Нора Робъртс
Произход в смъртта (19)

18.

Ив се изправи, отиде до бара и програмира кафе за себе си и Пийбоди. Сега заподозрените говореха една по една, но запазваха своето единство. Всяка продължаваше да разказва оттам, откъдето бе спряла другата.

— Искате ли нещо? — попита ги Ив.

— Бихме искали вода. Благодаря.

— Как разбрахте, че са нарушили обещанието си?

— Много добре познавахме нашия съпруг и веднага разбрахме, че нещо не е наред. Докато отсъстваше от къщи, проверихме дневниците в тайния му кабинет и открихме записите за децата. Искахме да ги вземем, да грабнем нашите деца и да избягаме.

— Но това нямаше да защити тези, които щяха да сътворят. Да създадат, а после да променят и усъвършенстват. Да тестват и оценят.

— Нашите деца се развиваха вътре в нас, в топлината на утробите ни, а те решиха да им отнемат това и да произведат копия в студената лаборатория. В своите бележки Уил е отбелязал, че това е предпазна мярка, само в случай че нещо стане с децата. Но те не са вещи, които можеш да замениш. За всичките ни години, това беше единственото нещо, което поискахме, и той не удържа своето обещание.

— Бяхме наясно, че на това трябва да се сложи край и казахме на Дийна. Те нямаше да спрат, докато са живи. Никога нямаше да научим нещата, които трябва да знаем, докато те са живи, не можехме да имаме достатъчно контрол върху онова, което се случва.

— Така че ги убихте и двамата. Вие и Дийна.

— Да. Ние скрихме оръжието за нея. Смятахме, че няма да бъде идентифицирана, но ако все пак станеше, мислехме, че ще успеем да се доберем първи до всички записи и ще спрем проекта. Отведохме децата на безопасно място и се върнахме за Уил.

Ив, привикнала вече към техния ритъм, реши, че по някакъв странен начин той е доста ефективен.

— Вие сте откарали Дийна до училището, за да убие Самюълс.

— Тя беше като нас. Сътворена от ДНК на Ева Самюълс, с цел да продължи работата. Тя беше възпроизведена от Ева, но вие знаете и това.

— Ева помогна да убият нас и Дийна, когато не се оказахме достатъчно добри за тях. Унищожавала е и други. Много други. Нали ни виждате? Ние нямаме право на недостатъци — физически или биологични. Такава е директивата на Татко. Нашите деца не са безупречни, също както всички останали хлапета. Те имат недостатъци, това е нормално. Знаехме, че все някога ще вземат това, което са, и ще го променят.

— На нас не ни беше даден никакъв избор, още от момента, в който ни е създал. Стотици са като нас, не са имали право на избор и са били обучавани в продължение на двадесет и две години. Нашите деца ще имат избор.

— Коя от вас уби Уилфред Б. Айкоув-младши?

— Ние сме една и съща. Ние убихме нашия съпруг.

— Една ръка е държала скалпела.

Вдигнаха се три съвършено еднакви десни ръце.

— Ние сме една.

— Глупости! Всяка от вас има бели дробове, сърце и бъбреци. — Ив сграбчи една от чашите с вода и напръска лявата ръка на тази, която седеше най-близо до нея. — Ръката на само една от вас е мокра. Само една от вас е влязла в кухнята и е приготвила подноса със здравословна закуска за човека, когото сте възнамерявали да убиете. Една от вас е седяла до него, докато е лежал на дивана, и след това е забила скалпела в сърцето му.

— За тях ние бяхме една. Една от нас живееше в дома, беше майка на децата ни, жена на нашия съпруг. Друга живееше в Италия, в провинция Тоскана. Вилата е голяма, прекрасен имот. Както и замъкът във Франция, където отсядаше третата. Всяка година, в деня на нашето появяване, ни разменяха. Даваха възможност на следващата да поживее с нашите деца. Мислехме, че нямаме избор. — Сълзи заблестяха в три чифта очи. — Правехме това, което ни наредяха. Винаги, винаги. Една година на всеки три, бяхме това, за което сме създадени. После две години чакане. Защото бяхме тези, които той искаше да има. И тези, които Татко реши да му даде. Той ни създаде да обичаме и ние обичахме. Но щом умеем да обичаме, можем и да мразим.

— Къде е Дийна?

— Не знаем. Свързахме се с нея, когато решихме да ви сътрудничим. Казахме й какво възнамеряваме да направим и че тя трябва да изчезне отново. Много е добра в това.

— В училището сега е второто поколение.

— От много други, но не и от нас. Така поиска Уил от Татко. Ние знаем, че има още наши клетки, запазени някъде. За всеки случай.

— Много от тях бяха продадени.

— Настаняване. Той го наричаше настаняване. Направените по поръчка носеха много пари. Продължаването на проекта изискваше огромни средства.

— А първите… основата на проекта… те от времето на войните ли бяха? — попита Ив.

— Деца, някои възрастни, които са били смъртоносно ранени. Други — лекари, учени, техници, учители, проститутки.

— И всички са били жени?

— Доколкото знаем.

— Някога молили сте да си тръгнете? От училището?

— Къде да отидем? Какво да правим? Обучаваха ни и ни тестваха всеки ден от нашия живот. Беше ни дадена цел. Всяка минута бе регламентирана, всяка секунда ни наблюдаваха. Дори и в нашето така наричано свободно време. Програмираха ни какво да правим, какво да знаем, как да действаме, как да мислим.

— Щом е така, тогава как успяхте да убиете човека, който ви е създал?

— Ние сме програмирани да обичаме нашите деца. Щяхме да живеем според техните изисквания, ако бяха оставили децата ни на мира. Необходима ли ви е жертва, лейтенант Далас? Изберете една от нас и тя ще признае всичко. — Отново се хванаха за ръце. — Една ще отиде в затвора до края на живота ни, ако останалите две имат възможността да вземат децата и да ги заведат далеч, където никой няма да ги докосне и няма да ги наблюдава. Където никой няма да се втренчва в тях и да ги сочи с пръст. Където няма да ги оглеждат с любопитство или страх. Не се ли боите от нас? От това, което сме?

— Не! — Ив се изправи на крака. — И не търся жертва! Прекъсваме разпита. Моля ви, останете тук. Пийбоди, с мен!

Тя излезе от залата, заключи вратата отвън, и след това влезе направо в стаята за наблюдение. Рио вече бе на линка, погълната от разговор, който водеше шепнешком.

— Те със сигурност знаят къде се намира Дийна Флавия — каза Уитни.

— Да, сър. Те знаят къде е тя и как да я намерим. Мога отново да ги разделя и да ги разпитам една по една. Признанието е направено и записано, сега лесно мога да получа заповед за тестване, за да разберем коя е бременна. Ако това е истина, тя ще бъде най-уязвимата. Пийбоди може да изиграе доброто ченге при самостоятелните разпити. Бива я в това. Тяхната следваща стъпка е да ударят по лабораториите, които се използват специално за проекта; където се съхранява клетъчния материал и където работи онзи, който е следващият за унищожаване в списъка на Дийна. Мисията им не е завършена. Все още не са постигнали всичко, което искат. А те са програмирани да печелят.

Тя погледна Майра за потвърждение.

— Съгласна съм. На този етап те ти дават онова, което считат за необходимо. Имат нужда от твоята помощ за приключване на случая и от съчувствието ти. Те искат да знаеш защо са направили това и защо са готови да се жертват за него. Няма да успееш да ги сломиш.

Ив вдигна вежди.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Това няма нищо общо с умението ти да водиш разпити. Те действително са едно и също лице. Разликата е само в жизнения им опит, а тя е толкова малка, че спокойно може да се пренебрегне. Сътворени са да бъдат еднакви, били са обучени така. Бил им е наложен начин на живот, който го е гарантирал. И те са станали една и съща.

— Една ръка е държала скалпела.

— Приемаш го буквално — нетърпеливо каза Майра. — В един съвсем реален смисъл на думата, тази една ръка принадлежи на всички тях.

— Можем да повдигнем обвинение на трите — посочи Тибъл. — Заговор с цел убийство, първа степен.

