Нора Робъртс
Произход в смъртта (20)

19.

Уличният трафик в тези часове вилнееше и ревеше като лъв със запек. Излезли по-рано от работа нюйоркчани с бой си проправяха път към дома, за да се подготвят за празника, на който да благодарят, че не им се налага да се бият отново на път за работните си места. Туристите, достатъчно глупави да дойдат в града, за да видят парада, се тълпяха по улиците, тротоарите и във въздуха. „Когато — мислеше си Ив — би трябвало да останат, по дяволите, в домовете си и да го гледат от екрана.“ Уличните джебчии се радваха на лесна плячка.

Туристическите дирижабли, работещи с допълнително натоварване, се движеха тромаво във въздуха и оглушително бълваха през високоговорителите си реклами за забележителностите, покрай които минават. Те създаваха хаос в небето и затрудняваха движението на въздушните пътнически трамваи. „И по този начин, помисли си Ив, блокират и пречат на хората, които действително живеят тук и искат да се приберат по домовете си, за да се подготвят за празника.“

Светлинни билбордове блестяха ярко и примамваха подлежащите на освидетелстване безумци към разпродажбите в адските лабиринти на градските магазини и отдалечените търговски центрове в първия ден след празника, още преди да са успели да смелят пуйката от тържествената вечеря.

Максибусовете, тротоарите и плъзгащите пешеходни пътеки бяха толкова претъпкани с хора, че Ив неволно се запита дали извън пределите на града е останала поне една жива душа.

Броят на децата на въздушни кънки, джет-бордове, велосипеди, мотопеди и скутери й напомни, че и училищата също бяха затворени.

Трябва да има закони за тези неща.

Процъфтяваше и бизнесът на уличните амбулантни търговци, продаващи евтини копия на дизайнерски дрехи, „сива“ маркова електроника и ръчни часовници, които показваха времето достатъчно дълго, за да позволят на продавача да приключи сделката и да се стопи в градската тълпа.

„Нека купувачите сами се грижат за себе си, гневно си помисли тя.“

Когато спря на червен светофар, едно такси в съседната лента опита да маневрира и удари взетият под наем седана зад нея.

Ив въздъхна тежко и извади комуникатора, за да доложи за пътното произшествие. Но намерението й с това нейното участие в инцидента да приключи пропадна, когато водачката на седана изскочи с писъци от колата и заблъска по капака на таксито. Това принуди таксиметровия шофьор, който за зла участ се оказа също жена, да излезе от автомобила. Словесната престрелка мигновено прерасна в ръкопашен бой.

Засвириха клаксони, разнесоха се викове и голяма част от зяпачите по тротоарите започнаха да аплодират биещите се и да вземат страната ту на едната, ту на другата.

Пред очите на Ив, един продавач на подвижна сергия организира залагания за изхода на боя.

Що за град!

— Спрете! Спрете! Почакайте! — При вика на Ив двете жени се обърнаха. Шофьорката на седана сграбчи нещо, висящо на декоративна верижка около врата й, в което Ив разпозна паникбутон. — Чакай! — изкрещя Ив, но гласът й потъна в оглушителен вой.

— Знам какво става тук, знам какво сте замислили! — Жената натисна отново бутона и очите на Ив се насълзиха от пронизителното пищене. — Наясно съм с измамите, които устройвате в този забравен от Бога град! Мислите, че след като съм от Минесота, не разбирам нищо! Полиция! Полиция!

— Аз съм…

Дамата носеше чанта с размерите на родния й щат. Бързо замахна с нея като с прашка и уцели Ив право в лицето. В главата й избухна фойерверк от звезди. Ако се съдеше по силата на удара, чантата би трябвало да е пълна с камъни от същия щат, помисли си тя.

— Господи!

Увлечена от инерцията, жената направи пълен кръг и атакува таксиметровата шофьорка, но тя бе подготвена за нападението и отскочи далече назад.

— Полиция! Полиция! Ограбват ме направо на улицата, посред бял ден! Къде е тази проклета полиция?

— Сега ще те просна в безсъзнание направо на улицата, посред бял ден! — предупреди я Ив, като се наведе, за да избегне следващия удар и извади значката си. — Аз съм проклетата полиция в този забравен от Бога град! И какво, по дяволите, правиш в моя свят?

— Тя е фалшива! Мислиш си, че не мога да разпозная фалшивата значка, само защото съм от Минесота ли?

Когато туристката вдигна чантата си за поредния удар, Ив измъкна оръжието си.

— Може би и това е фалшиво? Искаш ли да се обзаложим, идиотко от Минесота?

