Нора Робъртс
Произход в смъртта (8)

7.

Ив намери Пийбоди в нейната кабинка.

— Сега ще завъртим колелото. Майра ще състави психологически портрет на жертвата, за да придаде тежест на онова, което имаме. После ще настояваме за заповед за обиск.

— Нищо подозрително не открих във финансите им — доложи Пийбоди.

— Снахата, внуците?

— Нищо.

— Някъде има пари. Винаги има. Човекът работи с такъв размах, че най-вероятно тайно е скътал нещичко. Сега отиваме в клиниката, за да разговаряме с персонала. Ще започнем от секретарката.

— Може ли да облека новото ти манто?

— Разбира се, Пийбоди!

Лицето на партньорката й засия като слънце.

— Ама наистина ли?

— Не! — Ив извъртя очи и тръгна, а кожените поли на мантото й се развяха около нея.

Пийбоди се намуси.

— Не трябваше да ми даваш напразни надежди.

— Ако не бях ти ги дала, как щях да ги разбия после? Къде е моето удовлетворение?

Ив отстъпи встрани, за да направи път на двама униформени, които влачеха по коридора един побойник, пеещ цинизми с цяло гърло.

— Този го докарва на мелодия — отбеляза тя.

— Много приятен баритон. А може ли да пробвам мантото, когато го съблечеш?

— Разбира се, Пийбоди!

— Отново ми даваш надежди, само за да ги разбиеш след това, нали?

— Продължавай да учиш така бързо и един ден може да станеш детектив втора степен. — Когато скочи на ескалатора, Ив подуши въздуха. — Надушвам шоколад. Ти имаш ли шоколад?

— И да имах нямаше да ти дам — промърмори партньорката й.

Ив подуши отново, след което проследи ароматната следа. Забеляза Надин Фърст върху претъпкания срещуположен ескалатор. Репортерката от Канал 75 бе събрала своята боядисана на кичури коса в сложен възел и бе облякла яркожълт шлифер над тъмносин костюм. В ръцете си носеше светлорозова сладкарска кутия.

— Ако мъкнеш подкуп за моя отдел — извика Ив, — по-добре да остане нещо и за мен!

— Далас? — Надин разбута хората и се притисна към перилото. — Дявол да го вземе! Чакай! Чакай ме долу! О, Боже мой, мантото! Чакай! Нужни са ми пет минути.

— Тръгвам. По-късно.

— Не, не, не! — Докато се разминаваха, почти рамо до рамо, Надин успя да отвори кутията. — Какаов сладкиш. С троен шоколад.

— Кучка! — въздъхна Ив. — Пет минути.

— Изненадана съм, че не изтръгна кутията от ръцете й след което да й се изплезиш — коментира Пийбоди.

— Помислих си го, но се отказах. Прекалено много свидетели. — Освен това Ив реши, че може да се възползва от Надин така, както и от сладкиша с троен шоколад.

Обувките на репортерката, в същия цвят като шлифера й, имаха токчета, достатъчно остри да пробият югуларна вена. И все пак, тя някак си успяваше да крачи с тях бързо, сякаш бяха удобни колкото маратонките на Пийбоди.

— Покажи ми сладкиша — каза Ив без предисловие. Надин послушно вдигна капака на кутията. Ив кимна отривисто. — Добър подкуп! Ще говорим в движение.

— Мантото! — простена репортерката в молитвен екстаз. — Изключително е!

— Предпазва от дъжда. — Ив отдръпна рамото си, когато репортерката погали черната кожа върху него. — Не го докосвай!

— Прилича на гладка черна сметана. Готова съм да задоволя всяка сексуална фантазия за манто като това!

— Благодаря, но не си мой тип. Мантото ми ли ще бъде темата на разговора ни през следващите пет минути?

— Бих могла да говоря за него с дни, но не. Айкоув.

— Мъртвият или живият?