— Никога няма да стигнат до съдебен процес — Рио затвори линка си. — С моя шеф сме единодушни по този въпрос. Предвид това, което чухме току-що, и онова, което знаем, нищо няма да се получи. Защитата ще ни срита задниците, много преди делото да попадне в съда. Честно казано, самата аз нямам нищо против да ги защитавам. Ще се прославя и ще изкарам пари. Ще стана богата и известна.

— Ще ги оставим да си отидат просто ей така? — възмути се Ив.

— Опитай се да ги обвиниш и медиите ще те изядат жива. Правозащитните организации ще се включат в играта, и преди да се усетиш, ще имаме „Организация за защита на правата на клонингите“. Ти по-добре ги накарай да те отведат до Дийна, Далас. Много бих искала да чуя нейната история. И може би, ако тя е една, само една, ще успеем да сключим някаква сделка. Но с тях… — Рио посочи през стъклото трите жени до масата. — Имаш насилствено лишаване от свобода, промиване на мозъци, ограничена правоспособност, застрашаване живота на деца. Ако аз се заема с това дело, ще прибавя и добрата стара самозащита. И това ще сработи, изобщо не се съмнявай. Няма начин да спечелиш в този случай.

— Трима души са мъртви.

— Трима души — припомни й заместник-прокурорът, — които са организирали заговор за нарушаване на международните закони и не са спазвали тези закони в продължение на десетилетия. Които, ако онези там казват истината, са сътворявали животи, а след това са ги прекратявали, ако не са отговаряли на определени стандарти. Които са създали това, което ги е убило. Те наистина са умни. — Приближи се до стъклото. — Ти чу ли какво казаха? „Нас ни програмираха да бъдем, да правим, да чувстваме…“ и така нататък. Това е една силна, непробиваема линия на защита. Защото те действително са били създадени, конструирани и програмирани. И те са действали така, както са били програмирани да реагират. Защитавали са децата си от нещо, което мнозина биха сметнали за кошмар.

— Измъкнете от тях всичко, което можете — нареди Тибъл. — Открийте къде се крие Дийна Флавия, разберете адреса на лабораториите. Научете подробностите.

— А след това? — попита Ив.

— Домашен арест. Ще ги държим в изолация, докато не закрием случая. Сложете им идентификационни гривни. Денонощна охрана от дроиди. Ще се наложи да съобщим по-нагоре, Джак.

— Да, сър, ще трябва.

— Научете подробностите — повтори Тибъл. — После ще ги проверим много старателно. Двадесет и четири часа максимум, след това прехвърляме топката, преди да е отскочила и да ни е ударила в лицата.

— Трябва да се връщам на работа. Ще започна да планирам стратегията ни, кога и какво да направим. — Рио вдигна куфарчето си. — Ако намериш нещо, което мога да ползвам, искам да знам. Обади ми се, независимо дали е ден или нощ.

— Ще ви покажа пътя. — Рурк пристъпи към вратата.

— Искам да говоря с лейтенанта — Майра не помръдна от мястото си. — Насаме, ако нямате нищо против.

— Пийбоди, иди при тях. Попитай ги дали имат нужда от тоалетна, предложи им храна и напитки. След това си избери една, изведи я и започни да я разпитваш. С финес.

Останала сама с Майра, Ив взе голяма кана с кафе, очевидно оставена на масата от Рурк и си наля една чаша.

— Няма да се извинявам за реакциите и думите си по-рано днес — започна Майра.

— Чудесно. Нито пък аз. Ако това е всичко…

— Понякога изглеждаш толкова жестока, че просто не мога да те позная. Сякаш всичко отскача от теб. Знам, че не е вярно, но все пак… Ако Уилфред и синът му са правили нещата, които те… тя твърди, това е осъдително.

— Погледни през стъклото! Виждаш ли ги? Мисля, че сами по себе си те се явяват нагледно доказателство за истинността на дадените показания.

— Не съм сляпа. — Гласът на Майра трепна, но след това зазвуча с нова сила. — Той е използвал деца! Не възрастни доброволци, които да се подложат съзнателно на това, добре информирани за последствията, а невинни деца — непълнолетни, ранени, умиращи. Каквито и да са били мотивите му, независимо от целите му, действията му са подсъдни. Трудно е, Ив, да заклеймиш някого, когото считаш за герой.

— Тази песен вече съм я слушала.

— Имай малко уважение по дяволите!

— Към кого? Към него? Забрави! Към теб? Добре, чудесно! И това е причината, поради която се вбесявам. Ако в теб е останала и капка уважение към него, тогава…

— Не! Това, което е направил, излиза извън всякакви граници. Може би, може би съм в състояние да простя това, което е започнал от мъка. Но той не е спрял, продължил е да властва. Взел се е за Бог и си е играл с живота. Не само ги е създавал, но и ги е манипулирал. Нея и всички останали. Връчил я е на сина си, сякаш е награда.

— Точно така, добре казано!

— И внуците му… — Майра стисна устни. — Бил е готов да използва собствените си внуци!

— И себе си!

Майра изпусна дълга, накъсана въздишка.

— Да. Знаех, че рано или късно ще го осъзнаеш.

— Човек, който има властта да създава животи, защо трябва да се прекланя пред смъртта? Някъде има съхранени негови клетки и заповед да бъдат активирани след смъртта му. Или вече има по-млада негова версия, която се труди някъде.

— Ако е така, трябва да го намериш! Да го спреш!

— Тя вече е мислила за това. — Ив кимна към стъклото. — Тя и Дийна. Те имат голяма преднина пред мен. Затова иска да излезе пред съда — приближила до прозрачната стена, Ив внимателно огледа двете останали в залата жени. — Да, ако децата са далеч, защитени, тя с огромно удоволствие ще застане пред съда и с радост ще разкаже всичко. Ще прекара живота си в затвора, без да й мигне окото, само и само всичко случило се да излезе на бял свят. Прекрасно знае, че няма да прекара нито ден в килията, но би го направила, ако е необходимо.

— Ти й се възхищаваш.

— Давам й десет точки за смелост. Обичам смелите. Айкоув я е сложил в калъп, промил е мозъка й, и въпреки това тя чупи калъпа и се измъква. — Ив знаеше какво е да убиеш своя тъмничар. Своя баща. — Трябва да се прибираш вкъщи. Утре ще прекараш много време с тях, за да изясним всички детайли така, както иска Тибъл. Днес вече е късно да започваме.

— Добре. — Майра тръгна към вратата, но на половината път спря. — До известна степен имам право да съм разстроена — каза тя. — Имам право на ирационални изблици, като този тази сутрин, на гняв и на наранени чувства.

— А аз имам право да очаквам от теб да си перфектна, защото именно такава те виждам. Затова, когато се държиш като човек със слабости и недостатъци, като нас, обикновените простосмъртни, това направо ме разбива.

— Всичко, което казваш, е напълно несправедливо! И толкова трогателно! Знаеш ли, на този свят само Денис и децата ми са в състояние да ме доведат до такава ярост като теб.

Ив мушна ръце в джобовете си.

— Предполагам, че това също трябваше да бъде прочувствено, но ми прозвуча като шамар.

Лека усмивка трепна на измъченото лице на Майра.

— Това е майчински трик и един от любимите ми. Лека нощ, Ив.

 

 

Ив стоеше до стъклото и наблюдаваше двете жени. Те „кълвяха“ без особен апетит печеното на грил пиле със салата и отпиваха вода. Говореха малко и то само за невинни неща. Храната, времето, вкъщи.

Ив продължаваше да ги изучава, когато вратата се отвори и в стаята влезе Рурк.

— Дали разговорът със собствения ти клонинг представлява разговор със самия себе си?

— Един от многобройните въпроси и иронични забележки, които ще бъдат направени, ако и когато това стане публично достояние. — Той приближи, застана зад нея и сложи ръце на раменете й. И безпогрешно откри мястото, където бе съсредоточен най-болезненият възел от нервното напрежение. — Отпусни се малко, лейтенант.

— Няма да лягам да спя. Ще им дам още десет минути, след което ще им разменим отново местата.