Жената, чието тегло бе някъде около осемдесет килограма, се взря в оръжието, гледа го няколко секунди, след това подбели очи и се свлече. В движението си надолу тя повлече шофьорката на таксито, която тежеше не повече от петдесет и пет килограма с дрехите, и падна върху нея.

Докато Ив наблюдаваше плетеницата от ръце и крака, страничният прозорец на седана до нея се отвори.

— Мама! Тя уби мама!

Погледна вътре в колата — автомобилът бе пълен с деца. Дори не си направи труда да ги преброи. Всички крещяха или плачеха, като врявата, която вдигаха, заглушаваше воя на паникбутона.

— О, по дяволите, шибана работа! — това бе един от любимите изрази на Рурк, а и изглеждаше най-подходящ за случая. — Не съм убила никого! Тя припадна. Аз съм ченге. Вижте! — протегна значката си до прозореца.

Въпреки това плачът и виковете вътре не стихнаха. На земята, шофьорката на таксито, явно замаяна, се опитваше да се измъкне изпод съперничката си.

— Аз едва я докоснах! — Думите й прозвучаха с толкова наситен нюйоркски акцент, че Ив незабавно се изпълни със симпатия към нея. — И ти видя, всички видяха как започна да удря по колата ми. Тя първа ме бутна. Ти нали видя?

— Да, да.

— Ама и теб здраво те цапардоса! Страхотна синина ще ти излезе. Проклети туристи! Ей, деца, я млъкнете! Милата ви майчица е добре. Затворете си устите ви казах! Веднага!

Писъците спаднаха до тихо подсмърчане.

— Добра работа! — отбеляза Ив.

— Самата аз имам две. — Жената леко разтри натъртения си задник и сви рамене. — Просто трябва да знаеш как да се справиш с тях.

Постояха за миг, загледани в стенещата жена, докато около тях истерично пищяха клаксони и крещяха ядосани шофьори.

Две униформени патрулиращи ченгета си пробиха път през тълпата и превозните средства. Ив вдигна значката си.

— Чукнаха си броните. Таксито и колата под наем. Видими щети няма.

— Какво е станало с нея? — попита единият от униформените и кимна към жената, която се опитваше да седне.

— Развилня се, удари ме и припадна.

— Искате ли да я арестуваме за нападение над полицай?

— Не, мътните я взели! Просто я вдигнете, натоварете я в колата и да изчезва от тук. Ако вдигне шум за удара или поиска да повдигне обвинение, кажете й да си затваря устата, иначе ще прекара Деня на благодарността в килия за нападение с проклетата си чанта — приклекна и отново бутна значката си пред лицето на жената. — Чу ли? Разбра ли това, което казах? Направи услуга на всички ни, сядай в таратайката, която си наела, и си продължавай по пътя! — Ив се изправи. — Добре дошла в забравения от Бога Ню Йорк! — след това погледна към шофьорката на таксито. — Наранихте ли се при падането?

— Мамка му! Не ми е за първи път да се приземявам по задник на улицата. Ако тя не вдига шум и аз ще си замълча. Имам по-важни неща за вършене.

— Добре. Полицаи, сега купонът е ваш.

Ив се качи в своята машина и докато все още светеше червената светлина на светофара, провери лицето си в огледалото за обратно виждане. Синината бе цъфнала по цялата й скула — от върха на носа до ъгълчето на окото.

Хората бяха заплаха за проклетата човешка раса.

Въпреки че лицето й пулсираше от болка, тя се отправи към жилището на Айкоув-младши. Имаше нови въпроси към Аврил.

Вратата отвори един от полицейските дроиди, едва след като провери номера на значката й.

— Къде са?

— Две са на второ ниво с малолетните и моя колега. Една е в кухнята. Не са правили опит да напуснат къщата и не са осъществили външен контакт.

— Остани тук — нареди Ив и тръгна през къщата към кухнята.

Аврил тъкмо вадеше тава с бисквити от фурната. Беше облечена небрежно в син пуловер и черни панталони. Разкошната й коса бе завързана на опашка.

— Госпожо Айкоув.

— О, стреснахте ни! — тя постави тавата върху печката. — Обичаме да печем сладки, а децата обожават, когато има пресни бисквити.

— В момента сте сама тук, така че защо не престанете да говорите от името и на трите? Защо не ми казахте за хирургичните операции и програмите за контрол на подсъзнанието, които са се прилагали ежедневно върху непълнолетните в „Брукхолоу“?