— Мъртвият. Получихме биографичните му данни и скоро ще ги излъчим в ефир. Уилфред Бенджамин Айкоув, пионер в пластичната хирургия, лечител и хуманист. Филантроп и философ. Любящ баща, грижовен дядо. Теоретик и практик, дъра-бъра, дрън-дрън. Животът му ще бъде обрисуван в най-малки подробности по всички медии, включително и тези извън планетата. Кажи ми как е умрял?

— Прободен с един удар в сърцето. Дай ми сега от сладкиша!

— Мечтай си! — Надин обхвана кутията с две ръце, за да я предпази. — Дадох един сладкиш за аудиодиск със запис на гласа му от негов доклад в университета. Шоколадът не е евтин. Сега повече ме интересува темата за загадъчната красива жена. Охраната, медицинският персонал и секретарката ми разказаха всичко, което исках да знам, без подкуп. Ти какво имаш за нея?

— Нищо.

— Хайде де! — Репортерката открехна капака на кутията и размаха длан, за да може съблазнителният аромат да достигне до носа на Далас.

Ив неволно се разсмя.

— Установихме, че жената, която най-вероятно последна е видяла Айкоув жив, използва фалшив документ за самоличност. Разследващите, с помощта на електронния отдел, работят усърдно, за да я идентифицират, така че да може да бъде разпитана за смъртта на хирурга.

— Неизвестна жена с фалшива лична карта е минала през свръхстрогата охрана на клиниката, влязла е в кабинета на Айкоув, убила го е с един удар в сърцето и си е отишла. Разбрах.

— Няма да потвърдя нищо. Ние сме извънредно заинтересувани от идентифицирането, откриването и разпита на тази личност. Дай ми вече този проклет сладкиш! — Когато Надин вдигна капака, Ив грабна две парчета и за да предотврати възможни протести, връчи едното на Пийбоди. — Освен това — продължи тя с уста, пълна със сладкиш, толкова богат на шоколад, че всичките й вкусови рецептори запяха от наслада, — ние следваме версията, че жертвата е познавала нападателя си.

— Той я е познавал? Това е новина!

Сладкишът си струваше информацията.

— Все още не сме установили дали убиецът е мъж, или жена. Въпреки това, смъртоносният удар е нанесен от близко разстояние; няма доказателства за борба или принуда, няма рани от самозащита. Няма следи от обир или друг вид нападение. Има голяма вероятност жертвата да е познавала нападателя. Разбира се, доказателствата не сочат, че се е чувствал застрашен.

— Мотив?

— Работим по въпроса. — Достигнаха нивото на гаража. — Извън протокола…

— Мразя това! — изсъска Надин. — Извън протокола!

— Мисля, че докторът е бил замесен в някакви тъмни дела.

— Секс?

— Вероятно. Ако следите, по които сме тръгнали, ни доведат до това, ще стане горещо. Репортерът, съобщил пръв тези новини, може да се опари.

— Ще си изровя топлинните щитове.

— Вместо това ми изкопай информация, спести ми време. Искам всичко, което имате в архивите за Айкоув, че и повече. Всяко отклонение във всяка сфера, имаща отношение към медицината.

Надин сви устни.

— В коя посока?

— Всяка. Ако ми намериш нещо, което да ми помогне, когато дойде момента да се даде гласност на този случай, ще ти прехвърля топката. Пълна медийна серия, ексклузивни права.

Котешкозелените очи на репортерката заблестяха с интерес.

— Мислиш, че има нещо мръсно?

— Мисля, че всеки, който изглежда толкова чист, е успял да измие мръсотията от себе си. Но тя сигурно е останала някъде в канала.

 

 

Когато седнаха в колата и оставиха трофейната кутия на задната седалка, Пийбоди извади от чантата си салфетки.

— Ти не вярваш, че някой може да живее непорочен живот, нали? — попита тя. — Да е добър по природа, дори безкористен.

— Не и ако е човек от плът и кръв. Никой не е безупречен, никой!

— Моят баща никога не е наранявал никого. Просто като пример.

— Баща ти не се прави на светец. Няма PR фирма, която да му поставя ореол. Бил е арестуван няколко пъти, нали?