— Предполагам, че с Майра сте се помирили.

— Не съм сигурна. По-скоро преминахме от състояние на изключителна ярост към обикновено раздразнение.

— Това е напредък. Обсъдихте ли казаното от Рио? Тя ти даде точно онова, което се надяваше да чуеш.

Ив въздъхна.

— Не. Струва ми се, че Майра бе толкова ядосана, че изобщо не обърна внимание на думите й. — Тя хвърли поглед през рамо и срещна неговия. — Но ти все пак не си пропуснал нищо.

— Аз не ти се сърдя, което си е направо рекорд. Ти не искаш те да бъдат наказани — обвинени, съдени и осъдени.

— Не. Не искам да бъдат наказани. Но решенията не ги взимам аз. Да ги тикнем в затвора ще бъде несправедливо. Били са затворени през целия си живот. На това трябва да се сложи край. На убийствата, които извършват тези жени, и на проекта. — Той се наведе и я целуна по върха на главата. — Те имат място, където да отидат. Подготвили са си вече скривалище. Дийна се е погрижила за тези неща. Вероятно мога да го намеря, рано или късно.

— Да, ако имаш достатъчно време — погали я по косата. — Това ли искаш?

— Не — тя се пресегна назад и взе ръката му. — След като ги пуснем, не искам да знам къде са. И тогава няма да ми се наложи да лъжа. Трябва да се връщам на работа.

Той я обърна с лице към себе си и я целуна.

— Кажи ми, ако имаш нужда от мен.

 

 

Ив продължи да ги разпитва. Заедно, поотделно, сама и с Пийбоди. Оставяше ги да седят сами, после ги нападаше отново. Действаше по правилата, съблюдаваше установения ред. Който и да изучава после записа на разпита, нямаше да може да твърди, че не е цялостен или проведен неправилно.

Те така и не поискаха адвокат, дори когато им надяна идентификационните гривни. Когато ги върна обратно в дома на Айкоув, някъде в ранните часове на деня, те показаха значителна умора, но не изгубиха невъзмутимото си спокойствие.

— Пийбоди, ще изчакаш дроидите, нали? После ги изпрати насам. — Тя остави партньорката си във фоайето и вкара триото във всекидневната. — Нямате право да напускате жилището. Ако се опитате да го направите, гривните ви ще изпратят сигнал, ще ви задържат заради нарушение и ще ви затворят в изолатора на Централното полицейско управление. Повярвайте ми, тук ще ви бъде по-удобно.

— Колко дълго трябва да останем?

— До момента, в който Нюйоркската полиция или друг компетентен орган не ви освободи от това ограничение. — Ив се огледа, за да се увери, че Пийбоди няма да чуе, и въпреки това понижи глас: — Записващото ми устройство е изключено. Кажете ми къде е Дийна. Ако тя убие отново, това няма да помогне на никого. Вие искате експериментите да престанат и аз мога да ги спра. Вие искате проектът да стане публичен и аз знам как да го организирам.

— Вашите началници и някои правителствени чиновници няма да искат да бъде дадена гласност на проекта.

— Казах ви, имам начин да го уредя. Но вие не ми давате възможност да ви помогна. Те ще блокират всичко. Мен, моя екип, нашия отдел. Ще ви съберат като хамстери, вас и другите, до които се докопат, ще ви поставят в някакъв шибан научен модул и ще започнат да ви изследват под микроскоп. Ще се върнете там, откъдето сте започнали.

— Нима ви е грижа какво ще се случи с нас? Ние убихме.

„Е, аз също убих — помисли си Ив, — за да спася себе си, да избегна живота, който някой друг бе планирал за мен. За да живея моя собствен живот.“

— Могли сте да се измъкнете без да отнемате нечий живот. Просто да вземете децата и да изчезнете. Но вие сте избрали този начин.

— Това не е отмъщение — тази, която заговори, затвори своите удивителни, прекрасни лавандулови очи, — това е свобода. За нас, за децата ни, за всички останали.

— Те никога не биха спрели. Щяха да ни създадат отново, щяха да възпроизведат децата ни.

— Знам. Не е моя работа да решавам оправдани ли са действията ви или не, аз и така вече нарушавам устава. Ако не искате да ми предадете Дийна, намерете начин и се свържете с нея. Кажете й да спре. Кажете й, че трябва да се скрие. Ще получите повече от това, което търсите. Имате думата ми.

— А какво ще стане с всички останали? С момичетата в училище? С бебетата?

Очите на Ив станаха студени и безстрастни.

— Не мога да спася всички. Вие също не сте в състояние. Но можете да спасите повечето, ако ми кажете къде е тя. Ако ми кажете къде е базата, в която Айкоув развива дейността си.

— Ние не знаем. Но… — тази, която говореше, погледна към другите две и изчака тяхното кимване. — Ще намерим начин да се свържем с нея и ще направим каквото можем.

— Нямате много време — предупреди Ив и ги остави на мира.

 

 

Щом излезе на улицата, веднага я обгърна студ. Лицето и ръцете й замръзнаха. Това я накара да се замисли за предстоящата зима, за дългите, мрачни месеци.

— Ще те закарам у вас.

Умореното лице на Пийбоди светна.

— Наистина? До самата сграда?

— Така или иначе трябва да мисля.

— Мисли си колкото искаш. — Пийбоди се качи в колата. — Днес сутринта ще се обадя на родителите ми. Налага се да им обясня, че ще закъснеем, ако изобщо успеем да отидем.

— Кога щяхте да тръгнете?

— Утре следобед. — Партньорката й се прозя широко. — Искаме да успеем преди лудницата на празничния трафик.

— Заминавай!

— Къде?

— Заминавай, както си го планирала.

Пийбоди спря да трие преуморените си очи и примигна.

— Далас, на този етап от разследването не мога просто така да отлетя, за да похапна пай с тиква.

— А пък аз ти казвам, че можеш. — Движението, слава богу, бе оредяло. Като избегна Бродуей с неговите безкрайни партита, Ив подкара по почти пустите улици през каньоните на своя град, като луноход по обратната страна на Луната. — Имаш планове и правото да ги изпълниш. Аз така или иначе ще изчаквам, ще протакам — каза тя, когато Пийбоди отново отвори уста.

Младата жена спря да се прозява и се усмихна самодоволно.

— Да, знам. Просто исках да го чуя от твоята уста. И колко време според теб можем да спечелим?

— Не толкова много. Но моята партньорка е при семейството си, за да лапа тиквен пай. Утре на главата ми ще се изсипят роднините на Рурк. Всички хора са разсеяни, в умовете им са само пуйки. Не можеш да намериш никого. Как да започнеш операция при тези условия?

— Повечето федерални служби са затворени до понеделник. Тибъл го знаеше.

— Да. Може би това ще забави нещата с още няколко часа или ако Бог е добър — с някой и друг ден. И шефът иска същото, ще вдигне шум, но ще се опита да спечели време.

— А какво ще стане с училището, децата, персонала?

— Все още мисля.

— Попитах Аврил — е, едната от тях — какво ще правят с децата. Как ще им обяснят, че имат три майки. Тя ми отговори, че щели да има кажат, че са три сестри, които са се намерили след дълга раздяла. Не искат децата им да знаят истината за тях и за дейността на баща им. Те ще се покрият, Далас, при първа възможност.

— Без съмнение.

— И ние ще им дадем този шанс.

Ив упорито гледаше право пред себе си.

— Като полицейски служители ние по никакъв начин няма да улесним бягството на важни свидетели.

— Точно така. Искам да говоря с родителите си. Странно, всеки път, когато нещо ти пречи да видиш нещата в истинската им светлина, се обръщаш към мама и татко.

— Няма как да го знам.

Пийбоди трепна.

— Съжалявам. Да му се не види, винаги дрънкам глупости, когато съм уморена!

— Няма проблем. Казах, че не знам, защото не съм имала нормални родители. Нито пък те. Ако именно това ги прави изкуствени, тогава аз не съм по-различна от тях.