— Те са част от процеса на обучение. Предполагахме, че вече знаете. — Започна да прехвърля бисквитите от тавата за печене върху дървена скара. — Това официален разпит ли е? Записвате ли го?

— Не, не записвам. В момента не съм на служба.

Аврил се обърна с лице към нея. В очите й се появи безпокойство.

— Лицето ви е насинено.

Ив прокара език по вътрешната страна на бузата си и се зарадва, когато не усети вкус на кръв.

— Навън е истинска джунгла.

— Ще донеса аптечката.

— Не се тревожете. Кога Дийна трябва да се свърже с вас, Аврил?

— Отдавна трябваше да се е обадила. Започваме да се притесняваме. Лейтенант, тя е наша сестра. Тези отношения са толкова истински за нас, колкото ако имахме кръвна връзка. Не искаме да пострада заради това, че ние сме направили нещо нередно.

— Какво ще кажете за това, което не сте направили? Като например, че не сте ми споделили къде да я намеря?

— Не можем. Само с нейно разрешение.

— Тя работи ли с другите? Онези, които също са избягали?

Аврил внимателно свали престилката си.

— Някои от тях се покриха и живеят нелегално. Други просто изчезнаха, за да водят нормален живот. Дийна се радваше на подкрепа, но това, което направи, което направихме — поправи се тя, — предполагам вие бихте нарекли „неразрешени действия“. Дийна смяташе, че е необходимо да се предприеме нещо незабавно. Нещо крайно и ефективно. Почувствахме, че е права, заради онова, което узнахме за нашите деца.

— Утре по това време за „Тихо раждане“ ще тръбят всички медии. Нали искате да сложите край на проекта? Общественото мнение няма да се успокои, докато не го направи за вас. Помогнете ми да си довърша работата. Къде са детските градини, Аврил?

— Какво ще стане с децата, с бебетата, с тези, които още не са родени?

— Не знам. Но подозирам, че ще се надигнат много силни гласове, призоваващи за техните права и за защитата им. Това е част от човешката природа, нали така? Да защитава невинните и безпомощните.

— Не всички ще ги приемат по този начин.

— Не всички, но достатъчно. Давам ви думата си, знам как тази история ще бъде показана на екрана, тонът, с който ще бъде предадена. Шансът Дийна да попадне в затвора за престъпленията, извършени към днешна дата, на практика е равен на нула. Но ще започне да се увеличава, ако тя продължи своята мисия сега, когато сме предприели мерки за спиране на проекта и закриване на училището.

— Ще й кажем, веднага щом можем.

— Къде са данните, изнесени от тайния кабинет на горния етаж?

— У Дийна. Ние й ги дадохме.

— А къде са данните, взети от кабинета на Самюълс?

Аврил трепна изненадана.

— Вие сте много добра в работата си.

— Точно така. Какво имаше на записите, които е прибрала?

— Не знаем. Нямаше време да го сподели с нас.

— Предайте й, че ако ми даде тези данни и адресите, аз ще сложа край на историята. Тя не трябва да убива повече.

— Ще й кажем, когато можем. Ние сме ви благодарни. — Тя вдигна подноса, в който вече бе подредила сладките. — Искате ли бисквитка?

— Защо не? — каза Ив и си взе една за из път.

 

 

В двора имаше деца. Ив бе неприятно изненадана, когато едно от тях скочи от близкото дърво като маймуна. Приличаше на момче. То нададе боен вик и хукна след колата й. Преследва я чак до къщата.

— Здрасти! — поздрави я малкият с акцент, много по-наситен и някак си много по-зелен от този на Рурк. — Ние сме в Ню Йорк!

— Добре. — Изглежда за него това не бе забравен от Бога град.

— Никога не сме били тук преди, но сега ще празнуваме един американски празник. Аз съм Шон. Дойдохме да посетим нашия братовчед Рурк. Това е неговата грандиозна къща! Моят татко каза, че е достатъчно голяма, за да си има собствен пощенски код. Ако си дошла да видиш Рурк, той е вътре. Мога да ти покажа пътя.

— Знам пътя. Аз съм Далас. И също живея тук.

Момчето килна глава на една страна. Ив не умееше да определя възрастта на малолетните, но реши, че е някъде около осем. То имаше буйна коса с цвят на кленовия сироп, в който тя толкова много обичаше да дави палачинките, и огромни зелени очи. Лицето му щеше да експлодира от лунички.

— Мислех, че дамата, която живее в голямата къща с братовчеда Рурк, се казва Ив. Тя е от полицията и носи оръжие.

— Лейтенант Ив Далас — тя разтвори мантото си, така че малкият да може да види оръжието.