— Е, само за незначителни нарушения. Протестни демонстрации. Хората от „Свободна ера“ са считали участието в тях за свой дълг и не са вярвали в разрешителните. Но това не е…

— Това е петно — прекъсна я Ив. — Дребно, разбира се, но все пак е петно. Той не се опитва да го изтрие. А досието на нашия тип изглежда кристалночисто. Значи някой го е изчистил.

 

 

Докато разпитваха персонала в клиниката, досието на Айкоув си остана все така безукорно чисто. Говореха със секретарките, лабораторните техници, лекарите и санитарите. „Не досие, а олтар“ — помисли си Ив.

Накрая отново се върна при секретарката на Айкоув, като подходи от друг ъгъл.

— Прегледах графика с ангажиментите на доктор Айкоув и личния му календар. Видях, че е имал много свободно време. Как го използваше той?

— Прекарваше много часове в посещение на пациентите, в клиниката и на другите места, където го канеха. — Пиа беше в черно от главата до петите, в дланта си мачкаше хартиена носна кърпичка. — Доктор Айкоув силно вярваше в личния подход.

— Но според графика му, не е имал много консултации, а операции — още по-малко.

— О, той навестяваше и пациенти, които не бяха негови. Считаше всеки, който влезе в клиниката или в някой от филиалите му, за свой собствен пациент или клиент. Посвещаваше няколко часа седмично на, така да се каже, неофициални визити. Обичаше да ги нарича „да държиш пръста си на пулса“. Също така отделяше много време за четене на медицински списания, държеше да бъде в течение на последните новости. Самият той пишеше статии за тях. Подготвяше поредната монография. Публикувал е вече пет. Беше непрекъснато зает, въпреки че се бе оттеглил от активна практика.

— Колко пъти седмично го виждахте?

— Различно. Ако не беше на път, два или три дни. Освен това присъстваше на холографски заседания.

— Вие пътувахте ли с него?

— Понякога, когато имаше нужда от мен.

— Налагало ли ви се е… да удовлетворявате личните му нужди?

Трябваше й миг, докато разбере за какво я питат, и Ив осъзна, че не е имала сексуална връзка с шефа си.

— Не! Не, разбира се! Доктор Айкоув никога не би… Никога!

— Но той е имал приятелки. Обичал е женската компания.

— Е, да. Но нямаше постоянна спътница. Нищо сериозно. Аз щях да знам. — Пиа въздъхна. — Иска ми се да имаше. Беше такъв прекрасен човек. Той продължаваше да обича жена си. Много пъти ми е казвал, че някои срещи, някои подаръци на съдбата, никога не могат да бъдат заменени или повторени. Него го поддържаше работата. Неговата работа и семейството му.

— Какво ще кажете за частните му проекти? Експериментални проекти, над които е работил, но които още не е бил готов да направи публично достояние? Къде е личната му лаборатория? Неговите лични записи?

Пиа поклати глава.

— Експериментални проекти? Не, доктор Айкоув използваше лабораторните съоръжения само тук. Смяташе ги за най-добрите в света. Всичко, върху което той или останалите изследователи работеха, се документираше. Доктор Айкоув беше педантичен при записването на данните.

— Обзалагам се — отвърна Ив. — Последната му посетителка. Как се поздравиха те помежду си?

— Когато я въведох, той седеше зад бюрото си. Изправи се. Не съм сигурна…

— Стиснаха ли си ръцете?

— Хм. Не, не мисля, че… Спомням си как той се изправи и се усмихна. Тя заговори първа, още преди да успея да я представя. Сега си спомням — продължи Пиа. — Да, спомням си. Жената каза, че се радва да се срещне с него и оценява, че е отделил от скъпоценното си време за нея. Нещо подобно. Май той отговори, че е много щастлив да я види. Да, мисля, че беше точно така. Той посочи към минибара в къта за сядане, дори тръгна да заобикаля бюрото, но тя поклати глава. Благодари му, но отвърна, че не се нуждае от нищо. Тогава доктор Айкоув ми каза, че ще се справи сам. „Всичко е наред, Пиа, отивайте на обяд в обичайното време. Насладете се на почивката си.“ Това са последните му думи към мен. — Започна да плаче. — „Наслаждавайте се“.