— Искам да говоря с родителите си — повтори Пийбоди след дълго мълчание. — Знам, че съм късметлийка. Имам майка и баща, братя, сестри и всякакви други роднини. Те ще ме изслушат, когато имам проблеми, и точно в това е работата. Ти не си имала подобно удоволствие, наложило ти се е да се изграждаш сама, благодарение на всичко, което ти се е стоварвало на главата, и да строиш върху него собствения си живот… но това не означава, че си изкуствена. Напротив, станала си по-истинска от повечето хора.

Улиците и небето бяха почти празни. От време на време висините разцъфваха в цвят и светлина от някой анимационен борд. Мечти за удоволствие, красота и щастие. На изгодни цени.

— Знаеш ли защо дойдох в Ню Йорк? — попита Ив.

— Не, не съвсем.

— Защото тук е мястото, където можеш да бъдеш сам. Да излезеш на улицата с хиляди други хора и да си сам. Освен че исках да бъда ченге, това бе другото ми най-съкровено желание.

— Така ли?

— За известно време, да. За доста дълъг период исках точно това. Първите осем години от живота си бях безименна. После попаднах в социалната система и държавните училища, където ме наблюдаваха непрекъснато. Исках отново да съм анонимна, но при моите условия. Да бъда само номера на значката и толкова. Не знам, ако този случай беше попаднал в ръцете ми преди десет години, не, дори преди пет, едва ли щях да се справя с него така, както го правя в момента. Може би просто щях да ги арестувам и край. Черно и бяло. Това не е лесна работа, отне ми години да се науча да различавам нюансите. Това са хора — мъртви и живи. В крайна сметка се обвързваш с връзки, които обагрят света ти в най-различни цветове.

— Съгласна съм с последната част. Но независимо кога във времето щеше да поемеш този случай, винаги би постъпила по същия начин. Защото така е правилно. И това е, което има значение; важното е онова, което правиш. Аврил Айкоув е жертва. Някой трябва да бъде на нейна страна.

Ив леко се усмихна.

— Тя се има една друга.

— Хубава шегичка. Малко безвкусна, но все пак хубава.

— Иди да поспиш. — Ив спря пред сградата на Пийбоди. — Ще ти се обадя, ако ми потрябваш, но засега си свободна. Почини си, стегни куфарите и заминавай.

— Благодаря, че ме докара! — Партньорката й слезе от колата, докато отново се прозяваше. — Честит Ден на благодарността, ако не се видим по-рано.

Ив потегли плавно и погледна в огледалото за обратно виждане. Забеляза, че Макнаб бе оставил да свети лампа в апартамента. За Пийбоди.

И за нея щеше да има оставена светлинка, когато се върне у дома, помисли си тя. И някой, който да я изслуша.

Но не още.

Включи машината на автопилот и извади личния си линк.

— Ммм — сънено каза Надин и Ив видя на екрана неясния й силует.

— Да се срещнем в „Даун енд Дърти“.

— А? Какво? Сега?

— Сега. Вземи си бележник — хартиен, не електронен. Никакви записи, Надин, и никакви камери. Само ти, старомодната хартия и молива. Ще те чакам.

— Но…

Ив прекъсна връзката и се съсредоточи върху шофирането.

 

 

Биячът пред вратата на секс клуба бе огромен като секвоя и черен като оникс. Беше облечен в златно. Прилепнала тениска се опъваше по масивната му гръд, а меки ботуши и тънки кожени панталони обвиваха дългите му крака като ръкавица. Трите дебели вериги около врата му можеха да бъдат използвани като оръжие. По лявата му буза се плъзгаше татуирана змия.

Докато Ив приближаваше към клуба, той измъкна отвътре двама посетители. Един бял, може би сто и тридесет килограма само мазнина, другият от смесена раса, по-скоро азиатец, който приличаше на кандидат за сумо арена.

Държеше и двамата за яките на дрехите им и ги засили към тротоара.

— Следващия път, когато се опитате да нападнете някои от моите служители, ще ви откъсна чеповете, преди да сте успели да ги използвате!

Той удари главите им една в друга — технически погледнато, незаконно действие — и ги пусна да паднат в канавката.

Обърна се и забеляза Ив.

— Здравей, бяло момиче!

— Хей, Крак, как върви?

— Не се оплаквам. — Той плесна два пъти длани, сякаш да изтърси мръсотията. — Какво правиш тук? Да не е умрял някой, за когото не знам?

— Необходима ми е уединена стая. Имам среща — поясни тя, когато веждите му се вдигнаха до широкото му чело. — Надин е на път. И никога не сме били тук!

— Доколкото разбирам двете не искате една от моите стаи, за да се потъркаляте голи заедно — е, много жалко! — значи е служебно. Нищо не съм видял, нито съм чул. Влизай!

Тя влезе. Посрещна я оглушителен шум и изобилие от миризми — на прокиснала бира „Зонър“ и различни нелегални вещества за пушене или поглъщане; здрав секс, пот и други телесни течности, за които предпочиташе да не мисли.

На сцената, под акомпанимента на жива музика, се извиваха група голи танцьорки, само по неонови препаски. Други, покрити само с пера или с пайети, или без нищо, се гърчеха или поклащаха своите прелести между масите за очевидна наслада на платежоспособните клиенти.

Голяма част от посетителите в бара бяха обвити в дим, пияни или дрогирани.

Идеални условия.

— Бизнесът върви добре — отбеляза тя викайки, за да я чуе Крак, който й проправяше път сред тълпата.

— Празници. Ще сме претъпкани така до януари. А след това пак ще е пълно, защото навън ще бъде кучи студ. Животът е хубав. А ти как си, кльощаво бяло ченге?

— Можеше да е и по-лошо.

Той тръгна нагоре, където се намираха стаите.

— Твоят човек добре ли се отнася с теб?

— Да. Да, справя се.

Наложи се да отстъпят назад, когато от стаите изскочи полуоблечена, диво кикотеща се двойка, от която се носеше мириса на горещ секс.

— Не искам тяхната стая.

Крак се ухили и отвори друга врата.

— Това тук е нашата луксозна квартира. Много клиенти предпочитат икономичната класа. Вътре е чисто. Чувствай се като у дома си, сладкишче, ще доведа твоята секси Надин, веднага щом се появи. Да не си си и помислила да ми плащаш! — предупреди я той, когато видя, че Ив бърка в джоба си. — Тази сутрин ходих в парка. Поговорих си с моето бебче до дървото, което ти и твоят човек сте засадили за нея. Да не ти е хрумнало да ми плащаш за услуга. Никога.

— Добре. — Тя си спомни как Крак бе плакал на рамото й в моргата над мъртвото тяло на сестра си. — Хей, имаш ли някакви планове за четвъртък?

Ив беше неговото семейство. Единственото му семейство.

— Денят на голямото плюскане! Обзавел съм се с шикозна мадама. Предполагам, че ще успеем да вместим пуйката между другите развлечения.

— Е, ако искаш пълно меню — без другите развлечения, разбира се — ела на вечеря у нас. Вземи и шикозната мадама.

Погледът в очите му се смекчи и грубият уличен акцент изчезна от гласа му.

— Оценявам го. Ще дойда с радост, ще доведа и приятелката си. — Той сложи върху рамото на Ив ръка, която приличаше на плоча. — Отивам да се оглеждам за Надин, макар че не съм ви виждал и двете.

— Благодаря.

Далас влезе в стаята и бързо се огледа. Очевидно „луксозна“ означаваше, че има истинско легло, а не койка или матрак на пода. Целият таван бе покрит с огледала, което бе малко плашещо. Обстановката се допълваше от екран с меню и слот за поръчките, наред с малка маса и два стола.

Като погледна към леглото, Ив усети остър пристъп на копнеж. Бе готова да се откаже от храна през следващите четиридесет и осем часа заради двадесет минути в хоризонтално положение. Вместо да рискува, отиде до автомата и поръча кана кафе и две чаши.

Кафето, разбира се, щеше да бъде ужасно. Соевите продукти, смесени с химикали, необяснимо защо напомняха вкуса на гранясал катран. Но въпреки това вътре щеше да има достатъчно кофеин, за да не заспи.

