Нора Робъртс
Произход в смъртта (5)

4.

Ив нахлу с широка крачка в електронния отдел, където детективите се обличаха по-скоро като посетители на клуб или кинозвезди, отколкото като държавни служители. Дрехите им бяха супермодерни, а косите — разноцветни, навсякъде по тях висяха най-различни джаджи.

Няколко детектива наперено се полюшваха или танцуваха из стаята, говорейки в слушалките или набираха неразбираеми кодове на преносимите си компютри. Малцината, които работеха зад бюрата или в кабинките си, сякаш не обръщаха внимание на постоянната шумотевица от гласове, тракането и бръмченето на оборудването.

„Прилича на кошер със свръхактивни пчели“ — помисли си Ив уверена, че ще полудее, ако изкара дори и една смяна в електронния отдел.

Фийни, обаче, когото тя считаше за най-разумен и стабилен от ченгетата, изглежда вирееше добре тук. Той седеше зад бюрото си в омачканата си риза и пиеше кафе, докато работеше.

„Добре, че има неща, на които човек винаги може да разчита“ — рече си Ив и влезе в кабинета му.

Капитанът беше дотолкова погълнат от това, което правеше, че тя успя да заобиколи бюрото и да надникне през рамото му към екрана на компютъра, преди той да забележи присъствието й.

— Ама това не е работа! — възкликна поразена тя.

— Така си е. Край…

Без да се церемони, младата жена затисна с ръка устата му, за да прекрати командата за изключване на програмата.

— Това не е симулатор и не е реконструкция на местопрестъплението! — Той измърмори нещо глухо в шепата й. — Това е игра! „Полицаи и апаши“! И Рурк я има!

В крайна сметка той успя да отблъсне дланта й и я погледна с израз на обидено достойнство.

— Технически погледнато, да, това е игра. Но тя тренира координацията око-ръка, тества рефлексите и познавателните умения. Помага ми да се поддържам във форма.

— Ако мислиш да ръсиш още глупости, Фийни, първо ми дай ботуши, да не си изцапам краката!

— Край на програмата! — Той се намръщи. — Не забравяй чий е този кабинет и кой тук е с по-висок чин!

— А ти не забравяй, че някои от нас работят, за да хванат истинските лоши момчета!

Капитанът посочи с пръст към стенния екран.

— Виждаш ли това? Все още търся съвпадение на фотото, което ми даде. Минах името и изображението на твоето момиче през архивите на Интерпол — нищо. Макнаб я прекара през стандартно търсене — нищо. Така, че започнах всичко от начало. Дал съм на няколко момчета да работят върху устройството от местопрестъплението. Пратил съм екип да донесе компютъра от апартамента на жертвата. Има ли още нещо, малката, което мога да направя за теб?

— Не се ядосвай! — Ив приседна накрая на бюрото му и си взе няколко захаросани ядки от купичката. — Коя по дяволите е тя? Жена, която убива без да остави дори и светеща точица на екрана.

— Може би е таен агент? — Фийни загреба шепа захаросани бадеми. — Може би премахването на твоята жертва е наказателен удар.

— Не се връзва нито с данните, които имам за Айкоув, нито с начина на действие. Ако си дълбоко законспириран правителствен агент, защо ти е да преминаваш през засилени мерки за сигурност? Да показваш лицето си на камерите? По-лесно и по-чисто е, ако го направиш някъде на улицата. Или в апартамента му. Там охраната не е така дяволски строга, както в клиниката.

— Двоен агент?

— Ако е такъв, има още по-малко смисъл в това, че осветява лицето си на екрана.

Фийни сви рамене и схруска една ядка.

— Просто ти подхвърлям версии, хлапе.

— Тя си записва час за посещение, преминава през охраната, използва фалшива лична карта, която системите им не засичат. Знае кога секретарката отива на обяд. Това й дава цял един час време да се измъкне, преди тялото да бъде открито. Оръжието е било предварително скрито — иначе не може да бъде. Всичко е минало като по масло. Но… — Фийни раздвижи уморените си рамене, докато я чакаше да продължи — … защо точно там? Както да го въртя и суча, все излиза, че да го премахне в кабинета му е много по-сложно, отколкото в дома му. Плюс това старецът ходи на работа пеш, освен ако не е студено. Щом си толкова добър в занаята, прободи го на улицата и си продължавай по пътя. Е, наистина днес беше с колата, от сутринта вали. Но той има гараж под сградата. Може да го хване и там. Разбира се и в гаража има охранителна система, но все пак е по-просто, отколкото на работното му място.