 

 

Ив се затвори в кабинета на Айкоув заедно с Пийбоди. Експертите, обработвали мястото, бяха оставили след себе си слаб мирис на химикали. Ив вече бе проиграла вероятностите на компютърните програми, които реконструираха местопрестъплението, но искаше да го види и в реални условия, с хората.

— Ти си Айкоув. Седни зад бюрото — нареди на Пийбоди. Когато партньорката й зае мястото, Ив отиде до вратата и се обърна. — Какво правиш? Какво е това на лицето ти?

— Опитвам се да изобразя блага усмивка. Като добрия доктор.

— Престани! Изглеждаш зловещо. Секретарката и Долорес влизат. Айкоув става. Жените приближават. Няма ръкостискане, защото тя е запечатала дланите си със защитен спрей и той ще го почувства.

— Ами… — седнала зад бюрото на Айкоув, Пийбоди се замисли. — Прави се на срамежлива? Свежда очи, кърши ръце, може би стиска в юмрук дръжката на чантата си. Нервна е. Или…

— Или го гледа право в очите, защото вече се познават. И лицето, и погледът й му казват, че ще прескочат частта с ръкостискането и „как си“. Помисли за онова, което изрича той, според секретарката му. Щастлив е да я види — нея, Долорес. Не щастлив да се запознае, а да я види.

— Неизречено „отново“?

— И аз го чувам по този начин. Предлага й напитка, тя отказва. Секретарката излиза, затваря вратата. Те сядат. — Ив се настани срещу бюрото. — Тя трябва да изчака докато стане време секретарката да излезе на обяд. Говорят си. Може би все пак й предлага да отидат в къта за чаша чай. Но на нея й е нужно той да остане зад бюрото си. Отказва му.

— Защо зад бюрото? — попита Пийбоди. — За нея би било по-лесно да се доближи до него, ако седяха ей там, на дивана.

— Символика. Зад бюрото командва той, той е силата. Тя го иска мъртъв на мястото на неговата власт. Така му я отнема. „Ето те и теб — сигурно си е мислила, — зад красивото бюро в големия ти кабинет, високо над града. Господстваш над клиниката, която сам си построил и нарекъл на свое име. Носиш скъп костюм. И не знаеш, че си мъртъв.“

— Студена — добави Пийбоди.

— Жената, излязла последна от тук, е била леденостудена. Времето минава, тя става.

Когато Ив се изправи, Пийбоди също се надигна.

— Трябва да е станал — обясни Пийбоди. — Той е от старата школа. Щом една жена стане, е длъжен да се изправи. Както е направил, когато е влязла.

— Добро попадение. Казва му: „Седнете моля“. Може би посочва с жест креслото. Тя трябва да продължи да говори, без конфликти. Не, той трябва да остане спокоен. Тя заобикаля бюрото му. — Ив възпроизведе сцената, която виждаше в главата си. Бавно заобиколи дървената мебел, погледът й остана спокоен. Видя как Пийбоди инстинктивно се обърна във въртящия се стол с лице към нея. — След това тя трябва да… — Ив се наведе, докато лицето й се оказа почти на едно ниво с това на Пийбоди. И с писалката, която стискаше в ръката, леко бодна партньорката си в сърцето.

— Господи! — Пийбоди се дръпна назад. — Не ме мушкай! Струваше ми се… Беше ужасно странно, но за миг ми се стори, че ще ме целунеш или нещо такова. След това ти… О!

— Да. Ъгълът на проникване. Тя стои, а той седи, но като се има предвид нейния ръст и се отчете неговата височина в седнало положение, тя се е навела над него. Идва от тази страна, той се обръща в стола автоматично, също като теб. Криела е оръжието в ръката си. Той така и не го е видял. Погледът му е бил прикован в лицето й. Намушква го и готово. Той я е познавал, Пийбоди. Тя е една от неговите „настанени“, залагам каквото искаш. Може би самият той й е помогнал да получи фалшива лична карта, може би това е част от услугата. Вероятно е професионалистка, но аз все по-малко и по-малко вярвам, че е била наета.

