеки случай, тези три жени са толкова интимно свързани, че първобитният им инстинкт по отношение на децата ги обединява в едно.

— Могат ли да общуват телепатично?

— Не мога да кажа. — Психиатърката безпомощно вдигна ръце. — Генетично те са идентични. Най-вероятно ранните им детски преживявания съвпадат. Но в един момент са ги разделили. Известно е, че еднояйчните близнаци имат уникална връзка и взаимно долавят мислите си. Оказва се, че дори тези, разделени от години или на разстояние един от друг, запазват тази връзка. Освен това е възможно да са екстрасенси. Може би това качество е било присъщо на клетката, използвана за тяхното създаване, или се е развило благодарение на някакви необичайни обстоятелства в живота им.

— Трябва да започвам.

 

 

Когато Ив влезе в залата, те вдигнаха поглед като една. Макар да знаеше, че всичко се записва на видео и аудио, за протокола, Далас включи записващото устройство.

— Разпит на Аврил Айкоув във връзка с насилствената смърт на Уилфред Б. Айкоув-старши и Уилфред Б. Айкоув-младши. Госпожо Айкоув, запозната ли сте с вашите права и задължения?

— Да.

— Разбирате ли правата и задълженията си?

— Да.

— За целите на този разпит ще бъде по-лесно, ако отговаряте една по една.

Те се спогледаха.

— Трудно ни е да разберем това, което очаквате от нас.

— Хайде, да се придържаме към истината. Ти — Ив посочи жената, която седеше до ъгъла на масата, — засега ти ще отговаряш. Коя от вас е живяла в дома, където бе убит Уилфред Б. Айкоув-младши?

— Всички сме живели там в един или друг момент.

— По ваш избор или защото сте били поставени в тази ситуация от вашия съпруг или свекър?

— Този ред беше диктуван от нашия Татко. Винаги. Избор? Нямахме избор.

— Наричате го ваш Татко?

— Той е наш баща. Ние сме негови деца.

— Биологично?

— Не, той ни е създал.

— Както е направил с Дийна Флавия?

— Тя е наша сестра. Не биологично — поясни Аврил, — а емоционално. Тя е също като нас. Не е нас, но е също като нас.

— Той е създал вас и други като вас чрез незаконни процедури.

— Той го наричаше „Тихо раждане“. Трябва ли да обясним?

— Да. — Ив седна и се отпусна назад в стола си. — Защо пък не?

— По време на войните, Татко се сприятелил с Джона Уилсън — известният генетик, и неговата съпруга — Ева Самюълс.

— Каква е връзката ви с Ева Самюълс? Имате една и съща моминска фамилия.

— Нямаме връзка. Ние не сме произлезли от нея. Името е просто за удобство.

— Биологичните ви родители тези, които са посочени в официалните ви данни, ли са?

— Ние не знаем кои са били нашите родители. Но тези са съмнителни.

— Добре. Продължавайте. Айкоув, Уилсън и Самюълс се сприятелили.

— Заинтересували се от работата един на друг. Въпреки че първоначално Татко се отнесъл скептично и предпазливо към радикалните теории и експерименти на доктор Уилсън…

— Разбирате ли, дори и тогава — продължи втората Аврил — е имало експерименти. И макар че е бил настроен скептично, Татко не е могъл да отрече, че е бил очарован. Когато жена му е била убита, той не е успял да се справи с мъката. Тя е носела тяхната дъщеря и той е загубил и двете. Опитал се е да достигне до съпругата си, да вземе тялото й, но закъснял. То вече не било жизнеспособно.

— Било е твърде късно, за да вземе и съхрани нейното ДНК и потенциално да я създаде отново.

— Да — усмихна се третата Аврил. — Вие разбирате. Той не е могъл да спаси жена си и бебето, което е носела. При всичките си умения и знания, той е бил безпомощен да ги запази, както и собствената си майка. Но е намерил изход за бъдещето. Осъзнал е колко много любими хора може да спаси.

— Чрез клониране.