— Значи е имала причина да бъде точно на това място.

— Да. Не е изключено да е трябвало да му каже нещо, преди да го убие. Или е искала той да признае нещо. Както и да е, но ако това й е било за първи път, то тя е имала огромния късмет на начинаещите. Нито една погрешна стъпка, Фийни, нито една! Пробожда човека в сърцето, без капчица пот на изящното си чело. Умъртвила го е с един удар. Сякаш е имал на себе си нарисувана мишена „Вкарайте острието тук“.

— Упражнявала се е.

— Можеш да си заложиш задника за това. Но да практикуваш на дроид, на труп, на компютърна симулация или холограма, каквото и да е, не е същото като при човек от плът и кръв. Знаеш това. И двамата го знаем. — Ив замислено дъвчеше захаросаните ядки. — А жертвата? Той е също толкова нереален, колкото и тя. За осемдесет години живот и повече от половин век медицинска практика нито петно, нито прашинка. Разбира се, в течение на годините има няколко съдебни иска, заведени срещу него, но те се компенсират от добрите дела и професионалната слава. Ами апартаментът му? Той е като театрален декор. Всяка вещ е точно на мястото си и съм уверена, че човекът има повече костюми, отколкото Рурк.

— Хайде бе, не е възможно!

— Напълно съм сигурна. Е, той е с петдесет години по-възрастен от Рурк, така че разликата може би идва оттам. Не играе хазарт, не мами, не е пожелавал съпругата на ближния си или поне не го е показвал. Синът има финансова полза от смъртта му, но като версия издиша. Има достатъчно пари, и към момента на смъртта на баща си, практически управлява клиниката еднолично. Персоналът, който досега успяхме да разпитаме, възхвалява жертвата сякаш е светец.

— Разбрах накъде клониш. Той трябва да има скелет в гардероба или поне прах, заметен под килима.

Ив засия щастлива и дружески удари с юмрук Фийни по рамото.

— Благодаря! Точно това казвам и аз! Никой не е толкова чист. Наистина никой. Не и в моя свят! С купищата пари, които е имал старецът, може да е намазал правилните ръце, за да изчистят досието му. Плюс това, той има прекалено много свободно време, според мен. Не мога да разбера какво е правил с него. В кабинета и в апартамента му няма нищо, което да ме насочи. Дневникът с ежедневните му ангажименти показва най-малко два дни и три вечери в седмицата, в които не е бил зает. Какво прави, къде ходи? — Тя погледна часовника на китката си. — Време е за отчет пред командира. После си вземам играчките и отивам у дома да си играя. Ако откриеш нещо, готова съм да го чуя.

 

 

През лабиринта от коридори на централното полицейско управление Ив се добра до кабинета на командир Уитни и веднага бе пусната вътре. Той седеше зад бюрото си — едър мъж с широки рамене, които носеха бремето на поетата отговорност. С течение на времето то беше издълбало дълбоки бръчки на тъмното му лице и посребрило черната му коса.

Мъжът посочи един стол и Ив трябваше да прикрие недоволството си. Уитни беше неин командир повече от десет години и прекрасно знаеше, че тя предпочита да изнася рапортите си права.

Ив седна.

— Преди да започнете — каза той, — има един деликатен въпрос, който трябва да разрешим.

— Сър?

— В хода на разследването най-вероятно ще ви се наложи да прегледате списъка на пациентите на клиника Айкоув, за да сравните имената на лекуваните от жертвата и сина.

„Ооо… Започва се.“

— Да, сър, такова е намерението ми.

— По време на тази проверка ще откриете, че младият доктор Айкоув…

„По дяволите!“

— … младият доктор Айкоув и жертвата, като консултант, са извършили някои дребни козметични процедури за госпожа Уитни.

„Госпожа Уитни?! Благодаря на Бога!“ — рече си Ив и стомахът я поотпусна. С ужас бе очаквала признания от командира, че самият той се е възползвал от услугите на клиниката.

— Добре. Извинете ме. Да, сър!