— Синът не я е познавал. Обзалагам се.

— Той не я разпозна, което не означава, че не я познава — намръщена, Ив обиколи стаята. — Защо той не държи никакви данни тук? Тук, където работи два или три дни в седмицата. Защо не съхранява закодираните файлове в своя кабинет, в центъра на своята власт?

— Ако това е странично занимание, може би е искал да го държи по-далеч от клиниката.

— Да.

Но Ив продължаваше да изучава бюрото, чекмеджетата на което бяха заключени. Тя бе получила съдържанието им, но това все още не означаваше, че се е сдобила с пълните данни.

Вратата се отвори. В кабинета влезе Уил Айкоув.

— Какво правите тук? — попита той.

— Вършим си работата. Това е местопрестъпление. Вие какво правите тук?

— Това е кабинетът на баща ми. Не знам какво ровите още и защо се опитвате да очерните името му, вместо да търсите неговия убиец, но…

— Точно залавянето на убиеца е нашата цел — прекъсна го Ив. — Но за да можем да го намерим, сме длъжни да изясним неща, които няма да ви харесат. Жената, която се нарича Долорес Ночо-Алварес, беше ли пациентка на баща ви?

— Вие преглеждахте записките му. Намерихте ли я там?

— Не вярвам, че сме видели всичките му бележки. — Ив отвори чантата на Пийбоди и извади снимката на Долорес. — Погледнете я още веднъж!

— Никога не съм я виждал — той не погледна подаденото му изображение. — Не знам защо е убила баща ми и още повече — защо така упорито се опитвате да обвините него самия за собствената му смърт?

— Не сте прав. Обвинявам за смъртта му този, който е пробол сърцето му със скалпела. — Ив прибра снимката обратно в чантата. — Аз търся отговор на въпроса „защо“, и ако в миналото баща ви е бил свързан по някакъв начин с убийцата, това вече говори нещо. Над какво работеше той? С какво се занимаваше в личното си свободно време, което е имал в излишък?

— Работата на баща ми беше революционна. И всичко е документирано. Която и да е тази жена, явно е психически неуравновесена. Ако я намерите, в което започвам вече да се съмнявам, тя ще бъде призната за невменяема. А междувременно семейството ми и аз сме в траур. Съпругата ми и децата вече заминаха в къщата ни в Хемптънс и аз ще се присъединя към тях утре. Имаме нужда от уединение. Трябва да уточним плановете за погребението на баща ми — той замълча, като се стараеше да овладее чувствата си. — Нищо не разбирам от вашата работа. Но ми казаха, че вие сте най-компетентната. Ще се доверя на това и ще изчакам, докато се върнем отново в града. Ако през това време нямате никакъв напредък и продължавате да разследвате баща ми вместо неговата смърт, възнамерявам да използвам цялото си влияние, за да прехвърлят случая на друг следовател.

— Това е ваше право.

Айкоув кимна и се отправи към вратата. С ръка на дръжката, си пое дъх.

— Баща ми беше велик човек — каза и излезе от стаята.

— Нервен е — забеляза Пийбоди. — Скърби. Не смятам, че се преструва, но е нервен. Докоснахме чувствително място.

— Изпратил е съпругата си и дечицата надалеч — замислено каза Ив. — Осигурил си е време да изчисти всичко уличаващо. Ако започне веднага, няма да успеем да получим заповед, за да го спрем.

— Дори и да изтрие данни, отделът по електроника ще ги изрови.

— Говориш като фенка на електронния отдел. — Въпреки това кимна: — Ще настояваме за съдебна заповед.

 

 

В края на смяната Ив все още чакаше заповедта. Като крайна мярка, тя помъкна кутията със сладкиша на Надин в клетката, която служеше за кабинет на заместник-окръжния прокурор.