— „Тихо раждане“ — поде първата отново. — Имало е толкова много мъртви, толкова много изчезнали. Прекалено много болка. Толкова много деца — ранени, сираци. Възнамерявал е да ги спаси. Обстоятелствата са го принудили.

— Чрез необичайни средства?

— Те — Татко и Уилсън — работили тайно. На много деца, в края на краищата, не било съдено да опитат от истинския живот. И решили да им дадат нещо по-добро. Бъдеще.

— Използвали са децата, които са намерили по време на войните?! — попита Пийбоди. — Взимали са децата?!

— Това ужасява ли ви?

— А не трябва ли?

— Ние бяхме едно такова дете. Умряхме по време на войната. Взеха от нас клетки. Нашата ДНК бе запазена. Нима трябваше да умрем?

— Да.

Те отново погледнаха към Ив. Всяка една от тях кимна.

— Да. Такъв е естественият ход на нещата. По-добре да ни бяха оставили да умрем, да престанем да бъдем. Но не ни позволиха. Имало е неуспехи. Резултатите от провалите са унищожавани или са били използвани за по-нататъшни проучвания. Отново и отново, ден след ден, година след година, докато не останали пет жизнеспособни.

— Има още две като вас? — попита Ив.

— Имаше. Ние сме родени през април.

— Задръжте за минутка! От къде е взел жените, в които сте били имплантирани?

— Няма такива. Ние не сме се развивали в човешка утроба. Дори от този дар сме били лишени. Утробите са изкуствени, това е велико постижение. — Гласът й прозвуча ожесточено, дълго потискан гняв проблесна в очите й. — Всеки момент от развитието може да бъде наблюдаван. Всяка развиваща се клетка може да бъде конструирана, коригирана, манипулирана. Ние нямаме майка.

— Къде? Къде се прави всичко това?

— Ние не знаем. Не си спомняме първите години. Били са изтрити. Психотропни медикаменти, процедури, хипноза.

— Тогава откъде знаете това, което ми разказахте?

— Уил. Той сподели някои неща. Той ни обичаше, гордееше се с това, което сме. Гордееше се с баща си и с постиженията му. Други узнахме от Дийна, а трети — когато започнахме да се съмняваме.

— Къде са другите две?

— Едната умря на шестмесечна възраст. Не бяхме устойчиви. Другата… — те замълчаха и пак се хванаха за ръце. — Научихме, че другата е живяла пет години. Ние живяхме пет години. Но не бяхме достатъчно силни и интелектът ни не беше достигнал необходимото ниво на развитие. Той ни уби. Инжектира ни, подобно на неизлечимо болните домашни животни. Ние заспахме и повече не се събудихме. И така останахме само три.

— Има ли документация за това?

— Да. Дийна я взе. Той я е създал много умна и изобретателна. Но вероятно не е отчел правилно степента на нейното любопитство, размера… на човечността й. Тя е научила, че са били две, но на едната не е било разрешено да се развива след тригодишна възраст. Когато ни разказа, ние не можахме да повярваме. Още не можем да повярваме. Тя избяга. Искаше да отидем с нея, но…

— Обичахме Уил. Обичахме Татко. Не знаем как ще живеем без тях.

— Тя свърза ли се отново с вас?

— Винаги сме били в контакт. Ние също я обичаме. Пазехме я в тайна. Омъжихме се за Уил. За нас беше много важно да го направим щастлив! И ние го постигнахме. Когато забременяхме, ние поискахме само едно нещо от него и Татко. Само едно! Нашето дете… Нашите деца. Децата, които ще имаме заедно, никога да не бъдат пресъздавани. Никога да не бъдат използвани по този начин. Те дадоха думата си.

— Една от нас има син.

— Друга роди дъщеря.

— А трета също чака дъщеря.

— Вие сте бременни?

— Детето бе заченато преди три седмици. Той не знаеше. Ние не искахме той да знае, защото се отметна от думата си. Наруши единственото свещено нещо за нас. Преди единадесет месеца той и Татко взеха клетки от децата. Това трябва да бъде спряно! Нашите деца трябва да бъдат защитени! Ние направихме и ще продължаваме да правим, според силите си, всичко възможно, за да сложим край на този ужас.