Седна и докато чакаше се помъчи да се съсредоточи върху случая. Очите й се затвориха и главата й клюмна. Почувства как сънят се спусна върху нея, като чудовище с остри нокти, които дращеха мозъка й.

Ослепително бяло помещение. Десетки стъклени ковчези, подредени в безкрайна редица. И във всеки от тях беше тя — детето, което някога бе била, окървавено и насинено от последния побой, плачещо и умоляващо, докато се бореше да се измъкне.

И там стоеше той — човекът, който я беше създал. Усмихваше се.

„Направена по поръчка — каза той и се засмя. Засмя се. — Не функционира правилно, просто я изхвърлете, да пробваме следващата. Никога няма да се отървеш от мен, малко момиченце. За теб никога няма да има край.“

Ив се стресна и посегна за оръжието си. Видя каната с кафе и чашите на масата и затварящия се зад тях слот на автомата.

Обхвана главата си с ръце и се помъчи да си поеме дълбоко дъх. Всичко беше наред, бе се избавила от него. Бе се отървала от този кошмар.

„Интересно, какви ли сънища преследват Аврил, когато е прекалено изморена, за да ги прогони?“

Когато вратата се отвори, Ив наливаше кафе.

— Благодаря ти, Крак.

— На твоите услуги, сладки цици — той й намигна и затвори след нея.

— Заключи! — нареди Ив. — Включи режим „не ме безпокойте“!

— Дано да си струва. — Надин изпълни нареждането и се тръшна на втория стол. — Три часа посред нощ е!

— И въпреки това изглеждаш страхотно, а както чувам и циците ти са сладки.

— Дай ми малко от тази отрова!

— Изпразни чантата си на леглото! — каза Ив, докато пълнеше втората чаша.

— Майната ти, Далас!

— Не се шегувам. Изсипи всичко от чантата, след това ще те сканирам за електроника. Нещата са много сериозни, Надин.

— Можеш да ми се довериш.

— Нямаше да съм тук, ако не ти вярвах. Въпреки това трябва да играя на сигурно.

Без да крие недоволството си, Надин отвори огромната си чанта, пристъпи до леглото и изтърси съдържанието й.

Ив стана, подаде й чашата с кафе и започна да рови из нещата на репортерката. Портфейл, лична карта, кредити, две билкови цигари в защитна кутия, два хартиени бележника, шест подострени молива. Един електронен бележник — изключен, два линка, портативен компютър, също изключен. Две малки огледала, три опаковки освежител за уста, малка сребърна кутийка с таблетки против главоболие, четири тубички гланц за устни, четки — за коса и за нанасяне на грим и единадесет други предмета за разкрасяване на лицето: флакончета, кутийки, патрончета, тубички, пудриери.

— Господи! И ти носиш непрекъснато всичките тези глупости, за да си плескаш лицето! Заслужава ли си?

— Само ще спомена, че сега е три часа сутринта, а аз изглеждам прекрасно. От друга страна, ти имаш такива торбички под очите, че в тях могат да се скрият цяла банда психопати убийци.

— Полицейско управление на Ню Йорк! Ние никога не спим!

— Нито пък, очевидно, защитниците на Четвъртата власт. Успя ли да видиш интервюто ми с Аврил Айкоув днес?

— Не. Но ми разказаха.

— Ексклузивно!

— Какво е мнението ти за нея?

— Тиха, сдържана, елегантна. Скърбяща вдовица и предана майка. Хареса ми. Не ми се удаде да изтръгна нищо лично, защото настоя интервюто да бъде само за свекъра и съпруга й. От уважение. Но аз ще разровя на по-дълбоко. Договорът ни е за три части.

„Последните две от които никога няма да получиш — помисли си Ив. — Но ще те компенсирам за това. Няма да съжаляваш.“

Тя прокара скенера около Надин.

— Вярваш или не, правя всичко това повече за твоя сигурност, отколкото заради себе си. На път съм да наруша код „Синьо“.

— Айкоув?

— По-добре седни, докато изложа условията си. Те не подлежат на обсъждане! Първо: този разговор никога не се е състоял. Като се прибереш у дома, унищожи линка, по който ти звънях. Никога не съм ти се обаждала, никога не сме говорили.

— Знам как да защитавам себе си и източниците си.

— Мълчи и слушай! Ти вече направи задълбочено разследване на двамата Айкоув и сама успя да откриеш връзката им с Джона Уилсън и Ема Самюълс, а оттам и с училище „Брукхолоу“. Твоите полицейски източници не потвърждават, но и не отричат резултатите от проучванията ти. Ще ти се наложи да направиш посещение в „Брукхолоу“. Това трябва да бъде регистрирано официално. По този начин ще свържеш убийството на Евелин Самюълс с двамата Айкоув.

Надин започна да си записва.

— Това е училищната директорка. Кога са я убили?

— Открий сама. Ти си достатъчно умна и любопитна, за да направиш проверка на самоличността на настоящите ученици и да пуснеш изображенията им през архива на бившите възпитанички. Всъщност вече си го направила. — Ив извади от джоба си запечатан диск. — Зареди го в твоята база данни, и гледай по него да останат само твоите отпечатъци. Само твоите, ясно ли ти е?

— Какво има на него?

— Повече от петдесет снимки от документите за самоличност на ученички, които напълно съвпадат с фотографиите на бивши възпитанички. Личните данни са фалшифицирани. Копирай го на друг диск и го сложи там, където криеш материалите си, за да ги предпазиш от конфискация.

— Какво са правили двамата Айкоув с ученичките, та се е наложило да подправят личните им данни?

— Клонирали са ги.

Надин счупи върха на молива, когато рязко вдигна глава.

— Ти сериозно ли?!

— Още от Градските войни.

— Боже мили! Кажи ми, че имаш доказателства!

— Не само доказателства, но и три клонинга, известни като Аврил Айкоув, в момента под домашен арест.

Очите на Надин се разшириха от изненада.

— Ебаваш ли се с мен?

— Имах дълъг ден и съм твърде уморена за сексуални игрички. Пиши, Надин! Когато се прибереш вкъщи, създай електронна следа, че сама си го открила. Изгори тези бележки и направи нови, на електронен носител. Отиди в „Брукхолоу“ и започни да ровиш. Можеш да ми позвъниш. Не, не така! Непременно ми се обади. Поискай потвърждение или опровержение. Аз няма да ти дам нито едното, нито другото, но работата не е в това. Важното е да има запис, за да мога с чиста съвест да отида при моите началници и да заявя, че сама си открила всичко. Нямам друг избор, така че души бързо!

— Повечето подготвителна работа съм я свършила, съпоставих едно-друго, но не стигнах толкова далеч. Мислех си за генни манипулации, конструиране на бебета, черен пазар…

— Това също го има, но не е всичко. До изсвирването на съдийската свирка имаме ден, а може и по-малко. После ще се намеси правителството, ще замразят делото и ще покрият нещата. А което не могат, ще извъртят така, че да изглежда невинно. Затова ти се налага да действаш бързо. Ще ти дам всичко, което мога, след това изчезвам. Повече от мен няма да получиш. И недей си въобразява, че ти правя услуга — добави Ив. — Излезеш ли с това в ефир, ще те изпържат.

— Знам как да се справям с горещината — докато продължаваше да пише, погледът на Надин стана остър като бръснач. — Когато ме пържат, не изгарям, а хващам тен. Щом взривя тази бомба, ще получа бронзов загар.

Всичко останало отне още час, втора кана отрова и двата бележника, донесени от Надин.

Когато пое към дома, Ив нямаше доверие на рефлексите си, затова отново включи машината на автопилот. Но не заспа, не затвори очи.

Пристигнала пред стълбите на входа, излезе от колата и се запъти към къщата като сомнамбул.

Съмърсет я чакаше.

— Боже! Дори вампирите спят понякога.

— Не е имало поръчка, одобрена или не, за убийството на двамата Айкоув.

— Да. Добре.