„Работната среда в окръжната прокуратура — отбеляза Ив — не е много по-добра, отколкото при ченгетата.“

Шер Рио бе известна със своята ненаситност — и то не само в гастрономическия смисъл на думата. Ив умишлено потърси именно нея, защото ако сладкишът не обърнеше хода на събитията, то тогава перспективата със сигурност беше огромен скандал, който щеше да генерира екранно време с дни.

Въпреки слънчево русата копринена коса, бебешко сините очи и пухкавите розови устни, Шер имаше репутацията на пираня. Беше облечена с тъмносива пола до коляното и обикновена бяла риза. Сакото на костюма й висеше на облегалката на стола. Бюрото й беше покрито с папки, дискове и бележки. Тя пиеше кафе от супер голяма картонена чаша.

Ив влезе в кабинета и тръшна на бюрото бонбоненорозовата кутия. Забеляза как ноздрите на Шер се разшириха.

— Какво е това? — Имаше лек южняшки акцент, от който гласът й звучеше така, сякаш бе посипан с пудра захар. Ив все още не можеше да реши дали е истински, или симулиран.

— Какаов сладкиш.

Заместник-прокурорът се наведе по-близо до кутията и подуши. Затвори очи.

— На диета съм.

— С троен шоколад.

— Мръсница — Шер повдигна капака на кутията, надникна и изстена. — Гадна мръсница. Какво трябва да направя за това?

— Все още чакам заповед за обиск на дома на Айкоув-младши.

— Ще бъдеш късметлийка, ако изобщо я получиш. Ти забиваш игли в очите на светец, Далас — Шер се облегна назад и се завъртя. Ив видя, че на краката си бе обула меки маратонки. Модерните й сиви обувки на високи токчета стояха акуратно подредени в ъгъла на стаята. — Моят шеф не възнамерява да подпише. Каза, че няма основание за това.

Ив приседна на ръба на бюрото.

— Убеди го в противното. Синът знае нещо, Рио. Докато твоят шеф си играе на политика, вместо да се нахвърли върху съдията, като подсигури своята тежест с мен и Майра, данните могат да бъдат унищожени. Нима от кабинета на окръжния прокурор искат да попречат на разследването на убийството на човек от ранга на Айкоув, а?

— Не. Но не искат да хвърлят кал по гроба му.

— Натисни шефа си за съдебна заповед, Рио. Ако се добера до това, което търся, ще бъде голяма бомба. И няма да забравя кой ми е помогнал да се добера до нея.

— А ако не намериш нищо? Никой няма да забрави кой ти е помогнал да прецакаш нещата.

— Ще намеря — тя се оттласна от бюрото. — Ако не можеш да ми се довериш, Рио, довери се на сладкиша.

Жената въздъхна шумно.

— Ще ми отнеме известно време. Дори да съумея да придумам шефа — а това никак не е лесно, повярвай ми — все още ни предстои да убедим съдията да подпише заповедта.

— Тогава какво чакаш? Започвай!

 

 

Този път, когато се прибра у дома, Съмърсет беше на своя пост, където и очакваше да го намери. Дебнеше във фоайето като някой призрак. Ив реши да му даде правото на първия изстрел. Предпочиташе да се защитава, защото тогава имаше последната дума.

Съблече мантото си, вперила очи в Съмърсет, и реши, че метнато на колоната на парапета, то ще изглежда още по-красноречиво от обичайното яке.

— Лейтенант, необходима ми е минута от вашето време.

Ив се намръщи озадачено. Това не беше по правилата. Той не биваше да казва това, още повече с този вежлив, безобиден тон.

— За какво?

— Отнася се за Уилфред Айкоув.

— Какво за него?

Съмърсет — сух като пръчка мъж, в строг черен костюм, настойчиво се взираше с тъмните си очи в нейните. Лицето му, обикновено мрачно, сега се стори на Ив още по-обтегнато от обикновено.

— Бих искал да предложа помощта си за вашето разследване.

— Не е настъпил още денят… — започна тя, после присви очи. — Ти си го познавал? Откъде?

— Познавах го малко. Служих като медик — до известна степен неофициално — по време на Градските войни.