— О, супер! А може ли…

— Не! — Загърна отново дрехата си, преди малките пръсти да докоснат кобура.

— Е, добре. Много хора ли си убила с него?

— Колкото трябва.

Момчето тръгна редом с нея.

— Да не си се била с някой?

— Не. Не, съвсем.

— Изглежда добре те е подредил. Ще дойдеш ли с нас на обиколка из града?

Това хлапе смяташе ли да прави нещо друго, освен да задава въпроси?

— Не знам. — „Беше ли длъжна?“ — Вероятно не. Имам… работа.

— После ще ходим да се пързаляме с кънки на онова място… е, дето всичко е отвън. Ти ходила ли си там да се пързаляш?

— Не. — Тя погледна надолу и с надеждата да обезкуражи необяснимата му привързаност към нея, го възнагради с хладния поглед на ченге. — Миналата година там имаше убийство.

Вместо страх и ужас, на лицето му се изписа пълен възторг.

— Убийство? Кого са убили? Кой? Тялото в леда ли беше замръзнало, трябваше ли да го изстъргват? Имаше ли много кръв? Обзалагам се, че ледът е бил червен.

Въпросите му свистяха в ушите й като комари. Тя ускори крачка с надеждата да се скрие от него в къщата.

Отвори вратата и чу гласове. Много гласове.

А някакво малко човешко същество с неопределен пол лазеше по плочките във фоайето. То се движеше като светкавица и явно се беше насочило към нея.

— О, Боже мой!

— Това е братовчедка ми Кейси. Бърза е като змия. По-добре веднага затвори вратата.

Ив не само затвори вратата, но и притисна гръб към нея. Пълзящото създание издаде серия неразбираеми звуци и ускори темпото, като пресече пътя й за отстъпление.

— Какво иска?

— О, просто иска да ти каже „здрасти“. Може да я вземеш на ръце. Много е общителна. Нали, Кейси, скъпа?

Детето се ухили, показвайки няколко малки бели зъбчета, а след това, за ужас на Ив, се хвана за полите на мантото й, издърпа се и се изправи на пухкавите си крачета. И после каза:

— Дей! Дей!

— Какво означава това?

— Почти всичко.

От гостната изскочи мъж. Висок, тънък като върлина, с разрошена гъста, кафява коса. Той й се усмихна. При други обстоятелства Ив би го намерила за очарователен.

— А, ето къде си била! Аз се грижа за нея и само да я изпусна от поглед за част от секундата, тя се втурва нанякъде като маймунка. Няма нужда да споменаваме за това на леля ти Риини — обърна се мъжът към Шон. Тогава, за огромно облекчение на Ив, грабна бебето и небрежно го подпря на бедрото си. — Ти сигурно си Ив? Аз съм братовчед ти Еймън, син на Шиниъд. Прекрасно е най-после да се запознаем.

Преди да успее да каже нещо, той обви свободната си ръка около нея и я привлече към себе си в прегръдка, при което Ив се оказа в опасна близост със съществото, което висеше на бедрото му.

Малки пръстчета се стрелнаха и сграбчиха косата й.

Еймън се разсмя.

— Очарована е от косата ти, защото почти няма своя — и с изненадваща ловкост отдели пръстите от косата й.

— Хмм — бе всичко, което й хрумна да каже, но Еймън я дари отново с усмивка.

— Ето те тук, още не си влязла в собствения си дом и ние те обкръжихме. Вече сме се разпръснали навсякъде из имението и трябва да ти кажа, че по-красиво място в живота си не съм виждал. Рурк и някои от нас са ей там, в гостната. Мога ли да ти помогна за мантото?

— Мантото? Не. Благодаря.

Тя успя да се освободи от него, съблече дрехата и небрежно я хвърли върху колоната на парапета.

— Бабо! — Шон се хвърли напред и част от напрежението у Ив изчезна, когато видя пристъпващата във фоайето Шиниъд. Все пак имаше някого, с когото вече се бе срещала.

— Можеш ли да си представиш — Шон затанцува в кръг около нея, преливащ от вълнение, — братовчедката Ив каза, че на пързалката е имало убийство. Труп.

— Убийството обикновено включва труп — внезапно на Ив й хрумна, че това едва ли е най-подходящата тема за разговор. — Но беше миналата година. Сега всичко е наред.

— Радвам се да го чуя, защото тук има цяла орда, която очаква с нетърпение да се пързаля по леда. — Възрастната жена се усмихна и пристъпи напред.