— Но това вече ви е известно. А знаете ли, че има предположения за незаконна търговия с млади жени, обучени в „Брукхолоу“, щата Ню Хемпшир, на клиенти с цел брак, работа, удовлетворяване на сексуални потребности?

Ив се помъчи да напрегне изтощения си мозък.

— Откъде го научи?

— Все още си имам източници, които не са достъпни за вас, и стават все по-малко достъпни за Рурк, поради връзката му с вас.

— А твоите източници имат ли доказателства за тези предполагаеми дейности?

— Не, но смятам, че са напълно надеждни. Айкоув е свързан с „Брукхолоу“. Един от джет-хеликоптерите на „Рурк Ентърпрайс“ днес е осъществил полет до училището, където е била убита директорката. По същия начин, както са били убити бащата и сина Айкоув.

— Ти си истински извор на информация!

— Знам как да си върша работата. Предполагам и вие разбирате от вашата. Хората не са стока. Ако ги превръщаш в такава, маскирано под формата на образование, това е отвратително. Да преследвате жената, която по всяка вероятност е нанесла ответния удар, е неправилно от ваша страна.

— Благодаря за съвета.

— Вие по-добре от всички хора трябва да знаете това. — Тя се обърна към стълбите, но думите му я спряха. — Вие знаете какво е да си дете, затворено в клетка и заставено да изпълнява всичко, което му наредят. Знаете какво е да бъдеш принуден да отвърнеш на удара.

Ръката й стисна перилото на парапета. Отново погледна към него.

— Ти мислиш, че това е всичко? Колкото и да е ужасно и грозно, а то е такова, това все още е само върха на айсберга. Да, аз знам как да си върша работата. И знам, че убийствата не могат да спрат ужасното и грозното. Злото просто продължава да се прегрупира и се връща под нова форма при нас.

— Тогава какво го спира? Значката?

— Полицейската значка го забавя. Но нищо не може да го спре. Абсолютно нищо!

Ив се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Чувстваше се нереална, като призрак.

Светлината в спалнята бе приглушена. Знаеше, че ще бъде така, и това толкова просто нещо разби и последните й останали сили, от уморените й очи закапаха сълзи и започнаха да се стичат по бузите й.

Свали кобура с оръжието, извади значката и ги постави на нощното шкафче. Веднъж Рурк ги бе нарекъл нейните символи. Той беше прав, да, беше прав, но тези символи й бяха помогнали да се спаси. Помогнаха й да се почувства жива, придадоха смисъл на живота й.

„Те могат да забавят появата на злото — помисли си тя отново. — И това е всичко. Но никога не е напълно достатъчно.“

Съблече се, качи се на подиума и се плъзна в легото до съпруга си. Уви се около тялото му, и защото можеше да си позволи да плаче единствено пред него, остави сълзите да капят на рамото му.

— Много си уморена — промърмори той. — Миличка, толкова си изтощена!

— Страх ме е да заспя. Кошмарите са някъде там.

— Аз съм тук. До теб съм.

— Не е достатъчно близо. — Тя вдигна глава и устните й намериха неговите. — Имам нужда от теб по-близо. Необходимо ми е да почувствам коя съм.

— Ив — тихо прошепна името й, повтаряше го отново и отново, докато я докосваше в тъмното.

„Нежно — помисли си той, — много нежно“. Защото беше толкова крехка и се нуждаеше от него, за да й напомни за всичко, което тя представлява. За да й покаже, че я обича такава, каквато е.

„Топло. Трябва да я сгрея.“ Защото знаеше колко студ е проникнал в нея.

В очите й все още блестяха сълзи, бузите й бяха мокри от тях.

Рурк знаеше, че тя страда и всеки път нейната болка, обвита плътно от бронята на смелостта й, разкъсваше сърцето му.

— Обичам те — каза й. — Обичам всичко, което си.

Ив въздъхна под него. Да, това е, което й бе необходимо. Неговата тежест върху нея, дъхът му, плътта му. Познаваше я много добре, познаваше ума й, тялото й, сърцето й.

Никой не я разбираше така, както той. Никой не я обичаше като него. През целия й живот, до срещата й с Рурк, никой не бе съумял да стигне до самата й същност, до измъченото, изплашено дете, което все още живееше в душата й.

Той се плъзна в нея. Всички сенки изчезнаха и тя видя светлина в тъмнината. Зората бе започнала да разцъфва в нощното небе, когато най-после успя да затвори очи и остави съзнанието си да почива. Ръцете му я обгърнаха и тя знаеше, че тук, при него, си е у дома.

 

 

Когато Ив се събуди, светлината все още бе слаба. Това я обърка, тъй като се чувстваше сравнително отпочинала. Все още усещаше леко замайване от преумората, но беше много по-добре, отколкото би трябвало да бъде след толкова кратък сън.

Очевидно бе подценила лечебната сила на секса.

Почувства прилив на сантименталност и благодарност. Плъзна ръка по чаршафа, за да докосне Рурк, но се оказа, че него го няма между завивките. Нацупи се, а след това се сети да попита за времето.

Часът е девет и тридесет и шест сутринта.

Тази новина я изстреля от леглото. Той беше затъмнил стъклата!

— Изключи режим „заспиване“ на всички прозорци! Мамка му! — Закри с ръце очите си, тъй като внезапният взрив на слънчевата светлина я заслепи.

Изруга, присви очи и се отправи към душа.

Пет минути по-късно едва сподави писъка си, когато изтри водата от лицето си и видя Рурк. Беше облечен във всекидневна бяла риза и тъмни дънки. В ръката си държеше голяма чаша.

— Обзалагам се, че сега би искала това.

Тя жадно погледна кафето.

— Не можеш да настройваш спалнята на режим „заспиване“, без да ми кажеш!

— Но ние спяхме!

— Никога преди не сме включвали този режим!

— А на мен ми се стори, че това е идеална възможност да променим навиците си.

Ив отметна назад мократа си коса, излезе изпод душа и влезе в тръбата за изсушаване, като остави след себе си капчици вода. Загледа се мрачно в съпруга си, докато топлата струя обгръщаше тялото й.

— Имам работа за вършене, хората ме чакат.

— Това е само предложение, но може би ще искаш първо да се облечеш?

— Ами ти?

— Аз не съм ли?

— Защо не си облякъл един от шестте си милиона костюма?

— Сигурен съм, че са не повече от пет милиона и триста хиляди. Не нося някой от тях, защото ще изглеждам прекалено официално за гостите, които ще пристигнат днес.

— Няма да работиш?! — тя излезе от тръбата и грабна кафето. — Нима през нощта фондовата борса е прекратила своето съществуване?

— Напротив, цената на акциите расте. Мога да си позволя да си купя още един костюм. Заповядай — подаде й една роба. — Спокойно можеш да закусиш, облечена така. И аз нямам нищо против втора чашка кафе.

— Трябва да се свържа с Фийни, да звънна на командира и да проверя дроидите при Аврил. Имам да пиша доклад и да изискам лабораторните резултати за Самюълс.

— Затрупана с работа… — Той излезе от банята и се запъти към автоготвача. „Завърна се — помисли си с известно облекчение. — Изтощената жена отново се превърна в ченге.“ — Това, от което имаш нужда точно сега, е една купичка хубава овесена каша.

— Кой нормален човек яде овесена каша?

— За подсилване.

О, не, нямаше да се засмее.

— Нека се върнем в началото. Не може да включваш режим „заспиване“ без да ми кажеш!

— Когато съпругата ми се прибира у дома, обляна в сълзи от изтощение и стрес, аз съм длъжен да се погрижа тя да получи малко почивка. — Рурк се извърна и я погледна. Ив видя стоманата в сините му очи. Онази стомана, която я предупреждаваше, че спорът ще завърши с кавга. — И тя има късмет, че не съм направил нещо повече от затъмняването на стаята, за да й осигуря така необходимото спокойствие. — Излезе от кухнята, приближи къта за сядане и постави на масата една купа. — А сега по-добре седни и хапни това, за да не започнем деня с грандиозен скандал.

— Така си и мислех — изропта тя.

— И без това графикът ти е толкова пълен!

Докато изучаваше кашата, Ив за първи път в живота си бе готова да се нацупи.