Тя вдигна поглед към Рурк, който слизаше по стълбите.

— Ти знаеше ли за това?

— Научих преди малко. Защо не седнем? — Преди Ив да успее да възрази, съпругът й я улови за ръката и я поведе към гостната. — Съмърсет ми разказа, че се е срещнал с Айкоув в Лондон и е работил с него в една от клиниките там по време на войните.

— По-точно за него — коригира го Съмърсет. — Той дойде в Лондон да помогне да се открият повече клиники и мобилни медицински единици, които в крайна сметка се превърнаха в универсални лаборатории „Унилаб“. Той е бил част от екипа, който ги е създал тук, в Ню Йорк, където са избухнали първите бунтове, преди да се прехвърлят в Европа. Това беше преди около четиридесет години — добави той. — Преди да сте били родени. Преди да се роди дъщеря ми.

— Колко време е бил в Лондон? — попита Ив.

— Два месеца. Може би три — Съмърсет разпери костеливите си ръце. — Не помня точно, в паметта ми всичко е замъглено. Тогава той спаси живота на безброй хора, работи неуморно. Много пъти рискува собствения си живот. Някои от неговите нововъведения в реконструктивната хирургия приложи направо на бойното поле. Такива бяха градовете тогава. Бойно поле. Вие сте виждали снимки от този период, но това не е нищо в сравнение с действителността. Благодарение на неговата работа хората, които можеха да изгубят ръка или крак, или цял живот да останат осакатени, бяха спасени.

— Според теб експериментирал ли е?

— Той изобретяваше. Твореше. Според съобщенията в пресата, убийството му може би е било професионално. Все още имам контакти в някои кръгове.

— Ако искаш да ги използваш, добре. Ослушай се наоколо. Внимателно! Колко добре го познаваш лично?

— Не много. Когато хората се срещат при подобни ситуации, те бързо се сближават. Но когато обстоятелствата се променят и нямат вече никаква връзка, старото приятелство изчезва. А той винаги се държеше… резервирано.

— Надменно.

На лицето на Съмърсет се изписа неодобрение, но той кимна.

— И така може да се каже. Работихме заедно, ядяхме и пиехме заедно, но той винаги поддържаше дистанция между себе си и подчинените си.

— Кажи ми какво знаеш лично за него, освен факта, че е светец.

— Трудно е да се каже с някаква точност. Беше война. Тя оставя своя отпечатък върху личността — едни се справят, други се пречупват, трети стават герои.

— Но ти имаш мнение за него като човек.

— Той беше брилянтен. — Съмърсет погледна с известна изненада, тъй като Рурк му подаде малка чаша уиски. — Благодаря.

— Това го има в биографията му — каза Ив. — Аз не търся брилянтното.

— Търсите недостатъци. — Икономът отпи от питието. — Аз не приемам като недостатък това, че един млад, блестящ хирург е нетърпелив и разочарован от обстоятелствата, свързани с оборудването и лошата материална база, с които работихме. Той изискваше много и обикновено го постигаше, така както и даваше прекалено много от себе си.

— Ти каза, че се е държал настрана. Само с другите лекари, медици и доброволци ли или и с пациентите също?

— Първоначално се опитваше да запомни името на всеки свой пациент и бих казал, че преживяваше всяка смърт като лична загуба. А загубите бяха… ужасно много. После въведе системата да заменя имената с номера.

— Номера — промърмори Ив.

— Доколкото си спомням, той наричаше това необходима обективност. За него те бяха тела, които се нуждаеха от ремонт. Тела, в които трябваше да се поддържа живота или да бъдат оставени да умрат. Беше трудно, но обстоятелствата го изискваха. Онези, които могат да отстъпят пред ужаса, са безполезни за тези, които са пострадали от него.

— Съпругата му е била убита в този период.

— Аз работех в другата част на града по това време. Доколкото си спомням, той напусна Лондон веднага, след като бе уведомен за нейната смърт, и се върна при сина си, който бе на безопасно място в страната.

— И оттогава не сте се виждали.

