Нора Робъртс
Произход в смъртта (11)

10.

В седем часа сутринта Ив пиеше втората си чаша кафе и изучаваше данните за Аврил Айкоув.

Отбеляза си рождената й дата, датата на смъртта на родителите й и кога Айкоув-старши е получил правата на неин законен настойник. Тя му бе станала повереница преди да навърши шестата си година.

След това прочете информацията за образованието й. От първи до дванадесети клас посещавала училището за девойки „Брукхолоу“ в Спенсървил, щата Ню Хемпшир. После продължила в колежа „Брукхолоу“.

Значи добрият доктор я бе затворил веднага в пансион. „Как е реагирала Аврил на това? — зачуди се Ив. — Загубила майка си… Между другото, къде е било хлапето, докато майката е работила? Къде е работила? Африка. Кой се е грижил за момиченцето, докато тя е спасявала човешки животи, и накрая е изгубила своя собствен в Африка?“

И така, губи майка си и веднага е изпратена на училище.

„Няма живи роднини. Наистина лош късмет“ — помисли си Ив. Няма братя и сестри, родителите — и двамата единствени деца. Баби и дядовци — починали, преди тя да се роди. Няма данни за лели и чичовци, нито за някакви проклети братовчеди.

„Доста странно — продължи мисълта си Ив. — Почти всеки има някакви роднини, някъде. Макар и съвсем далечни.“

В действителност, самата тя нямаше никакви близки, но всяко правило си има изключения.

Господи, ами ето например Рурк. Цял живот човекът си мисли, че е абсолютно сам на този свят, и изведнъж — бам! Оказва се с достатъчно роднини да напълни малък град.

Но данните за Аврил не показваха да има други кръвни роднини, освен двете й деца.

Така че, осиротява трагично, когато още не е навършила шест, и Айкоув — законният й настойник, я затваря в скъп пансион. Тогава той — активно практикуващ лекар — се превръща в иконата Айкоув и отглежда сам сина си, който по това време е бил… на колко?… Седемнадесет.

Момчетата на тази възраст имат навика да си търсят белята, да създават неприятности, да причиняват главоболия. Но събраните сведения за доктор Уил показваха, че и той е безупречен също като баща си.

Междувременно Аврил прекарва шестнадесет години в едно и също училище. Според Ив това приличаше по-скоро на лишаване от свобода. Разбира се, тя бе предубедена, призна си го сама, отпивайки от кафето. За нея училището винаги е било един вид затвор.

Бе броила дните до пълнолетието си, спомни си Ив, бе мечтала да се освободи от оковите на социалната система, погълнала я след намирането й на мръсната уличка в Далас. Вече свободна, бе постъпила направо в полицейската академия. „Друг вид система“, призна си тя. Но беше неин избор. Най-накрая нещо по нейно желание.

А Аврил дали е имала избор?

„Основен предмет в колежа — четеше Ив — изобразително изкуство, допълнителни — домакинство и театър. Омъжва се за Уилфред Б. Айкоув-младши през лятото, веднага след дипломирането си. По това време той е вече в средата на тридесетте. Официалното му досие е без петънце. Преди брака няма регистрирани други връзки.“

Ще трябва да натисне Надин, за да види дали репортерката ще може да намери в своите бездънни архиви нещо за социалния живот на богатия млад лекар.

Аврил никога не бе работила. Официален статут на професионална майка след раждането на първото дете.

Няма криминално досие.

До ушите на Ив достигна лекото съскане на маратонки на въздушни подметки. Докато си наливаше друга чаша кафе, Пийбоди влезе в стаята.

— Аврил Айкоув — започна направо Ив. — Оценка на личността.

— Е, по дяволите, не предполагах, че ще започнем толкова рано с въпросите. — Пийбоди свали чантата от рамото си, присви очи. — Елегантна и овладяна — започна тя. — Добре възпитана, прекрасни маниери, и както изглежда много коректна. Ако приемем, че къщата е нейна територия, а това най-вероятно е така, тъй като тя е професионална майка, а той — зает лекар, бих казала още — приветлива и дискретна.