— Жена ми, както подозирате, предпочита този факт да не се огласява. Искам да ви помоля, лейтенант, като лична услуга, ако не намерите пряка връзка между… хм… козметичните процедури на госпожа Уитни — каза с видимо смущение, — и вашето разследване, да запазите информацията, както и този разговор за себе си.

— Абсолютно, сър. Определено не виждам връзка между споменатите… хм… процедури и убийството на Уилфред Айкоув-старши. Ако това ще я успокои, моля ви, уверете госпожа Уитни в моята пълна дискретност.

— По дяволите, така и ще направя! — Притисна с пръсти очите си. — Тя не ме оставя на мира, откакто е чула за него по новините ми звъни постоянно по линка. Суетността, Далас, струва дяволски скъпо! И така, кой е убил доктор Перфектен?

— Сър?

— Анна спомена, че някои от медицинските му сестри предано го наричали с това име. Той е известен като перфекционист и очаква същото от онези, които работят с него.

— Интересно! Това пасва идеално на всичко, което съм научила за доктора до момента.

Решила, че личният аспект на разговора е свършил, Ив се изправи на крака и направи своя доклад.

 

 

Беше доста след края на дежурството, когато се запъти към дома си. „Няма нищо необичайно в това“, реши Ив. В отсъствието на Рурк не й се прибираше в къщи. Там нямаше никой, освен онзи трън в задника — Съмърсет, икономът на Рурк.

„Разбира се, той ще пусне някоя забележка, веднага щом вляза“, помисли си Ив. Вероятно, задето пак е закъсняла, без да го информира. Сякаш би разговаряла доброволно с него! Или пък щеше да се усмихне и да я поздрави за това, че се е прибрала у дома без кръв по ризата. Е, на това имаше готов отговор. О, да! Щеше да му каже: „Вечерта още не е свършила, тъпако“. Не, не! Грозник. „Вечерта още не е свършила, грознико. Ако забия юмрук в тънкия ти нос, все ще пръсне малко кръв по ризата ми.“ След това ще започне да се изкачва по стълбището, ще спре, сякаш току-що си е спомнила нещо, и ще добави: „Не, чакай малко. Откъде у теб кръв? Ако те ударя, цялата ще се опръскам с лепкава, зелена слуз.“

Ив се забавляваше с вариации по тази тема като усъвършенстваше репликите си по целия път до дома.

Порталът се отвори пред нея, светлините се включиха автоматично и осветиха алеята към къщата, която се виеше през обширните тревни площи.

Отчасти замък, отчасти крепост, отчасти фантазия, това беше нейният дом. Неговите върхове и кули, навеси и тераси, стърчаха гордо на фона на тъмното небе. Прозорци, безброй прозорци, блестяха в мрака на нощта и я приветстваха с добре дошла, нещо което никога не бе познавала, преди в живота й да дойде той.

И никога не бе очаквала да научи.

Докато гледаше къщата, светлините, силата и красотата на онова, което беше построил, което беше създал, и което й бе дал, тя изпита остър копнеж по съпруга си. Прииска й се да направи обратен завой и да се върне към портала.

Можеше да отиде да навести Мейвис. Дали нейната приятелка — музикална звезда, беше в града? „Но тя е бременна, в последните месеци на бременността“, припомни си Ив. Ако отиде при Мейвис, ще трябва да изтърпи жестоко мъчение: да докосва плашещо огромния й корем, да слуша разкази за това как протича бременността и да разглежда странни малки дрешки и причудливи предмети.

След това всичко щеше да бъде наред, щеше да бъде добре.

Но тя се чувстваше адски изморена, нямаше сили тепърва да преминава през кръговете на ада. Освен това имаше и работа за вършене.

Ив грабна натъпканата с дискове и папки с разпечатки чанта, остави колата пред входа — най-вече за да дразни Съмърсет — и се изкачи по стъпалата, предвкусвайки удоволствието от това как ще го залее с обидите, които бе репетирала по целия път.

Влезе в голямото, потънало в топлина, светлина и аромат фоайе. Съблече якето си и умишлено го хвърли върху долната колона на парапета — още едно малко предизвикателство към Съмърсет.