Тя беше стройна и красива. Нежна бяла кожа и фини черти, златисточервена коса и зелени като морето очи.

„Същото лице — помисли си Ив — би имала и нейната сестра близначка, майката на Рурк, ако бе останала жива.“

Шиниъд целуна Ив по бузата.

— Благодаря ти, че ни прие в дома си.

— О, разбира се, но това е къщата на Рурк…

— Дори той да я е построил, това е домът, който сте създали заедно. Как успяваш да поддържаш това място? — тя хвана Ив подръка и я поведе към гостната. — Аз бих се губила през половината време.

— Честно казано, не съм аз. За реда, де. Съмърсет е.

— Изглежда си знае работата. Малко се страхувам от него.

— И аз.

Но би предпочела да се изправи пред иконома, а не пред тези, които я очакваха в салона. А те бяха толкова много! Беше ли споменал съпругът й, че ще бъдат безброй? Всички хапваха и бърбореха. И деца… вече бе видяла няколко в двора. „Може би са влезли през задната врата — помисли си Ив — или просто са преминали през стените. Вероятно са невидими.“

Рурк точно подаваше на една по-възрастна жена чашка, пълна с нещо. Тя седеше на един от столовете с висока облегалка, главата й бе увенчана с бяла коса, а сините й очи гледаха властно.

Двама мъже беседваха прави до камината. Биха могли да бъдат близнаци, ако не беше разликата във възрастта им от двадесет и няколко години. Изглежда за тях не бе проблем да игнорират двете деца, които седяха в краката им и си разменяха груби удари.

Още една жена, в началото на двадесетте, седеше до прозореца и замечтано гледаше градината, докато бебето в ръцете й лакомо бозаеше от гърдата й.

Боже мили!

— Ето, и нашата Ив се върна — обяви Шиниъд и разговорите затихнаха. — Сега трябва да те запозная със семейството ми, нали така? — стисна ръката й в здрава хватка и я поведе напред. — Брат ми Нед и най-големия му син — Конър.

— А, приятно ми е да се запознаем. — Ив протегна десница, но по-възрастният я заключи в мечешка прегръдка, а след това я предаде на по-младия за аналогична процедура.

— Благодаря, че ни приехте.

— А това е Маги, съпругата на Конър, която кърми малкия Девин.

— Много ми е приятно. — Маги се усмихна срамежливо на Ив.

— Тези двамата долу на пода са Селиа и Том.

— Тя има бластер! — Коментарът бе направен шепнешком от момиченцето. Ив предположи, че тя е Селиа.

— Полицейски комбиниран модел. — Далас инстинктивно сложи ръка върху оръжието си. — Настроен е на електрошок. На най-ниската степен. Аз… аз ще отида да го прибера.

— Някой я е цапардосал по лицето. — Том не си направи труда да снижи гласа си до шепот.

— Не е точно така. Трябва да се кача горе и… да го скрия.

— Моята майка — Шиниъд я дръпна още крачка напред. — Елиза Броуди.

— Госпожо, аз само набързо…

Но жената се изправи на крака.

— Я ела тук хубавичко да те огледам! Ти какво, не я ли храниш, бе момче? — попита тя Рурк.

— Опитвам се.

— Хубаво лице, силна челюст. Не е зле, ако трябва да понася удари тук и там. Така значи, ти си ченге? Бягаш след убийци и други подобни. И как е, добре ли се справяш?

— Да. Добра съм в работата си.

— Няма смисъл да се занимаваш с нещо, ако не го правиш добре. А твоето семейство? Роднините?

— Нямам семейство.

Възрастната жена се разсмя от сърце.

— Мили Боже, дете, независимо дали ти харесва или не, сега вече имаш едно. Е, целуни ме тук — тя потупа по бузата си. — Можеш да ми викаш „бабо“.

Ив не си падаше много по целуването на бузи, но изглежда нямаше друг избор.

— Наистина, трябва само да… — посочи с неопределен жест към вратата.

— Рурк ни каза, че си в средата на едно разследване. — Шиниъд я потупа леко по рамото. — Не ни обръщай внимание, ако трябва да се занимаваш с нещо.

— Да. Имам… няколко неща. Аз само за минутка.

Тръгна да излиза от гостната и вече можеше да си поеме свободно дъх. Рурк я настигна по стълбите.

— Как се сдоби със синината този път?

— Подарък от Минесота. Трябваше да направя нещо по въпроса, преди да дойда тук. Редно бе да заключа оръжието си в колата. — Фактът, че Рурк изглеждаше толкова абсурдно щастлив, я смути още повече. — И не биваше да се опитвам да запуша устата на детето, на този… Шон, за да престане да ме бомбардира с въпросите си, като му кажа, че миналата година в Рокфелер център е имало убийство.