— Беше облечена в червено палто — изкоментира Ив.

— А?

— Нищо. Вероятно не означава нищо. При тази идилична елегантност на къщата, тя носи яркочервено палто — вдигна рамене Ив. — Нещо друго?

— Е, също така ми се струва, че е зависима от него.

Ив бързо я стрелна с поглед.

— Защо?

— При първото ни посещение у тях Айкоув й казваше какво да прави. Е, не чак от рода на „Ей, кучко, закарай си задника в кухнята!“. Не беше толкова грубо, дори не директно, но напрежението се усещаше. Той е командвал, той е взимал решенията. А тя е ЖЕНА с големи букви. — Пийбоди погледна с надежда към кафето, но продължи: — И това ме наведе на мисълта, че тя е привикнала той да се справя с всичко, да се уповава на него. Логично е да се предположи, че се е почувствала изгубена, когато й каза, че е мъртъв. Няма кой да й дава нареждания сега.

— Тя има зад гърба си шестнадесет години в скъпо частно училище, което е завършила с отличие.

— Много хора са умни и завършват успешно училище, но нямат никакви практически умения.

— Налей си кафе, че лигите ти започнаха да текат!

— Благодаря.

— Баща й изоставя семейството си, а майка й е обсебена от мисионерската кауза, отива в джунглата, където умира — Ив повиши глас, когато Пийбоди се скри в кухнята. — Единствената връзка, която намерих между Айкоув и майката, е професионалното сътрудничество. Може да са били любовници, но това едва ли има значение. — Ив наклони глава и започна да изучава снимката на Аврил от личната й карта, показана на екрана. „Елегантна — помисли си тя. — Зашеметяваща.“ И на пръв поглед, би казала мека. Но тя бе видяла пламъка, проблеснал за миг в очите й. И те бяха станали ледени и твърди като стомана. — Връщаме се на местопрестъплението — продължи. — Искам да разгледам цялата къща, стая по стая. Да поговорим със съседите, с другата домашна прислуга. Трябва да проверим алибито й. И искам да знам кога за последен път е била в клиниката преди смъртта на свекъра си.

— Пълна програма, а? — попита Пийбоди, докато дъвчеше поничка с глазура. — Те просто си бяха там — промърмори тя, когато Ив се намръщи.

— Къде?

— В менюто на автоготвача, под буквата Д — преглътна набързо. — Вчера Макнаб отиде заедно с електрониката до Централата и се прибра у дома след мен. Много по-късно. Каза, че ги е маркирал за спешна обработка. Днес сутринта ще въведе Фийни в нещата, за да ти спести неприятностите.

— Тя не се притеснява от електрониката. Изобщо не й мигна окото заради охранителната система, телефонните записи, компютрите. — Ив поклати глава. — Или е направена от лед, или там няма нищо, което да ни насочи към нея.

— Аз все още клоня към версията за прелюбодеяние. Ако Аврил е замесена, би трябвало да има партньор. Няма да убиеш заради някого, когото не обичаш. Или ако не те е стиснал за гърлото поради някаква причина.

— Или му плащаш.

— Да, и това. Но аз си мислех… Знам, че звучи наистина гадно, но какво ще стане, ако Айкоув-старши й е бъркал под полата? От неговия проект личи, че той има интерес към млади жени. Тя му е била повереница. Да допуснем, че я е използвал сексуално. След това я предава на сина си, за да… хм… да му е винаги под ръка. Може би са я ползвали и двамата.

— Минавало ми е през ума.

— Тогава какво ще кажеш за тази версия? Била е контролирана и използвана от мъжете. Затова се обръща към жена. Емоционално, а може би и сексуално. И двете правят заговор.

— Долорес.

— Да. Да допуснем, че те се запознават, стават любовници — Пийбоди облиза захарта от пръстите си. — Измислят как да премахнат и двамата Айкоув, без подозренията да паднат върху Аврил. Долорес се сближава с младши, съблазнява го.

— Той видя снимката й след убийството на баща си. Не трепна.