Той обаче не изпълзя като отровна мъгла от нишата в стената или от дървената дограма. Странно! Обикновено винаги изпълзяваше като отровна мъгла от различни дупки. В първия момент Ив се озадачи, после се раздразни, а след това леко се обезпокои: нима беше паднал някъде мъртъв през деня?

Изведнъж сърцето й заби лудо, кожата й настръхна. Погледна нагоре и на върха на стълбището видя Рурк.

Не би могъл да стане по-красив, отколкото преди седмица, но за нея, в блестящата светлина, той изглеждаше по-очарователен от всякога. Лицето му, обрамчено от гъста черна коса, излъчваше сила, властност и красотата на паднал, но непокаял се ангел. Устните му — чувствени, изписани и неустоими, се усмихнаха и той тръгна надолу към нея. И тези очи, невероятно брилянтно сини, я заслепиха и приковаха на място.

Накара я да почувства слабост в коленете. „Глупаво, глупаво“, помисли си тя. Но той беше нейният съпруг и тя го познаваше така добре, както никой друг. И въпреки това краката й се подкосиха от слабост, а сърцето й заигра в гърдите. Само от един поглед!

— Не трябваше да си тук — каза тя.

Той спря в подножието на стълбите и повдигна вежди.

— Да не сме се преместили, докато бях извън града?

Ив поклати глава, пусна чантата… И се хвърли в прегръдките му.

Вкусът му — това беше домът й, който сърдечно я приветстваше. Допирът на тялото му — силни мускули и кадифено мека кожа — я възбуждаше и в същото време й носеше утеха.

Подуши го като кученце. Неговият аромат. Долови и мириса на сапун. „Току-що се е изкъпал — помисли си и жадно потърси устните му. — Сменил е официалния костюм с дънки и пуловер.“

Това означаваше, че няма да ходят никъде и не очакват никого. Това означаваше, че ще бъдат само двамата.

— Липсваше ми! — Обхвана с ръце лицето му. — Наистина, наистина ми липсваше!

— Скъпата ми Ив! — Ирландия прозвуча в гласа му. Хвана я за китките, обърна лице и притисна устните си в дланта й. — Съжалявам, че пътуването ми отне повече време, отколкото предполагах.

Тя поклати глава.

— Сега си тук, и си адски по-добър комитет по посрещането от онзи, когото очаквах. Къде е ходещият мъртвец?

Той прокара пръст по малката трапчинка на брадичката й.

— Ако имаш предвид Съмърсет, дадох му почивка за тази вечер.

— О, значи не си го убил!

— Не.

— А може ли аз да го убия, когато се върне?

— Толкова е успокояващо да разбера, че нищо не се е променило в мое отсъствие. — Той погледна надолу към огромния котарак, който се умилкваше в краката им. — Очевидно съм липсвал и на Галахад. Вече успя да си изпроси от мен няколко парчета сьомга.

— Ами щом котаракът е нахранен и икономът е далеч в ада, хайде тогава да се качим горе и да хвърлим монета.

— Всъщност имах други планове… — Когато тя се наведе да вдигне чантата си, той я пое от нея и трепна от тежестта й. — Работа?

Някога работата бе всичко за нея. Освен работа, нямаше нищо друго. Но сега…

— Тя може да почака малко.

— Надявам се онова, което съм намислил, да отнеме повече от малко. Натрупал съм сили. — Плъзна свободната си ръка около талията й и се заизкачваха нагоре по стълбите, притиснати плътно един до друг. — За какво ще хвърляш монета?

— Ези — аз ще ти скоча, тура — ти ще ми скочиш.

Рурк се засмя. Наведе се и я ухапа по ухото.

— Майната й на монетата. Ще си скочим взаимно.

Пусна чантата й на горната площадка, завъртя я и притисна гърба й към стената. В мига, в който устните му завладяха нейните, тя обви крака около кръста му. Пръстите й стиснаха в юмрук косата му и дълбоко в нея избухна горещ, всепоглъщащ глад.

— Леглото е прекалено далече, прекалено много дрехи… — С усилие отдръпна устните си от неговите и го захапа нежно за врата. — Толкова хубаво миришеш!

С едно движение на бързите си ръце той намери кобура й, натисна копчето и го разкопча.

— Ще те разоръжа, лейтенант.

— Няма да се съпротивлявам.