— Последното със сигурност е било грешка. Като си споменала на малкия за убийството, си раздразнила още повече любопитството му — той плъзна ръка около кръста й и раздвижи длан нагоре-надолу по тялото й. — Не е нужно да се опитваш да бъдеш с тях това, което не си. Поне това успях да науча. Благодаря ти, че имаш търпение, Ив. Знам, че ти е много неловко, а и времето се оказа лошо подбрано.

— Всичко е наред. Бях объркана от броя им, още повече, че много от тях са деца.

Той се наведе и прокара устни по косата й.

— Едва ли сега е най-удачният момент да ти кажа, че още няколко плуват в басейна.

Ив замръзна.

— Още?

— Няколко. Един от чичовците ми си е останал у дома с цял взвод братовчеди и моя дядо. Те трябва да се грижат за семейната ферма. Но останалите братовчеди и техните деца са тук.

Деца. Много деца. Нямаше да се паникьосва, какъв е смисълът?

— Ще ни е необходима пуйка с размерите на Плутон.

Рурк я обърна към себе си, привлече я в прегръдките си и погали с устни шията й.

— Как се справяш? — попита го тя.

— Толкова много чувства бушуват вътре в мен — още веднъж прокара длани по тялото й и отстъпи назад. Докосваше я, осъзна тя, за да поддържа контакта между тях, защото и двамата се нуждаеха от тази близост. — Много съм доволен, че са тук. Никога не съм предполагал, че ще приемам роднини под покрива си — засмя се смутено. — Дори не съм си мислил, че имам толкова близки, които ще приветствам с удоволствие. Но Бог ми е свидетел, че не знам как да се отнасям към тях, как да ги разбера.

— О, Боже, те са толкова много, че ще ти трябват няколко години, докато запомниш кой кой е, имената и лицата им.

— Не — той отново се засмя, но този път леко и безгрижно. — Не това имах предвид. Щастлив съм, че са дошли, но в същото време, не мога да свикна с тях. Те… не мога да намеря точната дума. Объркан е като че ли най-близо. Те ме объркват, Ив, с тяхното дружелюбие, с тяхната обич. А в мен все още живее част от онзи уличен плъх от Дъблин и чака някой от тях да каже: „Рурк, скъпи, какво ще кажеш за малко налични? Ти имаш толкова много, можеш да отделиш“. Това е отвратително и несправедливо.

— Естествено е. Може би щеше да ти бъде по-лесно, ако някой от тях беше поискал пари. Ти би разбрал това. Аз също — тя наклони глава встрани. — Наистина ли трябва да й казвам „баба“? Не мисля, че ще мога да си изкривя устата да го произнеса.

Целуна я по челото.

— Ще ти бъда много признателен, ако опиташ. Просто си представи, че е псевдоним. Аз правя така. А сега, ако ти се налага да работиш, ще те извиня.

— Нищо друго не ми остава, освен да чакам. Най-вече медиите да нанесат своя удар и федералните да се засуетят. По същество, Полицията на Ню Йорк счита случая за приключен. Искам да те помоля само за едно, да ми намериш схемите и чертежите на нюйоркската клиника на Айкоув. Щом базата им не е в училището, се обзалагам, че е някъде там. Вероятно помощните обекти са разпръснати, но все пак трябва да имат операционен център.

— Мога да го направя. Ще започна търсенето, а по време на обиколката ще проверявам резултатите дистанционно.

— Страхотно. Бихме могли да пуснем търсене и за Дийна, като вземем изображението й от дисковете на охранителните камери на „Брукхолоу“. Вероятно има друго удостоверение за самоличност с тази външност? Може пък да извадим късмет.

— Но случаят е закрит — напомни съпругът й сухо.

— Така смята Централното управление на полицията. Да бъда проклета, ако оставя делото да ми се изплъзне от ръцете, преди да съм опитала всички възможности.

 

 

Роднините наистина бяха много повече. Ив механично пропускаше през мозъка си всички имена и лица. Имаше по няколко представители от всяка възраст, от седемдесет и пет годишни старци до бебета на няколко дни. И всеки един от тях бе склонен да говори.

И понеже Шон изглеждаше решен да я преследва навсякъде като сянка, тя стигна до заключението, че малките момчета приличат на котките. Те преследват със своето внимание именно тези, които се боят от тях, и които най-малко им се доверяват.