— Добре. Безчувствен е. Но не е невъзможно. Или тя е променила външността си и той не я е познал. Променила си е косата, такива неща. Ние сме сигурни, че Долорес е убила старши. Същият метод и същото оръжие използва при сина. Вероятността да е извършила и двете убийства е над деветдесет и осем процента.

— Деветдесет и осем и седем десети. И аз проверих същата версия — каза Ив. — Като съдим по това, и добавим моето убеждение, че Аврил е замесена, стигам до извода, че двете се познават. Това означава също, че след първото убийство Долорес е останала в града. Възможно е все още да е тук. Искам да я намеря.

Междинната врата се отвори и Рурк влезе в стаята. Костюмът с цвят на антрацит подчертаваше красиво стройната му фигура и по особен начин задълбочаваше потресаващото синьо на очите му.

— Лигите ти потекоха отново — промърмори Ив на Пийбоди.

— Е, и?

— Дами. Прекъсвам ли ви?

— Проверяваме някои неща — отговори му Ив. — Но след малко ще тръгваме.

— Значи съм дошъл навреме. Как си, Пийбоди?

— Супер, благодаря. И благодарности за поканата за Деня на благодарността. Ужасно съжалявам, че не можем да дойдем. Отиваме за няколко дни при родителите ми.

— Е, празникът е семеен, нали? Предай им нашите поздрави. Ще ни липсваш. Харесва ми колието ти. Какъв е този камък?

Камъкът беше червеникавооранжев на цвят, доста тежък. Ив си помисли само за едно: ако им се наложи да преследват престъпник, камъкът вероятно щеше да заподскача нагоре-надолу и да извади окото на Пийбоди.

— Карнеол. Колието е направено от баба ми.

— Наистина ли? — Той пристъпи напред и вдигна висулката. — Прекрасна изработка. Дали продава бижутата си?

— Най-вече чрез хората на „Свободна ера“. Индийски магазини и панаири. Това й е нещо като хоби.

— Тик-так — изръмжа Ив. И двамата обърнаха погледите си към нея. Пийбоди — омаяна, Рурк — развеселен.

— Много ти отива — продължи той и пусна медальона обратно на мястото му. — Но трябва да призная, че по-скоро ми липсва униформата ти.

— О, така ли?! — тя почервеня, а Ив завъртя очи зад гърба й.

— Не искам да ви задържам и минута повече, но имам едно-две неща, които може да ви заинтересуват. — Рурк погледна към чашата с кафе, която Пийбоди, забравила всичко в пристъпа на хормонален транс, продължаваше да стиска в ръка. — Малко кафе няма да ми дойде зле.

— Кафе? — Младата жена въздъхна замечтано и изведнъж се стресна. — О, да, разбира се. Ей сега ще донеса. Веднага!

Рурк се усмихна след нея.

— Тя е съкровище — заяви той.

— Ти отново я провокира. Направи го нарочно!

Изражението му беше самата невинност.

— Нямам представа за какво говориш. Във всеки случай, радвам се, че си ги поканила двамата с Макнаб на празника, и съжалявам, че няма да присъстват. Между другото, и аз не си губих времето и изрових някои неща за теб след сутрешното ми заседание.

— Имал си заседание? Вече?

— Холограмна конференция с Шотландия. Те са с пет часа по-напред от нас и аз трябваше да се съобразя с това. Освен това имах нужда да поговоря с леля ми в Ирландия.

„Ето защо — помисли си тя — го нямаше на обичайното му място в къта за хранене в спалнята, когато стана в шест.“

— Намери ли ми парите?

— В известен смисъл. — Той замълча и се усмихна на Пийбоди, която в тоя момент влизаше с поднос в ръка.

— Нося прясно и за теб, Далас.

— В какъв смисъл? — нетърпеливо попита Ив.

Но Рурк не бързаше и се зае собственоръчно да разлее кафето по чашите.

— В смисъл, че намерих прехвърляне на крупни недвижими имущества и ежегодни парични преводи, осъществявани чрез различни филиали на холдинга Айкоув. На повърхността всичко това прилича на изключително щедри благотворителни дарения. Но при по-внимателно вглеждане са съмнителни вложения.