Той се обърна и почти се спъна в котарака. Когато Рурк изруга, Ив се разсмя толкова силно, че чак ребрата я заболяха.

— Нямаше да ти е толкова дяволски смешно, ако те пусна да паднеш по задник.

Смехът продължи да танцува в очите й. Ив сплете ръце около врата на съпруга си, докато я носеше към спалнята.

— Обичам те! Мина повече от седмица, откакто последно те докосвах.

— Виждаш ли какво правиш с мен?! Как да те пусна да паднеш след тези думи? — Пренесе я по стъпалата на подиума, на който стоеше широкото им легло, а след това я положи върху чаршафи, меки като розови листенца.

— Вече си приготвил леглото?

Докосна с устни нейните.

— Така увеличих шансовете си.

Тя издърпа ризата му през главата.

— Аз също.

Привлече го надолу към себе си, наслаждавайки се на топлината на неговото тяло и на нетърпеливите му, горещи устни. Беше толкова прекрасно да го докосва, да почувства формите му, тежестта му да я притиска към леглото. Любов и желание се смесиха в сърцето и в кръвта й и тя се почувства безкрайно щастлива.

Рурк беше отново при нея.

Той прокара пътечка от целувки надолу по шията й, изпълни се целия с аромата на кожата й. От всичките му апетити, гладът му към нея бе единственият, който никога не можеше да засити. Тя му принадлежеше, но на него все му бе недостатъчно. През изтеклите дни и нощи, макар и затрупан с работа и задължения, се чувстваше празен без нея.

Притисна я към себе си, смъкна кобура и го избута настрани, разкопча ризата й, докато зъбите, устните и ръцете му нетърпеливо и жадно шареха по тялото й. Обхвана гърдите й през тънкия потник, който тя носеше, и погледна към лицето й, когато палците му подразниха зърната.

Обичаше очите й, формата им, богатия им цвят на отлежало уиски, и как го наблюдаваха, когато тялото й започваше да трепери.

Ив вдигна ръце, той изхлузи потника й и го запрати надалеч. След това пое в устата си топлата й мека гърда. Тя се притисна в него, от гърлото й излезе тихо мъркане, изви гръб, за да му предложи повече. И двамата взимаха и даваха, трескаво сваляха един от друг дрехите, така че плът да се срещне с плътта. Докато устните му пътешестваха надолу по нея и я проучваха, устата й шепнеше неговото име.

Нуждата се трупаше в нея, удари я юмрук от шеметна наслада, тя изстена и потръпна от освобождаването. После сграбчи съпруга си с нова сила, здраво и плътно, докато палците й се впиха в раменете му, дръпна го обратно към себе си. В себе си.

Бедрата й се повдигаха и падаха в плавен ритъм, който сливаше телата им в едно, и се ускоряваше заедно с биенето на сърцата им.

Дълбоко, потъна дълбоко в нея, разтвори се и се изгуби, както можеше да го направи единствено с Ив. Сладостта на мига го накара да свърши.

Когато устните му се притиснаха до рамото й, тя го погали по косата. Хубаво беше да се носят по тихите вълни на задоволството. Ив наричаше тези моменти на пълно блаженство „откраднато щастие“, те й помагаха — може би помагаха и на двамата — да оцелеят сред грозотата на външния свят, който неминуемо се стоварваше върху тях ден след ден.

— Направи ли всичко, което беше запланувал?

Той вдигна глава и й се усмихна лениво.

— Ти ми кажи.

— Имах предвид работата ти — развеселена го сръга в ребрата.

— Достатъчно, за да ни стигне за риба и пържени картофки за известно време. Като заговорих за храна, умирам от глад. Ако съдя по тежестта на чантата, която едва домъкнах до горе, бих казал, че шансовете ни да ядем в леглото и после още един рунд за десерт, са равни на нула.

— Съжалявам.

— Не е необходимо. — Той се наведе и я целуна, леко и нежно. — Защо да не хапнем в кабинета ти и да ми разкажеш за нещата, които са в чантата ти.

„Винаги мога да разчитам на него за това“, помисли си Ив, докато вадеше широки панталони и стара тениска с логото на нюйоркската полиция. Не само търпеше ужасната й работа, която поглъщаше цялото й време, сили и внимание, той я разбираше. И й помагаше винаги, когато го помолеше.