Що се отнася до котарака им, Галахад се появи царствено, пренебрегвайки всички по-ниски от метър и двадесет, докато не съобрази, че точно тази разновидност на човешкия род е най-склонна да ръси ядене по пода или да го храни скришом под масата.

 

 

Ив избегна да участва в това, което Шон бе нарекъл обиколка на града, и остави на Рурк да ги придружи. С бръмчаща от безконечните разговори глава тя отново се скри нагоре, в своя кабинет.

„Случаят не е затворен — помисли си тя, — докато не е открито всичко.“

Седна зад бюрото си, зареди данните от устройството на Рурк и заизучава официалните чертежи на клиниката.

Навярно имаше и други планове, за това Рурк бе съгласен с нея. Неговият компютър щеше да продължава да търси за нерегистрирани скици. Засега тя щеше да работи с тези.

Бог бе свидетел, че и те й бяха достатъчни.

— Компютър, изтрий всички зони, отворени за посетители.

Започна да кръстосва напред-назад пред стенния екран, взирайки се във входовете, изходите и етажните площи.

Защото лабораторията бе там. Вече беше сигурна в това. Тук ставаше дума за егото, както и за удобството. Айкоув би основал най-личния си проект в огромна клиника, която носи неговото име.

Това беше мястото, където бе прекарвал свободното си време. Дните и вечерите, свободни от ангажименти. И близо до дома му — кратка разходка или бързо пътуване с кола.

— Компютър, изтрий зоните за пациенти. По дяволите, все още остават много места — лаборатории, сектори за персонала, за администрацията.

„Губя си времето, вероятно си губя времето напразно — промърмори си тя. — След ден, най-много два, федералните ще плъзнат като мравки навсякъде.“

Полицията на Ню Йорк не можеше да закрие клиниката. Необходимо бе да се съобразява с цивилните, с пациентите, да се пребори със законите за неприкосновеността на личния живот, а и самите размери на мястото правеха добросъвестното претърсване почти невъзможно.

Федералните имаха служителите, възможностите и нужното специализирано оборудване. Вероятно бе по-добре да го остави на тях. Нека те да го приключат.

— Майната им! Компютър, изнеси на екран лабораторните зони една по една като започнеш от най-високото ниво на секретност. Има лаборатории на „Унилаб“, някакви елементи на мобилни структури. Всичко това е част от проекта — каза тихо тя, когато на екрана се зареди ново изображение. — Но как да намеря кои от тях, без да ударя ключалките на всички? — Което означаваше юридически разпри във всяка страна, където имаше построени негови съоръжения. И без съмнение, граждански дела, заведени от персонала и пациентите. — Притежават мобилни медицински единици. Чудесен способ за изграждане на мрежа и придвижване на възпитаниците от училището до мястото на „настаняване“. Може би. Нобелов лауреат — друг път! Ще бъдат затворени, преди още това да свърши.

Обърна се, когато чу стъпки пред вратата си, и видя Шиниъд.

— Извинявай. Малко се обърках и като те чух да говориш, последвах гласа ти. Видях, че работиш и се опитах да се измъкна незабелязано.

— Просто размишлявах на глас.

— Е, и аз го правя през цялото време.

— Не отиде ли заедно с другите?

— Не, не съм. Останах да помогна на дъщерята и снахата за бебетата им. Сега, докато спят дълбоко, реших да намеря прекрасната библиотека, която Рурк ни показа по-рано, да взема книга и да полегна малко, но се изгубих като Гретел в гората.

— Коя Гретел?

— Сестрата на Хензел. Това е една приказка.

— Точно така. Чувала съм я. Мога да ти покажа библиотеката.

— Не, не се тревожи. И сама ще я намеря. Ти си имаш работа.

— Така или иначе, тъпча на едно място.

— А може ли да видя? Само за минутка.

— Да видиш какво?

— Полицейската работа. Е, аз не съм толкова кръвожадна като Шон, но все пак ми е интересно. Тук по-скоро ми прилича на малък апартамент, отколкото на полицейски кабинет.

На Ив й трябваше момент, докато разбере.

— Всъщност Рурк възпроизведе старото ми жилище. Това беше един от начините му да ме подлъже и да ме накара да се преместя.

Шиниъд топло се усмихна.

— Умно и много сладко. Намирам го за интелигентен и мил, въпреки че може да се усети яростта в него, властността му. Искаш ли да се върнем всички обратно в Клер, Ив? Кажи, аз няма да се обидя.