— Как?

— Почти двеста милиона долара — това е, което успях да намеря досега за последните тридесет и пет години, които не съответстват на неговите доходи. Ако човек раздава такава купчина в зелено, това трябва да пробие дупки в джобовете му. Но не е така — отпи от кафето.

— Което показва друг източник на доходи. Скрит източник.

— Така изглежда. И подозирам, че това не е всичко. Току-що започнах да размотавам кълбото. Интересно как човек, получаващ съмнителни доходи, решава да ги дари — може да се каже без много шум, дори анонимно — за достойни каузи. Друг на негово място би си купил хубава малка страна.

— Анонимно.

— Положил е немалко усилия да се дистанцира от своите дарения. Вмъкнал е много междинни пластове. Тръстове, нестопански организации, фондации и всички се пресичат и преплитат с корпорации и организации — той вдигна рамене. — Съмнявам се, че имате нужда или искате урок за данъчните убежища или други подобни, лейтенант. Нека просто кажем, че има отличен финансов съветник и е избрал да дари всички тези средства, без да изтъква заслугите си. Могъл е да ги приспадне от своите облагаеми суми, но не го е направил. И не ги е отчел в графата на доходите.

— Укриване на данъци?

— В известен смисъл. Трудно е все пак, дори и за данъчните служби, да ги проследят, тъй като парите са били прехвърлени към благотворителни организации. Но със сигурност има нарушение.

— Значи трябва да намерим източника на доходите. — Ив взе кафето си и започна да обикаля из кабинета. — Винаги има следа.

Устните на Рурк се извиха в лукава усмивка.

— Не, няма. Невинаги.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Някой, който знае как да изтрие следите, трябва да бъде в състояние и да ги намери.

— Така мисля и аз.

— Може би е необходимо да се започне от другия край — предложи Пийбоди. — Местата, където са отишли парите.

— Дай ми, да речем, петимата най-облагодетелствани — каза Ив на Рурк. — Прати ми ги на служебния компютър в Централата.

— Ще го направя. Най-големият, който съм открил до момента, е малко частно училище.

— „Брукхолоу“? — Ив усети гъделичкаща възбуда.

— Златна звезда за вас, лейтенант. Училище за девойки „Брукхолоу“ и съпътстващ колеж „Брукхолоу“.

— Право в десетката! — Ив се обърна към стенния екран. На устните й заигра доволна усмивка. — Познай кой е получил цялото си образование в тези институции.

— Звучи ми познато — съгласи се Пийбоди. — Но може да се твърди, че е изпратил там своята повереница, защото е вярвал в училището и е вложил парите си в него. Или е дарил парите, защото повереницата му учи там.

— Провери веднага! Кога и от кого е било създадено учебното заведение? Списъци на преподаватели, директори, както винаги, по дяволите. Намери ми списък с настоящите ученици. Както и имената на онези, които са учили заедно с Аврил Хенсън.

— Действам! — Пийбоди бързо седна пред компютъра и се залови за работа.

— Гореща следа — каза Ив, след това се обърна към съпруга си: — Отлично попадение!

— Радвам се да помогна — повдигна брадичката й с пръст и докосна устните си до нейните, преди тя да възрази. — В личен план, искаш ли да се свържа с Мейвис вместо теб за Деня на благодарността? Датата наближава, а ти в момента имаш повече работа от мен.

— Би било чудесно!

— Кого друг да поканим?

— Не знам — размърда се смутено. — Предполагам, може би, Надин. Фийни вероятно ще бъде със семейството си, но аз все пак ще го попитам.

— Ами Луиз и Чарлз?

— Разбира се! Прекрасно! Боже, наистина ли ще го направим?

— Твърде късно е да върнем лентата назад — той я целуна отново. — Нали ще ме държиш в течение? Сега ме чака работа. — Върна се обратно в своя кабинет и затвори вратата след себе си.

— Обичам Макнаб.

Когато се обърна към партньорката си, Ив почувства как дясното й око заигра.