— В нея има отвратителни бучки.

— Няма никакви бучки. Прекрасна каша с ябълки и боровинки.

— Боровинки?

— Бъди добро момиче, сядай и яж!

— Щом ми се отвори малко място в графика, обезателно ще те ударя заради това! — Седна и отново се загледа в купата. Изглеждаше й така, сякаш добрите плодове бяха погребани в кашата. — Формално погледнато, аз съм на смяна от осем. Но според устава, между отделните дежурства трябва да са минали най-малко осем часа, освен ако шефът не нареди друго. Когато излязох от дома на Айкоув, вече минаваше два.

— Решила си да спазваш точно работното си време?

— Пийбоди и Макнаб подадоха молба за отпуска от днес. Казах й да отива.

— Значи двама от екипа ти отпадат. — Той кимна и седна. — Всичко по устав, всичко напълно законно. Темпото ще се забави. Като добавиш и празника, случаят ще се проточи още повече. Какво смяташ да правиш с допълнителното време?

— Вече започнах. Наруших код „Синьо“. Срещнах се с Надин и й дадох всичко. — Ив пъхна лъжицата в овесената каша, загреба, вдигна я и я изсипа обратно в купата. — Наруших пряка заповед от първостепенна важност, и ако се наложи, нагло ще отричам всичко. Протакам във времето, за да дам на Аврил Айкоув възможност да съобрази как да отключат гривните, да грабнат децата и да се изпарят. И ми остава да се надявам, че ще ми каже къде е Дийна или поне мястото, или местата, където се осъществява проектът.

— Ако продължаваш да се тормозиш по този повод, в края на краищата ще започнем деня със скандал.

— Нямам право да вземам решения, основани на емоции, да нарушавам заповеди и да се отклонявам от изпълнението на дълга си.

— Грешиш, Ив! За много неща не си права. Първо, твоето решение не е основано на емоции, или поне не само на тях. То се базира на инстинкта ти, на опита ти и на вроденото ти дълбоко чувство за справедливост.

— Ченгетата нямат право да установяват правила.

— Глупости! Ти не можеш да ги напишеш, но всеки ден ги редактираш, за да могат да отговарят на конкретната ситуация. Длъжна си, защото ако духът на закона не отчита дадените обстоятелства и не се приспособява към тях, той ще умре.

Беше си повтаряла абсолютно същите неща повече от дузина пъти.

— Не казах на Пийбоди всичко, само основното. Заявих й, че ако това се бе случило преди пет години, едва ли щях да постъпя така. Тя отговори, че бих направила същото.

— Нашата Пийбоди е умница. Помниш ли деня, в който те срещнах? — Бръкна в джоба си и извади сивото копче, откъснало се от единствения костюм, който Ив притежаваше, преди той да нахлуе в живота й. Без да сваля поглед от нея, той го потърка между пръстите си. — Тогава ти се наложи да се бориш със строгостта на процедурата. Но ти имаше и мисля, че винаги си имала, ясно изразено чувство за справедливост. Винаги ще се бориш с процедурата заради справедливостта. Това е твоята същност. Това е твоят принцип. Никога през живота си не съм срещал човек, които да изпитва такава инстинктивна неприязън към хората и едновременно с това, такова безрезервно и безгранично състрадание към тях. Хапни си от овесената каша!

Ив лапна пълна лъжица.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— След малко имам конферентна връзка. На бюрото ти съм оставил цял списък със съобщения.

— Съобщения?

— Три от Надин, с нарастващо нетърпение. Иска да й се обадиш и да потвърдиш откритата от нея информация за двамата Айкоув, връзката им с „Брукхолоу“, както и за убийството на Евелин Самюълс в Ню Хемпшир.

— Работи точно по график.

— Има едно от Фийни. Той се е върнал от Ню Хемпшир и ти е подготвил отчет. Беше съобразителен така, както го изисква вашият код „Синьо“.

— Добре.

— Командир Уитни чака доклада ти — устен и писмен, до обяд.

— Искаш ли да се кандидатираш за секретарка при мен?

Той се усмихна и стана.

— Първите гости от Ирландия ще пристигнат в два. Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че това ме изнервя. Ако закъснееш, ще им обясня.

Ив се нахрани, облече се, взе значката си и отиде на работа.

Първо се срещна с Фийни — в кабинета си, при затворена врата. Информира го за всичко, с изключение за срещата си с Надин. Ако се наложеше да я отстранят от работа, по-добре да е само тя.

— Цели три! Знаеш ли, вече дори престава да ми изглежда странно. — Фийни хрупаше захаросани ядки. — Съответства на онова, което намерихме в училището. Взехме всички записи — почука по дисковете, които вече лежаха на бюрото на Ив. — Водели са двоен архив. Един, кристалночист за одит и всякакви проверки. И втори, в който на всяка ученичка се дава кодов номер и специален код за обозначаване при тестване, корекции…

— Корекции? Като например?

— Хирургически операции. Включително и пластични. Причинявали са някои от тези глупости на осемгодишни момичета. Копелета! Корекция на зрението, слухови проверки, имунизации — това е нормално, но то е на повърхността. Под кодовите номера се крие съвсем друго. Някои са били подлагани на „разширено интелектуално обучение“, както те го наричат. Подготовка на базата на подсъзнателното внушение — визуално и слухово. Възпитаничките, предназначени за кариерата на проститутки, или както те са го наричали „партньорство“, са получавали подробно сексуално образование. А сега идва най-интересният момент — Фийни направи пауза, за да си сръбне от кафето. — Дийна не е единствената, която е успяла да избяга.

— Има и други, които са избягали? Изчезнали от екрана на радара?

— Да. Те имат досиета на блудните дъщери. Повече от дузина са се изпарили след дипломирането и „настаняването“. Тя е единствената, която е избягала директно от училището, но не е единствената, на която се губят следите. Дийна е била прецедент. След нейното бягство са започнали да имплантират чипове на новородените. Всички настоящи ученички го имат, независимо от възрастта им. Идеята е била на Самюълс, и съдейки по нейните записи и бележки, тя не е споделила за тези допълнения с двамата Айкоув.

— Защо?

— Решила, че те са се сближили много с клонингите. Дори са въвели една от тях в семейството си, дали й твърде голяма свобода. Според нея те загубили своята обективност и забравили за мисията на проекта, която е създаване на, както те я наричат, Висша раса. Искали са да направят сериозен еволюционен скок чрез технологиите — премахване на несъвършенствата и генетичните недостатъци, а в крайна сметка и на смъртността. Естественото зачеване, с присъщите му рискове и съмнителни резултати, може и трябвало да бъде заменено с „Тихо раждане“.

— Просто ще премахнат посредника — мъжа и жената — така да се каже. След това бебетата ще се правят по поръчка в лабораториите. Но за да бъде осъществено това, е необходимо нещо повече от технологии, необходимо е политическо влияние. Налагат се промени на законите, премахване на забраните. Да се вкарат свои в законодателното събрание, в правителството.

— Те работят върху това. Имат вече представители на ключови държавни постове. В областта на медицината, научните изследвания, медиите.

— Тая руса кучка от „Сензации“? Обзалагам се, просто си залагам задника, че тя е една от тях! Тя има едни такива зъби… разбираш ли ме какво ти казвам? Едни такива големи, здрави, наистина бели зъби — съзряла недоумяващия поглед на Фийни, тя млъкна. — Както и да е, забрави!

— Дали са си срок, максимум още петнадесет години, за да премахнат всички забрани в международен план. И сто години, за да приемат нови закони, които да забранят естественото зачеване.

— Искат да забранят секса?

— Не. Само зачатието извън „контролираната среда“. Естественото зачеване означава вродени недостатъци. „Тихо раждане“ — те изобщо не го наричат изкуствено или клониране…

— Защото им е нужна добра търговска марка.

— Точно казано. — Той отпи отново от кафето си. — „Тихо раждане“ гарантира човешкото съвършенство, премахва дефектите. То също така гарантира за тези, които се считат за приемливи родители…

— Да, приемливи. Знаех си, че ще се стигне и до това.