— Не. Честно. Той… — не беше сигурна как да го каже. — Много е щастлив, че сте дошли. Рядко е несигурен, но когато става въпрос за вас, той е неуверен. Това се отнася за всички вас, и по-специално за теб. Предполагам, че все още скърби за Шивон и дълбоко в сърцето си се обвинява за случилото се с нея.

— Скръбта е нещо естествено, а може би е добре за него. Но вината е безполезна и е насочена погрешно. Бил е още бебе.

— Тя е умряла заради него. Така го вижда той и така ще бъде винаги. Тъй че вашето идване… Особено това, че ти си тук, означава много за него. Бих искала да зная, как да се справя с всичко това.

— Аз толкова много исках да дойда! Никога няма да забравя деня, когато се появи у дома за първи път. Как седеше в моята кухня. Синът на Шивон! Исках… О, виж ме колко съм глупава!

— Какво има? — стомахът на Ив се стегна на възел, когато съзря проблясването на сълзите в очите на Шиниъд. — Какво става?

— Аз съм тук, а дълбоко в душата си не преставам да мисля колко много Шивон би се радвала да бъде тук. Как би се гордяла с всичко, което е постигнал синът й, което притежава и това, в което се е превърнал. Иска ми се да имаше как да й дам малка част от живота си, за да може сега тя да стои тук и да разговаря със съпругата му в прекрасния им дом. Искам, но не мога.

— Ами… не знам, но предполагам, че тя би била радостна, че ти си тук. Мисля, че би била благодарна, че ти… ами… че го приемаш като свой.

— Ти каза всичко правилно. Благодаря. Щастлива съм да заменя майка му и ми е тъжно, че моята сестра имаше толкова малко време със сина си. Той има нашите очи. Не цвета, а формата. Толкова е успокояващо да погледна в тях и да видя, че ги е наследил от нас. От нея. Надявам се, че за него е утеха да види нея в мен. Е, ще те оставя да се върнеш към работата си.

— Почакай! Почакай! — Ив вдигна ръка, в главата й се завъртяха неспокойни мисли. — Брат ти е този, който е тук?

— Нед.

— Той е ходил в Дъблин да търси сестра ви и детето й.

— Да. Ходи — сви устни Шиниъд. — И беше пребит почти до смърт от него. Патрик Рурк — почти изплю името. — Полицията не ни помогна. Знаехме, че нея вече я няма, нашата Шивон. Знаехме, но нямахме доказателства. Опитахме се да го намерим, заради нея, и едва не изгубихме Нед.

— Да предположим, че сте знаели къде да намерите Рурк, когато е бил дете, че сте знаели как да стигнете до него след това, което му се е случило в детството. Какво бихте направили?

Прекрасните очи на Шиниъд пламнаха, погледът й стана суров.

— Ако знаех къде онова копеле държи сина на сестра ми, моята плът и кръв, моето сърце, което той разкъса на части? Че се отнася с детето много по-зле, отколкото към бездомно куче, в опитите си да го научи да бъде такъв, какъвто бе самият той? Кълна се в Бога, щях да обърна небето и земята, за да стигна до това момче, да го измъкна и да го заведа у дома в безопасност. Той е мой, нали? Част е от мен!

— Мътните го взели! Съжалявам — каза Ив, когато веждите на възрастната жена скочиха нагоре. — Мътните го взели! — грабна линка от бюрото си. — Лейтенант Далас. Свържи ме с дежурния офицер — изкрещя в устройството. — Живо!

— Дежурен полицай Отс, лейтенант.

— Определете местонахождението на ученичката Даяна Родригес, дванайсетгодишна. Веднага! Проверете охраната по целия периметър. Оставам на линия, докато не ми докладвате и за двете. Размърдай си задника!

Шиниъд наблюдаваше Ив с широко отворени очи и за миг заприлича на внука си Шон.

— Ей, можела си да бъдеш и страшна!

— Тъпо! Тъпо! Тъпо! — започна да рита бюрото пред очите на гостенката. — Нейната майка! Тя чакаше своята майка! Е, коя по дяволите е майка й? Във всеки случай не онази, която фигурира във фалшивите данни. Това поне е сигурно. Дийна. Тя е имала предвид Дийна!

— Уверена съм, че е така — тихо отвърна Шиниъд.

— Лейтенант, не можем да намерим Даяна Родригес. Наредил съм пълна проверка на всички съоръжения и на цялата територия. Имало е нерегистриран пробив в югозападната стена. Лично ще отида там да проверя.

— Ще отидеш да провериш?

Шиниъд изумено наблюдаваше Ив, която разкъсваше на парчета дежурния полицай Отс по линка.