— Мамка му, Пийбоди! Трябва ли да го казваш?

— Да. Обичам Макнаб — повтори младата жена. — Отне ми известно време, докато го разбера, или докато осъзная това, или както още се нарича там. Накратко, той е истинският за мен. Ако умреш внезапно и Рурк реши, че мога да го утеша с див секс, аз вероятно няма да го направя. Вероятно. Но дори и да се съглася, въпреки това ще обичам Макнаб.

— Добре, че поне съм мъртва в сексуалните ти фантазии.

— Така е честно. Не бих изменила на партньорката си. Тъй че по всяка вероятност няма да правя секс с Рурк, дори да се появи такава възможност. Е, освен ако и двамата с Макнаб не бъдете убити при някой гаден инцидент.

— Благодаря, Пийбоди. Сега се чувствам много по-добре.

— И евентуално ще изчакаме приличен срок. Например две седмици. Ако успеем да се контролираме.

— Става все по-хубаво и по-хубаво — отбеляза Ив.

— В известен смисъл ние ще прославяме живота ви и нашата любов към вас двамата.

— Може би не сме ние тези, които ще умрем при гадния инцидент? — отбеляза Ив. — И тогава аз и Макнаб… Не, Господи! Не! — тя видимо потрепери. — Не те обичам чак толкова силно.

— О, това не е много мило. Жалко за теб, защото Макнаб е като пневматичен чук в леглото.

— Веднага млъкни или ще стане жалко за теб!

— Училище „Брукхолоу“ — каза Пийбоди и в гласа й прозвуча наранено достойнство. — Основано през 2022-ра.

— Само няколко години преди раждането на Аврил? Кой е основателят? Покажи данните на екрана!

— Екран едно!

— Частна образователна институция — започна да чете Ив — за момичета. Само за момичета! Основана от Джона Делакорт Уилсън. Провери го, Пийбоди!

— Вече е направено!

— Класове — от първи до дванадесети, пълен пансион. Акредитирана от Международната асоциация на независимите училища. Нарежда се на трето място в Съединените щати и на петнадесето в световен мащаб. Територия — осемдесет акра. Това е много земя! На шест ученика се пада по един учител.

— Сериозно обучение на индивидуална основа!

— Подготовка за колеж, напълно оборудвани жилища за настаняване на учениците, преподавателите и целия останал персонал. Многонационална общност. Ха, какъв израз! Предизвикателна, но благоприятна среда. Дрън-дрън. Фондът на училище „Брукхолоу“… Отново дрън-дрън. Таксата за обучение… Света Богородице!

— Ужас! — очите на Пийбоди се разшириха. — И това е само за един семестър! За шестгодишно дете!

— Дай ми за сравнение цените на другите частни училища от най-висока степен, с пансион.

— Веднага! Но какво всъщност търсим, Далас?

— Не знам. Но напредваме — отвърна тя. — Двойно! Обучението в „Брукхолоу“ е два пъти по-скъпо, в сравнение с другите училища от същия клас.

— Излязоха данните за основателя. Джона Делакорт Уилсън, роден на 12 август 1964, починал на 6 май 2056. Това е доктор Уилсън! — добави Пийбоди. — Доктор по медицина и философия. Известен със своята изследователска работа в областта на генетиката.

— Наистина ли? Хмм!

— Женен за Ева Хенсън Самюълс, от юни 1999. Нямат деца. Тя също е лекар. Умира три години преди съпруга си. Катастрофа с частен самолет.

— Хенсън… Това е моминското има на Аврил. Сигурно имат връзка.

— Уилсън основава училището и става негов пръв председател за пет години. След това кормилото поема жена му. Тя остава на този пост до смъртта си. Настоящ председател е Евелин Самюълс — нейна племенница, и както се споменава тук, една от първите възпитанички на колежа „Брукхолоу“.

— Всичко остава в семейството. Обзалагам се, че когато помпаш пари в такава институция, получаваш всевъзможни привилегии. Като например да си направиш там лаборатория. И да изпращаш в нея своите обекти като ученици. Даваш им отлично образование и същевременно ги наблюдаваш. Учен — генетик, пластичен хирург и частно училище — пансион за момичета. Разбъркай всичко добре и какво получаваш?