Е, и когато не го молеше, пак й помагаше.

Имаше време — всъщност по-голямата част от първата година на брака им — когато с всички сили се стараеше да не го допуска до работата си. Неуспешно. Но не само липсата на успех я принуди да го използва за разрешаването на случаите.

Човекът мислеше като ченге. „Това трябва да е обратната страна на престъпния ум“, реши Ив. Факт е, че тя често мислеше като престъпник. Как иначе да влезе в главите им и да ги спре?

Бе се омъжила за човек с тъмно минало, пъргав ум и повече ресурси от Международния съвет за сигурност. Защо да губи това, което е под носа й?

Настаниха се в домашния й кабинет, който Рурк бе обзавел по подобие на апартамента й, където някога бе живяла. Ето такива трогателни малки неща — грижата, която преди никога не бе познавала, да пресъздаде една позната, удобна среда — покориха сърцето й още при първата им среща.

— Какво да бъде, лейтенант? Случаят, по който работите допуска ли червено месо?

— Мислех си за риба и пържени картофки — повдигна рамене, когато той се разсмя. — Ти сам вкара тази идея в главата ми.

— Е, добре, значи ще бъде риба и пържени картофки. — Рурк се скри в кухнята, докато Ив вадеше от чантата дисковете и папките. — Кой е мъртъв?

— Уилфред Б. Айкоув — лекар и светец.

— Чух за него на път за вкъщи. Веднага си помислих, че ще го дадат на теб. — Той излезе от кухнята, понесъл в ръце две чинии с пържена треска и картофи, току-що извадени от автоготвача. От тях се вдигаше апетитна пара. — Познавам го бегло.

— Така си и мислех. Живял е в една от твоите сгради.

— Това е новост за мен. — Докато говореха, Рурк се върна обратно в кухнята. — Срещал съм го на благотворителни мероприятия. Сина и снаха му — също. В репортажите казаха, че е бил убит в собствения му кабинет в построената от него клиника тук, в Ню Йорк.

— Този път имат право.

Рурк се върна със сос за картофките, сол — жена му посипваше планини от сол върху всичко, и няколко бутилки студена бира „Харп“.

— Намушкан, нали?

— Един път. Право в сърцето. Не е бил късметлийски удар.

Докато вечеряха, Ив му разказа от начало до край. Говореше стегнато, ясно и кратко, все едно докладваше пред своя командир.

— Не мисля, че синът му стои зад всичко това — заяви Рурк, докато поднасяше към устата си парче риба, което съживи спомени от собствената му младост в Дъблин. — Ако те интересува странично мнение.

— Ще го приема. Защо мислиш, че не е синът?

— И двамата са се посветили на тяхната област в медицината. Гордеели са се с нея и един с друг. Парите тук не играят никаква роля. А властта? — Посочи с вилицата, а след това набоде още едно парче. — Доколкото ми е известно, бащата, с течение на времето, постепенно е прехвърлял пълномощията си на сина. Тази жена според теб е професионалист?

— Убийството изглежда професионално. Чисто, бързо, лесно, добре планирано. Но…

Съпругът й леко се усмихна и взе бирата си. Ив знаеше, че той яде треската и пие бирата със същото удоволствие, с което консумира вино за две хиляди долара бутилката и деликатесно филе.

— Но — продължи Рурк вместо нея, — убийството до голяма степен е символично. Рана в сърцето, смърт в собствения му кабинет, в клиниката, която е основал. Мястото на убийството е добре охранявана стая, непристъпна като крепост, за подобно нещо трябват железни топки. Още една точка в нейна полза.

„Да — помисли си Ив, — не мога да загубя такъв ценен кадър, като държа Рурк далече от работата си.“

— Може да е професионалист, може и да не е. Нямаме нищо за нея. Фийни пусна сравнително търсене по снимка и нищо — нито в Интерпол, нито в нашите данни. Но ако е била наета, мотивът е личен. И мисля, че е бил свързан с работата му. Можело е да бъде убит бързо и лесно на всяко друго място.

— Провери ли преките му подчинени?

— Чисти са като планински сняг, всички до един. И никой не каза лоша дума за него. Апартаментът му прилича на холограма.

— Извинявай, не те разбрах?