— Правилно. На приемливите родители се дава гаранция, че детето ще отговаря на техните специфични изисквания.

Ив сви устни.

— Колко дълго действа тази гаранция? Какъв е начинът на връщане?

Фийни неволно се усмихна.

— Това е най-интересното, нали? Жените повече няма да бъдат подлагани на унижението да износват и раждат деца.

— Не звучи никак лошо.

— В плановете им е включено до още седемдесет и пет години да бъдат въведени закони за стерилизация.

Принудителна стерилизация, „Тихо раждане“, човечество, създавано и обработвано в лаборатории… Всичко това напомняше на научнофантастичните филми, по които се увличаше Рурк.

— Те мислят доста напред — отбеляза Ив.

— Да, но нали знаеш, че времето не е никакъв проблем за тях?

— Мога да си представя каква истерия ще настане. — Ив си взе няколко ядки. — Искате ли дете без усложнения? Вземете си от нашата дизайнерска селекция. Страхувате се от внезапна и трагична смърт? Регистрирайте се още сега за нашата програма „Втори шанс“. Ще съхраним вашите клетки и ще ви пресъздадем отново. Мечтаете за приятелка, която да изпълнява всяка ваша фантазия? Имаме момиче, точно за вас — ограничение, само за възрастни.

— Защо да оставате сам, когато може да бъдете трима? — включи се в играта Фийни. — Наблюдавай как растеш. В три екземпляра. Между другото, това дава ново значение на израза: „Ти си точно като майка си“.

Ив реагира с половинчата усмивка.

— Но не откри никакви данни за лабораторията?

— Пълно е с препратки към „детски градини“, но не е посочено място или места. Имам все още много материал за прехвърляне.

— Трябва да се срещна с Уитни, да го запозная с това, което имаме. Училището под охрана ли е?

— Оставихме дроиди. Роботи охраняват клонинги! Побъркан свят! Някои от законните настойници започват да оказват натиск. Няма да можем дълго да задържим този случай в тайна.

— О, да, ще успеем — тя взе дисковете. — Всичко ще потъне покрай празничната суета. А след празниците ще се намесят федералните. За тези „законни настойници“ ще настъпят много, много трудни времена.

— Имаш право. Работата е там, че в училището в момента учат около двеста непълнолетни. Досега само шестима настойника са се обадили. Повечето ще се окажат „призраци“.

Ив кимна и прибра диска с доклада при останалите в чантата си.

— Как ще съумеят да се влеят в обществото, Фийни? Кой ще ги вземе?

— Този проблем е за мозък, по-голям от моя.

— Имаш ли планове за утре? — попита го тя, когато той се изправи.

— Цялото семейство отиваме в новата къща на сина ми. Казах ли ти, че той се премести в Ню Джърси? — Фийни поклати глава. — Какво да се прави? Всеки иска да живее собствения си живот.

 

 

Ив влезе в кабинета на Уитни точно на обяд. Връчи му внимателно съставения писмен доклад; устният рапорт направи, както винаги, права.

— Информацията за училището, както и всички актуализации, свързани с него, ми бяха дадени току-що от капитан Фийни и не са включени в днешния ми писмен доклад. Неговият отчет е у мен, сър, заедно с данните, които е извлякъл от архива на „Брукхолоу“. — Тя сложи дисковете на бюрото му.

— Има ли напредък в търсенето на Дийна?

— Никакъв, сър.

— Архивните записи, намерени от капитан Фийни, ще ни помогнат да открием всички завършили, с изключение на онези, които са напуснали училището.

— А така наречените „детски градини“, доколкото ни е известно, не се намират на територията на „Брукхолоу“?

— На място не открихме помещения, пригодени за изкуствено размножаване, съхраняване на клетъчен материал или необходимото оборудване. Сър, по закон имплантите в организмите на непълнолетните трябва да бъдат отстранени.

Той се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не избързвате ли много, лейтенант?

— Не мисля така, сър. — Ив се бе подготвила старателно за този разговор. — Вътрешните импланти са в пряко нарушение на закона за личната неприкосновеност. Освен това законът изисква, предвид доказателствата, които държим в ръцете си, всички законни настойници на тези ученички да бъдат разследвани и проверени. Не можем да предадем непълнолетни в ръцете на хора, които са участвали в подправянето на документи за самоличност с цел получаване на настойничество над тези малолетни.

— Виждам, че всичко сте премислили.

— Те имат право на защита. Училище „Брукхолоу“ трябва да бъде затворено. Доказателствата за укриване на данъци и фалшифициране на документи предоставят това право на местните власти, докато делото не бъде разгледано от федералните. Сър, в скоро време много от тези, които са замесени, ще избягат, други ще преминат в отбрана. А момичетата ще попаднат под кръстосан огън, особено когато се намеси правителството.

— Правителството няма интерес да се вдига шум. Учениците ще бъдат разпитани и…

„И — помисли си Ив — какво ще се случи по-нататък?“ Точно това беше проблемът, който я притесняваше.

— Боя се, че няма да се размине без шум, сър. Имах доста контакти с Надин Фърст. Тя ме помоли да потвърдя или отрека някои аспекти на разследването, които включват връзката на двамата Айкоув с училището и убийството на Евелин Самюълс. Досега премълчавах, давах й стандартните извинения за неразгласяване на материалите по следствието, но тя се е разровила надълбоко.

Уитни съсредоточено погледна Ив.

— Какво знае?

— Сър, научила е много за училището, доколкото мога да преценя. Получила е достъп до личните дела на възпитаничките. Съпоставила ги е. Преди това е провела обширно проучване на Уилфред Б. Айкоув-старши като част от предаването й за неговата смърт и за възпоменанието. Тогава е направила и връзката с Джона Уилсън и Ева Самюълс. Всъщност, сър, тя я откри преди мен. Разполага с ресурси и е забила зъби дълбоко в този случай.

Той допря длани и започна да почуква пръстите си един в друг.

— Ние знаем, че умното изтичане на информация в медиите помага при разследването, укрепва връзките с обществеността и има своите предимства.

— Да, сър. Но код „Синьо“ изрично забранява подобни изтичания.

— Да, забранява. И ако някой от членовете на този отдел по някаква причина е нарушил код „Синьо“, мога само да се надявам, че е бил достатъчно умен, за да покрие задника си.

— Нямам представа, сър.

— Така е най-добре. Забелязах, лейтенант, че сте решили да не отменяте отпуската на детектив Пийбоди.

— Не, сър, не съм. Нито пък капитан Фийни отмени отпуската на Макнаб. Аврил Айкоув е под домашен арест. Засега не сме открили следите на Дийна Флавия. „Брукхолоу“ е под охрана и разследването скоро ще бъде прехвърлено под федерална юрисдикция. Но на практика това не може да стане по-рано от понеделник. С всичко, което може да се появи в този интервал от време, сър, съм способна да се справя сама. Стори ми се ненужно и несправедливо да отменям отпуската на Пийбоди. — Ив изчака малко, но шефът й не каза нищо. — Искате ли да върна нея и Макнаб обратно, сър?

— Не. Както правилно отбелязахте, правителствените служби са затворени за празниците и до понеделник няма да предприемат нищо. Следобед в Централата минаваме на минимално количество дежурен персонал. Вие установихте извършителите на убийствата в рамките на вашето разследване, както методите и мотивите. Прокурорът реши да не повдига обвинение срещу един от тези извършители. По всяка вероятност аналогично ще бъде решението му и спряно Дийна Флавия, в случай че я задържим. По същество, лейтенант, вашият случай е приключен.

— Да, сър.

— Предлагам ви да се приберете вкъщи и да се насладите на празника.

— Благодаря, сър.

— Далас — повика я той, когато бе стигнала почти до вратата. — Ако трябва да направиш предположение, извън протокола, просто едно предположение, кога според теб Надин Фърст ще взриви бомбата?

— Ако трябва да гадая, сър, извън протокола бих казала, че за Деня на благодарността Канал 75 ще предложи на своите зрители нещо по-горещо от парада на Мейси.

— Така си и мислех. Свободна сте.