— Хмм. Супер високи такси?

— Перфектни жени. Генна манипулация, хирургически подобрения, определена образователна програма.

— О, Господи! Далас!

— Да, звучи отвратително! Но става още по-гадно, ако направим следващата крачка и си представим, че завършилите могат да бъдат „настанени“ при заинтересовани лица срещу астрономически такси. Какво каза Аврил снощи по време на разпита? „Той искаше само мен.“ Точно така! Нима грижовният баща няма да даде на любимия си син това, което той желае?

— Прилича ми на научна фантастика, Далас!

— ДНК!

— А?

— Долорес Ночо-Алварес.^[1] ДНК. Обзалагам се, че този псевдоним е малка лична шега. — В този момент линкът й иззвъня. — Далас.

— Събрах цял проклет том с данни за Айкоув-старши. Благодарение на последните събития, вече имам и втори — за младши. Какво става, Далас? — попита Надин.

— В първия том има ли споменато нещо за негова връзка с някакъв доктор Джона Уилсън?

— Странно е, че питаш точно за това. — Погледът на репортерката прониза Ив от екрана на линка. — И двамата са отдали времето си и са предоставили уменията си по време на Градските войни. Станали приятели и сътрудници. Помагали за откриването на рехабилитационни центрове за деца по време и след войните. Има повече информация за това, както и други неща, но трябва да се заровя по-дълбоко. Добрах се до нещо — може би е имало вътрешни разследвания от Асоциацията на Американските лекари, но е погребано дълбоко.

— Аз също открих нещо, и ако съм на верен път, може би ще имаш историята на твоята кариера.

— Не си играй с мен, Далас!

— Прати ми всичко, което имаш. И продължавай да копаеш!

— Дай ми нещо за ефира. Искам…

— Не може! Трябва да тръгвам. О, хей, ако Рурк се свърже с теб, става въпрос за покана за Деня на благодарността.

— Така ли? Супер! Може ли да доведа някого?

— Предполагам, че да. До по-късно! — Ив прекъсна връзката. — Хайде да огледаме къщата на Айкоув още веднъж!

Пийбоди съхрани данните и скочи.

— Дали ще се наложи да отидем до Ню Хемпшир заради това?

— Не бих се изненадала!

 

 

В разкошна къща с изглед към морето специални защитни екрани на прозорците, заемащи цяла стена, предпазваха обитателите от любопитните погледи. Но през тях, отвътре, можеше да се наблюдава синьо-сивата водна повърхност, простираща се чак до хоризонта.

Ще я нарисува по този начин, помисли си тя. Мека, спокойна и безкрайна, само с морски птици на пустия плаж.

Ще рисува отново, с ярки цветове. Никога повече красиви нежни портрети, а диви, опасни, живи и смели картини.

Скоро, много скоро ще започне да живее по същия начин. Всички тези неща олицетворяваха свободата, която си представяше.

— Харесва ми да живеем тук. Ще се радвам, ако бихме могли да останем с децата и да бъдем просто това, което сме.

— Може би някой ден, на друго място като това. — Името й не бе Долорес, а Дийна. Косата й сега бе тъмночервена, а очите — яркозелени. Беше убивала, щеше да убива отново, но съвестта й беше чиста. — Когато това свърши, когато направим всичко, което можем да направим, тази къща ще трябва да се продаде. Но има и други плажове.

— Знам. Просто се чувствам тъжна. — Тя се обърна със сдържана грация, после се усмихна. — Няма смисъл да тъгувам. Свободни сме. Не, още не, но сме по-близо до свободата от всякога.

Дийна приближи и улови ръцете на жената, която смяташе за своя сестра.

— Боиш ли се?

— Не много. Но също така съм и развълнувана. И мъничко тъжна. Нищо не мога да направя срещу това. Между нас имаше любов, Дийна. Макар и извратена още от самото начало, но имаше любов.