— Знаеш ли онези рекламни програми за обзавеждане на дома, които използват брокерите. Перфектното градско жилище. Всичко беше толкова чисто и подредено, че чак ме хвана страх. Ти щеше да го намразиш.

Заинтригуван, той наклони глава.

— Наистина ли?

— Ти имаш висок стандарт на живот, също като него. Постигнали сте го по различен начин, но и двамата се давите в пари.

— О — изрече той спокойно, — аз мога да плувам във водата много добре, достатъчно дълго време.

— Докато ти плуваш по гръб, той има апартамент на две нива, където всичко е опънато като по конец; хавлиите в банята съвпадат с цвета на плочките, такива неща. Искам да кажа, никакво творческо въображение. Ти си построил това място, в което можеш да побереш населението на малък град, но тук има стил, има живот. Този дом прилича на теб.

— Приемам го като комплимент. — Вдигна бирата в знак на поздрав.

— Това е само наблюдение. И двамата сте перфекционисти, но при него това се е превърнало в мания — всичко трябва да е точно така, а не иначе. А ти обичаш промените, експериментите. Може би потребността му от съвършенство го е накарала да нарани някой, или да го уволни, или е отказал да го приеме за пациент — „не мога да направя това, просто ей така, тъй че забрави за него“.

— Бих казал, че трябва да го е наранил твърде много, за да предприеме убийство.

— Хората убиват и за счупен нокът, но ти си съвсем прав. Явно е било нещо голямо, за да го извърши толкова показно. Защото при тази ефектност и чисто изпълнение, това си е фукня. — Ив си открадна пържено картофче от чинията му. — Разгледай я. Компютър — нареди, — покажи фото от личната карта на Ночо-Алварес, Долорес на стенен екран едно.

Когато изображението се появи, Рурк повдигна вежди.

— Красотата често пъти може да бъде смъртоносна.

— Така че, защо му е на някой, който има такова лице и изваяно тяло, консултация с пластичен хирург? И защо докторът се е съгласил да я приеме?

— Понякога красотата е чисто ирационална. Може да го е убедила, че иска нещо повече, нещо различно. Той е мъж, освен това е любител на изящното и съвършеното, може би е бил достатъчно любопитен, за да поеме ангажимента. Ти каза, че почти е престанал да практикува. Значи е имал достатъчно време, за да отдели час на жена, която изглежда по този начин.

— Това е един от проблемите. Твърде много свободно време. Човек, посветил целия си съзнателен живот на работата, направил революция в своята област, влязъл в историята, какво прави, когато не работи? Не мога да разбера как този тип е прекарвал свободното си време. Ти какво би правил?

— Ще правя любов с жена си, ще я отвлека за един дълъг уикенд някъде надалеч. Ще й покажа света.

— Той няма съпруга или постоянна любовница. Във всеки случай, не открих. Дълги периоди в календара му не са запълнени с нищо. Трябва да е правил нещо през това време. Нещо, което е на тези дискове. Но къде?

— Ще се наложи да ги погледнем после. — Той пресуши бирата си. — Как спа, докато ме нямаше?

— Добре. Нормално. — Ив стана, решила, че след като Рурк бе приготвил храната, тя трябва да разчисти и измие чиниите.

— Ив! — Той сложи ръка върху нейната, за да я спре, и я принуди да го погледне в очите.

— Прекарах някои от нощите в специалния стол за спане. Не бива да се тревожиш за това. Ти имаш бизнес извън града, налага ти се да пътуваш. Мога да се справя сама.

Рурк поднесе ръката й към устните си.

— Имала си кошмари. Много съжалявам.

Кошмарите продължаваха да я мъчат, но те бяха по-ужасни, когато той не беше до нея.

— Мога да се справя. — Тя се поколеба. Беше се заклела, че ще отнесе тази тайна в гроба, но знаеше, че той ще се измъчва от чувство за вина. — Спах с една твоя риза. — Издърпа ръката си, събра съдовете от масата и поясни умишлено небрежно: — Миришеше ми на теб, така че спях по-добре.

Рурк стана, взе лицето й в дланите си и тихо каза:

— Скъпата ми Ив!

— Да не ставаме сантиментални. Това е просто една риза — отстъпи назад и го заобиколи. На входа на кухнята спря. — Но се радвам, че си си у дома.

Той се усмихна зад гърба й.

— Аз също.