— Не. Малко вероятно е да си спомни за мен, ако се бяхме срещнали. Следях работата му и се радвах, че толкова много от онова, което мечтаеше да направи, се сбъдна.

— Той е говорил за тези неща? Разказвал е какво мечтае да направи?

— На мен? Не — нещо като усмивка премина по лицето на Съмърсет. — Но го чувах да говори с другите лекари. Той искаше да лекува, да помага, да подобри качеството на живота.

— Бил е перфекционист.

— По време на война не е възможно да се постигне съвършенство.

— Трябва да е бил разочарован.

— Всички ние бяхме разочаровани. Навсякъде около нас умираха хора. Без значение колко сме спасили, имаше повече, до които не можехме да достигнем, на които не можехме да помогнем. Убиваха човек, само защото имаше прилични обувки на краката, а на друг прерязваха гърлото, защото нямаше никакви. Разочарован е слабо казано.

Ив се замисли.

— Значи синът му се е намирал на закътано място в провинцията, а съпругата му е работила до него.

— Не до него, не. Тя беше доброволка в болница, където лекуваха пострадалите деца. Към нея имаше приют за безпризорни и сираци.

— Не е ли криввал встрани?

— Моля?

— Война е, той е далече от семейството си. Животът му е бил заложен на карта. Спал ли е с някого?

— Не виждам смисъла в подобен груб въпрос, но не. Доколкото ми е известно, не. Той беше посветен на семейството и на работата си.

— Добре, ще се върнем пак към това — тя се изправи на крака. — Рурк?

На излизане от стаята чу как съпругът й прошепва нещо, преди да я последва. Тя изчака да стигнат до горния етаж, преди да заговори.

— Не си му казал нищо за данните, които намерихме?

— Не и това е дяволски неудобно положение.

— Е, за известно време ще се наложи да бъде неприятно. Не знам дали убийството има някакви корени назад в миналото, свързани с Градските войни, но това е нещо, върху което искам да помисля. Възможно е, разбира се, да се предположи, че убийцата е успяла с помощта на хирургията или чрез подобрения да се отърве от десетина години, но по-скоро тогава още не е била родена. Но…

— Има майка, баща. Те са били.

— Да. Обаче има и друга възможност. Война, сираци. Може би вече е бил започнал да експериментира — лечение, настаняване… — Тя закрачи из спалнята. — Нали не бива да се оставят децата да се скитат по улиците по време на войната и след нейното безумие? Много от тях не оживяват, а той се е занимавал с проблема на оцеляването. Интересувал се е и от подобряване качеството на живота. Но също и на външния вид. Видял е много кръвопролития. Може би това го е извадило от релси — Ив погледна часовника на ръката си. — Къде, по дяволите, ми е заповедта? — отпусна се на дивана и замислено погледна Рурк. — Как се почувства, когато Съмърсет те прибра от улицата?

— Започнах редовно да се храня, да спя в легло. И никой вече не избиваше ежедневно дяволите от мен — „Съмърсет ми даде много повече от ядене и чисти чаршафи“ — помисли си Рурк. — Аз бях полумъртъв, когато ме взе при себе си. Когато бях в състояние да мисля ясно, да ставам от леглото и се възстанових от първоначалния шок, ми хрумна, че би било хубаво да го „ощипя“. Съмърсет ме избави от тази идея още при първия ми опит да му бръкна в джоба. И аз се научих да бъда благодарен, за първи път в живота си.

— Значи, когато те прибра в дома си, започна да те учи, да установява правила и ти започна да го слушаш?

— Той не ме окова във вериги. Бих избягал, независимо от ключалките. Но да.

Ив отметна глава назад и погледна нагоре към тавана.

— И тогава той стана твоето семейство. Баща, майка, учител, лекар, свещеник. Всичко в едно.

— По принцип — да. А, като говорим за семейство, няколко от членовете на семейството ми от Клеър ще дойдат за празника. И сега, след като ги поканих, не знам какво да очаквам.

Тя отново го погледна.

— Е, значи ставаме двама.