— Да. Погледнах в очите му, когато го убивах, и в тях имаше любов. Болна, егоистична и грешна, но любов. Забраних си да мисля за нея, не можех да си позволя — пое си дълбоко въздух. — Е, те ме обучаваха точно на това, да изключа чувствата и да си свърша работата. Но след като… — Тя затвори очи. — Искам спокойствие, Аврил. Тишина и спокойствие, дълги дни тишина и покой. Толкова много време мина. Знаеш ли за какво мечтая?

— Кажи ми. — Тя стисна пръстите на Дийна.

— Малка къща, по-скоро вила. С градина. Цветя и дървета, и пеещи птици. Голямо, глупаво куче. И някой да ме обича. Мъж, който да ме обича. Дълги, спокойни дни, без да се крия. Без война, без смърт.

— Ще ги имаш.

Поглеждайки назад, към изминалите години, Дийна виждаше само едно — в живота й нямаше ден, в който да не е трябвало да се крие и да не гледа смъртта в очите.

— Направих те убиец.

— Не! Не! — Аврил се наведе и целуна Дийна по бузата. — Ти ми подари свободата. — Застана отново до стената от стъкло. — Ще започна отново да рисувам. Истинска живопис. Ще се чувствам по-добре. Трябва да успокоя децата, бедните малки създания. Ще ги махнем от всичко това, веднага щом можем — извън страната, поне временно. Някъде, където да растат свободни. Каквито ние никога не сме били.

— Полицията. Ще искат да разговаряте отново. Ще задават още въпроси.

— Всичко е наред. Ние знаем какво да правим, какво да кажем. А и почти всичко е истина, така че не е трудно. Уилфред щеше да бъде респектиран от ума на тази лейтенант Далас. Съобразява бързо и е невероятно пряма. Тя е човек, когото бих искала да имам за приятел, ако бе възможно.

— С нея трябва много да се внимава.

— Да. Много. Колко глупаво от страна на Уилфред да държи личната документация в дома си. Ако Уил знаеше… Бедният Уил! И все пак, струва ми се, че е за добро, дето е научила за проекта. Или поне подозира нещо. Можем да почакаме и тя вероятно ще разбере сама? Навярно ще съумее да сложи край на това и няма да се наложи ние да правим нищо?

— Нямаме право да рискуваме. Не, и след като стигнахме толкова далеч.

— Предполагам, че е така. Ще ми липсваш — каза Аврил. — Иска ми се да можеше да останеш. Ще бъда самотна.

— Но ти не си сама! — Дийна отиде при нея и я прегърна. — Ще говорим всеки ден. Всичко това няма да продължи още дълго.

Аврил кимна.

— Ужасно е да желая смъртта на някого, нали? За да се свърши по-бързо. Макар и по един ужасен начин, тя все пак е една от нас.

— Вече не, дори и някога да е била. — Дийна леко се отдръпна и целуна сестра си по двете бузи. — Бъди силна!

— А ти се пази!

Аврил наблюдаваше, докато тя си сложи мека синя шапка с широка извита надолу периферия, за да скрие косите си, черните очила и метна през рамо чанта с дълга дръжка.

Дийна се измъкна през стъклената врата, изтича бързо през терасата и се спусна по стълбите на пясъка. Отдалечи се. Изглеждаше просто като жена на разходка по плажа през ноември. Никой не знаеше коя е тя и откъде идва. Или какво е направила.

Аврил дълго стоя сама, загледана в пясъка, морето и птиците.

На вратата леко се почука. С тих глас младата жена даде команда и освободи електронното заключване.

На прага стоеше малко момиче, русо и нежно като майка си. То разтърка очи.

— Мамо!

— Тук съм, скъпа! Тук съм, бебчето ми! — Сърцето й бе преизпълнено с любов. Тя се спусна и взе детето на ръце.

— Татко!

— Знам. Знам — погали косата на момиченцето и целуна мократа от сълзи бузка. — Знам. На мен също ми липсва.

И по един странен начин, който Аврил не можеше да си обясни, казваше истината.